Много не обичам да сънувам, обаче ми се случва понякога. Сънищата ми винаги са издайнически, говорещи, понякога са много страшни, понякога ужасно объркани и направо енигматични. Понякога сънувам такива неща, че когато се събудя, усещам че не е било само сън..а вероятно е било, може би. Сънувала съм и хубави сънища, в които има любов, толкова много любов, че като се събудиш и продължаваш да стискаш очи и да се насилваш да заспиш, щото не искаш да е сън, искаш да си там, само там. Тия сънища обаче никога не продължават. Събуждаш се и толкоз. Обаче после денят ти е някак по-хубав, някак по-леко е всичко. Обичам ги тия сънища, ама те са инат и рядко ме спохождат. Страшните сънища ги помня дълго, щото много страх съм видяла в тях, собствения си страх. Искам да ги забравя, ама не става, не се получава, помня някои от преди 10 години и още ме плашат. Сънувала съм и сън, след който като се събудих, усещах че съм била физически някак там, вървяла, катерила стълби..видяла това, което е мъката...и надеждата. И бях уморена, потна, объркана..тотално не наясно къде съм..
Не бях сънувала смешен сън..никога. Ама ей на, и това ми се случи! Сънувах шефа си, бившия вече де. Седим с него, а аз се въртя напред-назад, наоколо гора, цветя, красота някаква. Почвам да рева и му викам, че не мога аз без тая красота да живея, а пък той нищо не казва. Целува ме точно три пъти и изчезва. Аз пак гледам. Ама не било това градина прекрасна, а стадион с трибуни и прочеее, и няма никой, само аз тъй на терена си седя. И не ми е тъжно. Събуждам се, а навън се блещи слънцето и вика здравей, цъфтят едни шарени лалета и въздухът е пълен с аромат на зюмбюл..Нищо друго не виждам. Само красиво и викам си тихичко, почти така наум...Амин!
Няма коментари:
Публикуване на коментар