Наопаки (Винаги ще съм море)

Повечето истории следват правилен принцип в развитието на сюжета спрямо времевата линия на събитията. Нашата, обаче, ще тръгне наопаки. И не поради някакви гениални художествени хрумвания от моя страна, а само защото така ми върви лентата. Наопаки.Защото понякога съм повече Пипи Дългото Чопрапче и по-малко Аника. Ще вървим заднишком. Това, нали е свободна страна!"
Седя си в хола на дивана и пуша цигара. Главата ми сякаш е пълна с вълни- прииждат, връщат се и после пак, и после отново. Става ми лошо. Облягам се и се вторачвам във вазата на масата. Маслиновото клонче в нея е леко повехнало, а едрите зелени маслини  са се сбръчкали. Гледам есента през стъкло и вода. Леко ми се приревава, но бързо стопирам драмата с двете глътки вино, което ми е останало. Всички са заболи нос в телефоните и в апартамента цари достолепно мълчание. Кучето спи и похърква от време на време. Има интернет. След пет дни извън мрежата, тя кръвожадно се нахвърли, за да си отмъсти за проявеното пренебрежение. Уви се като хитра анаконда и стегна до задушаване. Аз си сипвам още вино. Някакво.Кръвното ми е паднало от жегата по пътя и от вятъра, дето ме обрули. Проклет климатик, все по път ще се скапе. Пътувам на задната седалка, заради кучето, което не може без мен. То се опитва да спи между две бутилки що-годе студена вода. Прозорците са отворени. Сто и двадесет километра в час. Горещ вятър. Някъде по границата. A san adio..Единствената новина, която научих през тези дни бе, че си е отишъл  най-първият ми обичан актьор. С горещия вятър...завинаги.. Някакви частици от картини се сглобяват и разглобяват в мислите ми. Майка ми пее. Имаме телевизор "Опера"..черно-бял. На партера под зелената сянка на чинарите по ул. Гогол. Аз съм някъде на пет. После картината се начупва на стъклени отблясъци време. Затворила съм очи, морето е на сто километра от солената ми коса, но още усещам вкуса му по устните си и частици от сърцето му трептят по миглите ми. Град. Всички са гладни. Купувам дежурните гироси и две бутилки вода. Кучето получава някакъв незнаен пристъп и аз изпадам в шок и ужас. Децата са стресирани и всеки вика по другия. Галим, гушкаме, разхождаме кучето. Пристъпът изчезва. Ох, ще живее. Той ми ближе очите и ляга до мен на задната седалка. Вече никой не е гладен. Мятам гиросите някъде в чантата до парите и паспортите. Поемам си дъх. С отдалечаването от брега това става все по-трудно. Къщурката на плажа осезателно почва да ми липсва. Една оса се лепва на прозореца, а аз я гледам с досада и махам с ръка да се разкара. Морето е през улицата. То и улица не е , а някакъв черен селски път с грапава пясъчна повърхност. Теди се учи да кара кола. На мен все едно някой ми е забол двеста игли в задника. Старая се да не ръмжа като отстреляна коза, ама не ми се получава много. Той се изнервя и е готов да ни прати по дяволите. Щото не знае, че аз съм си все там. Шегувам се. Слагам си кривата усмивка в джоба и се заслушвам в скърцането на полуоската отдясно и хрущенето на спирачните дискове..Загазихме я. Мони е леко напрегнат, ама нищо не казва. Не отговаря дори и на въпроса ми дали някак ще изкретаме до вкъщи. Но аз знам, че му се къса сърцето при всеки фалшив, крив тон, който издава нашата дърта таратайка. Между износените ламарини той чува сърцето ѝ да трака в синхрон с неговото. Някакви деца се състезават с велосипеди. Прах и жега е, но като извърнеш очи се потапяш в синьо безвремие. То си се плиска леко и тихо на няколко крачки от двора ни.  Играем "Не се сърди, човече". Аз почвам последна и побеждавам, защото съм гад и защото не искам да се сърдя. Кучето лежи на дивана до мен, Яна събира пионките и си мърмори под изгорялото от слънцето носле. Мони говори с някого по телефона, а Теди се е качил на покрива и си клати краката над нас. Луната е почервеняла като засрамено момиче и се крие в чашата ми с искрящо вино. Чувам лек шум откъм огнището. Някаква досадна котка се е мушнала вътре и чегърта с лапи по скарата. Джар изръмжава и скача от дивана. Тя е извила гръбнака си като гъвкав акробат и изсъсква насреща му. Нощта се разкъсва от кучешки лай и пада на мокри целувки по пясъка. Опитвам се да снимам залеза, но той се стопява толкова меко и нежно в цветове, че се отнасям и забравям да натисна копчето на фотоапарата.Единият ми крак е изгорял и съм  го намазала с няколко лъжици кисело мляко, което се е втвърдило и коричката пука леко. Кучето ме гони да ме ближе, а аз стоя на един крак като охранен щъркел и едвам пазя равновесие. Пазаруваме в местния "Lidl". Има около 4000 човека и слушам поне пет различни езика. Какво ли е било преди Вавилон? Мони ми се смее на рошавата коса и ми показва как пред нас на касата всички са си напазарували веро в огромни количества. Явно е на промоция. Пека пица и стържа морков за кучето, усещам аромата на котлетчета откъм двора, набръчквам нос. Джар не си пада по морето, ама ние насила го натикахме, та да видим плува ли френски булдог или йок. Ами плува си животинчето, даже се метна да ме спасява, глупачето. Има чайки. Гларуси, слава богу, тук явно не виреят, тия скапани мършояди. Затова пък съм се превърнала в професионален убиец на оси. Искат да ми ухапят кучето. Една се пробва да се мушне в шръкналото му ухо, в шареното, щото явно и не подозира, че аз съм нащрек и дебна зорко от всеки ъгъл. Пия нес кафе и хич не му се наслаждавам. На плажа си поръчвам еспресо и домашна лимонада. Това вече е друго нещо. Яна плува зад шамандурата, аз крещя истерично и ставам център на международно внимание. На десетина метра от нас, потопен до кръста, с електриков зелен бански стои на "ф" млад чичко и хока  малко момченце..на български. Еееех, Родна реч...о' майна... Няма вятър и цигарата гори бавно. На Теди му свършва батерията на телефона и вие на тинейджърски да се изнасяме към къщата, където има ТОК! Чуваш ли, майко, ТОК! Под масата на верандата има свещи с аромат на жасмин. Въздухът тежи от облаци. Прокапва ситен топъл дъжд. Осите ги няма. Въгленчетата в огнището светкат в червено. Има вълни. Ходим боси по плажа с малък фенер. Светлината му плува в кратки отблясъци по сънената вода. Забравих си някъде сандалите. Маслината в двора е натежала от капки и синя мъгла. Вечерна. Завои. На Яна ѝ е малко лошо. Колата се мушва в тунел от зелени дървета. Есента не е стигнала дотук. Пръстчетата на лятото са още лепкави. Като разтопен сладолед. Една палма ни прави сянка. Забравила съм си банския, но имам шарен шал в сака. Увивам се като топ модел и се мятам в морето при Яна. Виждам крачетата ѝ как щъкат на пръсти по пясъчното дъно. До нас осем души са се събрали под един малък чадър. Възрастна жена пуши цигара и чете евтин роман. Една гъркиня ме наблюдава под тъмни очила как отчаяно се опитвам да се вкарам в полата си. Става ми смешно и ѝ намигам. Тя не ми отвръща. Може пък и да спи. Режа салата. Доматите са ужасни, краставиците стават. Малко калмари и пилешки хапки. Кръчмата пак беше отложена. От децата. Гоним кучето на двора. Яна го мокри с маркуч, а той се натъпква с няколко паднали в тревата маслини. Намерил е мравуняк под стълбите и ближе тлъсти мравки. Теди му бърше муцуната с лека погнуса. Не съм пускала телевизора, интернет има само далеч в цивилизацията. Само мъжете са привилигировани с мобилен и кой публикува размазани снимки в мрежата, кой се опитва да си махне отпечатъците на пръстите с чатене с приятели. За мен времето е спряло зад леко изметнатата дървена порта и блажено се е изтегнало под маслината. Жалко, че не понасям мастика, затова пък Мони си има цяло шише и току ми навира мътната ѝ кристална белота под носа. Съседите са безобразно тихи, затова пък Яна пее към полунощ и тича напред-назад по черния път. Кучето я дебне, изправено на оградата и върти в почуда глава. Теди ми прави арт снимки на звездите. Получава се сърце. Луната се е изпъчила и се наслаждава на светлата си морска пътека. Нощта се разпуква в топли червени кристали светлина. Шушукам си с морето. До мен Джар яде сухи водорасли и хич не му пука от осите, които бръмчат около него. Аз размахвам някаква хавлия и кълна като дърта циганка. Сами сме на плаж от два километра. Чувам в далечината по пътя се тътри трактор. Имам си цяло море. За мен, само за мен! Утрото си мие съненото лице с кристали солена вода и потрепва от лекото, замечтано дихание на септемврийския бриз. Пия студено кафе на верандата. Банският ми е мокър и лепне по кожата. Ехтят звънчета. Три кучета и стадо кози минават по селския път. Прегърбен козар им подвиква на неразбираем език. Кучетата се изплезили език и пристъпват бавно и сигурно. Джар се скъсва да лае, те обръщат апатично глави и подгонват отклонилите се от стадото мършави кози. Денят си слага джапанките, мята хавлия през рамо и наперен притичва пред мен. Мирише на банички и малини. Съседът реже диня и псува по гръцки нападащите го хищни оси. Жена му слага чиния със смокини на бяла кърпа и му се смее. После донася няколко бири. Горещо е. Камъчетата скърцат и припукват. В селото се е настанил някакъв панаир. Гъмжи от народ. Набутваме се в навалицата. Кучето се дърпа и ме изнервя. За момент се усещам,че ей тука ще получа гърч, между сергиите с маратонки, евтини пластмасови играчки, надуваеми дюшеци и компакт-дискове. Мирише на скара, а ние сме прегладнели до смърт. Търсим някоя таверна, дето ще ни пуснат с кучето. Сядаме. Поръчвам си салата. Доматите са за мен, краставиците за него. Узото е голяма цифра, ама нали един път се живеело. Викам: "Поръчвай и пий, не ме дразни!" Наслаждавам се на кристалите в чашата му и неволно се усмихвам. Виното е стипчиво, такова, каквото го обичам , с малки искри и морски привкус. Изяждам два калмара и ми се доспива. Децата се мотаят по плажа. Нощта е мека и лепкава като голяма буца тъмен захарен памук. Морето е покрито с лазур. Едва усещам полъх. Лятото си подсвирква тук и хич не му дреме за нечии тревоги. Наслаждава се на златистия си загар през слънчевите си очила. Отбиваме встрани от шосето по някакъв скрит пясъчен път. Колата се тресе. Ние подскачаме. Хиля се като слабоумна овца. Портата е отворена. Намирам ключа за къщата зад стъклена вратичка на малко параклисче в двора. Привет, море! Жива съм още, но по-жива съм щом се огледаш в очите ми.
Септември е. Шести. На шестия етаж простирам някакви гащи и чорапи. Някъде към единадесет часа е. Светлините на "Лидл"-а угасват. В Стара Загора някой свири "За Марчето". Слагам още лед в чашата със зелена мента..Само и тази нощ да се стопи. Утре, утре, ще е тюркоазено.

Вехти мокасини

Опитвам се да се върна във времето преди "Големия взрив". Превъртам си часовника, стрелките се въртят в кръг и отбелязват време. Тогава обаче време не е имало, не имало нищо. Разглобявам мозъка си на дребни фрагменти, опитвам се да проумея това нищо, но нищо не проумявам. Някаква прашинка си съществувала, ей така, без време, без измерения. Някъде. Стояла си в нищото и после нищото направило бум! И всичко се почнало. Почнало времето, създали се пространства и посоки. Вселени. Галактики. Планети. Звезди. Някакви зелени еуглени и амеби. Динозаври. Хора. Време. Цък-цък-цък. Появили сме се и ние двамата. Първо ти, после аз. Във време и пространство, в измерение. Някакви си прашинки. Хвърчали сме си и сме си подсвирквали. После ноемврийският вятър си направил майтап и ни сблъскал на гарата. Даже не и на гарата, а в движещ се влак. Помня, че ти беше весела прашинка, а аз кисела и мрачна. До сблъсъка. Нашият. Запалиха ми се очите и почнах да мигам с искри. Някъде по отсечка София- Копривщица. Време-зима. Леща-студена. Вино-червено. Кръчмата стара, някаква открадната от някого китара. Лед по наклонени улици. Целувка...Мълчание. София. На въртележките в пет. Не зная на кои въртележки. Телефон с 5 стотинки. Звъня ти. Смях. Среща, без въртележки. Китари. Музика. Просрочен вечерен час. Баща ми. Леле. Аз горя от любов и се извинявам. Той се смее. Срещи, срещи. Раздели. Няколко за по час и една за ден. Купуваш халки от евтино злато. Пари нямаме. Аз съм с огромна рокля и букетче рози. Вятърът се майтапи с мен и ми развява косата пред църквата. Не помня кой хвана букета. Счупен ток. Сандали. Танци. Аз пея. Имаме фикус. Пет сутринта. Болки в краката. Рева. Връщам роклята под наем. Пак рева. Искам си воала. Проявяваме снимки. Пием вино с кана лед. Младоженци. Пием 23-годишно уиски на пода и се караме. Винаги се караме. Аз съм дебела, много дебела. Гледам от леглото как трептят листата на тополата. Не мога да ставам, рева. Караш ме с двеста до Шейново. Аз се превивам като червей и вия наум. Теди! Има такива малки крачета. Преброила съм пръстите, всичките! Вали сняг през април. Ти пак заминаваш. Аз пак ще рева. Целувам си Теди и му разказвам истории. Някакви смешни. Ти се връщаш и пак заминаваш. На работа. Аз. В офис. Безумно изплашена съм и отново се тръшвам да рева. Ти ми носиш цветя, понякога, за да не рева. Аз съм лоша. Крещя, викам, мятам разни неща. Ти ми казваш, че ме обичаш. Яна. Пак броя пръстите, а тя се смее. Гъделичкам я. Твоето момиче. Идваш с Теди в болницата. Той е толкова рус и косата му блести на слънцето. Държи букетче, от моите, шарените с градински цветя. Една циганка ми купува шоколад. Една родилка иска да ми вземе Яна. Аз не пускам и гледам лошо. Децата имат номерца на ръчичките, тая да не е сляпа. Тъпа патка. Говоря си с циганката с шоколада. Цък-цък-цък...Цъка ни времето. Торти, свещички, рождени дни, годишнини. Ясла, градина, училище. Море, море, море..Ти си забравил да ме обичаш, аз също. Стоп. Сега ще спра. За да ти припомня за едни вехти мокасини. Знаеш нали, колко ужасни обувки бяха това и колко отвратително много си ги обичах аз. Колко пъти се пробва да ми ги изхвърлиш,а? Не можеш да ми изхвърлиш мокасините! Никога! И да искаш да знаеш, няма да ти кажа къде ги крия и до днес! Крия ги така, както крия любовта си, защото ме е страх някой да не ми я открадне. Тя си е все същата. С разпилени коси, с искрящи очи. Още си е със скъсаните дънки и с цигара в уста. Тя си е все още такава. Една глупава хлапачка със синьо-лилава шапка и светло бежово яке. Смее се и пие бира от бутилка, седнала на бордюра пред входа. Опънала си е кльощавите крака, обути с ония отвратително грозни вехти мокасини, седи си и чака да те спъне на майтап като се връщаш от работа. Там си е, още не е хвърлила топа и не е ритнала камбаната. Не рови в чекмеджетата, аз свършвам работа в 6. Чакам те..На въртележките.

Джар и осата в лошо настроение

Горещото лято подскачаше с боси крачета по асфалта и си подсвиркваше весело. Джар лежеше на пода, опънал лапички на хладните плочки. "Ама че жега е днес! С нищо не мога да се разхладя, нито краставичките ми помагат, нито водата, нито дори студената белена праскова. Толкова ми е топло, че и не помислям да излизам навън. Единствено ми се иска, Яна да се прибере и да ме пусне в банята да си поиграя с водата. Тя защо излезе и мe остави сам тук? Вече усещам и че коремчето ми е огладняло!" Джар се заслуша в къркоренето му и в този момент чу, че някой се прибира вкъщи. Вратата тропна и с изненада Джар видя, че всички се прибират! "Брей, не беше ли работен ден днес? Защо се връщат толкова рано или аз съм забравил да познавам часовника! Може да са ми приготвили изненада!" И явно беше така. Майката на Яна се разшета да събира дрешки и да приготвя храна, която подреждаше в големи кутии и после ги поставяше в широка чанта. Последно постави в отделен плик храната на Джар, играчките и мекото му килимче. Яна повика Джар и му сложи меката каишка. "Разходка, на тази жега? А, не, без мен!" Джар се запъна на вратата. "Хайде, Джарко, ела, отиваме на вилата. Там ще си поиграем!"- говореше Яна. "Вила? Какво пък ще е това? Е, щом ще играем, съгласен съм, въпреки че ще си пропусна банята!" Джар се качи в асансьора. С колата пътуваха около час, вътре беше хубаво и хладно от климатика. " Пристигнахме!"- радостно изписка Яна, щом колата спря до една къща. "Хайде, момче, ела да потичаме на свобода!" Джар скочи от колата в меката трева. "Ама тук май ще ми хареса"- помисли си той и хукна да настигне Яна. Играха часове, гониха се, лежаха по тревата, катериха се по стълбите и скачаха от високо, което малко ядоса майката на Яна. Тя като всяка майка е твърде загрижена децата да не се нараняват, толкова, че понякога става даже и леко досадна, сякаш вече е забравила, колко е забавно да бъдеш малък и да не слушаш родителите си. Неусетно вечерта се бе спуснала и залезът гаснеше уморен по високите клони на черешата. Дойде време за вечеря. Огънят в камината протягаше горещи езичета, сякаш и той се радваше на вечерта и свободата на лятото. Сухите клонки пукаха весело и неусетно се превръщаха в малки червено-черни парещи въгленчета. Стана тихо и нощта потрепна по клепките на Джар. Свирукането на щурчетата го омагьоса и без да се усети той заспа на тревата. Яна го пренесе в стаята и си легна до него. Магията на лятната нощ ги пренесе в царството на веселите сънища. Следващите два дни бяха толкова щастливи за Джар, че той дори забрави за любимата си баня. С Яна ходеха на близката чешма и там тя го закачаше и го пръскаше със студената бистра вода. После се надбягваха по пътя до вилата, където падаха изтощени на тревата. Звънкият смях на Яна  накъсваше тишината наоколо на парченца светлина, а кроткото жужене на пчелите ги превръщаше в цветни капки щастие. Джар забоде носле в тревата. Беше твърде уморен за нова игра. Затвори очи и лекото му похъркване разбуди осата, която се бе прикрила от горещината под сянката на зелената хвойна. Тя се размърда, очите я боляха цяла сутрин и изобщо не беше в добро настроение. Едвам беше успяла да дремне за минута и хъркането на Джар развали почивката ѝ. Тя беше ядосана и искаше да се скара с някой, а знаете, че осите лесно се ядосват и обичат да си отмъщават, но Джар не знаеше това. Острото и жило се впи в меката муцунка. Той изпищя и подскочи. Скри се в къщата и легна на пода. Усещаше ужасна болка. Бодеше, сърбеше и щипеше. Яна дотърча веднага и повика притеснена майка си. Муцунката на Джар бързо се поду и той не успяваше да отвори уста. Почна да диша трудно и тежко. Отвън осата се кискаше доволно, после си отиде отново на сянката при хвойната. Всички се разтревожиха за Джар, той лежеше и гледаше тъжно. Болката не го оставяше. Багажът бе стегнат за две минути и докато Джар се усети, колата вече летеше по магистралата към града. Таткото на Яна караше много бързо. Трябваше възможно най-скоро да стигнат до ветеринарната клиника. Яна се разплака, Джар едва си поемаше дъх. След двадесетина минути подминаха табелата за начало на София и след няколко червени светофара, спряха пред кабинета.Докторът ги посрещна с усмивка. "Какво пак е направило момчето, пак ли е изял някой камък? Ааа, оса го е хапнала! Хайде, момче, да направим една инжекция!" Джар се страхуваше от игли, но днес една му спаси живота. Лекарството подейства веднага. Джар отвори уста и изплези малкото си езиче. Дишаше спокойно и равно. Страшното си плю на петите и изчезна по шумната магистрала. " Оса"- мислеше си Джар- " Не обичам осите, повече ми допадат мухите, те са само тврде досадни!" Джар отново се прибра в апартамента си на шестия етаж. Почивката свърши. Време беше за баня!
Осата бръмчеше доволно под прозореца, беше се наспала и лошото ѝ настроение почти се беше изпарило. Тя хвръкна към съседния двор, където семейство Радкови се приготвяха за вечеря. Тя кацна на масата и подуши салатата. Осите не са особено умни насекоми, затова и нашата познайница така и не разбра, кога тежкият вестник се стовари върху нея. Лошото винаги си намира майстора. Джар спеше спокойно и сънуваше песента на щурците в добро настроение.

Джар и блатното чудовище

Утрото се сипеше на трохи светлина по зелените листа на дърветата. Те тръпнеха от нежност и топлото им дихание стопяваше светлината в кристални, цветни капки. Джар гледаше през прозореца. Разни хора притичваха забързано през улицата, преметнали тежки чанти през рамо. Никой не се усмихваше, сякаш всички те бяха сънували снощи някакви страшни сънища, от които не можеха да се събудят или пък бягаха от страшното, което ги бе преследвало през нощта. Джар сви уши при мисълта за своя сън, а мустачките му потръпнаха. " Какъв прекрасен ден беше вчера!"- мислеше си той- "Сутринта успях да махна бодилчето от задната си лапа, което толкова много ми убиваше. а пък Яна на обяд ми донесе от вкусното пилешко с магданоз и грах, което от три седмици се опитвах да я накарам да ми купи.А и нова каишка получих, мека и приятна, даже и много модерна. Всички навън ме зяпаха с одобрение, а аз си въртях дупето от удоволствие. Хубав ден беше, докато не паднах в леденото блато. Уф, какъв студ!"- Джар слезе от прозореца, покатери се на леглото и се мушна под одеялото. Вчера наистина беше хубав ден за него, до вечерта, когато се разхождаше с Яна в парка и реши, че е интересно да скочи в заблатената вада. Той не знаеше колко дълбока е тя, а изобщо и не подозираше колко студена е водата в нея. С един скок по корем се бе озовал затънал до муцуната в блатната вада. Водата вътре бе ледена от камъка, черно-зелена и лепкава. Той не можеше да излезе сам. Втренчи изплашен поглед в Яна с очи, молещи за помощ. Тя смело потопи ръчички във водата и бързо го измъкна навън. Духаше хладен вечерен вятър. Черната лепкава тиня се втвърди бързо по бялата мека козина на Джар. Така малкият френски булдог се преобрази в черен лабрадор с щръкнали уши. Разходката бе провалена! До вкъщи тичаха като луди. Яна виждаше как Джар трепери и искаше бързо да му помогне. Какво беше облекчението му, когато топлата вода от душа се плъзна в бързи струйки по замръзналото му тяло. Лепкавото беше отмито, а мекият шампоан спря ужасната миризма на тиня. Джар мразеше шумният сешоар, но днес той стана негов другар, който бързо затопли лапите и коремчето му. Страшното изглежда бе духнало през прозореца и Джар  размаха с облекчение опашка. Целуна ръцете на Яна, които го бяха спасили и излапа пълна купичка от любимото си ястие за вечеря. Когато излезе на терасата и погледна навън, нощта погали с приспивното си дихание нежните клепки на черните му тъжни очи. Скок в леглото. Леко похъркване изпълни дома. Джар спеше на дивана. Сънуваше. Слънцето се криеше в мокрите треви, летният вятър се забавляваше крадейки пухкавите шапки на глухарчетата. Джар тичаше след голяма шарена топка. Изведнъж слънцето изчезна. Вятърът стана студен и сърдит. Поляната се превърна в голяма и тъмна блатна локва. Лапите на Джар потъваха в черна лепкава тиня. Зелени, мокри пипала го нападнаха и се обвиваха около него. Той се мъчеше да се освободи, но не можеше. Тогава блатната локва се надигна и от водата излезе една голяма черна глава с осемнадесет по-малки. Лепкави зелени пипала излизаха от ушите ѝ и се протягаха към него. Толкова страшно беше това създание, че Джар за малко да се напишка от страх. Почна да плаче, но злите пипала не го оставяха на мира, а всичките осемнадесет плюс една глави се хилеха злобно. Джар не можеше да се спаси. Тогава затвори очи и видя своята малка Яна. Тя се усмихваше и му подаваше ръцете си. Подсвиркваше си техния сигнал. Джар отговори със своя радостен лай. Чу се силен плясък, пипалата се отдръпнаха, а злите глави потънаха в тинята. Чудовището се стопи в нея. Слънцето заблещука по клепачите на малкия Джар, тревите радостно го боцкаха по лапичките, а едно глухарче искаше да  му подари своята шапка. Шарената топка подскачаше по слънчевата поляна. Някой подсвиркваше. Джар отвори очи. Яна го гледаше малко уплашено и галеше меките му лапи. "Сън е било, Джарко! Кой те уплаши в съня ти така? Да не е някое блатно чудовище? Тя се усмихна и го целуна по шареното ухо. Джар облиза ръцете ѝ. Тя пак го бе спасила. Този път от съня. Той сложи глава до нея и заспа спокоен. Сега в съня му подскачаше само шарената топка.
Навън нощта се висеше на простора със своя звезден поокъсан тоалет, а луната мързеливо се прозяваше и завиждаше тайно на младостта ѝ. Вятърът, този млад нехранимайко тихо си подсвиркваше един познат сигнал.

Да си изплачеш мусаката (не е лесно да си на 16)

Човъркам с вилица изстиналата мусака и броя парченцата картофи в нея. Ясно осъзнавам, че нещо не е наред с главата ми. Кой, по дяволите, си брои картофите в манджата! Но аз винаги съм правила така, когато ме връхлети безсилието. Чопля картофите и постепенно ги наситнявам до някаква полу-хомогенна смес. Една буца ми е заседнала в гърлото и колкото и да се насилвам да я преглътна, тя сякаш още повече се надува и втвърдява. Почвам да си мисля, че ще се задуша от мъката, която изпитвам. Наливам си една мента с тоник и се надявам, че поне това ще облекчи за малко писъците в главата ми, ще замъгли страшното, което вилнее някъде из душата ми днес. Днес, болката от преди повече от двадесет години ме връхлетя с безумна, безпощадна ярост. Отворила съм си фейса и един след друг чета статусите на шестнайсетгодишни тийнейджъри. Днес в тях няма радост, няма купон, няма закачки и гадни подмятания. Има само мъка и болка. Чиста. Толкова искрена и силна, че не може да не ме разплаче. Днес от света на живите си е отишло едно дете, едно дете на почти шестнадесет години, само няколко дни преди да навърши така обичаните и чакани 16. Беше приятел на моя син още от основното, а и сега в гимназията. Не е от значение какво се е случило, от значение за мен е само защо! Не разбирам и не приемам! Зная, че способностите ми са твърде ограничени, за да проумея Божия промисъл в това тежко нещастие. Цялото ми същество се гърчи от мъка, бунтувам се, не мога да се примиря, не мога да се смиря. Твърде тежко е, а като виждам и мъката, която изпитват приятелчетата на този младеж, съвсем непоносимо ми става. В тази трагедия, виждайки как реагират децата на загубата на своя приятел, се сещам как нашето съвременно общество непрекъснато сипе негативи върху тези млади хора, които тепърва се сблъскват с реалността, с хубавото и лошото в един свят, в който трябва да се научат да живеят. Естествено, търсейки своя собствен път, откривайки самите себе си, съвършено нормално е да грешат. Това е времето на многото грешки, несъмнено, но нали всички ние знаем, че за да открием вярното решение, неминуемо трябва да сгрешим.  "Правилните", така да кажем решения не идват в готов вид, пътят до тях обикновено е доста сложен, неравен и мъчен. Всички ние, родителите, сме го извървели. Точно за това страшно се изнервям, когато така наречените тийнейджъри биват упреквани и набеждавани, клеймосвани, сякаш са родени престъпници. Упрекваме ги за лошо възпитание, за липса на интелект, за липса на морал дори. Е, нека е така. Само че, отговорни за това едва ли са децата. Ние кои сме и каква е нашата роля? И като казвам ние, не визирам единствено родителите, а цялото ни общество, и училището, и средата, и множеството държавни структури и институции. Искам да кажа едно, всички са сякаш срещу децата, срещу тинейджъра. По всякакви начини се опитваме да им скършим крилата, още преди да са се научили да летят. Затваряме ги зад решетки за глупости, вменяваме им вина, превръщаме ги в изкупителни жертви на болното ни съзнание и мъртъв морал. Защото те не са невъзпитани, не са прости и не са лишени от добродетели. И не е нужно да са чели Ницше или Шопенхауер в осми клас, не е нужно да са пълни отличници или владеещи 3 езика в началното. Не, това не ми е нужно. Тройкаджиите по математика, може би един ден ще получат "Пулицър" за поезия или фотография. Може и да не получат. Но това не е от значение. От значение е единствено да не ги пренебрегваме, да ги подкрепяме, дори когато грешат, дори, когато стъпват накриво. Ние сме за това, за да им помогнем да се изправят, когато паднат, да им отворим прозореца, когато им е задушно, да им покажем светлината, за да не стоят в тъмното. Това е нашата работа. На всички ни и сме задължени да я свършим добре, за да станат тези деца човеци! Само това! Едва ли е чак толкова сложно! В този тъжен ден, когато си отиде приятел на сина ми, децата плачеха, виртуално и наяве. Слагаха по стените си снимки заедно, пишеха...., като човеци. По-човеци от много от нас! Преди повече от двадесет години, на същата възраст, загубих една от най-близките си приятелки. Зная, как се чувстват децата, толкова болезнено добре, че направо се плаша. Страшно е, действително е много страшно да се сблъскаш със смъртта точно в тази възраст. Губиш почва под краката си, трепериш и те е страх, страдаш, ужасно и дълбоко, така, както само детската душа може да страда. Гледах сина ми и не знаех какво да му кажа, за да го успокоя. Затова му казах май само, че го обичам, а вечерта му позволих да пие мента. Стана му лошо, а аз знаех,че ще стане така, но не исках точно в този момент да го назидавам. Само го предупредих и го пуснах навън, за да бъде с приятелите си, за да споделят мъката си и да я изплачат. Почувствах, че с тях ще му е по-леко и го оставих. Той знае, че аз съм винаги с него, когато върви нагоре и когато пада рязко надолу. Аз съм там и съм длъжна да бъда там, дори и да припадам от умора, защото той още не се е научил да лети. Споделям Ви тази тъжна история, защото ми се иска да вярвам, че тези деца няма да бъдат вечно укорявани за малките грешки, които правят, за да намерят своето място в света. Този свят е и техен, може би повече техен, не наш!

Джар и когато мама я няма (Колко е голяма любовта)

Когато топлата тъмнина изчезна, Джар усети студа с върха на нослето си. Стана му страшно и точно щеше да се разплаче, когато мека топлина се разля по мъничкото му тяло. Изпълни сърцето му с радост ,а страшното си плю на петите и избяга с подвита опашка. Кой го целуна по муцунката така леко и нежно? Очите му не виждаха, но Джар познаваше тази гальовна топлина. Това беше мама. Неговата мама. Той се сви при нея и засука сладко своята първа закуска. "Здравей, мамо! Аз вече съм тук!"- облиза нослето си и заспа сгушен в прегръдките ѝ. А колко красива беше тя! В мига, когато  тъмното избяга от клепачите му, тя го целуваше по клепналите уши. Беше бяла с красиво черно петно във формата на сърце. Очите ѝ носеха цвета и топлината на дълбока лятна нощ, нощ, в която светът притаява дъха си в очакване на вълшебство, когато цветята не спят, а ароматът им се полепва по крилете на пеперудите. Джар обичаше тези очи, в тях се смееше слънцето, в тях луната плуваше като в сънено езеро, в тях звездите трептяха с бляскави вечерни тоалети. С целувката на мама Джар заспиваше след дълга игра и се събуждаше в звънливото утро, готов за нови бели и геройства. Мама беше всичко за него. Тя го хранеше, тя го миеше, тя го милваше, но най-вече го обичаше с цялото си голямо сърце. Ушите ѝ потръпваха от умиление и радост, всеки път щом го зърнеше да се прибира от двора, целият покрит с треви, бодилчета и прах. Мама. Няма дума по-голяма, за любов! С тази голяма обич растеше Джар и се радваше на света. Един ден в къщата дойдоха непознати хора. Взеха да го пипат по ушите, да го галят и да му говорят хубави неща. Джар беше възпитано и мило куче и на всички отвърна с целувка. Майка му стоеше встрани и не изглеждаше щастлива. Не след дълго семейството си отиде и Джар се сгуши при нея. Тя близна муцуната му и въздъхна дълбоко. Джар заспа на меките ѝ лапи . На следващия ден, след закуска, майка му го повика и двамата излязоха на двора. Росата трептеше по младите треви, като тежки бисерни сълзи. В съненото утро, Джар научи, че ще трябва да се отдели от майка си. Вирнатата опашка се подви, ушите клюмнаха и очите се напълниха с тъга. Той не вярваше и изобщо не разбираше защо трябва да живее някъде другаде, далеч от мама. Сърцето му се сви от болка. Същата нощ Джар се сгуши при мама и плака много. Тя го целуваше и успокояваше. Обясняваше му, че така трябва, че кучетата са най-големите приятели на хората и хората не могат да живеят без тях, особено децата. Всяко дете има нужда от своя приятел с четири лапи, за да бъде щастливо. " А, виж Джар, момиченцето, което те целуваше по нослето, колко сладка и добра е. Тя ще те обича много и ще се грижи за теб. Ти ще бъдеш нейното всичко. Ако ти не отидеш при нея, нейното сърце ще се натъжи и няма да бъде щастлива. А нали разбираш, всички деца трябва да бъдат щастливи и ние им помагаме с това. Зная, че я харесваш и искаш да играеш с нея на вашите забавни детски игри. Аз ще бъда тук и ти може да идваш да ме виждаш. Аз никога няма да те забравя, дори и ти да ме забравиш, и никога, никога няма да спра да те обичам, Джар. Успокой се, недей да плачеш, очакват те толкова много приключения и радост. Ела да избършем нослето, сополанко!" Джар гледаше в тъмните ѝ очи как луната се усмихва сред сълзи. Двамата се сгушиха под лекото одеяло и заспаха в тишината на нощта. След седмица момиченцето дойде отново. Джар възпитано я посрещна на вратата и облиза малките ѝ ръце. Тя го прегърна и целуна нослето му. Погали ушите и главичката му и го притисна до себе си. Джар усети вълнението на сърцето ѝ и разбра, че майка му бе права. Тя дойде и го целуна. За довиждане. В очите ѝ бе слънцето, къпещо се в утринна роса . Джар замина за своя нов дом. Всичко в него бе прекрасно, светло и уютно. Домът чакаше своя малък пазител. Стените грееха в разноцветни бои и го приветстваха за добре дошъл. Малкото зайче в клетката наостри уши, щом видя своя нов другар. Цялото семейство се радваше. Децата го галеха го, целуваха и му предлагаха всякакви вкусотии. Всички бяха щастливи, Джар размаха опашка. Беше си у дома. Страшното пак си плю на петите. Когато нощта кацна на терасата, две сълзи се промъкнаха в черните топли очи. Джар беше щастлив, но майка му му липсваше много. Заспа сгушен в малкото момиченце. Знаеше, че мама ще дойде в съня му, за да го целуне по  муцунката. И целувката дойде. Със звездите.

Джар и първият сняг

Джар не познаваше зимата. Когато се роди, навън джанките бяха отрупани с бели цветчета, тополите прошумоляваха с млади листенца, а тревата миришеше на току що паднала роса. Джар помнеше ясно първата си разходка навън. Утрото бе топло и меко като лапата на мама. Слънчевите лъчи пощипваха черното му влажно носле и се криеха в кадифените му уши. Хлъзгавите стръкчета трева леко мокреха белите му лапи и гъделичкаха любопитното му носле, което искаше да вдиша аромата им. Въздухът трептеше в светлина и цветове. Деца играеха по площадките и го закачаха с весел смях. Джар въртеше игриво опашка и близваше нежно малките, протегнати към него ръце. Небето блестеше в синьо. Тук-там някой бе разпилял по него светлорозов захарен памук. Това беше лятото. Минаваха дни и седмици. Джар лудееше и растеше. Един ден заваля, но дъждът вече не бе топъл и ободряващ, а  хладен и натъжен. Листата на брезите откраднаха цвета на слънцето и почервеняха от срам. Вятърът се разсърди и ги издуха. Земята се покри с шарената черга на есента. Джар я усещаше с върха на нослето си и с мекото на лапите. Стана студено. Слънцето се бе уморило от лятната игра и често си подремваше зад завивки от сиви, намусени облаци. Понякога, сънят му омръзваше и то показваше светлото си лице. Тогава земята потръпваше и въздишаше от спомени. Алеите в парка се превръщаха в шарени пътеки от цвят и светлина. Джар обичаше топлите есенни дни, когато листата се гонеха в лапите му, а слънцето целуваше муцунката му. Една сутрин Джар с изненада забеляза лъскаво петно  на асфалта. Ранните лъчи трептяха на повърхността му и блясъкът им се катереше по оголелите спящи дървета наоколо. Джар доближи муцунка до земята и усети студ. Стъпи с лапи върху петното, подхлъзна се и падна на дупето си. Нощният студ бе замразил дъждовните локви и сега те се бяха превърнали в малки ледени пързалки. Колкото и да се опитваше, слънцето не успяваше да ги превърне отново в забавни кални локви. " Бъърррр! Ама, че е студено, а и си натъртих дупето! Носът ми се превърна в ледена близалка! Ще потичам, да се стопля. Прибирам се вкъщи и няма повече да излизам, докато тези коварни петна не изчезнат от моята алея!" Когато двамата с Яна се прибраха у дома, ушите им бяха замръзнали, а носът на Янчето бе станал червен. Същата нощ Джар заспа под дебелата завивка, която никак не обичаше, но сега сгушен под нея той чувстваше лапите си топли и заспа спокоен. Той се надяваше, че лятото ще се върне на сутринта. Каква беше изненадата му, когато призори Яна щастливо изписука, че навън е паднал сняг. " Сняг ли? Какво ли пък е това?" Той се измъкна изпод одеялото, сложи лапи на прозореца и погледна навън. А навън, улицата се бе покрила с дебел, пухкав сняг. Джар помисли, че това е от онзи твърде сладък захарен памук, който Яна си купуваше и се топеше по ръцете ѝ. " Еха"- помисли си той- " някой е дал цяло състояние, за да купи толкова много захарен памук. Може би е майката на Яна, защото е искала да я зарадва. Но защо го наричат сняг, съвсем се обърках!" Джар отново се промуши под завивката и само ушите му стърчаха над нея. " Хайде, Джар! Да поиграем!- Яна стоеше до него с каишката в ръка. Много не му се искаше да излиза, даже вкъщи усещаше,че навън все още е студено. Но нали беше любопитно кутре, излезе изпод завивките, протегна се и с Яна излязоха навън. Слънцето едва бе надигнало глава от възглавницата си и първите му сънливи лъчи трепкаха по белия сняг като малки сребърни звезди. Джар застана на входа и се огледа. Всичко, всичко бе покрито със захарен памук. И къщите, и дърветата, и колите. Всичко бе скрито от снега. Той пристъпи леко напред. Яна се смееше и откопча каишката. " Хайде, глупчо! Не се страхувай, да си поиграем! Тя се затича и се бухна в една голяма преспа. Джар се уплаши да не се е ударила и хукна към нея. "Хайдееее, викаше тя и се смееше с глас! Нали беше смел, Джар се засили и се хвърли в преспата. "Ауууу, че е студено и ушите ми се напълниха с този сняг! Яна го поизтупа и го целуна по главата. " Това е сняг, Джарко, хубав сняг, като захарен памук, но не е сладък и не се яде. Иначе може да се разболееш. Но все пак мъничко може да опитаме, никой няма да разбере. Нали, Джар? Той вдигна глава и на муцунката му паднаха няколко усмихнати снежинки. Той ги облиза и кихна. Да, не са сладки и са студени даже. Но пък са забавни и игриви. Той излапа още няколко. После с Яна тичаха по алеята, а следите им покриваха други весели снежинки. Следобед направиха голям снежен човек. Сложиха му шапка на главата и метла в едната ръка. Забодоха няколко големи копчета за очи и пресен морков за нос. Стана много елегантен снежен човек. Играта продължи чак докато зимното, мързеливо слънце реши отново да подремне. Двамата се прибраха мокри, премръзнали, но щастливи. Тази нощ, под своето топло одеяло Джар заспа с весело сърце, а в съня му снежният човек се хвалеше на всички с прекрасния с и морковен нос.