Среща

Имам 60 мл. кислород, половин пластмасово шише с вода от кранче, бонбони с вкус на круша и някакъв черен шоколад, дето да ми вдига нивото на серотонина, че мойто открай време удря дъното и то баш ей в тоя сезон, дето ни е зима, ни е пролет. Деанксит нямам. И рецепта също. Мисля да спра цигарите и виното. Това като цяло вероятно са явни признаци на депресивно-обсесивно.. оффф, абе скапано ми е. Още по-скапано ми стана с тоя кретенски сняг, дето умори и без това едвам изкреталите софийски кокичета. Та понеже ми е такова точно разсипано, особено в тоя вмирисан офис, слушам музика и чета, щото в един момент почвам да се усещам, че ако не спра да ги разчитам тия безумни обществени поръчки и да си трупам на душата тия тлъсти безвкусни термини, твърде вероятно е да скоча през прозореца. Обаче, нали деца имам да гледам, та тук превантивно и непрестанно колегите държат прозореца затворен. Липсата на деанксит и кислород, както и въздържанието от спиртни напитки и тютюн обърква съзнанието ми и почва да му играе номера. Представям си, че е петък и довечера трябва да ходя на някакъв купон. Щели да идват Ицо Ботев, един Димчо, някакъв по-възрастен Иван, един Никола, един Пейо, един по фамилия Милев, от Раднево. По-късничко щели да наминат един Данчо, дето все за няква жица се кахъри и Митко, дето дърпал дявола за опашката. Аз си нямам идея с кого ще ида на това парти, щото Мони свири в Добрич, па от колегите никой не си пада по частни партита в забутани софийски кръчмета. Как и да е. Към 18,30 гася умната машина да не харчи и тя ток през уикенда и се набутвам на метрото с билет от 1,60, щото карта нямам ни за градския, ни за финансовия свят. Мушвам се по преките около Радиото и финално леко притеснена, че съм подранила, влизам в двора на една къща. Там стърчат два бора, а под тях едвам-едвам кретат 4-5 дървени маси, покрити с извехтяла мушама на розички, закрепена с ръждясали кабърчета. Сенчесто е и мирише на домати и лук. Очевидно и на ракия. Някви двама опърпаняци седят на крайната лява маса, лющят карти и пият бира. Ква пък игра има само с двама играчи.Нейсе. Сантасе май беше. В дясно, баш под единия бор, е мойта компания. Две маси са събрали и очевидно вече са се почнали. И с пиенето, и с приказките. 
- Добър вечер- смънквам и гледам в тревата, че ме е хванал пак срамът.
- А, айде бе, момиче, начакахме се да те чакаме!- туй е Ицо, той е по-пиперлия и ме смущава, та почвам да си кривя пръстите, щото друго не ми иде на ума- Ай, не ги криви тия пръсти, а сядай, ей тук, до мене баш, местото ти пазя. Що се срамиш ти от мене, аз не съм чак така страшен, дето приказват. - Ицо дърпа стола, та да седна по-лесно.
- Хич не си!- обажда се нахилен Иван. Те твойте приказки все така са накриво, не се научи да ги редиш както си им е ред!
- Абе, бай Иване, ти все да халосаш младежта значи, все езика й да орежеш. Ай, сядай, сядай, не го слушай тоя старец проклет!
- Старец, старец, ама мойте песни..- още по-засмян отвръща му бай Иван
- Твойте песни, мойте песни, кой ти му е до песни! Кажи му, бе Димчо, не стой така и ти! Ко пак си се угрижил? - Ицо хвърля дружески поглед към свилия се до бай Иван Димчо. Очите му са големи и светли. Хърлят светлината си върху Димчо и той се размърдва ободрен на стола.
- Ице, на майтап го караш, ама то и аз като се размисля, всичко е един голям майтап. И ние сме майтап, даже и бай Иван е майтап. Пали Димчо цигара и предлага галантно и на мен. Взимам си, а той погалва ръката ми леко, щото тя не спира да трепери.
- Ко ти е на тебе, бе момиче? Каква ти е мъката? Ай кат черна песен си днеска. Налей, Ицо на детето да пие, че се кахъри  тя много с тоя проклет живот.
- Ше й сипя, на душа й да олекне!- Ицо пъргаво се изправя и взема шишето от бай Иван.- Айде, момиче, пий с нас и не го мисли толкоз тоя живот. Той е река и река ще бъде винаги. Като Дунава. Не се кахъри, че се давиш, а се научи да плуваш по-добре!- смее ми се, та чувствам, че ми минава притеснението.
- Ицко, хубаво го каза, момче, хубаво- потупва го по рамото Пейо, който досега само мълчеше и гледаше как ония отсреща цакат картите. Той живота, момиче, може и река да е, може и вятър да е, може и да те гори, да те мразѝ, може, ама важното е каква ти е песента на тебе, тая, дето ти я пее душицата. Твойта си песен. За нея ти сама музика трябва да съчиниш и думите й сама да напишеш. С чужди не става! 
Аз отпивам глътка ракия. Пари ми, люти ми. Иде ми да ревна с глас. Дръпвам си от цигарата, ама поглед не вдигам, щото усещам, че всичките са се вторачили в мен и чакат да проговоря. Да им кажа за моята песен. Ама какво да им кажа, като аз още тая песен не съм я съвсем съчинила. Още е такава сурова, недонадраскана. Звукват й някои тонове, но аха да изградят мелодията и всичко се срива и става на траш метъл. Думите се лепват като мокри есени листа по нея, лепнат се, па после ей така изведнъж хвръкнат и тя остане гола като струна.
- Ама и вие сте едни идиоти!- сваля очилата си онзи Милев от Раднево и ме поглежда. Усещам погледа му и вдигам глава, щото от него ме е най-малко срам.- Вие и ваште песни! Не го ли виждате момичето, че мислите му трошат и глава, и сърце! Чуй ме, дете, все така ще ти е, няма да миряса нито това дето хубаво пее, нито другото , дето вие на умряло. Ти само ги слушай, тя песента ти, дето викат ей тия идиоти тук, песента ти звучи точно ей там между чистия тон и воя. Между плясъка и писъка. Насред небетата ти. Небе имаш, гледай в него! - Милев отпива бързо от чашата и слага обратно очилата си. Има хубава шапка и добри очи. Хубави очи. Две.
- Ха, ей туй е приказка, Милев!- Никола е придърпал стола си по-напред и тропва одобрително с длан по масата. Чашите подскачат, но ни една не се катурва да се разлее. Вяра, дете, вяра му е майката. Вярвай в туй, дето го имаш, другото е бесило за душата ти! Винаги ще има кой да иска те беси, ама ти въже в ръцете му не е нужно да слагаш!
Дядо Иван се е вторачил в високото на единия бор и кимва в съгласие.
- Аз, момиче, може по-стар от  тия тук да съм. Ама не съм толкоз изперкал. Виж, че още ми слушат думата, даже и тия хаймани! Та, викам ти, ума ти да те води, а сърцето да ти чертае пътя. Едно да са!
Милев се подсмихва, Ицо махва с ръка, ама види се не е несъгласен.
- Бори се бе, борба трябва и да плуваш да можеш. И в мътни води и в ледени!
- Ей я къде е дружината!- един бодър глас кара всички да се обърнем- Ай, живи-здрави да сте, че ни дочакахте, че с тоя хайванин е трудно човек навреме да стигне някъде. Чичо Митко бутва с лакът Данчо, който учтиво е свалил шапката си и кимва за поздрав- Не можем да се разберем с тоя, хем сме авери, хем все ще се сдърляме за нещо. Два часа дотук се тътрим, щото някви песове да сме хранили, по подир в църквата да сме идели, че за бедните да дадем, после..и аз вече забравих какво беше. То, с тоя човек все така! Ама как да го зарежа като го знам, че е душа човек, да му се не знае! Ай сядай, Йордане, да се видим с тия хитреци, че ей ги изпили вече пиенето. Придърпват по един стол, Ицо им подава чаши и налива догоре. Личи му, че им има уважението. Следва наздравица. Звънват чашите и чистият тон се посипва по игличките на бора.
- Виждам- отваря приказка чичо Митко- че четата е положила усилия и успешно се е справила с пиенето и с задачата да ти бръмне главата, нали дете? Аз от чичо Митко малко се срамувам, че го знам, че ми чете мислите, ама кимвам и се усмихвам с все сърце, щото нямам какво да крия, ни от него, ни от другите.- То, дете, цял живот ще ти чука някой на портата за щяло и нещяло. Един за добро, друг не. Хубаво е да се научих да познаваш кой чука, та да знаеш кой да пускаш при себе си. Нали, Йордане, съгласен си тоя път с мене, нали?
- Че то с теб смее ли човек да не се съгласи!- Йордан е великолепен. Тих и точен с думите. Много точен. Знаеш ли, дете, оная история за жицата с лястовиците. Знаеш я, що ли питам. Ама знаеш, че аз все черни тия лястовици съм ги виждал да се висят на нея. Ни една бяла сред тях не видях. Не и сред лястовиците. Ама има сред хората една такава. Викам и аз надежда. Нея без пари я дават ония, що сърце имат да дадат. Ти, дете, сърце имаш, нали? Не гледай само черните птици, не мисли толкоз ти за тях. В ниското има и бели. Айде, наздраве, дружина! Ицо, викни му на сервитьорчето да донесе още и вино, и ракия! 
- Ша го викна, бай Йордане, ама сметка няма да плащам сам!
- Няма бе, Ицо, няма да плащаме ний. Детето ще плаща, нали затуй се трепе по цял ден в офиса, та да има с какво да сгрее душата на тия, дето я чакат и мислят! 
Дружината се разсмива дружно. Аз също. Чашите звънят, дрънчат и пеят.
Отварям очи. Последната спирка. "Моля, пътниците да напуснат влака!" Време е да се прибирам у дома. Там някой ме чака.

Послеслов (след няколко изпушени цигари и едно кафе)- Не стойте дълго без кислород, иначе рискувате да пишете подобни текстове и да ви обвинят в нездрав ум. Баш пък Ви дреме! Лека вечер!