Поетиката на Биньо Иванов е уникално събитие в българската литература.Тя създава необикновен свят, свят, в който предмети, явления, реалии се разпадат, преустрояват, разкъсват и сглбяват наново в многообразни поетически образи. Поетиката на Б. Иванов разрушава познатите словесни и синтактични прегради, разгражда общоприети представи, анатемосва обичайната логика и гениално запазва равновесие на ръба на нонсенса.
Стиховете на Б.Иванов отразяват по необикновен начин българския бит. В тях присъстват и „чергата“ и „филията с мас“, „дървената гъба, на която майката кърпи чорапи“ и забрадката на жена му. Обикновени понятия, които ще бъдат бясно разкъсани и претворени във всеобхватни усещания на Изначалното и неговите претворения. Уникалното в тази поетика е в това не какво, а как присъства в стиха-как говори, как руши, създава и претворява понятийното, как го разтяга, обтяга, дефрагментира, накъсва го, разбърква и отново сглобява.Сложността на метафорите е в необичайното разглобяване на обичайни понятия.Шеметното движение на поетическите образи във вихрушката на метафорично образно прелюбодеяние разкъсва езика, такъв, какъвто го познаваме, разглобява, разбива морфологични, синтактични и структурни единства, изгражда ново отношение между субект и обект. Субектът в стиховете на Б.Иванов не описва, не е напълно сигурно,че изобщо присъства. Той или негово претворение живее, тече в реалията на метафората, разтеглена, разкъсана и пресглобена в следваща. Нескончаем поток метафори, поетически образи,надреално хаотично разграждане-съграждане на ръба на езиковия нонсенс. Сетивна поезия.НЕлирика.Поезията на Биньо Иванов е съществуване, свръхсетивно възприятие на хаоса и реда, на реда в хаоса и на хаоса в реда, мистично- митично прегрупиране на образи,предмети и реалии. Тя е назоваване на Неназовимото.Езикът тук е изтерзан докрай, пристикан от ограниченията , изчерващ сам себе си в напъна да назове Всеобхватното и изначалното,вечното и Неназовимото, в отчаян изтерзан симпом да изрече Звукът в многозначността на сетивността. Надреална сетивност. Всичко става знак, става код. Всяка метафора пулсира с кошмарна амплитудност.Думата не е смисъл, тя е и код и знак и шифър на кода и знака. Гравитация и гравитиране от единичното Назовимо към и от Неназовимото. Езикът губи силата си и се пречупва в невъзможността да обеме, да изрече Космоса, прегъва се под всеобхватността на митичното усещане за изначалното Вечно, придобива причудливи форми- разкъсани, раздърпани и сложни за разбиване. В поетичното пространство на Б.Иванов всеки образ е метафора, всяка метафора е мит, всеки мит е свят и всеки свят е мит и образ. Разпадането и съграждането на предмети и понятия в стиховете имат своя „Корен в небето“- едно съкрално пространство на незабравимото- забравено, на детството и детското. Всичко започва и завършва там, то е извор, дихание, живот. Всяка мисъл, всеки спомен се раждат там, те създават и те притежават това пространство.
В „Трявна“ къщата е при слънцето, човекът е на земята. Обърнати метафори, които говорят, звучат. Миналото е вградено в камъните, плачът също. Тревата ги обгръща и лекува. Забрава.И мъка. Разрушителна и едновременно тиха...вечна. Сложни за тълкувание, ако изобщо се подават на такова, метафорите-образи създават приказка, „която не е приказка“ „за стари времена.. и песни за нови теглила“. Много живи,говорещи са тук метафорите на Б.Иванов. Докосната е нежна струна на поетичната душа. Сетивно осмислено е родното и мистичната му сила и жизнен заряд. Изживяно е теглото, изстрадан е куршума, песните са чути, мъката е осъзнато усещане. Неизбежно осъзнато. Стиховете трептят, имат и звук, и вик, и шум, и песен. Пространството се разкъсва между земя и небе. Мистика. И щъркели и небе..Всичко тече и вечно ще тече. И мъката, и болката и любовта. Поклон. ПРЕклон пред нивите, които не изстиват.
Няма коментари:
Публикуване на коментар