Обичта

Баба Меца пере на реката сърцето си мечешко. А реката шуми, шуми и нещо не й е ясно съвсем. Как мечка сърце ще пере във водите й бързи? Пита реката мечката:

- Бре, Мецо, ти луда такава, космата и лошава, защо хвърляш във водите ми бързи това толкова меко сърце?

- Вземи го, рекичке бърза и лека. Измий му скръбта и водите ти нека отидат далеч и от тях да зрее земята, да зрее под слънчев поглед и да ражда житено зрънце. Не ми трябва сърце вече на мене, на ти го, носи го далеч!

- А бре, Мецо загубена, че как без сърце се живее?

- Не ми трябва живот, рекичке залутана, загубих, онова, дето сърцето ми грееше.

- Че меда ли изгуби си, мецо, та за него сърце си оставяш? Ти каква си мечка незнайна, нечувана?!

- Виж, рекичке дълбока и още без ручеи, понеси по водите си ледени това мое тъжно сърце. Поотмий му тъгата, посвести го и то ручеи за теб ще намери.

- Аз съм само тънка река, а виж се- ти си мечка голяма. Сърце не ми давай така! Вземи си го и върви да кажеш на вятъра, че си мечка, която не ще да живее.

- Той не ме слуша, все бърза за някъде. А ти, ти си понякога кротка, смирена. Лекуваш. Излекувй сърцето ми или го прати долу на дъното, да лежи между камъни слепи и глухи.

- Не взимам сърца, аз съм само река, че и даже без ручеи. Кажи, какво зло ти се случи, че даваш сърце си и не търсиш отплата, а гроб!
- Чувай тогава, рекичке още млада и глупава. Дойдоха лани човеци в моята мечешка къща. Човеци с пушки и ножове. Ей, докато се сетя, простреляли ме. Зарасна ми раната вече. Припаднала съм тогава, а те детето ми малкото взели. Свестих се, няма ми мечето мило и кротко. Отвлекли го, циркова мечка да става. Ей го, година го диря! Горите всички пребродих, в селата по тъмно се вмъквах,нийде не можах го намери. Да ме бяха убили на място тогава, да не нося тая мъка в сърцето.
Спря се реката, замлъкна. Водите й бистри станаха тъмни, замислени.
- Брех, мецо, нещастна такава. Че кой дете от майка отмъква! Толкова лоши ли вече са хората, че не почитат ни майка, ни обич най-свята! Да можех на теб да помогна, бих дала всяка своя капка вода! Ама аз съм само река, как да сторя мечето да върна, щом ти не си го намерила даже!
- Рекичке, виж,потъмняха водите ти! Моята мъка калта от дъното вдига. Вземи ми сърцето и то ще намери детето ми, щом по водите ти чисти и искрени плува. Само ти ми остана, сестрице, моля ти се вземи го и стигни до детето ми.
Не шава реката. Отиде и слънцето в тъмното. Плаче мечката и сълзите й капят в реката като камъчета малки и остри.
- Щом така трябва да стане, хвърляй, мецо във водите ми сърцето си голямо и скръбно!
Скочи мечката, взря се в луната едвам светнала, стисна очи и разтвори мечешки лапи. Падна сърцето в реката. Обгърнаха го водите й посребрени и хукнаха бързи и яростни. Мечката падна на брега. Луната я обви в светлина и затвори очите й.
Разгневена реката надигна водите си, заля пътеки и пътища, влезе в селата, влезе по къщите, нямаше мир и покой.
На последния град, на последната улица, вдигаше врява циръкът човечески. Атракция голяма имаше той. Как живата мечка през огън минава, пие от сламка, върти обръч и кара колело по манежа. Дочу врявата младата река, укроти си водите, поспря да помисли как най-добре да направи. Жегна я последното слънце и сълзите в очите на едното малко мече. Надигна се гневна реката и запрати с все сила водите си срещу цирка човечешки. Не остана здрава греда и платнище. Бягаха хората, кой както може та да не се издавят до крак. Едно място сухо само остана, там дето стоеше мечето и плачеше. Смири се реката, подхвана го нежно, любящо с водите си, топли от мечешка майчина обич и хукна назад да се връща. Оттам де беше дошла, де бе тръгнала с едно голямо сърце във водите й хвърлено. Връщаше се реката, укротена и с ручеи много. Там, към дома.