След Великден

Викам си вчера заранта да метна един парцал на къщата, щото то така по великденски се е намърляло, па и щото да не кажат тия вкъщи, че тунеядствам и лежа по цял ден! Пооправих аз, та и кафе пих едно от немай къде, докато работещите отпочиват в сън до обед. Стана мъжо, па вика да ходим на вилата да пием бира, а щом е за алкохол, напоследък много не придирям и директно се вкарах в маратонките и един ултра селско секси клин. Ама за бира на поляната съм си екстра. Речено-сторено. С по 2 бири на калпак, парче престаряла наденица, 2 домата от Уругвай и една твърде мека краставица, непригодна за забавление, и ей ни паркираме пред каменната ограда, дето още някак се държи, единствено по волята Божия. Една малка икона е вградил баща ми в нея навремето.. там между камъните се прокрадва лицето на Богородица. Значи, очите ми моментално си смениха цвета щом слязох от колата. Те мойте са такива..според настроението ми се менят. Най-добра съм тогава, когато ги изпълва зеленото, потъмнеят ли- не ме закачай! Стъпвам, ама много леко, щото тая крехка млада трева я чувам как диша. Блести ми в очите зелено и слънчево. Къщата още не е паднала, всичко си е на мястото, поостаряло с година време още, ама не губи очарование и на инат стои, стои и не пуква. Аха да отворя бирата и със завиден ужас отбелязвам, че явно през тая зима нашата къщурка е станала щаб квартира на световната офанзива на другарките калинки. Във всеки ъгъл са се скупчили и тихо замислят атака. Накацали по пердета, пълзящи тихо по стъкла и стени те изглеждат напълно подготвени за битка. Неподготвената съм аз, но ща-не ща влизам в битка. Към дружеството на калинките, вероятно при сключено някакво долно подривно споразумение, в миг се присъединява тайната мрежа на паяците, която както забелязвам доста добра работа е свършила през зимните месеци. Обаче, понеже аз много не долюбвам сражения с такива групировки, някак трябва да се мотивирам по спешност. Имам един стар касетофон, а в него има даже и касетка..от ония с лентата, дето може да се пренавие на молив или на пръстче, стига пръстчето да е достатъчно фино. Аха, ето така! Затварям очи и се втурвам в боя. Този бой продължи горе-долу колкото и Стогодишната война. Жертвите бяха безчет. Но аз оцелях, някак. В света на калинките за мен никога няма да има място след извършеното престъпление. Опитвам се да не мисля за това, докато събирам трупове по пода на умрели от немощ мухи и мия прозорци със спрей, който мирише на люляк. Събирам инвентара и слизам на двора. Наденичката е нарязана, доматите също. Виждам, че краставицата го е затруднила мойто момче, няма опит той с меки краставици и белене, аз също. Бирата ни е налице и е студена, точно колкото трябва. Тревата е първи номер и грее с новата си подстрижка. На външната врата стои и ме гледа един стар приятел с четири бели лапи. Изкарал е някак зимата. Ребрата му се броят и се страхува от мен, а преди играехме заедно. Загубил е вярата в човека и доброто. Спокойно, приятел, и аз съм така. Много исках да го видя и затова носехме и храна. Сигурно за цяла зима не е ял толкова тоя космат негодник, който ми вади душата само с един поглед. Изпихме бирата, оставихме другата да ни чака, врътнахме ключа и обратно към София. А така не ми се тръгваше. Духнах свещите и се помирих с калинките. Кучето отиде да тича из махалата. Видях го, че е вдигнал високо опашка и тича, та ушите му се ветреят. Това ми е Великден. Зелено за притъмнялата ми душа, въздух за сърцето ми, шарени калинки за нервите, студена бира и парче хляб с резенче наденица отгоре, един мъж, дето не може да бели с нож краставица, ама ме обича повече и от ракията си, децата, които винаги ме чакат и едно куче, победило смъртта, вирнало опашка и размахало уши. И всичко това е само едно. Само една мъничка Обич.