Чудесата на метлата-Паячето

Марго отдавна спи. Отвън, закъснелият есенен дъжд  разстроен чука по стъклата с надеждата някой да отвори и прибере измръзналите му капки на сухо. Ноемврийският вятър кашля под  прозорците на сиропиталището и разхвърля студената си мъка по оголелите клони на приведените тополи. Тъмнината се люлее по провисналите електрически кабели. Току хваща някой, засилва се и се удря в прозорците на сивата схлупена сграда. Досадното, монотонно блъскане, събжда старата, проскубана метла. Тя изтръсква поовехтялата си пола и надниква зад притворената врата. Сиво паяче изплашено се плъзва по студения под и се скрива в близкия ъгъл. Крачетата му треперят от студа, а сърцето му е цялото страх. Метлата го погледжда строго, смръщва поизтънелите си вежди и изкашля шепа прахоляк.
- Ти пък откъде се взе?- изръмжава тя с дрезгавия си глас
- Аз, аз..- заеква объркано паячето- аз исках само малко да се стопля..но съм се унесъл и неусетно съм заспал. Моля Ви, не ме измитайте навън. Уморих се да се скитам в студения дъжд.Загубих се преди няколко дни и оттогава все хвърча с вятъра и се надявам , че ще открия дома си и неговата паяжина.
- Хм, интересна е твоята история, млади приятелю! Изглеждаш твърде отчаян за възрастта си, но все пак доброто възпитание изисква да не се намърдваш посред нощ под полите на възрастни дами като мен!- метлата широко се прозя.
Две полуумрели мухи разтъркват крилца, попоглеждат наоколо и отново се предават на съня си. Дъждът навън се е укротил. Малки светли петънца полепват по стъклата. Мъждукащата светлина на единствената улична лампа ги превръща в златни пеперуди. Паячето се засрами още повече и сега и дума не смееше да обели. Метлата приглади сухите пръчки на дрехата си и промърмори под носа си:
- То, Вие, младите едно възпитание имате! Все сте наперени, начумерени и своенравни. Не търпите забележки и си мислите, че възрастните са само досадни и ненужни. Но да знаеш млади момко, то може и някои възрастни действително да са малко досадни и понякога да дразнят, ама повечето са свестни и ви мислят само доброто. Представи си, че и те са летели някога с вятъра! Аз, примерно, навремето бях млада и доста добре сложена, минавах лесно за първо качество, ама ей на, този пусти труд ми съсипа имиджа, както вие днес се изразявате. Ни фасон имам, ни желание за живот ми остана!
Паячето премигва с влажни очи и не знае, и недоумява какво да отговори. Виждаше се, че метлата не е някоя дърта зла вещица, а е просто твърде тъжна стара дама. Какво ли я натъжава толкова? Паячето се огледа. Стари лавици, покрити с прах, напукани сиви стени, загаснало огнище. Студено и тъмно. Явно никой не живее тук. Метлата отгатна мислите му.
- Иска ти се да избягаш от тук, нали? Аз се каня от години, но аха да тръгна и нещо ме хване за гърлото и ме дърпне назад. Да знаеш, млади гоподине, зад тези мрачни стени, е скрито съкровище, което няма цена, ама никой не го иска. - Паякът си представи картонена кутия с мухи. Облещи мътните си очи и с нетърпение зачака метлата да продължи.
Тя се изкашля отново, извърна поглед към прозореца и тихо взе да разказва.
- Не си мисли, че ти  говоря за злато, сребро и скъпоценности. Това съкровище свети много по-силно и от най-прекрасния диамант!
По стъклата златните крила на пеперудите се топят и се стичат в блестящи капчици. Стичат се, плъзгат се вътре през олющеното дърво и падат тихо на пода, изгубвайки безценния си блясък.
- Ти не си и разбрал! Че то как да разбереш! Тя табелата отвън е стара и ръждива, та в тоя дъжд може и да не си я забелязал дори. А пък и знам ли те, може и да не можеш още да четеш. Мъничък ми се струваш. Тук малък приятелю живеят деца. Ама не са те като другите деца, които имат дом, обичат шоколад  и карат хубави колела. Тия са деца, които си нямат никого на на тоя свят. Изоставени и забравени са те, но блескат като скъпоценни камъчета. Очичките им блестят. Много тъга има в тези техни очи, цял океан. Та затова и аз не мога да си тръгна от това място. Мъчно ми е за  децата, напукват ми се пръчиците като ги гледам такива мънички, слабички, превити, отчаяни. Паяко, де да можех с нещо да им помогна, за да станат и те като другите дечица, дето имат дом и шоколад, и колела. Да има и тях кой да прегърне и помилва с нежност, та да изгрее усмивка на лицата им и тая пуста, опустяла мъка да изчезне завинаги.
Така говори метлата и гласът ѝ се се сече от сълзи. Жълти и тежки като есенните листа.
Паячето подсмърча, че досега то за такава мъка не бе чувало. Натъжи се миниатюрното му сърце и стомахчето му се разбунтува. Навън лампата угасва и светлината изчезва. Паякът трепери. Метлата стои до прозореца. Старите ѝ мътни очи са се впили в тъмнината. Тръпки лазят по сламките ѝ. Цялата е мокра от проникналата в стаята вода. Вятърът отвън хрипти с болното си гърло. Силен трясък и стъклата с оглушителен шум се стоварват на пода. Хиляди парченца прехвърлят блясъка си  едно на друго, докато цялата стая не се изпълва със светлина. Вятърът се втурва вътре, завърта светлината и я превърща в цвят. Пъстри едри светулки бръмчат и стопяват тишината на късната нощ. Падат по мокрия под, после отново се вдигат във въздуха  и разкъсват тъмнината в цвят. Паячето лови с очи цветната магия и усеща, че вече не е нито уплашен, нито толкова тъжен. Поглежда към прозореца. Метлата е там, изправена, потънала в цветове и отблясъци. Миг и всичко отново изчезва. Уличната лампа скръцва и мъждукащата ѝ светлина потъва в мрака.
- Какво се случи, госпожо?- пита паячето
- Не зная, но май вече свърши. Уплаши ли се, младежо?
- Нннн, не зная, мисля че малко да. В началото. Госпожо метла, но Вие сте цялата в цвят.. Погледнете.
Метлата примижава и се оглежда в едно по-голямо неотчупено парче стъкло, което с усилие се крепи на дървената рамка на прозореца.
- Ха! Ама аз наистина съм цялата шарена и струва ми се, че даже и светкам, нали?- паячето кима в съгласие. - А пък ти, ти пак си си все такъв сивичък. Ела, вземи си от моите тънки пръчици, тази, която най-много ти хареса. Паячето припълзява и се опира върху една млечно жълта клечка. Тя се скършва едва чуто от дрехата на метлата и в същия миг паячето изчезва с нея.
На сутринта малкият сив паяк отвори добрите си очи в меката мрежа на своето голямо семейство. Някаква дребна муха жужи наблизо и любопитно си вре носа където хич не й е работа.
Раздрънканият будилник с радостен звън съобщава настъпването на новия ден. Марго разтърква очи и скача пъргаво от леглото. Облича се бързо и хуква надолу по стълбите. Време е за метене.

Джар не може да е болен

Тъмното, сънено се висеше по пердетата, като сиво-синя скъсана дрипа. Протегна се през студения корниз и с прозявка се спусна в чаршафите да си доспи. Поизмокреният вятър драскаше с неизрязаните си  нокти по стъклата и се опитваше да се вмъкне в стаята. Лампата светна. Тропаше се. Чинийки, вилички, лъжички. Замириса на кафе, лайка и препечени филийки със сирене.

Джар отвори очи. Някой в кухнята кашляше силно и продължително. Яна бе станала, без той да  усети. Чуваше мекия ѝ глас, а после суха кашлица отново задави думите ѝ. Джар изправи уши, протегна се и пропълзя изпод одеялото. Топлото хвръкна от леглото и се лепна по стените като дъвка. Те въздъхнаха от допира му и продължиха да спят.
Яна не се чувстваше добре. Освен кашлицата и хремата имаше и висока температура. Джар се огледа в очите ѝ. Натъжени и мътни от сълзи. Тя легна на дивана и включи телевизора. Той се сгуши в краката ѝ. Петичките ѝ бяха много студени. Джар приблжи муцунката си към тях , за да ги стопли с дъха си. Ръката ѝ го докосна по гръбчето. Студена. Той се сгуши под одеялото до нея. Не беше гладен. Беше твърде тъжен, за да закусва.
Двамата с Яна заспаха бързо Някой тихо угаси телевизора и голямата лампа. 

Когато отново отвори очи, тъмното го нямаше. Слънцето с усилие се опитваше да промъкне светлата си главица през барикадата от сиви смръщени облаци, но те твърдо заинатени не помръдваха дори и на лъч разстояние. Вятърът отегчено дремеше по клоните на зъзнещите брези. Бе му доскучало да гони листа и шапки и реши да се нацупи. Никой не му обърна внимание.
Джар лежеше до Яна. Ръцете ѝ се бяха затоплили, крачетата също. Той не смееше да помръдне. Страхуваше се, че ще я събуди. Майка ѝ влезе в стаята и донесе топъл чай и лекарства. Яна отвори очи и му се усмихна. Тя обичаше Джар да спи до нея. От неговата топлина се чувстваше добре- спокойна и защитена. Сънищата ѝ винаги бяха хубави щом малката му лапа бе на нейната възглавница. Тя знаеше, че той е необикновен, виждаше рошаво вълшебство в тъмните му очи. То подскачаше като бълха по гърба му и се криеше в шареното му ухо.
Денят бързо изгуби и малкото цвят, който имаше по това време на годината. Синкава мъгла плетеше влажни мрежи над града. Вечерта се плъзна по парапета, дръпна нацупения вятър за рядката брада и светна някак уличните лампи.
Температурата на Яна беше нормална. Супата ухаеше на прясна мащерка. Джар донесе една стара топка и шареното си въже. Поиграха си. Кашлицата утихна. Болестта се намръщи и се скри в килера на тъмно. Джар беше доволен. В очите на Яна отново затрептяха щастливи светлинки. Тя го прегърна и двамата се скриха под одеялото. Нощта трепна и угасна. Чуваше се само хъркането на Джар.
Когато след седмица Яна се прибра от урока си по музика, Джар лежеше в своето легло. Опита се да стане, но лапата го болеше и той седна на килима. Силна кашлица раздра гърлото му. В очите на Яна блеснаха сълзи. " Защо се натъжи тя? Чувствам се виновен, не може тя да плаче за мен! Аз съм добре! Някъде съм си ударил лапата, не е кой знае какво! А кашлицата.. ами ужасна е, но..". Той отново се задави. Усети, че му е трудно да стои и се върна в леглото. От нослето му се стичаха прозрачни струйки и очите го боляха. Яна говореше с някого по телефона. След минута дойде с голямо одеяло и купичка липов чай. Премести Джар на дивана и сложи главата си до неговата. Вечерта Джар отиде на лекар. Докторът го прегледа и написа някакви лекарства, които да взима. Погали ушите му, погледна го сериозно изпод големите си очила и  каза: " Джар не може да е болен, нали така Джар?! Спомням си, че ти си вълшебство, а вълшебствата не боледуват! Не им е позволено и не им се случва никога! Ако не вярваш на мен, ето, питай твоята Яна, да видим тя какво ще каже! Джар обърна очи към Яна. Тя се усмихваше, а по светлите и коси подскачаше някаква калинка. Калинката разпери крилца, хвръкна и кацна на ухото му. "Вълшебство- мислеше си Джар, Аз не зная какво е това, но щом Яна и докторът  казват така, може пък и да съм! А щом съм вълшебство, значи не мога да съм болен! Вълшебствата не боледуват! Заповед на доктора!

Вятърът с новата си прическа бързаше да се покаже пред оголелите брези. Тополите тайно му се присмиваха, а пък той се правеше, че не ги вижда и не чува какво си шушукат. " Винаги са били надменни, глупачки с наднормен ръст!" Той оправи перчема си и се хвърли в една купчина с листа. Джар изскочи от нея. Яна тичаше напред. Денят трептеше в цветове и светлина. Едно шарено вълшебство бръмчеше из въздуха и ронеше над земята прашинки любов.

Джар и първата среща

Когато я видя за първи път, една дебела калинка бе кацнала и спокойно се излежаваше на лявото ѝ ухо. Нослето ѝ се бръчкаше в опит да вдъхне аромата на топли кифлички, който натрапчиво се просмукваше във въздуха наоколо. Черната ѝ гладка козина блестеше при допира на първите  утринни лъчи. Тревите се поклащаха сънено, натежали от едрите капки слънчеви сълзи. Джар умираше от срам и се чудеше къде да се скрие. От седмица не бе влизал под душа и бялата му муцунка сега изглеждаше сива и мърлява. Погледна лапите си. Кални, от локвата, на която не можа да устои. Наведе още повече глава и отстъпи назад. Тогава усети дъха ѝ. Повдигна очи и срещна нейните. Големи и черни, като тъмни, непознати езера. Напомняха му за пеперуди с уморени крилa в нощ преди лятна буря. От смущение не му достигаше въздух и му се струваше,че ще падне в тревата. Тя го закачи с лапа и допря мокрото си носле до неговото. Сърцето му подскочи от вълнение. Трохи от непозната нежност боцкаха тялото му, сякаш стотици горещи мравки тупкаха по него с врелите си крачета. Тя отново закачи лапата му и бутна меката си муцунка под неговата. Джар изправи глава. От притеснение едното му ухо бе клюмнало. В тъмните му очи трептяха слънчеви стоножки. Той не знаеше какво да стори. Сърцето му биеше като пощурял барабан. Близна бързо и леко нослето ѝ и побягна към големия орех в далечния край на поляната. Очите на Калина се изпълниха със светлина. Тя кихна силно и побягна след него. Двамата прекараха следващите няколко часа в щура игра и нежни закачки. Уморени, по обед те легнаха на свежата трева под широката сянка на ореха. Слънцето  гледаше отвисоко и  изпращаше искрящи целувки. Те се сипеха по големите, меки листа на ореха, зеленото им ги улавяше, вдъхваше им от аромата на разцъфналата си пролет и ги спускаше като тънки, светли нишки нежност към земята. Джар и Калина ги улавяха с очи, а ако случайно пропуснеха някоя, тя сама се полепваше по нослетата им и ги караше да кихат. Малко вълшебство подскачаше по поляната. Криеше се в пъстрите глави на цветчетата и дърпаше кучетата за опашките. Денят се стопяваше в цвят и трепет. Джар и Калина стъпваха леко по  уморените треви.Залезът се разтапяше и озаряваше поляната с топлите си багри. Време беше да е прибират. Всеки в своя дом. Но някак не им се искаше да се разделят сега, не и преди нощта да изгрее с блясъка на своята диамантена прелест. Трепнаха първите звезди. Тревите утихнаха, а листата на ореха натежаха от сладкия аромат на настъпващата нощ. Джар гледаше Калина и броеше светулки в очите ѝ. Лапата му докосваше нейната. Тя бръчкаше носле  и свенливо притваряше красивите си очи. Един задъхан щурец притича през поляната, забързан за своя среднощен концерт. Небето кротко  разгърна тъмната си копринена дреха и милиарди сребристи мушици се понесоха в загадъчен танц над задрямалата поляна. Малкото вълшебство се плъзна по стеблото на ореха и ощипа Джар по носа. Калина целуна муцунката му и леко побутна с лапа неговата. Кихна и бавно тръгна към вкъщи. Джар гледаше как тя се отдалечава.Малка и нежна тя се стопяваше в тъмнината на пролетната нощ, а до него по стъпките ѝ достигаше аромата на спящи лалета. Щурецът засвири някаква стара мелодия. Луната широко се прозя и разля светлината си по зелените клони на дърветата. Джар тръгна към дома. Тази нощ малкото му кучешко сърце се научи да тупти с нов ритъм. Този на любовта. Размаха опашка и прескочи локвата.

Код 1_2_2_1

Носът ми тече и кашлям като след два пакета "Мелник" без филтър. Главата ми е точно копие на главата на отвратителното човече от рекламата на "Олинт". Излизам в седем да изпратя детето до спирката. Бързаме, закъснява за училище. Кой, по дяволите, е измислил първа смяна да започва в 7.30? Кучето е с яке с качулка, само ушите му стърчат. Пред малката пекарна  се е събрала дежурната тумба строители. Мирише на кафе и евтини цигари. Повдига ми се. Не съм палила цигара от 48 часа, но абстиненция не ме гони, само досадна, изтощителна и грозна хрема. Детето се качва на автобуса, аз махам за довиждане и тръгвам с кучето към градинката, потънала в кал. След половин час сме си вкъщи и главоболието ми е двойно, а кафето е късо, ароматно и горчиво. Лягам си на дивана. Придремвам със сутрешния блок. Към десет големият става кашляйки. Заразата се разпростира безкомпромисно. Аз въздишам и приготвям чай с твърде голямо количество лимон. Двамата гледаме в екрана и носовете ни текат като спукан водопровод. Дневен хороскоп. "Скорпион- късметът ви е някъде другаде, здраве, щастие, любов- всичко ви е на 6."Аха! Това е нечовешки тъпо! Не вярвам в хороскопи и всякакви там предсказания. Само гледането на кафе ми е вълнуваща загадка, останала ми  от детството. Когато бях малка, в дома на баба и дядо  идваха разни  дружки на баба ми, ей така, на раздумка, да си вземат от нея домашен крем за лице или да пийнат по едно турско кафе. Помня как кафето се пенеше в джезвето и малката кухня потъваше в плътен аромат от някакъв друг, вълшебен свят. Баба ми виждаше разни фигури, знаци и числа по полепналата по стените и дъното на чашите утайка. Тълкуваше ги умело и винаги виждаше само хубави неща, които предстоят да се случат. Тогава искрено вярвах, че тя е една мила, стара магьосница, която иска да помага на хората, а кремът, който приготвя за тях лекува всичко. После разбрах, че тези стари дами  просто са се забавлявали в студените, зимни следобеди, когато небето тежи от сивота, а снегът хрупа под стъпките на забързани минувачи. Не зная дали баба ми е била истинска магьосница, но със сигурност тя носеше добра магия в себе си, затова кремът ѝ лекуваше рани, а усмивката ѝ- сърца! Тя вярваше в провидението и неговата добра сила. В дома ни имаше икони, гоблени и няколко малки кандилца. Нощем, когато ме приспиваше, тя сядаше до мен на края на леглото и  ми разказваше всякакви невероятни и чудни истории. Говореше тихо и спокойно. Гласът и трепкаше в приглушената светлина Целуваше ме и ме прекръстваше за лека нощ. После продължаваше да работи в малката кухня Аз заспивах леко и сънувах вълшебни светове. В този дом имаше много любов и доброта, в приказна, магична симбиоза. Дядо ми беше мек човек, чиста душа, с тънко чувство за хумор и силно чувство за справедливост. Викаше на баба ми "Лено" и никога не го чух да повишава тон. Любовта им беше тиха и твърде дълбока, за да стигнеш до дъното ѝ и да я проумееш. Тя обгръщаше малкия апартамент на партера, в кооперацията на улица със зелени чинари. Можех да я чуя само тогава, когато пролетният дъжд почуква по листата, като по меки, зелени клавиши, а слънчевите лъчи като игли  светлина се пречупват в стъклата на прозорците и се натрошават в искри.Това беше домът на любовта. Код - 1.
Едно момиче на петнадесет, едно момче на 18 в Борисовата градина. Пролет. Мирише на бор и млада трева. Две длани се докосват с пламъка на априлското слънце. От каменната чешма пада слънчева вода. Те пият и се смеят с лъчи. Разбират любовта си без думи. В кадифените ѝ очи подскачат сребърни звезди, дългите ѝ коси са вдишали аромата на прясна смола и се люлеят от зеления вятър. Звънти кехлибар на трохи от нежността на дъха ѝ. Майка ми. Код 2.
Той има очите на небе през Август. Не можеш да не се вгледаш в тях, а погледнеш ли, дъхът ти засяда в гърдите, сърцето ти обърква ритъма си и ти вече си загубен завинаги за всички други очи. Единадесетокласник, с модна прическа и френски финес. Момчето, след което всички момичета в коридора на училището премрежват поглед с надежда и лек трепет. Но той вижда само една от тях. Защото само тя не се погубва от синьото в очите му. Тя е неговото момиче. На най-синеокото момче. Баща ми. Код- 2.
Последната цифра в кода, повтаря първата.
Зима. Радиото ме събужда в шест и тридесет. Навън е още пълен мрак. Вкъщи е светло. Майка ми пие чай, татко кафе. Пушат на полуотворен прозорец в кухнята.Той чете някакъв вестник. На масата има чиния с топли палачинки. Тя става и застава пред огледалото в коридора. С бързо движение нанася тънка черна очна линия. Косата ѝ блести на светлината на лампата. Излизат за работа. Тя с тънко палто, той със сивкав каскет и шал. Пием бира. Те винаги от една чаша. Пържени картофки и наденички. Той повече мълчи, тя повече говори. Смига ми. Почти винаги разлива чашата си на покривката. Аз му се смея и ставам да избърша. Късно е. Той слуша саундтрака от Аризона дрийм и допива някакво питие. Майка ми го вика да си ляга. Той гаси цигарата, въздъхва, смигва ми  и отива при нея. Не говорят за любов, но понякога тайно танцуват блус в кухнята и се смеят. Като деца в парка, напролет, когато ранните треви греят в зелено, а слънцето кротко сипе искри в хладните води на езерото. Там някъде, в Борисовата градина. Думи не им трябваха, разбираха се и без тях, не зная как. Само любовта им знае. И тя ще ги събере някой ден отново заедно. Само любовта- Тя. Код - 1.
Всички хора, знаем, имат свое, така наречено ЕГН. Вярвам, че всички имат и своя код за щастие, дори и да не го знаят, имат  го. Децата, в нашето семейство си имат единици и двойки в рождените дати. Всичките. Моите и тези на брат ми. 1-2-2-1. Код за щастие - нашият, техният..завинаги или поне докато времето спре.

Есен е. Студен и мокър октомври с намръщено лице и труден характер. Листата гният по изстиналата земя и аз все по-често се хващам, че плача без причина. Изпивам поредния парацетамол и изключвам телевизора. Термометърът ми е развален, значи може би съм по-добре. Допивам си кафето и неволно поглеждам за някой знак- цифра, човек или птица на дъното на чашата. Ама нищо не разбирам. Виждам само планини и реки. Слаба съм в дешифрирането на кодове. Трябва да звънна на брат ми. Той има същия код. За щастие.

Наопаки (Винаги ще съм море)

Повечето истории следват правилен принцип в развитието на сюжета спрямо времевата линия на събитията. Нашата, обаче, ще тръгне наопаки. И не поради някакви гениални художествени хрумвания от моя страна, а само защото така ми върви лентата. Наопаки.Защото понякога съм повече Пипи Дългото Чопрапче и по-малко Аника. Ще вървим заднишком. Това, нали е свободна страна!"
Седя си в хола на дивана и пуша цигара. Главата ми сякаш е пълна с вълни- прииждат, връщат се и после пак, и после отново. Става ми лошо. Облягам се и се вторачвам във вазата на масата. Маслиновото клонче в нея е леко повехнало, а едрите зелени маслини  са се сбръчкали. Гледам есента през стъкло и вода. Леко ми се приревава, но бързо стопирам драмата с двете глътки вино, което ми е останало. Всички са заболи нос в телефоните и в апартамента цари достолепно мълчание. Кучето спи и похърква от време на време. Има интернет. След пет дни извън мрежата, тя кръвожадно се нахвърли, за да си отмъсти за проявеното пренебрежение. Уви се като хитра анаконда и стегна до задушаване. Аз си сипвам още вино. Някакво.Кръвното ми е паднало от жегата по пътя и от вятъра, дето ме обрули. Проклет климатик, все по път ще се скапе. Пътувам на задната седалка, заради кучето, което не може без мен. То се опитва да спи между две бутилки що-годе студена вода. Прозорците са отворени. Сто и двадесет километра в час. Горещ вятър. Някъде по границата. A san adio..Единствената новина, която научих през тези дни бе, че си е отишъл  най-първият ми обичан актьор. С горещия вятър...завинаги.. Някакви частици от картини се сглобяват и разглобяват в мислите ми. Майка ми пее. Имаме телевизор "Опера"..черно-бял. На партера под зелената сянка на чинарите по ул. Гогол. Аз съм някъде на пет. После картината се начупва на стъклени отблясъци време. Затворила съм очи, морето е на сто километра от солената ми коса, но още усещам вкуса му по устните си и частици от сърцето му трептят по миглите ми. Град. Всички са гладни. Купувам дежурните гироси и две бутилки вода. Кучето получава някакъв незнаен пристъп и аз изпадам в шок и ужас. Децата са стресирани и всеки вика по другия. Галим, гушкаме, разхождаме кучето. Пристъпът изчезва. Ох, ще живее. Той ми ближе очите и ляга до мен на задната седалка. Вече никой не е гладен. Мятам гиросите някъде в чантата до парите и паспортите. Поемам си дъх. С отдалечаването от брега това става все по-трудно. Къщурката на плажа осезателно почва да ми липсва. Една оса се лепва на прозореца, а аз я гледам с досада и махам с ръка да се разкара. Морето е през улицата. То и улица не е , а някакъв черен селски път с грапава пясъчна повърхност. Теди се учи да кара кола. На мен все едно някой ми е забол двеста игли в задника. Старая се да не ръмжа като отстреляна коза, ама не ми се получава много. Той се изнервя и е готов да ни прати по дяволите. Щото не знае, че аз съм си все там. Шегувам се. Слагам си кривата усмивка в джоба и се заслушвам в скърцането на полуоската отдясно и хрущенето на спирачните дискове..Загазихме я. Мони е леко напрегнат, ама нищо не казва. Не отговаря дори и на въпроса ми дали някак ще изкретаме до вкъщи. Но аз знам, че му се къса сърцето при всеки фалшив, крив тон, който издава нашата дърта таратайка. Между износените ламарини той чува сърцето ѝ да трака в синхрон с неговото. Някакви деца се състезават с велосипеди. Прах и жега е, но като извърнеш очи се потапяш в синьо безвремие. То си се плиска леко и тихо на няколко крачки от двора ни.  Играем "Не се сърди, човече". Аз почвам последна и побеждавам, защото съм гад и защото не искам да се сърдя. Кучето лежи на дивана до мен, Яна събира пионките и си мърмори под изгорялото от слънцето носле. Мони говори с някого по телефона, а Теди се е качил на покрива и си клати краката над нас. Луната е почервеняла като засрамено момиче и се крие в чашата ми с искрящо вино. Чувам лек шум откъм огнището. Някаква досадна котка се е мушнала вътре и чегърта с лапи по скарата. Джар изръмжава и скача от дивана. Тя е извила гръбнака си като гъвкав акробат и изсъсква насреща му. Нощта се разкъсва от кучешки лай и пада на мокри целувки по пясъка. Опитвам се да снимам залеза, но той се стопява толкова меко и нежно в цветове, че се отнасям и забравям да натисна копчето на фотоапарата.Единият ми крак е изгорял и съм  го намазала с няколко лъжици кисело мляко, което се е втвърдило и коричката пука леко. Кучето ме гони да ме ближе, а аз стоя на един крак като охранен щъркел и едвам пазя равновесие. Пазаруваме в местния "Lidl". Има около 4000 човека и слушам поне пет различни езика. Какво ли е било преди Вавилон? Мони ми се смее на рошавата коса и ми показва как пред нас на касата всички са си напазарували веро в огромни количества. Явно е на промоция. Пека пица и стържа морков за кучето, усещам аромата на котлетчета откъм двора, набръчквам нос. Джар не си пада по морето, ама ние насила го натикахме, та да видим плува ли френски булдог или йок. Ами плува си животинчето, даже се метна да ме спасява, глупачето. Има чайки. Гларуси, слава богу, тук явно не виреят, тия скапани мършояди. Затова пък съм се превърнала в професионален убиец на оси. Искат да ми ухапят кучето. Една се пробва да се мушне в шръкналото му ухо, в шареното, щото явно и не подозира, че аз съм нащрек и дебна зорко от всеки ъгъл. Пия нес кафе и хич не му се наслаждавам. На плажа си поръчвам еспресо и домашна лимонада. Това вече е друго нещо. Яна плува зад шамандурата, аз крещя истерично и ставам център на международно внимание. На десетина метра от нас, потопен до кръста, с електриков зелен бански стои на "ф" млад чичко и хока  малко момченце..на български. Еееех, Родна реч...о' майна... Няма вятър и цигарата гори бавно. На Теди му свършва батерията на телефона и вие на тинейджърски да се изнасяме към къщата, където има ТОК! Чуваш ли, майко, ТОК! Под масата на верандата има свещи с аромат на жасмин. Въздухът тежи от облаци. Прокапва ситен топъл дъжд. Осите ги няма. Въгленчетата в огнището светкат в червено. Има вълни. Ходим боси по плажа с малък фенер. Светлината му плува в кратки отблясъци по сънената вода. Забравих си някъде сандалите. Маслината в двора е натежала от капки и синя мъгла. Вечерна. Завои. На Яна ѝ е малко лошо. Колата се мушва в тунел от зелени дървета. Есента не е стигнала дотук. Пръстчетата на лятото са още лепкави. Като разтопен сладолед. Една палма ни прави сянка. Забравила съм си банския, но имам шарен шал в сака. Увивам се като топ модел и се мятам в морето при Яна. Виждам крачетата ѝ как щъкат на пръсти по пясъчното дъно. До нас осем души са се събрали под един малък чадър. Възрастна жена пуши цигара и чете евтин роман. Една гъркиня ме наблюдава под тъмни очила как отчаяно се опитвам да се вкарам в полата си. Става ми смешно и ѝ намигам. Тя не ми отвръща. Може пък и да спи. Режа салата. Доматите са ужасни, краставиците стават. Малко калмари и пилешки хапки. Кръчмата пак беше отложена. От децата. Гоним кучето на двора. Яна го мокри с маркуч, а той се натъпква с няколко паднали в тревата маслини. Намерил е мравуняк под стълбите и ближе тлъсти мравки. Теди му бърше муцуната с лека погнуса. Не съм пускала телевизора, интернет има само далеч в цивилизацията. Само мъжете са привилигировани с мобилен и кой публикува размазани снимки в мрежата, кой се опитва да си махне отпечатъците на пръстите с чатене с приятели. За мен времето е спряло зад леко изметнатата дървена порта и блажено се е изтегнало под маслината. Жалко, че не понасям мастика, затова пък Мони си има цяло шише и току ми навира мътната ѝ кристална белота под носа. Съседите са безобразно тихи, затова пък Яна пее към полунощ и тича напред-назад по черния път. Кучето я дебне, изправено на оградата и върти в почуда глава. Теди ми прави арт снимки на звездите. Получава се сърце. Луната се е изпъчила и се наслаждава на светлата си морска пътека. Нощта се разпуква в топли червени кристали светлина. Шушукам си с морето. До мен Джар яде сухи водорасли и хич не му пука от осите, които бръмчат около него. Аз размахвам някаква хавлия и кълна като дърта циганка. Сами сме на плаж от два километра. Чувам в далечината по пътя се тътри трактор. Имам си цяло море. За мен, само за мен! Утрото си мие съненото лице с кристали солена вода и потрепва от лекото, замечтано дихание на септемврийския бриз. Пия студено кафе на верандата. Банският ми е мокър и лепне по кожата. Ехтят звънчета. Три кучета и стадо кози минават по селския път. Прегърбен козар им подвиква на неразбираем език. Кучетата се изплезили език и пристъпват бавно и сигурно. Джар се скъсва да лае, те обръщат апатично глави и подгонват отклонилите се от стадото мършави кози. Денят си слага джапанките, мята хавлия през рамо и наперен притичва пред мен. Мирише на банички и малини. Съседът реже диня и псува по гръцки нападащите го хищни оси. Жена му слага чиния със смокини на бяла кърпа и му се смее. После донася няколко бири. Горещо е. Камъчетата скърцат и припукват. В селото се е настанил някакъв панаир. Гъмжи от народ. Набутваме се в навалицата. Кучето се дърпа и ме изнервя. За момент се усещам,че ей тука ще получа гърч, между сергиите с маратонки, евтини пластмасови играчки, надуваеми дюшеци и компакт-дискове. Мирише на скара, а ние сме прегладнели до смърт. Търсим някоя таверна, дето ще ни пуснат с кучето. Сядаме. Поръчвам си салата. Доматите са за мен, краставиците за него. Узото е голяма цифра, ама нали един път се живеело. Викам: "Поръчвай и пий, не ме дразни!" Наслаждавам се на кристалите в чашата му и неволно се усмихвам. Виното е стипчиво, такова, каквото го обичам , с малки искри и морски привкус. Изяждам два калмара и ми се доспива. Децата се мотаят по плажа. Нощта е мека и лепкава като голяма буца тъмен захарен памук. Морето е покрито с лазур. Едва усещам полъх. Лятото си подсвирква тук и хич не му дреме за нечии тревоги. Наслаждава се на златистия си загар през слънчевите си очила. Отбиваме встрани от шосето по някакъв скрит пясъчен път. Колата се тресе. Ние подскачаме. Хиля се като слабоумна овца. Портата е отворена. Намирам ключа за къщата зад стъклена вратичка на малко параклисче в двора. Привет, море! Жива съм още, но по-жива съм щом се огледаш в очите ми.
Септември е. Шести. На шестия етаж простирам някакви гащи и чорапи. Някъде към единадесет часа е. Светлините на "Лидл"-а угасват. В Стара Загора някой свири "За Марчето". Слагам още лед в чашата със зелена мента..Само и тази нощ да се стопи. Утре, утре, ще е тюркоазено.

Вехти мокасини

Опитвам се да се върна във времето преди "Големия взрив". Превъртам си часовника, стрелките се въртят в кръг и отбелязват време. Тогава обаче време не е имало, не имало нищо. Разглобявам мозъка си на дребни фрагменти, опитвам се да проумея това нищо, но нищо не проумявам. Някаква прашинка си съществувала, ей така, без време, без измерения. Някъде. Стояла си в нищото и после нищото направило бум! И всичко се почнало. Почнало времето, създали се пространства и посоки. Вселени. Галактики. Планети. Звезди. Някакви зелени еуглени и амеби. Динозаври. Хора. Време. Цък-цък-цък. Появили сме се и ние двамата. Първо ти, после аз. Във време и пространство, в измерение. Някакви си прашинки. Хвърчали сме си и сме си подсвирквали. После ноемврийският вятър си направил майтап и ни сблъскал на гарата. Даже не и на гарата, а в движещ се влак. Помня, че ти беше весела прашинка, а аз кисела и мрачна. До сблъсъка. Нашият. Запалиха ми се очите и почнах да мигам с искри. Някъде по отсечка София- Копривщица. Време-зима. Леща-студена. Вино-червено. Кръчмата стара, някаква открадната от някого китара. Лед по наклонени улици. Целувка...Мълчание. София. На въртележките в пет. Не зная на кои въртележки. Телефон с 5 стотинки. Звъня ти. Смях. Среща, без въртележки. Китари. Музика. Просрочен вечерен час. Баща ми. Леле. Аз горя от любов и се извинявам. Той се смее. Срещи, срещи. Раздели. Няколко за по час и една за ден. Купуваш халки от евтино злато. Пари нямаме. Аз съм с огромна рокля и букетче рози. Вятърът се майтапи с мен и ми развява косата пред църквата. Не помня кой хвана букета. Счупен ток. Сандали. Танци. Аз пея. Имаме фикус. Пет сутринта. Болки в краката. Рева. Връщам роклята под наем. Пак рева. Искам си воала. Проявяваме снимки. Пием вино с кана лед. Младоженци. Пием 23-годишно уиски на пода и се караме. Винаги се караме. Аз съм дебела, много дебела. Гледам от леглото как трептят листата на тополата. Не мога да ставам, рева. Караш ме с двеста до Шейново. Аз се превивам като червей и вия наум. Теди! Има такива малки крачета. Преброила съм пръстите, всичките! Вали сняг през април. Ти пак заминаваш. Аз пак ще рева. Целувам си Теди и му разказвам истории. Някакви смешни. Ти се връщаш и пак заминаваш. На работа. Аз. В офис. Безумно изплашена съм и отново се тръшвам да рева. Ти ми носиш цветя, понякога, за да не рева. Аз съм лоша. Крещя, викам, мятам разни неща. Ти ми казваш, че ме обичаш. Яна. Пак броя пръстите, а тя се смее. Гъделичкам я. Твоето момиче. Идваш с Теди в болницата. Той е толкова рус и косата му блести на слънцето. Държи букетче, от моите, шарените с градински цветя. Една циганка ми купува шоколад. Една родилка иска да ми вземе Яна. Аз не пускам и гледам лошо. Децата имат номерца на ръчичките, тая да не е сляпа. Тъпа патка. Говоря си с циганката с шоколада. Цък-цък-цък...Цъка ни времето. Торти, свещички, рождени дни, годишнини. Ясла, градина, училище. Море, море, море..Ти си забравил да ме обичаш, аз също. Стоп. Сега ще спра. За да ти припомня за едни вехти мокасини. Знаеш нали, колко ужасни обувки бяха това и колко отвратително много си ги обичах аз. Колко пъти се пробва да ми ги изхвърлиш,а? Не можеш да ми изхвърлиш мокасините! Никога! И да искаш да знаеш, няма да ти кажа къде ги крия и до днес! Крия ги така, както крия любовта си, защото ме е страх някой да не ми я открадне. Тя си е все същата. С разпилени коси, с искрящи очи. Още си е със скъсаните дънки и с цигара в уста. Тя си е все още такава. Една глупава хлапачка със синьо-лилава шапка и светло бежово яке. Смее се и пие бира от бутилка, седнала на бордюра пред входа. Опънала си е кльощавите крака, обути с ония отвратително грозни вехти мокасини, седи си и чака да те спъне на майтап като се връщаш от работа. Там си е, още не е хвърлила топа и не е ритнала камбаната. Не рови в чекмеджетата, аз свършвам работа в 6. Чакам те..На въртележките.

Джар и осата в лошо настроение

Горещото лято подскачаше с боси крачета по асфалта и си подсвиркваше весело. Джар лежеше на пода, опънал лапички на хладните плочки. "Ама че жега е днес! С нищо не мога да се разхладя, нито краставичките ми помагат, нито водата, нито дори студената белена праскова. Толкова ми е топло, че и не помислям да излизам навън. Единствено ми се иска, Яна да се прибере и да ме пусне в банята да си поиграя с водата. Тя защо излезе и мe остави сам тук? Вече усещам и че коремчето ми е огладняло!" Джар се заслуша в къркоренето му и в този момент чу, че някой се прибира вкъщи. Вратата тропна и с изненада Джар видя, че всички се прибират! "Брей, не беше ли работен ден днес? Защо се връщат толкова рано или аз съм забравил да познавам часовника! Може да са ми приготвили изненада!" И явно беше така. Майката на Яна се разшета да събира дрешки и да приготвя храна, която подреждаше в големи кутии и после ги поставяше в широка чанта. Последно постави в отделен плик храната на Джар, играчките и мекото му килимче. Яна повика Джар и му сложи меката каишка. "Разходка, на тази жега? А, не, без мен!" Джар се запъна на вратата. "Хайде, Джарко, ела, отиваме на вилата. Там ще си поиграем!"- говореше Яна. "Вила? Какво пък ще е това? Е, щом ще играем, съгласен съм, въпреки че ще си пропусна банята!" Джар се качи в асансьора. С колата пътуваха около час, вътре беше хубаво и хладно от климатика. " Пристигнахме!"- радостно изписка Яна, щом колата спря до една къща. "Хайде, момче, ела да потичаме на свобода!" Джар скочи от колата в меката трева. "Ама тук май ще ми хареса"- помисли си той и хукна да настигне Яна. Играха часове, гониха се, лежаха по тревата, катериха се по стълбите и скачаха от високо, което малко ядоса майката на Яна. Тя като всяка майка е твърде загрижена децата да не се нараняват, толкова, че понякога става даже и леко досадна, сякаш вече е забравила, колко е забавно да бъдеш малък и да не слушаш родителите си. Неусетно вечерта се бе спуснала и залезът гаснеше уморен по високите клони на черешата. Дойде време за вечеря. Огънят в камината протягаше горещи езичета, сякаш и той се радваше на вечерта и свободата на лятото. Сухите клонки пукаха весело и неусетно се превръщаха в малки червено-черни парещи въгленчета. Стана тихо и нощта потрепна по клепките на Джар. Свирукането на щурчетата го омагьоса и без да се усети той заспа на тревата. Яна го пренесе в стаята и си легна до него. Магията на лятната нощ ги пренесе в царството на веселите сънища. Следващите два дни бяха толкова щастливи за Джар, че той дори забрави за любимата си баня. С Яна ходеха на близката чешма и там тя го закачаше и го пръскаше със студената бистра вода. После се надбягваха по пътя до вилата, където падаха изтощени на тревата. Звънкият смях на Яна  накъсваше тишината наоколо на парченца светлина, а кроткото жужене на пчелите ги превръщаше в цветни капки щастие. Джар забоде носле в тревата. Беше твърде уморен за нова игра. Затвори очи и лекото му похъркване разбуди осата, която се бе прикрила от горещината под сянката на зелената хвойна. Тя се размърда, очите я боляха цяла сутрин и изобщо не беше в добро настроение. Едвам беше успяла да дремне за минута и хъркането на Джар развали почивката ѝ. Тя беше ядосана и искаше да се скара с някой, а знаете, че осите лесно се ядосват и обичат да си отмъщават, но Джар не знаеше това. Острото и жило се впи в меката муцунка. Той изпищя и подскочи. Скри се в къщата и легна на пода. Усещаше ужасна болка. Бодеше, сърбеше и щипеше. Яна дотърча веднага и повика притеснена майка си. Муцунката на Джар бързо се поду и той не успяваше да отвори уста. Почна да диша трудно и тежко. Отвън осата се кискаше доволно, после си отиде отново на сянката при хвойната. Всички се разтревожиха за Джар, той лежеше и гледаше тъжно. Болката не го оставяше. Багажът бе стегнат за две минути и докато Джар се усети, колата вече летеше по магистралата към града. Таткото на Яна караше много бързо. Трябваше възможно най-скоро да стигнат до ветеринарната клиника. Яна се разплака, Джар едва си поемаше дъх. След двадесетина минути подминаха табелата за начало на София и след няколко червени светофара, спряха пред кабинета.Докторът ги посрещна с усмивка. "Какво пак е направило момчето, пак ли е изял някой камък? Ааа, оса го е хапнала! Хайде, момче, да направим една инжекция!" Джар се страхуваше от игли, но днес една му спаси живота. Лекарството подейства веднага. Джар отвори уста и изплези малкото си езиче. Дишаше спокойно и равно. Страшното си плю на петите и изчезна по шумната магистрала. " Оса"- мислеше си Джар- " Не обичам осите, повече ми допадат мухите, те са само тврде досадни!" Джар отново се прибра в апартамента си на шестия етаж. Почивката свърши. Време беше за баня!
Осата бръмчеше доволно под прозореца, беше се наспала и лошото ѝ настроение почти се беше изпарило. Тя хвръкна към съседния двор, където семейство Радкови се приготвяха за вечеря. Тя кацна на масата и подуши салатата. Осите не са особено умни насекоми, затова и нашата познайница така и не разбра, кога тежкият вестник се стовари върху нея. Лошото винаги си намира майстора. Джар спеше спокойно и сънуваше песента на щурците в добро настроение.