Пред нас са блеснали житата (Един магичен Еньовден)

Събота. Някъде към осем сутринта. Спи ми се, та две не виждам. Храня кучето и пия кафе. Страшен задух в тая панелка. Пуша на терасата и се наслаждавам на синьото горе. Тук-там само някое дребно облаче се мотае. Припича. Еньовден е. Тръшкам се, че нямаме 300 лева за голям подарък на именичката  и за скромно парти в мола. Както правят повечето добри родители. Започвам още по-глобално да се тръшкам, като прибавям и факта за това, че съм ужасна майка. Започват да стават един по един. Първо тя, Еньовката, ухилена и все още със сън по миглите. После се появява сърдитият тийнейджър и изръмжава нещо. Закусваме криво-ляво. Жегата адски ме мъчи. Отивам да будя бащата. Ама той си е дошъл от свирене на зазоряване и мисията ми е почти невъзможна. Почвам нещо да мрънкам, Яна и тя. Той отваря едно око и се хили. Става след час. Ние вече сме бесни и сърдити. Преглъщам кавгата, която ми се ще да започна и на свой ред се хиля. Няма да има парти, ама тоя ден винаги крие някаква изненада, така че се доверявам на провидението. Купувам малко букетче на детето и го целувам по меката косица. Тръгваме навън. Ще ядем в "Козела". Последният път там, блъснах по невнимание сервитьорката и сега съм се дегизирала и се промъквам скришом към крайните маси. Ядем, ама хич не ми се яде. Чувствам се като добиче, което грухти и се поти. Яна иска да ходи на басейн някъде след Брезник, че много яко било. Ама как да обясня, че нямам 100 лева излишни за няколко часа, а пък и фигурата ми хич не е тип "бийч боди", та ме е срам. Не че не бих се изпльоскала в басейна в тая скапана жега, ама не става. Така сме в края на месеца, превръщаме се в истински математици и финансови експерти. Яна допива фантата и ставаме. Печееее. "Дай, да ходим на Витоша", викам на мъжа и той безропотно се съгласява. Вече сме в Бояна, когато решава все пак да се разходим до това незнайно село Конска, дето имало толкова як басейн, та като вземем заплата, да идем и ние като човеци да се пружим по шезлонгите и да си правим селфита на стъпалата. Речено-сторено! Моят телефон е прецакан и си губи обхвата, на детето не му бачка дисплея, а пък Симеончо няма батерия, така че сме без навигация. Нищо бе, ей го къде е Брезник, все ще се оправим. Обичам да пътувам през лятото с кола по разни селски пътчета, особено когато няма трафик. Едно такова успокояващо ми действа, все едно съм си взела навреме Деанксит-а! Стигаме по някое време в Брезник и се чудим накъде да подхванем, има някъде около шест възможни посоки. Една мадама на около четиридесет, адски лъчезарна, ни навигира. Благодарим и отпрашваме по селския друм там някъде след Брезник. Намираме прехваления комплекс и аз се мушвам под един чадър пред входа, за да чакам Яна да покаже на баща си къде иска да я води и колко е яко. Ама ние сме гадни родители и непрекъснато отказваме разни забавления на децата си. Ама не е щото не искаме, а щото така, да ги дразним. Шегувам се, естествено. За децата си съм на принципа на Балканджи Йово, каквото имам е тяхно, освен цигарите ми,разбира се. Побеснявам, щом някой ми тафи някой и друг фас тихомълком. Яна се цупи и гледа лошо, викам айде поне сладолед да ти взема. Ама сладолед там няма. Егати. Дай, викам на Симеончо, да ходим пак у Брезник, там сто на сто ще намерим поне сладолед за детето. "Ахам,-вика- аре да си ходим, че ми пече на шапката!" Сладур! Спираме в селото и хоп, изненада! Мегданът окупиран от пазар, тип "битак". Моля се да идем да позяпаме, па може и некой лъскав анцуг да забършем. Не е съгласен. Топло му било. Вика ми да ходя само за сладолед и кола да му взема, че го унасяло от горещината. Добре, аре от мен да мине. Слизам с Янчето и се напъхваме в смесения магазин. Взимам един куп джънк фуд за детето, сладолед със свирка (вери найс) и напускам под изкривения поглед на магазинерката. Ама Яна също е фикснала пазарчето и двете се измъкваме покрай колата и се мушваме между сергиите. Верно има анцузи за по пет лева! Ама едни лъскави, лъскави и като ги напича и слънчицето, блестят, та блестят. Финално се изнизваме с две възглавници за пет лева и едно хаванче, че ни трябва за довечера. Кока-колата на Мони се е стоплила, ама той не се сърди, щото и двете сме нахилени. Празник е бе, момче! Давам му от мойто Зрънчо и той се смее пак Нещо не му се кара по същия път наобратно и се мушва по един страничен. Така, за разнообразие. Път Ви казвам, та път. Селски. Черен. Може онзи гаден филм "Погрешен завой" някъде тук да са го снимали. Минаваме едно-две селца и се загубваме. Питаме на кръчмата накъде да караме. Човекът, отзивчив, явно вече бе мушнал една-две ракийки, любезно ни упътва. Зле е пътят през това село, а  през другото пак е зле. Симеон въздиша "Ех, Българийо!!! Карай, вика, ей там на върлото след кошарите, свий налево и после надолу, и си у Сливница. Тъй де. Благодарим и продължаваме. Ама много мили хора има да знаете! Не е верно, че всички българи са проклети. Ей и дядото, дето дойде да ни коси тревата на вилата , и той е пич. Мъдър. За пет лева ми спести егати къртовския труд, щото вика ми съм била принцеса. А и научи Монката да коси с косата. Снимала съм го, да му лайкнете фотоса, ей! Ta, караме ние и стигаме върлото, ама налево е през полето. Поле, та поле, слънчево, жълто. Жита. Слабият полъх ги гали и те клатят засмяни главици. "Спирай!-викам- да се снимам с детето сред житата. Ама да не изскочи някоя змия. "А, по-страшна змия тук от теб  няма. Мъж. Гадняр. Той не разбира, че е аз съм само една изключително мила усойница! Щракаме се с Яна, тя с половин лице. Така било сега модерно. Аз пък на снимки никога не се харесвам, то и на живо пак така де. Качваме се и продължаваме през полето. И хоп един трактор насреща! Жив човек сред пустото поле. Спира, поздравява и обяснява откъде да минем. Значи, тука през житата, после хващате през боровете. По теля, все по теля. Ама гаден е пътят, момче, ти си прецени, иначе хубаво е, ама ти преценяй! "И сега-гледам въпросително- да вземем да се върнем или кво?" "Аха, как не, пак да се джуркам по каменяка, няма да стане! Не чу ли човека, по теля, през житата, после хващаме боровете..?! -смее се. Смеем си и ние двете. Минахме през житата и покрай боровете. Онемях от красота. Такова нещо не се вижда често. Нивата, маслено зелена, се люлее и няма край. Някъде  в далечината се слива с безоблачното трепкащо небе. Като спомен за Рая. Тук на земята. Еньовден е все пак. Ето как провидението работи без грешка. Знаех си аз. Още ми е зелено пред очите и синьо и магично. Твърде хубаво, за да могат моите думи да го нарисуват. Там някъде над град Сливница има рай и ние се докоснахме до него. После се появи и асфалтът, шосето, изоставени къщи и безлюдни улички. "Симеоне, а бе ти карта нямаш ли? Такава от хартия, нали се сещаш?" "Абе, май имам, ама къде е, не зная".- бърка нещо, рови и вади една карта, чиято хартия се рони като парчета стара баница. "Ааа, ето точно тази част е здрава. Виж ние сме в Гургулят!"
Слънцето примижава, но се двоуми дали да ликува още или малко да подремне. Ние вече сме си вкъщи. Аз троша лед с чук и изстисквам сок от лайм. Мирише на мента. Правим мохито, без алкохол, за детето, че има празник. За нас има останало малко уиски в шкафа. Еньовден е! Моята малка магьосница целува кучето и се прозява. Иска ми се да е щастлива!

Мамка му, реве ми се! (Тинейджърите от 90-те)

Ако на 16 не сте имали поне пет развлечени тениски с протрити щампи, чифт очукани кубинки, раница тип "мешка" и поне един грандиозно развлечен пуловер, Ако сте от столицата, но места като Попа, Синьото или Аптека не Ви говорят нищо. Ако имена като Майк Патън, Кърт Кобейн, Крис Корнел или Еди Ведер са Ви тотално неизвестни, то този текст не е за Вас. Единственото, което все пак може да разберете от него е защо вчера светът се разплака. Вчера, плакаха четиридесетгодишните, плакаха тинейджърите на 90-те, милиони по целия свят. Ревах и аз. Всички ние вчера се разделихме с един невероятен музикант и творец, който за нас олицетворяваше времето и духа на най- вълнуващите години в живота ни, тези на израстването, годините, в които всяко дете иска да се откъсне от родителите си и да търси себе си, годините, в които приятелите са всичко и са завинаги. Времето, в което пробваш всичко или хайде, почти всичко. Първата цигара. Първият купон. Първата разбиваща любов и неминуемото първо препиване с 3 бири на гладно.Това обаче е само част от пейзажа. Същественото на това време бе духът, вълнението, трепетът от всичко, което е пред теб, зад теб и в теб.  Чувството на свобода, което те завладява с мириса на окосена трева, когато си се излегнал до езерото с патките в Парка на Свободата, ядеш няк'ви прегорели, ама адски вкусни пържени картофи, пиеш Светло и се кефиш, че някой от компанията случайно днес е донесъл Lucky strike и Rothmans, вместо смрадливия "Мелник" пакет. Свободата, тя вдъхновяваше и изпълваше времето ни. Времето на 90-те, времето на музиката в повече. Факт е, че това десетилетие наистина ни донесе истински разкош в музиката, създаде нови и претвори стари стилове и течения, роди такива творци, за които да можеш да плачеш. Музиката. Тя Беше навсякъде. Всеки слушаше нещо и се вълнуваше от него. Разменяхме си пиратски записи на касетка с лента. И оригинални купувахме, заради обложката, в която често имаше текстове на парчетата.  Нямаше интернет и всичко се вадеше по слух. Слушаш и пишеш. Май така научих английския. Имахме вдъхновение. От свободата и от музиката или от свободата, която ни даваше  музиката. Експлозии на емоция, които ни разрушаваха и събираха наново, за да станем по-добри. Май станахме. Не знам. Зная само, че пораснахме свободни и одухотворени, с мечти, въображение и надежда, които не искаме да загубим, защото са си наши и са ни скъпи. Като първата любов.
Крис Корнел си отиде вчера.
Прибирам се. Пресичам булеварда. Една мацка е отбила колата си от платното. Прозорецът ѝ е отворен. Тя пуши. Надънила е радиото на макс и.. плаче. Чувам гласа на Крис. И на мен ми се плаче, мамка му!

Радко и Сребърното цвете

Зеленото момче се събуди преди зората да разлее лъчите си над Шарения град.  Нощта все още дремеше на двора, а звездите полека загубваха блясък. Момчето отвори прозореца и аромата на дюли изпълни малката стаичка. Завъртя се покрай железния фенер, блъсна се в ожуления гардероб и сетне блажено се излегна на леглото. Скри чипото си носле под завивките и притихна.  Зеленото момче се протегна и се загледа навън. Беше в онзи час, в който границите ставаха едвам доловими или направо изчезваха. Времето забавяше ход и стрелките на часовника се местеха с усилие, сякаш искаха да задържат мига вълшебство, но знаеха, че от тях се изисква да продължат да се въртят в изтощителен кръг. Сенки и предмети се сливаха и разделяха в абсолютна тишина и хармония, в мига преди първият лъч да пробуди деня. Този миг чакаше зеленото момче и всяка нощ заспиваше с надежда, че Вълшебството ще се вмъкне през градината и погубената му ръка ще порасне отново, здрава като преди. Както порасна опашката на червения гущер, която Зелма настъпи и откъсна. Няколко дни по-късно той се припичаше на камъните с чисто новата си опашка, доволен и ленив. Нощ след нощ зеленото момче чакаше Вълшебството на онзи призрачен миг. Виждаше сенките които танцуват в градината, цветята, които надигат пъстри главици и шепнат на странен език. Чуваше как потока, който ромоли зад къщата, поздравява с любовта си младата бяла бреза, а тя се срамува и листенцата ѝ потръпват в диханието на спящия вятър. Виждаше и чуваше вълшебството навсякъде , но то не идваше при него. Минаха повече от три години, откакто падна в скрития кладенец на Седмата луна и счупи ръката си така, че  доктор Кастанети се наложи да я отреже почти до рамото, за да го спаси от някаква жълтотръпнеща инфекция. Дни наред след операцията той прекара в сън. Едноръки чудовища го преследваха в подземни реки, вещици го заливаха с горещ катран, самодиви го прилъгваха в плаващи пясъци. Когато най-сетне се събуди, красивото му зелено лице бе с цвета на есенна трева, прегоряло, жълто и сухо. Майка му го завиваше с компреси от лапад, а баща му вареше отвара от зелена хвойна, за да го лекува. Младата сестра от лечебницата пък му носеше дъвка с мента и джинджифил, а момичето от книжарницата, което той само плахо и влюбено поглеждаше, всеки ден оставяше на перваза шепа едри, кървавочервени малини. Така след няколко месеца раната заздравя и зеленото момче си върна тревистия цвят на лицето, но очите му останаха тъжни. Вече не можеше да играе с приятелите си на същите игри и те колкото и да се опитваха да измислят нови, за да го развеселят, той ставаше все по-тъжен и умислен. Един ден  просто не излезе от стаята си и колкото и да го викаха момчетата, той остана там през цялото време. Чуваше смеха и закачките им, гласовете на цветните дългокоси момичета, търкалянето на стъклените топчета и скърцането на пясъка под тях. Чуваше всичко и тъгата го задушаваше до сълзи. Повече не пожела да излезе навън и отпращаше момчетата, които го викаха. След време те престанаха да идват и в градината настана тишина. Тогава започна да усеща Вълшебството, в онзи миг  преди зората да се пробуди. То идваше, завърташе се през градината, влизаше през прозореца, чукваше го по носа и  изчезваше със слънцето. Зеленото момче често сънуваше кладенеца на Седмата луна. За този кладенец в Шарения град се говореха странни неща. Никой не помнеше кога и от кого е изкопан той, но всички се плашеха от него, защото вярваха, че е граница между двата свята и нещо нечестиво се крие на дъното му, което отвежда в подземното царство всеки, дръзнал да наруши покоя на ледената вода, в мига, когато в нея се огледа Седмата луна. Затова в Шарения град всяка пълна луна се отбелязваше на една черна дъска на стената до книжарницата. Щом дойдеше времето за седмото пълнолуние, бащите отрано прибираха децата от дворовете, а след залез, изобщо бе трудно да срещнеш някой из града. По времето, когато зеленото момче падна в кладенеца Седмата луна бе преминала и нищо друго не се случи, освен че то пострада и загуби ръката си. Не помнеше да е попадал в друг свят, но всъщност той не помнеше нищо. Помнеше само как  протяга ръка към водата, за да стигне сребърното цвете, което плува по повърхността. Още малко, още съвсем малко и ще го достигне. А после сякаш земята се завъртя и всичко потъна в мрак в замрелите ледени води на кладенеца. Как се бе измъкнал оттам, нито той помнеше, нито някой предполагаше.  Намери го баща му, мокър, премръзнал и в несвяст. После дойдоха и страшните сънища. Всеки път различни, но еднакво плашещи. Зеленото момче бягаше от зли вещици и великани, човекоядци и призрачни чудовища. Те го преследваха, дебнеха и измъчваха. Всеки път, щом решаваше да се предаде, силна светлина проблясваше, а в ръката му изгряваше сребърното цвете. Тогава сънят свършваше. Зеленото момче не знаеше какво означава всичко това, то се боеше и искаше никога да не бе поглеждало в кладенеца. Мисълта за сребърното цвете не спираше да се върти в главата му и колкото и да се стараеше да я прогони, тя бе твърде неотстъпчива и завладяваща. Понякога, привечер ставаше нетърпимо натрапчива и зеленото момче излизаше навън, опитвайки се да се разсее. Избираше най-отдалечените улички за скитане, но накрая се озоваваше точно при кладенеца. Спираше, гледаше отстрани и си пожелаваше вълшебството да се върне и ръката му да бъде отново здрава.

Дойде времето на Седмата луна. Книжарят отбеляза деня на дъската рано сутринта. Смъмри строго дъщеря си, която стоеше до него и го гледаше с явна насмешка. За нея и кладенецът, и Седмата луна бяха глупости, измислени от възрастните, за да плашат децата, но единственото, което постигаха е да направят децата само по-любопитни, а себе си по-изплашени. Врътна се и влезе в книжарницата, а цветната ѝ рокля разлюля сънливото утро. По обед в града вече се чувстваше безпокойство. Всички бързаха да приключат работа и да се приберат преди да мръкне. По залез дюкянчетата вече бяха със спуснати кепенци. Последен хлебарят окачи престилката си на вратата и щракна големия катинар. Музикалното магазинче, месарницата и малката сладкарница заспиваха с последните слънчеви лъчи. Градчето притихна в очакване.

Червенокосото момиче затръшна вратата на книжарницата и измърмори нещо весело под вирнатото си носле. „Ала-бала-портокала, луна, кладенец, щуротии. Крийте се като мишки в дупките си!“- нареждаше тя, докато опъваше оранжевите си чорапи над коляното. „ Я, каква си е хубава вечерта! Звездите са си на мястото, лятото се е протегнало и дреме по поляните, а и реката даже се опитва да запее както си може. Кладенец-младенец! Жал ми е само дето Радко, зеленото момче, загуби ръката си. Ама вярно, много ми е жал- продължаваше да си говори полу наглас Марго. Какво ли е видял в тоя стар кладенец и той, че чак да скочи в него? А и как изобщо се е измъкнал оттам?- ядосано ритна едно камъче, което се мотаеше на пътеката. То се изстреля и тупна тихо в тревата. Марго се спря и подръпна смъкналия се чорап на десния си крак. Когато вдигна поглед облещи очи в изненада. Лека- полека, без да се усети тя бе стигнала до кладенеца.

Хладната нощ, кацнала по белите слаби брези, дишаше леко аромата на заспиващите цветя. Звездите блещукаха  по  ситните камъчета, а луната надничаше като виновен хлапак. Марго пристъпи леко напред. Една жълта жаба се мушна в потъмнелите нощни треви. Марго подскочи и се озова до самия кладенец. Тогава чу, че някой вика, вика нея.

„ Но къде си? Ох, че е тъмна тая нощ! Пуста да опустее!- Марго примижа, опитвайки се да види кой стои в тъмното. Облегна се на стената на кладенеца и тогава го видя. Зеленото момче беше на десетина метра от нея и ѝ махаше да се отдръпне от кладенеца.

„ А, Радко! И теб ли не те свърта вкъщи? Ама защо си такъв уплашен? – Радко не спираше да маха с ръка. – Ето, няма нищо, само дупка с вода! Виж! Тя се обърна и се надвеси над стената. Радко изпищя, но Марго вече не го чуваше. Той крещеше, но не смееше да помръдне. Луната изгря. Изпълзя на високото. Голяма и ярка. Като петно. Марго се надвесваше все повече над стената на кладенеца. Сребърното цвете светеше в лунното сияние. Тя протегна ръка. Близо, съвсем близо е. Само няколко сантиметра и ще го достигне. Стоеше на върха на пръстите си, превита надве над бетонната стена. Радко знаеше, че ако не направи нещо тя ще падне и ще пострада. Трепереше от страх, а краката му тежаха, сякаш бяха от олово. Беше се вцепенил. Не дишаше. Виждаше само как искрят червените ѝ коси в нощта. Червени като малини. Като сърце. Нейното. Знаеше, че тя е много болна и че никой доктор така и не посмя да даде и най-малка надежда за излекуване. Но тя не изглеждаше болна, даже винаги му се бе струвало, че в нея има много повече живот, отколкото у здравите хора. Такава слънчева и цветна бе Марго, усмихната, дръзка и силна. Сърцето му подскачаше всеки път щом видеше цветната ѝ рокля да се полюшва в далечината. Сега тя беше в опасност. Радко не усети как я беше прегърнал и се опитваше да я отдалечи от кладенеца. Твърде късно. Нощта се разтвори и вятърът полудя. Вдигна ги, завъртя ги и ги хвърли в кладенеца. Те потъваха, но водата не ги мокреше, студено не беше, нито пък страшно. Навсякъде падаха цветя- сини, жълти, оранжеви, розови и бели. Ронеше се звезден блясък и посипваше немократа вода. Тогава луната се огледа в нея. Седмата луна.

Утрото изсипваше цвят над Шарения град. Две свраки се караха за стъклено топче. Брезата бе спуснала клони в реката, а водите галеха всеки светъл лист с нежността на пеперуден дъх.

Децата лежаха на тревата до кладенеца. Марго отвори очи и примижа на силното слънце. До нея лежеше Радко. Тя занемя и затърка очи, за да се увери, че не сънува. Ала истина беше, ръката на Радко бе здрава, цяла-целеничка. Тя го докосна плахо. Радко отвори очи. Чувстваше се странно, жив ли беше или бе умрял? Марго седеше до него и му говореше, сочеше му там, където бе ръката му. Той извърна очи и я видя. Не, вероятно съм умрял- шепнеше Радко, трябва да съм умрял. А Марго вече викаше и подскачаше от радост около него. „ Жив си, глупако! Живи сме и двамата! И нова ръка си имаш, даже по-хубава от предната е! Хайде, ставай! Да кажем на всички!

Зеленото момче трепереше от радост, усещаше се лек като перце, щастлив както никога преди. Неговото вълшебство бе дошло. Погледна Марго. Шарената и рокля, оранжевите чорапи, а в косите и блестеше Сребърното цвете. Хванати за ръка, те тръгнаха към града.

След седмица при прегледа на Марго, докторът видя на монитора нейното здраво сърце.

От този ден нататък Седмата луна стана най-обичаният празник в Шарения град. Балони, цветя и конфети покриваха улиците. Музика и танци, лакомства и забавления  имаше за всеки. Шареният град празнуваше деня на любовта.

Това, което обаче никой никога не разбра, бе как кладенецът изчезна в деня след вълшебството. Май само зеленото момче знаеше.

Ако сега си отида

Ако сега си отида от тебе
ще останат следи по стъклата
от червената наша луна,
тъмно червило по чашата,
няколко снимки в дъжда.
Вероятно - чадър или шалът ми,
в джоба-билет за метро,
няколко гривни на шкафчето
под старото сиво сако.
Ако сега си отида от тебе,
едва ли ще спре да вали,
от Европа да Южна Америка
ще вали, ще вали, ще вали.
Ако сега си отида от тебе,
ще стане безкръвна нощта
и луната няма да лепне
по наши и чужди стъкла.

Пролет на улица "Гогол"

Аз съм си градско чедо. Софиянка по произход, но най-вече по душа. Цял живот съм кръстосвала улички, улици и булеварди в тоя град, в "полите на Витоша". Познавам и крайните му квартали, но те откровено са ми неприятни и не ги смятам за част от София. Да ме прощават всички хора, които живеят в Надежда, Обеля и Свобода. Нищо лично. Обичам си "Графа", "Шипка", а "Иван Асен" е улицата на моя живот, с кино "Влайкова", сладкарница "Пчела" и "Дървеното". Обичам парка на "Свободата" и езерото с лилиите, "Маймунарника", чешмите (които отдавна не работят) и райската ябълка, която цъфти в едно толкова много розово. Повечето градинки в София са слушали смеха ми, а често и неудържимия ми рев. Много бира и вино се изконсумираха навремето в "Докторската" до Софийския, ама наистина много! :) София си е моят дом, моето кътче от Вселената. И си го обичам. Нищо, че е мръсна и смрадлива понякога. Ама напролет, на места става зелена и като завали оня следобеден дъжд, почва да мирише на гора. Минете по ул. Гогол в един такъв следобед и ще ми повярвате. Лесно ще я намерите, има я и на картата. Много места обичам в тоя град, но тази малка пряка в близост до "Канала" си ми е на сърце. И как да не е, като тя носи спомена за детството ми. С филиите лютеница и вишнев сироп. Сакрално пространство. Всеки си го има. И то се нарича "Дом". Но домът не е само някаква къща или апартамент на улица Х в някой град или село. Домът е онова спокойно и тихо местенце във всеки от нас. Там може да вали летен дъжд, да грее слънце или да живеят снежни човеци.Или всичко заедно. Що не?! Може да е пролет и лято, есен и зима. Може да е цъфнал люляк или пъстър листопад. Домът е усещане за близост, за утеха и за обич. Може да е селска къща с пробит покрив или двор с килим от разноцветни иглики. Лалета. Калдъръмени улици в Созопол през август. Може да е първата ми любов..или последната. Мама и татко. Баба и дядо. Първият вик на детето или първата му усмивка в 3 сутринта. Океанът и приливът. Или от всичко по малко. Като пъзел с много дребни детайли, който никога не може да объркаш как да подредиш. Защото няма неправилен начин да подредиш любовта. Тя по природа е хаотична, объркана и объркваща, но всяка нейна част си пасва идеално към другите. Като капки вода, като дъжд по листата напролет. Не се реди, нея само я има. Аз живея в София, тя е моят роден град, но не ми е дом, защото моят дом няма стени от тухла и бетон, няма под с паркет и окачени тавани, досадни съседи и скапан водопровод. Моят дом са люляците на Ловеч, гарата в Бургас(странна работа :) и фламенкото във Валенсия. Моят дом е майка,в момента, когато си слага очна линия и татко, който вечно си разливаше бирата по покривката. Моят дом са сините очи на един барабанист и още по-сините очи на сина ни. Моят дом- в усмивката на дъщеря ми, когато с длани притиска бузите ми и ме кара да кажа "поничка".
Пролет е, не бъдете бездомни. Всеки дом почва с някоя улица "Гогол".

Лудото Ленче (история от захар)

Лудото Ленче се качи на покрива и застана до една стара, ръждясала антена.Дъждът, ситен като маргарит, топъл като лястовиче сърце. трепкаше тихо по босите й крака. Тя разпери ръце и полетя над града. Лекият вятър развя косите й и я потопи в светлината на пламналата зора.

"- Мамоооо, Ленчетата не летят! Какви ги приказваш! Сипвай ми вече да ям, че закъснявам за тренировка.."
Аз, въоръжена с дървената лъжица, смело подхождам към тавата с гореща мусака. "А дали лудото Ленче обича тая манджа?"- разсъждавам си наум и явно гледам твърде мъгляво и унесено, та детето идва само да си сипе. Допивам си студеното кафе и кибича на терасата като клюкарка на средна възраст. Долу е Лидъл-а. Разни хора бутат колички, други се опитват да наблъскат торбите си в багажниците на колите. Пазарува се. Сериозно. Събота е. Някакъв дава назад и блъсва с джипа си една миниатюрна бабичка. Пакет захар се изплъзва от ръцете й и се разпилява по асфалта. Оня се подава от прозореца и почва да псува на майка.Явно хич не се и сеща, че нейната отдавна се е разбрала със Свети Петър и е преминала портите Господни. А за мъртвите така не се говори. Детето и то като втора клюкарка, дебне какво се случва. Подава светлата си главица през прозореца. Сеир да гледа. Сгълчавам я яко и тя нацупва уста и се връща в кухнята при чинията с мусака. Бабичката изглежда що-годе наред, поизтупва си вехтото палтенце, сто на сто наследство от родителското тяло, обект на нечистите желания на шофьора. Цялото е в ситни захарни трошици. Оня отпрашва с джипа си и както изглежда продължава да реди цветните си мисли за съвкупление. " Простак! Тоя е страшен простак, мамо!"- възмущава се девойката, преполвила обяда си и борейки се да отчупи коричката на филията. " Дали бабата е жива?". Аз гледам изумено и донякъде тъпо."Нали видя, че нищо й няма, малка клюкарке. Само захарта отиде на кино, заради тоя нещастник. Тинейджърката обаче упорства. "Нищо ли не разбираш, може да е получила вътрешен кръвоизлив и след един час да умре, ей така, докато се прибира към вкъщи." "- Хм, май твърде много филми я оставям да гледа. Ама  явно и аз прекалявам с "От местопрестъплението", щото пак излизам на терасата и почвам да се взирам с лошото си зрение в тълпата долу, търсейки нашата захарна бабичка. Няма я, не я виждам. " Може, лудото Ленче да я е взело!"- съвсем не на шега промърморва Яна и размазва с вилицата останалите в чинията картофчета. Аз вече гледам отчайващо тъпо и безумно. "- Че за какво й е на лудото Ленче да отвлича захарната бабичка?- питам на свой ред аз и си мисля, че в шкафа, съвсем без шанс за реализация, се мъдрят два пакета захар. " - Не я е отвлякла, не говори глупости! Просто я е взела със себе си!" - "Че защо ще я взима? За какво й е притрябвала захарната бабичка"- недоумявам аз."- " За да купят захар, толкова ли е трудно да се сетиш, мамо! Нали познаваш Ленчето, тя върши луди работи!" "- "Но ти каза, че Ленчето не можела да лети," "- И да може и да не може, това сега няма никакво значение. Може и да се е научила, знам ли." "- "Хубаво, ама защо ще купуват захар? Не може ли да вземат нещо за готвене или поне яйца?" "- Може, ама те ще вземат само захар, за да направи бабата курабийки за внучетата си, дето трябва утре да й отидат на гости. Яйца бабата е взела вчера от една съседка, на заем, до пенсия. Тогава ще й върне двата лева. Ама захар нямало от кой да вземе и си дала последните парички в магазина. А оня простак я псуваше и никой нищо не направи, за да й помогне, даже и ние." "-Затова ли е дошло Ленчето?" "- Аха! Започваш да схващаш, най-после! "- Ленчето ги вижда тия работи и се ядосва много. Опитва се да помага. Аз мисля, че тя даже не е луда, ама хората я мразят и така искат да я обидят. Присмиват й се и я подиграват. Не виждат колко е добра. Слепи са, като онзи с джипа.Ама Ленчето може да лети, а те-не. Закъснявам вече, мамо, ще тръгвам, Ти не се натъжавай за бабата. Вероятно вече е взела захарта и се е прибрала, след като е поприказавала с Ленчето за децата, за внуците и малката си пенсийка." Аз съм занемяла и гледам съсредоточено как Яна пъргаво се мушва в спортния си клин, навлича някаква полунамачкана тениска и нахлузва старите си любими  кецове. Целува ме и затръшва вратата след себе си. Изпращам я на терасата и махам за довиждане. Ние така си правим, След малко тя изчезва зад ъгъла, Поглеждам към паркинга долу. Навалицата е понамаляла. Слънцето троши лъчите си в остатъците от неизчистения лед. Една малка женица бодро прескача заледените петна по асфалта. Личи си, че бърза и сякаш има криле на рамената. Познавам това вехто палто. Това е нашата захарна бабичка. Ленчето е кацнала наблизо. Бабата стиска в ръцете си пакет.

Навън притъмня. Има авария и сме без ток. Все още имам батерия на телефона. Набирам лудото Ленче. Звъня. Навън заваля. Ситен сняг, на трохи...от захар.

Жената на музиканта

Тя не може да пее, нито да свири на каквото и да било, тя само живее с музиката. Като ученичка пеела в хора, ама я изгонили бързо. Слушала музика вкъщи, на грамофона, на касетофона, после и на CD. Танцувала. Сама, за да не я вижда никой. Обичала един китарист и обикаляла концертите по читалищата в София, за да го зърне. Да го заговори не се престрашила. А той си хванал русо гадже. Тя пък хванала влака и там любовта я дръпнала за опашката. Разсипала пепелника върху нея и ѝ се усмихнала палаво. В мразовитата зима, любовта намерила за нея и печка, и вино, а тя споделила възглавницата си с нея. Той имал панталон с ръб, а тя лилава шапка. Той целувал очите ѝ, а тя му помагала с мъкненето на чинелите в 5 сутринта, там някъде по заспалите, снежни софийски улици. Там спряло и времето, за да се запази тя в мислите му такава. Премръзнала, снежна и смело нахилена. Едно момиче в снега, в мига преди да тръгнат трамваите и да захапят тишината на зимата с утрешен звън. Момичето на музиканта. С пъстри очи и без грим. С небрежно преметнат шал и без ръкавици. После тя сложила някаква бяла рокля, хванала една китка и картината се променила. Той почнал сам да си носи чинелите и решил да си купи кола. Сам се връщал в 5 сутринта, но снегът вече не помнел следите от стъпките му. Скърцал под гумите и питал за нея. Радиото гърмяло и той не чувал гласа на снега. Тяхната зима се връщала всяка година, ала те вече не помнели къде са им стъпките. Той забравял за нея и свирел за други. Тя заспивала без топлината на дланите му и леглото премръзвало от тъгата в съня ѝ. Сама си наливала вино и пускала печката, но топло не ставало. Вече. Помръкналото утро ги срещало с хладна гримаса и хвърляло пепел по устните. Денят станал ден като всички останали. Нацупен и зъл, връхлитал и грабил една по една всяка стаена снежинка от зимата на спрялото време. Ограбени, те се превърнали в сенки, Скитници с разранени души и парцалени сънища. Хайде, спри се, ти глупаво време! Дай ми в заем само миг от своята вечност! Твърде много люти ми студа.
     Децата са  нарисували сърца по замръзналите стъкла на прозореца, а снегът скърца под стъпките на някакви младежи, които бързат да се скрият от бледото око на мъждукащата улична лампа. Аз не спя. Чакам. Вероятно да си дойдеш. Отнякъде. Пуша цигара, а димът ѝ се стели пред мен толкова бавно и леко, като тънка млечна мъгла. Мъгливи са очите ми. Вали. Познавам този сняг, но не помня откъде. Скърцането и тишината, познавам ги. Ти. Няма те, затова не мога да си спомня. Късно е или е рано. Ръцете ми са премръзнали и бели. Долавям аромат на кафе. Влязъл си толкова тихо, Носиш ми кафе. Горчиво и черно, както го обичам. Ръцете ти са топли, въпреки студа. Не казвай нищо, нека  поседим на терасата и да изпушим по цигара. На тихо, за да си чуем стъпките и снега, който нещо си тананика. Помниш ли или си забравил ти момичето в снега? Побързай! Скоро ще тръгнат трамваите. Пет сутринта е.