Имало едно време едно село. От околните села го наричали умното село и съвсем явно и нетайно завиждали на жителите му. В умното село живеели не много хора, ама в сговор живеели и своя ритмика на живота имали. Даскал си имало селото, месар, хлебар, овчар, един, дето майсторил вази от пясък и огън, един, дето печал тухли. В селото имало и градинари, дето ги било грижа да има треволяк да расте и да радва окото и по-висок треволяк да расте, та да дава сянка, кога навън се изблещи жегата, доктор имало селото и аптекар, дето всякакви илачи чудновати умеел да забърква. Дето се вика в това село всякакъв народ имало. Едни по акъл имали, други пък с по-сръчни ръчички пипали нещата. Едни повече на книгите лягали, други по на телата си. Ама и да били те така един от друг различни, намирали си без кавга общия език, работата, па после и чашката и веселбата. На туй отгоре "Умното село' и кмет си имало, млад такъв, снажен, без чибук и мустаки. Голобрад, ведър, познавал и четмо и писмо, па и ония проклетии цифрите и те му се не опирали никак. Па щото сговора в селото поддържал кметът и де що нявга аха кавга напирала, той лекинго с умна приказка и братска спогодба туширал работата и сядали всинца на масата за берекет да се почерпят. И вървели нещата, и в селото де що познат лук и зеленчук се е чувало, всичко хващало корен и раждало плод. Та сити били всички, доволни и си живеели в мир и безоблачно време. На кмета селяците купили чистак-бърсак лъскава каручка, че като ходи по околните села всички другоселци да се запират и да цъкат с език. Друскал се кметът с голям кеф на каручката, друскал се по пътища и пътеки, та бая свят селски наобиколил и тъй както искали неговите земляци, тъй и станало, стояли другоселците и цъкали с език, кога тоя кмет подрусвайки се минавал през техния край. Цъкали хората, ама не толкоз по хубавината на каручката, а по акъла на селяните от "Умното село"
- Брей, какви хора, брей, каква чудост!- дали, та дали, та нагиздили си кмета, истински ат като го гледаш! Брей, брей, добри хора, умно село! Халал да им е!- викали другоселците и вдигали калпак да поздравят главатаря на умното село. Кметът отначало изпитвал неудобно и срамота, ама като минал през всичките села не един, не дваж, и взело да му става радостно, гордо се чувствал той и взел да не маха калпака за поздрав.
- Брех, аз кмет съм, какво със селяци да се здрависвам! - Ай, друм от пътя, да не ви прегазя, глупаци! Тъй- тъй и лека полека кметът излязъл на крива пътека. Имали му страх и почит людете, ама вече не ги радвало посещението му. Все на версия искал да го кара, па се пъчел колко богато е селото му.
- Аз какво село имам, какво село владея, вие и представа си нямате. Умно ми е селото, щото съм най-умен аз и ме слушат ония ми ти тикви. Без мен те пукнат грош не са, голтаци прости са.- разправял навред кметът и другоселците пулели очи, щото те у умното село също били ходили и знаели и тоз, и онзи, и всякой там, тъй да кажем голтак. И понеже знаели те тия хора от умното село и все им се искало у тяхното село да дойдат да поживеят, та по-цветни да станат градините, по-учени дечурлигата, по-хубави дрехите им, черпили кмета две шишета ракия и го проводили да си ходи. Па той, пиян-залян, кога стигнал в селото, взел да залита и да реве, че ония другоселците, мръсни подлеци били, и искали да го изложат.
-Завистници долни, проклета сган! Живи да не оживеят!- пустосвал кметът и удрял с все сила юздите на младото конче. - Знам аз що да сторя, знам. Ще ги туря на колене и ще ми целуват обущата проклетите. На мойто село ей туй му липсва. Да са живи другоселците, копелета проклети, че ме напиха с другоселска ракия, та да прогледна, та да ми светне пред очите. Няма в селото, няма само един човек. Един, ама без него не върви. То, същото като село без хахав. Няма си наше село хитрец. Туй му липсва само, за да стане то единственото село и другите да ги затрие вятърът и мъглата. Прибрал се кметът в кметската си къща, проснал се на леглото и заспал. Ама туй, дето си го пожелал кметът, туй, дето така със сърце поискал, Господ решил да му го даде, та да му гледа после сеира. А Господ има добро чувство за хумор и като поще нещо, ей го- та станало.
- Ехеей, кмете, айде бре, комито, отваряй тая порта, че и глад, и жажда ме мъчат. - тропа се по портата на кмета, скача кметът, не го знай кой е тоз, дето рано на зарана е заблъскал като разгонен бик.
- Ида, бре, ида! Постой, почакай, серсемин какъв си, отде те вятърът довя!- кметът мята риза и гащи, нахлузва шарените цървули и хоп-хоп подскачайки и попрепъвайки се от снощната ракия се курдисва пред портата. Дръпва резето, поотваря вратата и подава немитото си лице. Пред него- башибозук, ама от нисичките, поостриганите, напомаден, без мустак, по галоши и по потник.- гледа кметът и мижи с очи, щото той тоз серсемин ни го знае, ни е чувал за него, ни в свое село, ни у друго.
- А бре, кмете, комито, убава ти е къщята, засукана, бая имот имаш, бая парици си издрънкал за нея.- хили се дребният башибозук и треперят му бърните.- Ай, покани ме бе, отдалеч ти ида, покажи се човек, дай ми да хапна, да сръбна, па после и селото ти ще наредя както си пожелал.
Пули се кметът, търка очи, сън ли сънува, ракията ли го е омотала, ония ли хайвани другоселците магия са му дръпнали. Пули се, ама дръпва портата и безмустакният се намърдва в двора. Ръце е турил на кръста. Издул е очни ябълки, върти врат и насам, и натам, брои нещо. Брои и се хили.
- А бе, кмете, ти голям глупак си бил. Уж умното ти било селото, па ти само три ката на къщата си вдигнал. Я сипи кафето, аз ша те науча, как село да доиш, та хем повеч млеко да пуща, хем и за теб само да тече то.
- Аа-а-а- позаеква кметът и върти глава, та чак шията му се суче- Ааа, побратиме, кафе ще ти сложа, пътник си отдалеч, виждам, ама кажи ми кой си, кой те у мен праща и що дириш по тия земи хорски.
Оня не мож се запре да се хили. Тресе се цял, чак мустаки ще му поникнат.
- Кмете, не си ти кмет, за шут по- те бива тебе. Как кой ме праща, как кой съм аз. Не мож ли ме позна? Ай не туряй обида на първа среща, че грях е туй, да знаеш. Ама виждам, че си се понасмукал снощи и ти се е взел джигера, та айде милост от мен да имаш. Аз, кмете, съм твоят човек, оня, дето си разправял, че липсвал само у твойто село, та да стане то не дваж по- прочуто, а град да стане, държава, дето не селяни да й се дивят, а целио свет! Прощавай, кмете, идиот види се си, а па аз идиот не закачам със сила. Халал да съм ти. Аз съм селският хитрец. Марко ме викат, как се казвам по рождество и аз не помня, що ми е! Ай, налей кафето, дай сладките, коняче, викни и оная дето се щура по терасата горе, да дойде да ми попее, да и се нагледам на гръдта и на задника. Па, аз селото ще ти оправя, ни първото ще ми е, ни ще ми е за сетне. Чуйш ли? Викай оная отгоре, наливай догоре коняка и да се захващаме за делата.
Кметът- поизтрезнял, поруменял, прави знак на момата си да слезе долу при госта да му целуне ръка, вика на майка си охтичавата да тури кафето и да завие баница, че скъп гост им е дошъл. Сядат после, разприказват се. Скъп е тоя башибозук, скъп, ама от селото град ще стори, та кметът много-много не придиря, че и него го чеше на града кмет да стане, не на някакво си село, па макар и умно да му викат. Съглашават се, плюят си на ръцете, здрависват се, та плюнката да се размаже по-така мазно и на дълбоко да иде по дланите, по дланите, по кожата да се впие, та у вени и жили да проникне.
- Ай, мари бабишкеро, дай кафето, гост ни е дошъл, важен гост, недей се мота да ме излагаш пред човека- нахилил се е кметът, щото ей толкоз му бе нужно та да се види той градски кмет, дето се вика почти свят човек е това.
Бабата, попревита, посивяла женица, тътри галоши подпетени и носи чашки и каничка кафе, захарница, коняче, сладко от бели череши, сребърните лъжички от чеиза си е турила даже за цвят. Ама не и е рахатно на жената, то види се, че насила и се тътрят дъртите крака и усмивката й, дето цялото село радваше, е избягала нейде по горите, отвъд.
Сръбва хитрецът от кафето и плюва, та плюнката му се лепва на полата й.
- Ей, дърто, кафе ли е туй бре! Изстинало, на пръст вкус има. Тъй ли гост като мен посрещаш ти!
Бабата вдига полата си и си обира опинците, като сиктердосва и кмет и живот и целия свят.
- Ще ме прощаваш, Марко хитри- промърморва смръщен кметът- виждаш я шепа стари прогнили кокали и ум. Няма да я бъде още дълго, написано й е вече съобщението. Дай ние по работа да приказваме, да ми кажеш ти, как от туй село ние град да сторим, та да ни взимат всички насериозно и глави да скланят само като чуят за нас. Кажи, брате, що да сторим?
Хитрецът вади тефтерчето от задния си потен джоб на панталона, плюва, отгръща страницата, кръстосва крака, сръбва три глътки от коняка и го подкарва.
- Виж, сега, кмете селски, дето искаш градски да те викат. Начи, всяко нещо, цена си има у тоя живот, аз от мезета и почерпки не живея, дай за парата да се разберем, аз знам какво да правя с това твое село.
- Речи тогава, Марко, какво искаш, та градски кмет да стана аз.- кметът потрива длани, че от напрежението и махмурлука, пот го избива на потоци.
- Значи, сметката е проста. Тая къща тука много място има, половината като гледам за миг си ми я изписал. Парици имаш и в оня долап, и в другия, и под дюшека на старата си бутнал. Тия парици, кмете, са ми заплатата. За адет, както се вика. После, длъжник ще си ми.
- Ами, щом така, така да е. Твои са. Аз пари от селото пак мога да измоля. Те, харно, хората, дават, като им речеш, че за книга, за концерт, за представление някакво, за децата най-много дават. Аз деца нямам, а, чакай бе, имам, ама те само при майка си седят, та ги изпозабравих вече. Зарежи това. Селото пари има. Умно нали е, изкарват умниците, та да живеем добре. Ама те са хайвани, глупаци са, не щат ни град да стават, ни вестник да пише за тях. Добре им било така. Сговорно. Мирно. Хубаво. Ама не се живее така повече, не мога бе, аз искам светът за мен да чуе, да му проглуша ушите и да не миряса после. Давам ти, каквото щеш, казвай как от селски градски кмет ще ме сториш.
- Ей, прост човек си бил, кмете, ни хитрина, ни акъл у тебе. Виж сега, разбрахме се, твойто става мое, а па ти ставаш градски кмет. Договорихме си, плюхме си на ръцете, че и плюнката размазахме. Спогодихме се. Ей са, ставаш ти, обуваш си галошите и отиваш право у даскала. Отиваш и му казваш, че му е дошло времето да се пръждоса, щото никакъв даскал не е, не учи добре децата и да си бере гайлето както намери за добре.
- Ама- запира се смутен кметът- той даскалът, добър даскал е и всички уважение му имат, и добре ги учи дечурлигата, та..
- Абе, ти кмет ли си или тръстика, даскал искаш, даскал ще ти доведа. Ей го, на снахата братовчедът, баш за даскал ти е. Умен, сече му онова, май и на училище е ходил. Хабер му провождам, утре ще е тук.
- Така кажи, щом по-даскал е, нека дойде, аз ще го секвердисам нашия, туй да ми е. И после ще съм кмет, градски, нали това викаш.- кметът е порозовял като вътрешността на любеница и зъбите му са се показали като върховете на Пирин през март.
- Аха, бързаш ти много, селски кмете. Същото трябва да сториш и с попа, с аптекаря, с доктора, с тия дето ти берат гроздето по лозята, с тия, дето мелят и месят хляба, с оня, дето ти плеви градината и с онзи, дето ти е измазал къщата.- сръбва Марко коняче и долива до горе в чашите.
- Ма, то, - позаеква недоумяващо кмета- то, така, друже, кой ще ги работи тия работи, ако аз изгоня от селото тия.
- Глупак! Как кой бе! Утре, преди да се е напекъл покрива на къщата ти, тука и хлебари, и овчари, и доктори аз ще ти проводя. Наши хора, проверени, на път са вече, слагай софрата да ги срещнеш! Хубави хора идат, градски кмет да те сторят. Ай, до дъно да пием и кажи на оная твойта фуста горе да не придиря много-много, ами да попее, ей тук, на коляното ми искам да седне и да пее.
- Абе, Марко, не пее тя, няма е, ще прощаваш!- отмята погледа си кметът нагоре към терасата, дето жена му реше косите на малката му щерка. Реше и сълзи мъчни и текат от очите големи и честни.
- Брей, ти саката ли за жена си взел бе?! Да я пръждосваш, да не разбере света, че охтичава някаква безгласна ти шета из къщата!
- Туй аз не знам как да сторя- жално ми е, добра жена е тя, деца гледа, с любов ги гледа тя.
- Бре! Любов! Кой ти любов знае! Няма любов, с любов кмет на град не ставаш ти! Изгони я, аз едни засукани- презасукани девойки имам предвид, те ще друсат дечурлигата ти, та хора от тях да излязат- кметове, кметици, министерши даже!
- Ама, грях това е- кърши пръсти кметът и не смее поглед нагоре да вдигне, та да го посечат сълзите на жена му- грях е, ама, щом делото го иска, кой съм аз, да вдигам ръка, ще й река да си върви, па и децата си да вземе, аз не мога такава грижа да имам щом градоначалник ще ставам!
- Ох, най-сетне! Олекна ми!- шумно въздъхва Марко хитрия, вдига очи към терасата и махва с ръка на младата жена да се пръждосва, досущ сякаш прогонва досадна муха.- Ще стане градски човек от тебе началство, халал да ти е смелостта, халал да ти е гостоприемството и щедростта. Налей, не се скъпи, време ти е да отпуснеш колана, нека стягат коланите си селяните, хич не мисли, наливай догоре да пием за здраве и берекет! За нас!
- За нас, Марко! Бог да те поживи за добрината, дето ми стори! Дърто, донеси още едно шише и после си обирай крушите!
Сви се майчино сърце, сви се, ама не продума. Не син й беше това вече, друг човек виждаше тя и не искаше ни да гледа, ни да вярва. Пиене не донесе, събра бохчите, прегърна снаха си, понаметна я с най-хубавата си дреха, целуна внуците, хвана с една ръка единия, с другата- другия, прекръсти се три пъти и духна кандилото пред иконата. Излязоха на двора, смокинята потрепна и сви листенцата си, божурите сведоха чела и почнаха да вехнат. Никой не се обърна, никой. Мъжете пиеха и псуваха. Само кучето с подвита опашка и уплашени очи кротко тръгна след тях.
Разбуни се селото. Отвсякъде ехтяха гласове и кокошките по дворовете настръхнаха и спряха да снасят. Петлите не се обаждаха. Мълчаха и чакаха. Не беше време за кукуригане.
Даскалът събра книгите си, затвори букварите и хлопна вратата на школото. Майките тичаха по улиците и викаха след него да се върне. А той скришом плачеше, ама не се обърна да видят сълзите му. Разбраха майките, разбраха и бащите. Прибраха децата, но прибраха и букварите им. След даскала селото напусна попът, после овчарите, после зидарите. Надойдоха нови хора. Нов даскал, дето ключ не знаеше да превърти, нов поп, дето в църква не бе влизал, нови овчари, дето овцете им избягаха още същия ден, най-подир тръгна и докторът, щото друг доктор дойде да цери хората, що бяха останали в умното село, да ги цери с люлякова отвара и сапунена вода. Разболяха се хората, що бяха останали в селото и отидоха сметка да искат от кмета. Тук кмет- там кмет- не могат го откри. Тропат на портата, тропат, ама най-подир показва се един дребен набит като бъчва махмурлия и ги пръждосва като улични псета.
- Марш, гадини ниедни, неблагодарни! Що сте дошли тука да се жалите, работа нямате ли? Ще ви изтрепя, ще ви науча аз на уважение. Аз съм тука кмет, чий друг дирите вий!
Гледат хората смаяни тоя дебелоглав башибозук, гледат и търкат очи, че им се не вярва какво чуват и виждат. Па едни по-така наперени момци скачат по оградата и що да видят. Кметът мете двора, склонил глава, мете и не шуква, а оня му бие шамари по врата и му нарежда
- Мети бе, селски кмете, мети хубаво бе, че градски да станеш! Ей, милостив съм аз, а глупак излезе ти със селски хитрец да се захващащ.
Тъй и се затри умното село, никой днес го не знай. Разпръснаха се умните хора по другите села, щото той умът вирее само на свободно и свободно си иска, не мож го запре него един селски хитрец.
Последен в селото остана кметът. Марко хитрецът взе що можа, поприбра си хората и отиде на друго село на друг кмет да помага.
Люляците прегаряха и вятърът нощен посипваше земята с лилавите им сълзи. Кметът галеше младото конче, само то при него бе останало. Галеше го и чакаше да дойде Господ и да го направи градски кмет. А Господ, къде плачеше, къде се смееше и сам не вярваше колко смешен и тъжен свят бе сътворил. После избяга и кончето.
