Траянка (v.1.1.)

Седнала на сянка, лапа слънчоглед Траянка. Слънчогледът чер, солен, попрепечен, вкиселен. Опънала е закръглените си бедра, стегнати в леопардов клин и се наслаждава открито на новия си маникюр в цвят презряла слива. Отпива от бутилката с топла лимонада и шумно прочиства хранопровода си от привнесения въздух. Топло е и под мишниците й се образуват мокри, ароматни кръгове. Има още половин час до автобуса за София, достатъчно време за няколко банички и допълнително шише лимонада. Траянка поглежда с нескрито обожание съвършения си педикюр, напъхва шепа семки в устатата си и досущ прегладнял морж, пуска в действие здрави челюсти, които за секунди, превръщат препеченото слънчогледово семе в черна лепкава каша. Траянка подкашля и плюва звучно, облизва солени устни, изчопля с нокът от междузъбието си няколко остатъчни шлюпки и облизва пръст. Изправя се и затяга коланчето "Плейбой" на жълтата си туника с лика на Леонардовата Джоконда. Една забележителна, разкошна и непокорна тлъстина щръква над токата с палавото зайче. Траянка намества чантичката си тип "банан" над левия хълбок, изважда поизмачкана  цигара и се взира сред чакащите пътници за огънче. Горещото е легнало на асфалта и пари по гумените подметки. Млад мъж в униформа пуши цигара, подпрян на уличен стълб. Влажният му поглед прилепва по леопардовия клин на Траянка. Цигарата гори пръстите му, но той е очарован, запленен и възбуден от тази жена.  Съвършена е. Косите й- чер, мазен въглен, прилепнали в неразделни кичури към широките скули на триъгълното лице. Очите- тесни бойници, зениците фокусирани с цвят на ръждиви кабари. Носът тесен, източен, с по три бръчки от всяка страна. Устните- тънки резени диня, понацапани с червило номер 506, модел "кървав залез". Траянка улавя жегата в мислите на мъжа, попридърпва надолу туниката си, така че, челото на Джокондата се издува под напора на пищната гръд, завърта цигарата между пръстите си и поклащайки се приканващо тръгва към него. Той любезно запалва цигарата й и избърсва с длан потното си чело. Приказват. Той бил от Мироселци, близо било до нейното Дюлево, ама живеел вече в София в апартамент, в блок с изглед към планината. На държавна работа успял да се закачи, в милицията, та оттам дошло и жилището. Сам бил засега, ама сам не било хубаво. В очите на Траянка блясва пламък, тя подхваща униформения под ръка и отиват за банички и лимонада. Качват се на автобуса и се сбогуват с провинцията, с нейните притихнали къщи, с асми натежали от плод и с ниви, пожълтели от слънце и ръж. Километри, километри се търкалят, търкалят се и мислите на Траянка. За Дюлево не ще да слуша повече, ни за дюлите му, ни за меката му ракия. Иска да остане в София и да работи машинописка в някоя кантора, както стори и  Гинчето от Черешовица. Че то сложно не е, чукаш, тракаш и ей ти работа мечта. А и Траянка бе виждала пишеща машина веднъж-дваж, пак там, у Гинчето, Не е невежа някаква. Само да стигне до Софията и ще видят ония ми ти префърцунени столичанки, какво значи жена с чар, ще ги отупа набързо и ще им сбере и ума, и страха. А пък това плешивичкото полицайче от Мироселци ще се окаже вълшебен помощник. Не е особено привлекателен, даже хич, ама стройничък го дава, височък, че и апартамент има, че и с изглед даже бил към някаква планина. Не е лошо момчето, па и как я поглъща с поглед, в кърпичка й е вързан. Тия лековити мисли галят душата на Траянка и тя приляга на рамото на младия държавен служител. И туй рамо е хем твърдо, хем стабилно, че и удобно е даже. Слага ръка в скута му, въздъхва дълбоко и простенва продължително и доколкото й е възможно нежно. Траянка не е проста и веднага усеща как на него му прималява от желание да я има. И в тия нежни ласки минало времето и младите пристигнали в София. Първо се отбили в апартамента му да поотдъхнат, ама се позабавили и съвсем се задъхали от вече споделената страст, та така и вечерта ги заварила на кревата. Пили по четири-пет дюлеви ракии, хапнали мироселски кюфтета и се тръшнали да спят. Така минали седмица-две и  Траянка встъпила в благочестив брак с Рангел, щото в грях не бивало да се живее. Не станала Траянка ни машинописка, ни градска легенда, щото това тежка работа била и уморителна. А на столичанка не подхожда да се мори за лудо. Па и откак и родила Митю, съвсем изтощена се усещала, та Рангел поел грижата и за хляба, и за салатата, та да може тя да отдъхва в повече. Хубав човек бил Рангел, ама откак Траянка напуснала семейното легло и се бухнала на дивана пред телевизора, той се отдал на дюлевицата, дето  добри роднини пращали на семейството за кеф и берекет. Тая ракия Траянка не близвала, щото тя за селяни била, за прости хора, не за фин човек като нея. Питиета само от магазин пазарувала, така, както подобава на градския човек. Зазидали терасата и изгледът към планината изчезнал, но пък апартаментът станал с една педя по-широк, щото то на човек простор му трябва, а не някакви си планини и планински изгледи. Мислил, струвал Рангел що да стори да върне любовта, и ей го на, появява се росен-росен на вратата с букет розички- светли и нежни като усмивка.
- Ей, Траяно, Траянке, любов моя прелетна, върни се при мене и остани да ме грееш до гроба!
- Мършо ниедна, просташка, какви са тия китки глупави, пършави дето ми мъкнеш! Лук немаме, лук!, и цигари, глупако! Върви до магазина, нещастнико прост! - нарежда Траянка и плющи с китката по врата влюбения стар Рангел. Той залита, опира се у стената и беж до супера по чорапи. Купил Рангел цигари, ама лук не взел, взел семенца да посее в едната стара саксия. Сърцето му птиче тупкало, тупкало и мъка голяма хвърлила шал зимен, студен. Пушила Траянка и за лука забравила, а Рангел пил една дюлева и боцнал семенцата в саксията. Водица им налял. И умрял. А после дошла сметката за тока и Траянка отишла преса да продава в РЕП-а! Вечер хвърляла пилешки кости през терасата върху омразните съседи. Нощем се промъквала и пукала гумите на колите с макетен нож. Чакала вятъра да се разгони и дърпала прането на тия отгоре, събирала кестени и пушела. А Рангел го нямало. Ама нов телевизор и взел сина й Митю, цветен, широк, по последната мода, а после заминал със саксията на баща си в Мироселци. Там въздух имало и слънце, та лукът се наперил и размахал перчем. Лук е, ама и той искал слънце и слънце в себе си имал.  А нощта припълзяла изтощена, въздъхнала и легнала на дивана до Траянка. После някой духнал свещта. И почнало тъмното.

Петъчно

Когато Теди беше много мъничък и аз бях много млада, в петък танцувахме, хванати за ръце в малката стая до старото пиано. Въртяхме се в кръг, щастливо усмихнати и си пеехме "Петък е, петък е" и се прегръщахме. Обичам го тоя петък, щото, когато той идваше, ни зимата ни беше студена, ни лятото задушно. Обичах го, затова, че ми връщаше времето, времето, което цялата седмица ми отнемаше. Танцът в малката стая до пианото няма никога да избледнее. 
Вчера, нали пак петък беше.Та аз от сутринта съм му се усмихнала и нищо, че ме чака натоварен ден, с него сме в отношение на безусловна любов. А любовта е красива, та аз се натиквам в банята да си измия косата, че мръсна коса не понасям. То гадно е, дразнещо и не си го причинявам. Водата ми е гальовник, топъл и нежен. А утрините напоследък захладняха, та аз направо се топя от щастие под душа. Шампоанче, хубавичко, косата ми е натежала от пяна и аромат. И, щрак, спира топлото и водата става с температура на добре охладено вино. Тялото ми е в дребни точици от студ, но всички вкъщи спят и къде в седем да почнеш да крещиш някой да ти донесе кана гореща вода. В море плувам през май, айде пък студен душ да ме плаши! Ама тая коса е до кръста и е доволно проблемна за миене. Задържам дъха си и отмивам хубавата пяна. Взимам три хавлии и излизам от банята. Кучето още спи, ама се е сгушил на моето място в леглото. Топли ми го. Иска да се върна да си доспим. И аз искам. Много. Хавлиите са мокри, от косата ми по пода падат бавни студени капки. Настръхнала съм. Потрепервам. Кожата по-трудно попива студеното. Отвън утрото прави физ-зарядка със слънце и ми праща по някой светъл лъч. Още мокра се сгушвам в любимата си жилетка. А тя е мека и топла, като детски ръце. Стоя си така, на ръба на леглото, галя кучето по опашката и се топля в любовта на тая жилетка. Щото тя е специална. Не защото е скъпа, а защото е скъпа на мен. От децата ми е, за рождения ден. Тая жилетка топли като слънце през август, някак е събрала любовта им към мен, как става не зная, но става.
Сега е събота. Сама съм вкъщи. Девойката е на концерт на баща си. Аз съм стара за тия работи. Младежът, и за него е събота, се мотае с приятели по квартала, та седя си с кучето, което ме отсвири след дългата разходка и отиде да си легне на спокойствие. Наметнала съм се с жилетката и спомени, и надежди, и любов. Тихо е. У нас никога не е тихо. Искам всички да се приберат. Те са моята жилетка любов! Лека нощ!

Имам

Имам седем листа и дъжд от ноември,
куче с боси крака и сняг от декември.
Имам птици от юг и шарени знаци,
парченце памук и мокри мустаци.
Имам поле и дъх на коприва,
имам земя и стих на тетива,
имам усмивка на спукан балон,
седем отбивки и счупен вагон.
Имам меките лапи и пръсти коприна,
имам липи и вкус на малина.
Имам небе като струна дълбоко,
виждам море, от връх по-високо.
И седем неща, и седем посоки,
слепи вълни погрешно високи,
тихо ръми си надежда позната,
седнала тихо с ключ във ръката.
Седем сълзи отброи небосклона,
проклет да ръмжи крещи телефона
песен за теб и за мен, и за някога.

Ваканция в почивка

Ако вече сте изтръскали пясъка от джапанките, прибрали сте банските и плажните кърпи от простора, ако децата Ви още по-малко се застояват вкъщи, отколкото навън с приятелчета, а Вие усещате леко безпокойство поглеждайки към календара, едно е ясно. Ваканцията се прибира с шарените си къси панталонки в своя светъл летен гардероб и оттам излиза с жълто-червената си рокличка Новата учебна година. Вероятно се досещате, че тези двете много-много не се разбират, но все пак успяват да запазят добрия тон помежду си и да делят един и същ гардероб. Ваканцията е приятно уморена, време й е за топла баня и меки пантофи, време е да среше морските си коси и да се изтегне на дивана с нова книга и със слушалки в ушите. Време е да подреди спомените си в цветни класьори, да запише думите на песните си в тефтерчето на пъстрото лято. Още ѝ се тича, знаем, нищо, че петите й са напукани от солено, пясък и вълни. Тя е Ваканцията, широко усмихната и щастлива, защото знае, че е любимка и на малките, и на големите. Така е. Нея всички я обичаме. Тя слага загорелите си крачета в пантофи с избродирани бели мечета. Обръща глава и праща въздушна целувка на момичето с пъстра есенна рокля, вързана на опашка коса и метната през рамо платнена  чанта. Новата учебна година смигва приятелски и записва с цветен тебешир на дъската. "Ваканцията си почива. Моля, не я безпокойте! За всичко, което Ви вълнува, тревожи или просто искате нещо да попитате, моля не се колебайте да се обърнете към мен". Учебната година слага слънчевите си очила с тънки сребърни рамки, мята през рамо късо кожено яке и излиза за среща. С нас. Готови ли сте да я срещнете с усмивка? 

Две хубави неща

Ден последен. Преди от-пуск-а-та. Чувствам се незаменима. Никой не ще да ме замества. Почти съм по джапанки и мисля да си купя бански за 200 лева, че едни много джиджани намерих, дето подчертават само хубавите неща. А аз си имам две..хубави неща за подчертаване. Но понеже не мога да чертая и винаги съм "под", май ще си остана с оня бански, дето горнището му нищо не успява да подчертае. То толкова голямо количество хубаво, че прелива извън всяко банелно ограничение. Те ограниченията са за ограничените, а аз съм само органична, по подразбиране, широко скроена, замечателно, в горната част на торса. Тая неизбежност бая главоболия ми създаваше още дето се вика от детските години. Пък понеже взе не съм от тия по-наперените, то и срам и ужас голям брах още от първо отделение (туй по днешному е първи клас). Тия скапани момчета си бяха измислили някакво извратено забавление, бараница ли му викаха, цицобараница ли, абе идиотчета скапани. Имаше едно циганче, дето идваше на училище с една верига с окачени тежести, наместо с буквара. Ама това е друг разказ, дето май няма никога да го разкажа, щото то не си е за разказване. Та, ей така, още от ония години, взех, че се засрамих без време от себе си и все гледах да се попрегърбя малко, та да не ми личат тия двете под блузата. Грънчът и в музиката, и в модата си беше спасение. Имах си куп развлечени тениски, блузи, пуловери, такива, че и Салма Хайек да се вмъкне в тях, грам цица(простете) няма да си личи. Та тогава се заклех да съм грънчарка до гроб, а и не случих на мъж цицофен, та обетът ми си остава ненарушен. Не бе, не е толкоз вярно, че тоя мъж не харесва гърди и че нямам едни две рокли с дълбоко деклоте и шест тесни потничета за плажа, ама нито той е впечатлителен към обеми, нито аз мога да надживея съвсем ефекта от цицобараницата. Цял живот завиждам на жените с малки гърди и все се чудя защо толкова се впечатляват и депресират от това нящо. Твърде по-удобно е и определено много по-леко. Щото с големи гърди си тежи и трудно се тича. Знам, щото тренирах лека атлетика по едно време. Много ме зяпаха и вдигнах кръвно, та ме пръждосаха по здравословни причини. Виж плуването е друга работа, особено като се стегнеш в оня цял бански, нещата по не си личат, а пък и във водата кой те гледа. Обичам плуването. И в море, и във всякакъв воден басейн, без Рилските езера, разбира се. Преди години още повече се разгневих на тия двете, щото не щяха да хранят децата. Има ги, количествен обем, колкото си искаш, ама никакви ги нямаше в тая работа. Така се изтормозих да ги моля да си изпълнят задълженията, с какво ли не ги подкупвах, но не и не. За две седмици се предадоха и увиснаха сънено. Егати! И до днес трудно се разбирам с тях, особено когато все шават, че не им е удобен сутиенът, щото я банел се е впил в едната, я някоя псевдодантела дращи по другата. Оправия няма. Обаче. Аааа, винаги стигам до обаче-то! Колкото и неудобство да ми създават тия двете, колкото и да ме нервят и от тежестта им да получавам болки в гърба и насън, аз все пак си ги харесвам и се надявам да са добре. Не само големите, не само моите. Всички гърди. Да са здрави. Да са обичани, желани и галени. Глезанки-нянки. Няма да задълбавам повече, че ще ми баннат профила. И все пак, понеже е август още няколко часа, и понеже август си е такъв пиперлив, закачлив, с разголени форми и с тънка верижка на глезена, отивам навън да потичам по булеварда. Не само за да разсейвам шофьорите, а щото ще затворят банката, а на мен ми трябват парите за банския!

Седми клас, здравей, здравей!

Кандидатстването след 7 клас е едно от хубавите неща, което може да Ви споходи. Толкова е хубаво, че даже се отразява положително и на фигурата Ви, но определено не и на черния Ви дроб. Съотношението консумирана храна- вино в дневна доза в грамове е 100 към 700. И най-тъпият тъп човек ще Ви каже, че така не се изкарва дълго. Но той не знае, че нещата са прецизно пресметнати от МОН със съдействието на МЗ и вероятността след 9 месеца да заприличате на онзи хахав пияндурник, дето кръстосва улиците в квартала със сплъстена коса и отвлечен поглед, е фифти-фифти. Така че, няма нужда да се кахърите и да се обвинявате в пиянство. Преди едни там 4 години, когато синът ми беше в седми клас, се бях научила деликатно да подминавам отражението си в огледалото, вече не цапах мивката с боя за коса и вкарах всички "дрехи за вкъщи" в употреба за навън. Почнахме да се храним по-така здравословно- боб, леща, леща, боб..За малко и цигарите да откажа, ама там вече ми е слаб ангелът. Заплати, аванси, хонорари, всичко се разпределяше в реда- ток, математика, български, рисуване, баскетбол (това последното, щото все пак и сестра му на седмокласника е човек). Няма съботи, няма недели. Караници обаче колкото щеш, щото на детето му писва и щото ти писва и на теб. Да кажа, че аз съм много лоша майка, щото вместо да го изгърча тоя малък развейпрах, аз го пусках навън да се вее в прахоляка. После четях постове в бг мама и финално си прекратих регистрацията там, защото усещах, че ако не го направя, рискувам да стана донор на фармацевтичната индустрия и по-специално на онзи неин дял, произвеждащ спокойствие на хапчета. Да Ви кажа, че виното ме спаси, няма да излъжа. Имаше едно от 5 лева, дето с него върви и чаша със столче. Имам 6 сервиза от по 12 броя, е, може и да не са пълни вече, щото съм схваната в ръцете, ама някъде май там отива бройката. Тази промоция беше някъде за месец-два, после чаши вече не даваха.. Обаче добро беше виното и ме спаси от лудост. На трето класиране играх ва банк, че и ми се получи даже. Записвах-отписвах, подавах документи, изтеглях документи, докато един ден, най-накрая ми се обадиха от фотографското и ми наредиха да зарежа всички тия СОУ-та и да им пращам детето. Тогава и само тогава такъв рев му дръпнах, че и сега като се сетя и пак ми се доревава. Това беше финалът. После отидохме на море.

Сега той ще е единадесетокласник и си се скита с фотоапарат и гаджета. Пак си е същият развейпрах, точно такъв, какъвто си го обичам. Онзи ден натрупах на масата десет книги и погледнах дъщеря ми въпросително с лек привкус на укор. Тя не ми обърна никакво внимание. Книгите си стоят, аз си им бърша прах, че много прашно е в тая панелна каторга. Знам, че ще ги прочете..някога, някъде. Може и да ми ги изпее даже. От ла или от ми. Все едно. Това момиче съм си го родила с късмет, по-скоро тя се е родила с късмет. И с усмивка. Широка и вълнуваща като музика. Няма изобщо да изтерясвам, даже и калкулаторът да ме дразни с умозаключенията си върху семейния бюджет. Искам тя да  пее, знам че ще пее и не само на мен, и не само в банята, Просто вярвам. Това ми е достатъчно.

Новата учебна година скоро ще започне, надявам се и промоциите на хубаво вино! Усмивкииииии! Щрак!

На снимката е Яни на 3 месеца в едно опърпано боди на една вила през август. Бодито в горната част е мокро и съм й тикнала салфетка. Лоша майка съм , бях забравила резервна дреха. С тази снимка Яна си спечели чисто ново возило, защото аз може да съм карък, ама тя НЕ Е!

Шизофренично

Ама едно душно е днес в тоя подпухнал град, та чак зениците ми пресъхват. Гледам да се скрия в офиса на хладничко, ама ей на, колегата, дето все нещо му духа се е върнал от отпуска и климатичето ни хъка, ни мъка. Разголвам крака малко над коляното, пия две студени води, щото аз все пак съм жена на възраст и ония, възпетите не в едно женско списание, горещи вълни, почнаха честичко да ме люлеят. Ама аз от дете съм страшно инатлива, та взех, че у най-големия пек излязох да се разходя из Мусагеница. Ама то тука няма  много за виждане, та си използвах умно билетчето и се метнах на метрото в посока център. Сетих се даже, че и малко работа имам да върша около Софийския. Ама то хубаво е в метрото през ранния следобед. Че и климатик работещ даже има, та поемам малко въздух. Помотах се безцелно по ул. Шипка, поогледах се, поприпомних се все едни хубави неща, та и очите ми от тия спомени се понаводниха. Отвикнала съм сама да се мотая по улиците и викам хайде да си ходя към офиса. Ама пред мен гледам магазин. Универсален ли му се вика сега, не знам. Абе от тия, дето в тях може да си намериш памперси за бебето, храна за кучето, парфюм за свекървата и чорапи за цялото семейство. Чакай, викам си, па да поразгледам на хлад. Даже да взема едно евтинко парфюмче да си взема, че детето почна вече съвсем основателно да се дразни като гледа как ежедневно се понижава нивото в парфюмчето, дето тати й го бил купил. Решавам и се набутвам,. Ще си купя нещо за 15-20 лева, че човек съм още, верно че вечер много не ми личи, ама знам, че още се намира някой, дето да ме обича, щото мога да правя хубави кюфтета и палачинки след полунощ и то без да мърморя, щото аз докато ги върша тия работи, така да се каже си спя. В мен живеят приличен брой персонажи, което широката аудитория единодушно и определено равнодушно, определя като състояние на шизофрения. Ама каквото и да приказват хората, ние всички си се спогаждаме перфектно. Крещим си, пищим си, я куфеем на Металика, я рецитираме стихове на Ботев и Ана Ахматова. Тия всичките персонажи, дето съжителствам с тях,  са откровено откачени, няма един нормален сред тях. Повечето са добрички, има само една, дето не разбирам, защо вечно дразни другите, заяжда се и си умира от кеф като ги гледа как се терзаят. Има една, дето е почти професионална готвачка. Тя все се кара с една друга, дето явно е завършила химическото и знае с какво се мори всяка мръсотия. Тия вечно са в пререкание. Кое било по-важното- супата от домашна кокошка или мистър Пропър. Сякаш на някого му пука! Има една, по-така шумна персона, дето вечно е кисела, размята едни листа и драска по тях. Почти непрестанно ми нервничи, даже си позволява и да ми повишава тон, зъби се, па после вземе, че се нахили, та светне от усмивка цялата. После следва рев, после всичко пак и от начало. Тая персона  най-трудно я изтърпявам, ама май и най-добре я разбирам. Хич не е от приличните тя. И пие, и пуши, май по мъже много-много не ходи, не щото не им се радва, а защото много не обича да ходи. Все гледа някъде да се свре, да си припали цигарката и да си дращи по листовете. То, като се задращи е добре, ама като почне да ги къса тия листове, нервите ме хващат. Та вадя лед от хладилника и сипвам по питие. Чакам я да се укроти. Понякога това отнема доста време и аха да загубя търпение, тя ме стресне с някоя налудничава история, та прихнем да се хилим по никое време. Кога поглеждам, и цигарите свършили, и бутилката на дъното. После, иди,че ходи на работа сутринта! Ама тя е благородна все пак, съпричастна и си ходи с мен без много, много да се дърпа. Пием си кафето, смятаме и пишем, каквото там трябва да се смята и пише. Аз гледам по-така отговорно да ги правя тия работи, щото то нали за това писане и смятане заплата взимам някаква. Ама тая, като се разсъни и махмурлукът вземе та я поотпусне, си почва пак нейната. Задушно било, досадно, отегчително. Не можело така по цял ден на бюро, задника не съм си била вдигала. "Гледай, гледай какъв задник си отпрала от седене на стола!" ми вика тая. " А какво дупенце имаше, язък, засрами се бе! Правя се, че не чувам, ама се замислям, вярно бе какъв задник съм отпрала! После пък ме хване за косата. Върти кичури и цъка с език. "Гледай, бе, гледай, бяло, па и стърчи навсякъде!" Махам с ръка да я изкъшкам като муха, щото много досадно ми става и се разсейвам от сметките за някакъв бюджет. Тя се кюфне на стола, изстене, дръпне ми химикалката и вземе да дращи нейните си работи по разни непотребни, разхвърляни листа. Добре, казвам, какво искаш, за да ме оставиш намира? Персоната, вдига мътен още поглед, поглежда ме накриво и лекичко се подхилква. "Хубаво, бе, айде, къде ще ходим?" Какво ли питам! Наумила си е да се скитаме. "Дай, до Университета поне да идем, че трябва да плащам една такса!" Гася монитора, мятам чантата на рамо и си слагам очилата, щото, знам ли, какъв поглед вадя след снощното ни бодърстване. Хващаме метрото. И, о, чудо! Тя млъква и се зазяпва през прозореца. Какво зяпа, не знам, това е метро все пак, не влак през Искърското дефиле! Ама не се обаждам и почвам и аз да зяпам. Хладинка е. Явно, този дето кара (щото не знам шофьор ли е, ватман, машинист ли) се е смилил и е включил климатизацията да работи както си трябва за август. Слизаме. Минаваме през задното дворче на университета. Щъкат разни младежи, пият кафета, пафкат цигари, лафят си нещо. Тя ме побутва, смигва набързо няколко пъти, точно толкова, че да ми напомни, че и аз тук кафе съм пила, и аз цигари съм пафкала. После открито презрително се втренчва в мен, точно толкова укорително, че да ми припомни как зарязах това място и вместо сега да си хортувам с тия студенти като техен преподавател, аз седя на бюро, отегчено пресмятайки чужд бюджет за чуждо благоденствие. А, и задникът ми е дебел. Айде да си вървим. че ще ревна. Тя тръгва, доволна е, че очите ми сълзят. Вижда и под очилата, безмилостната гад! На Шипка 6 има лъскаво кафене, преди имаше галерия и едно опърпано заведение. В Докторската градинка младежи пият бира и се смеят. Отминавам ги с вид на кисела лелка. Щото съм с очила и те не могат да видят как очите ми искрят и как искам само за още един, едничък ден, проклетите стрелки на часовника да ме върнат на тия пейки, в онова време, в което имаше и слънце, и бира, и....всичко. Сега пак има слънце, ама бирата ми е горчива и от нея ме боли корем. Персоната ме хваща под ръка и ме поглежда снизходително, от тоя род погледи, дето ти казват, че си пълна глупачка, щото тая меланхолия никому не е нужна, а пък най вече на тебе. "Добре, бе, добре! Какво толкова! Айде, сякаш и ти не беше там и не се наливаше с бира!" Тя изобщо не регистрира острата ми забележка, дръпва ме за косата и ме натиква в някакъв магазин в подлеза. Мирише на прах за пране, ароматизирани свещи и сладък жасмин. Аз се опитвам да й обясня, че в момента разполагам с твърде ограничени средства и хич не ща и да знам за новия парфюм на Кристина Агилера, нито пък за онзи на лейди Гарга. ГАГА, не гарга, поправя ме с нескрита насмешка тя. Хубаво де, не съм чак такъв профан. Знам я тая лейди и песните й знам, даже и ги харесвам. Иде ми да й се изплезя, но едно момиче стои до нас и изпитателно се е вторачило в мен. Онази ме дръпва пак за косата. Боже, как мразя това! Не и за косата, иде ми да й плесна два бързи шамара. Тя обаче хич не се трогва от нервното ми държание и ми сочи с налудничавия си поглед някакви бои за коса. Хваща една и ми я подава. Ехааа, лилава! Светло лилава, досущ прясно разцъфтял клематис. "Жестока е, нали?"-смигва ми персоната и тоя път аз съм съгласна с нея. Обаче. Винаги има обаче, та финално персоната излиза разгневена от магазина, а аз порядъчно смачкана с плик, в който се мъдрят Доместос, мокри кърпи и ароматизатор за тоалетна. Ускорили сме крачка, къде щото тя е бясна, къде щото аз искам да избягам от аромата на Кристина Агилера. Не си говорим, а и нямам нищо за четене, та в метрото се облягаме на вратата и вторачваме поглед в нищото. И в тоя момент от нищото изскача една девойка. Говори по телефон, очевидно е млада, очевидно е хубава, очевидно е може би даже и влюбена в нещо. Очевидно е обаче, че е с лилава коса. Клематис. Усещам, че животът се вози точно в този вагон. И точно животът е тя. С лилавата си коса, красиви крака и рокля тип камбанка. Бяла с щампа с картини от Рим, в лилаво. От тоя живот ухае на жасмин, едър, разлян в цветовете и аромата си жасмин. "Следваща спирка..." Животът изскача през вратата и се втурва към светлото. "Внимание, вратите се затварят". Не ми пука. Нито за вратите, нито за следващата спирка. Персоната плаче и се смее едновременно. Аз също. Ей го, живота! Бяга с леки сандали към светлото, развява си лилавите коси и си ухае колкото си поиска, а по въздушните му стъпки звънти гласовита камбанка.
Работният ден приключва и вкъщи се събираме всички. Онази заядливата, онази почти професионалната готвачка, онази, завършилата химическия, онази, досадната персона, дето ме дърпа за косата и ме кара да рева. Всички те и аз. Аз разказвам приказки.