Ян-Чо и магията на четирилинките

Планината дремеше, обгърната от облачна завивка. Ян- Чо се прозяваше и бършеше сополивия си нос. В пещерата Великолина зимата стъпваше още през октомври. Слънцето трудно пролазваше там дори и през деня. Лъчите му едвам успяваха да се прокраднат през входа ѝ, накичен с ледени дранкуловисулки. Красиви, цветни петна шареха по студените стени и рисуваха весели картини. Ян-Чо, великанът, който живееше там, беше настинал и през последните дни не излизаше навън, а само стоеше и им се любуваше. Той имаше меко сърце и грамадни ръце. Обичаше да пее и имаше хубав глас. Щом запееше, планината се раздвижваше, а ехото отнасяше песента чак в селото в подножието. Хората не се плашеха, защото познаваха Ян-Чо. Той беше техен другар и пазител. Децата го обичаха и често го рисуваха. Картините закачаха по високите клони на дърветата, за да може той да ги види. Вятърът ги крадеше и ги отнасяше в пещерата. Ян-Чо обичаше тези рисунки и ги пазеше. Залепяше ги по стените с глинодъвка, която растеше около пещерата, но не ставаше за дъвчене, защото имаше ужасен вкус на глина. Откакто се разболя, Ян-Чо все по- често седеше в своята рисункогалерия и се забавляваше  с чудноватите образи по стените. Времето беше лошо и макар да искаха, децата не можеха да достигнат пещерата и да донесат храна на болния великан. Бяха му останали само няколко печени чушки и пет-шест саламогевречета. Заваля сняг и продължи да вали цяла седмица. Слънцето не се показваше и шарените петна изчезнаха от стените. Стана тъмно и много студено. Огънят не можеше да стопли големия Ян-Чо. Завит с осем чергоюргана, той трепереше, а носът му не спираше да тече. Сополокърпичките бяха на привършване. Нещата отиваха на зле. Той хвърли последните няколко дънера в огнището и отново се сгуши под завивките. Заспа. В пещерата стана тихо, само от време на време се чуваше хъркошмъркането на великана. Сънуваше селото. Беше лято и пеперудите шареха въздуха с крилца. Вятърът рошеше косите на момичетата и замяташе прането по просторите. Бели чаршафи като огромни бели крила блестяха навред. Децата тичаха и пееха " Ян- Чо, Ян- Чо, весел Великан-Чо, Я, ела ти ту-ка, с тебе няма ску-ка! ".  Той ги гледа отдалеч и се смее така, та се тресе от смях. Едно момиченце с руси плитки тича и се спъва в десния му крак.
- Нося ти четирилинка! За здраве и късмет!- казва засрамено тя. Намерих я при потока, там където слънцето се къпе при залез. Тя е вълшебна, пази я! Да не я изгубиш! - усмихва се и побягва назад.
"Четирилинка- що за чудно растение"- питаше се Ян-Чо. Че и здраве и късмет да носи?! Ще я скрия под триъгълния камък,  в кутията с нещоправячките . Знам ли, може да притрябва някога".
Лаеща кашлица разтърси пещерата. Ян-Чо се беше събудил и се въртеше под завивките, измъчван от болестта. А какъв чуден беше сънят, как топло и шарено бе всичко в него. Още чуваше смеха на децата и тропането на малките им крачета. Белите чаршафоптици с вълшебни блестящи криле и... " Ооо, четирилинката! За малко да забравя! Дали я пазя още под триъгълния камък?" Надигна се великана и отиде при камъка до входа на пещерата. Дебела кора лед блестеше по повърхността му. Опита се да го премести, но не успя. Пробва още няколко пъти и накрая камъка падна встрани. Ян- Чо подири с поглед кутийката с нещоправячките. Малка червена кутия с изрисувани птици и слънца. " Тук трябва да е!". Намери свирка, парче от плат, рибена кост и лунен камък. Четирилинката беше най-отдолу. Ян-Чо въздъхна. "Едва ли ще помогне, твърде е изсъхнала вече, а и е толкова малка! Сложи я в ръката си и затвори очи. " По- добре да хапна нещо. "- помисли си той. Но нищо за ядене не бе останало вече. Напълни чаша вода и приседна до угасналото огнище. Пусна четирилинката в чашата и я изпи на един дъх. Беше му студено и се скри под завивките. Но вече не му се спеше, а по стените почнаха да пропълзяват шарени петна. Слънцето се е върнало. Великанът се изправи и се протегна. Носът му бе спрял да тече, а гърлото не го дереше вече. Изведнъж почувства, че отново става силен. Наметна стария си палтошлифер и показа глава навън. Да, слънцето се беше изпъчило над планината - голямо,жълто и топлещо. Под снега се показваха кокичета. " Четирилинката - усмихна се великана- Тя ме излекува. Вълшебство голямо е скрито в нея! Що за невероятно растение! Ще посадя хиляди от тях , за да има вълшебство за всички. Но първо ще трябва да открия поне една! Така рече великана и заслиза от планината.

 

Маслини, смокини и малко любов

Ти си тиха любов, моя малка магия,
в шепа зелени маслини те крия.
Кръглоизгряла луната гледа нацупено
под водите лицето си счупено.
Нашата нощ идва и стъпва полека
по разплискана лунна пътека,
с тъмния пясък от звезди разлюлян
с вятъра тръпнещ и леко пиян.
Нашата нощ бяга боса по устните
с дъх от смокини гали по пръстите.
С косите от залез и червено стъкло,
рисува любов по прозрачно платно.
Спри я, аз изгрях във очите ти вече
и онази тъга е твърде далече.
Спри ни нощта,Аз сега те обичам.
Нека останем, Аз страха си събличам.
Денят е лъжлив, стига толкова тичане,
нека сме нощ и безкрайно обичане.

Макове (На западния фронт)

Виждам маковете нацъфтели-
аз скрита съм под мократа трева
и облаци на мене сиво бели
и три пъти погубена земя.

Веят се разкъсани дантели
и пада на парчета светлина
над твоите увехнали и бели
почти забравени слова.

Вятърът е бавен, твърд и кисел
подгизнали са нашите мечти.
над западния фронт се е улисал
крадецът на осъдени души.

Валят звезди в картечен огън
пречупва се нощта във шепа пръст
трепери въздуха, залян от спомен
и маковете греят-кръст до кръст.

Сънувам теб

Ти идваш с нощта и дъжд на тирета
в съня ми събуден, с луна на райета.
в мисъл печална на голи тополи,
в облаци сънени и мои, и твои,

Сега аз съм бяла и нощна, и лека
и съм простор, и съм скрита пътека.
Пролазва змия в разораната нива,
слънце ме спуска и мрак ме залива.

А там в цветовете на белия ирис,
нежно смълчани, без дъх и без мирис,
сълзите ми хладни с цвета на опал,
шепнат, нашепват най-тиха печал.

Разливам луната по моите стъпки,
в бледи лъчи като стъклени кръпки.
Вълна след вълна и дъжд на тирета-
превити тополи и лунни въжета.

Дните ни

Твърде зелени са дните ни.
Подивяла е всяка пчела,
зеленият цвят на очите ми
предизвика зелена вълна.

Така на зелено прелитаме
болки, обиди и страх.
с дъжд от зелено обичане
и зелени ампули със смях.

Обещавам да бъда зелена,
дори и денят да е лош,
дори нощта да зъзне студена
дори да останем без грош

ще имам очите ти сини
и триста глътки живот
рисувам гора от маслини,
зелени и пълни с любов.

Една мечта

Беше малко преди края на учебната година. Една вечер трябваше да остана сама у дома.Малко се страхувах, не обичам да се случва така, особено щом навън се стъмни. Нашите трябваше да свършат някаква работа и ме предупредиха, че ще закъснеят. Реших, че ще съм по-спокойна, ако се занимавам с нещо. Приготвих вечеря и подредих масата. Брат ми щеше да се прибере до час. Това ме успокояваше. Странно как в тишината на една къща може да има толкова различни шумове. Сякаш къщата говори. Това ме плаши, дори да знам. че не е истина. Усещам тръпки по тялото и ми идва да се скрия под леглото. Не го правя. Аз съм вече почти на единадесет години, не мога да бъда страхливо дете. Правя салата и варени яйца. Зайчето в клетката до мен хрупа сено. Навън става тъмно. Вратата скръцва. Брат ми се прибра. Отдъхвам си. Вечеряме и си говорим разни смешки. Става късно. Мама се обажда. Идват си. Ние сме уморени и решаваме да си легнем. Оставяме масата чиста, само с две чаши и бутилка вино, което сме намерили в шкафа. Заспивам, леко и тихо. На следващата сутрин мама и тати ни будят, не рано, към обед. Искат да ходим в планината. На нас не ни се ходи там. Предпочитаме на вилата. Те са съгласни. След два часа сме там. Тати коси тревата, брат ми помага. Мама оправя къщата, аз подреждам масата под черешата. Ще обядваме. Зелено е и тихо. Топло и мирише на лято. Денят минава бързо в работа и игри. Хубаво е, когато сме заедно. Мама целува тати, после и нас, това тя не забравя. Нося вода от чешмата и съм мокра, но ми е весело и забавно. Подухва. Идва вечерта. Тати пали огнището, което дядо направи. Мъчно ми е, че го няма вече, но тук усещам, че той е с нас и ни се усмихва. Отгоре... Правим скара, мирише много вкусно. Облизахме си пръстите и ни се доспа. Мама ни завива и целува за лека нощ. Заспивам. Сънувам. Имам куче. Тичам с него на двора и то лае щастливо. Събуждам се. Слънцето вече се е показало. Все още чувам лай. Ставам и слизам бързо по стълбите. Отварям вратата и го виждам. Ето го. Малък и сладък, маха с опашка. Красавец. Прегръщам го и събуждам всички. Мама и тати се смеят. Брат ми е щастлив, аз два пъти повече. Хубаво е да имаш мечта, но по-хубаво е, когато тя се сбъдва.

Велур (Suede)

И какво като гледа на запад
моят прозорец с уморено стъкло?!
почука луната и тръгна нататък,
завита небрежно от звездно крило.

Посипа брокат по заспалите улици,
над тъмните лампи изпусна нощта
блесна във сълзи и ронени люляци,
разлюля светлини след дъжд и нега.

Кацна над моста и тъмните камъни
разляха очите й в тиха вълна.
спяха на дъното черните кратери
реката удавяше стара луна.