в съня ми събуден, с луна на райета.
в мисъл печална на голи тополи,
в облаци сънени и мои, и твои,
Сега аз съм бяла и нощна, и лека
и съм простор, и съм скрита пътека.
Пролазва змия в разораната нива,
слънце ме спуска и мрак ме залива.
А там в цветовете на белия ирис,
нежно смълчани, без дъх и без мирис,
сълзите ми хладни с цвета на опал,
шепнат, нашепват най-тиха печал.
Разливам луната по моите стъпки,
в бледи лъчи като стъклени кръпки.
Вълна след вълна и дъжд на тирета-
превити тополи и лунни въжета.
Няма коментари:
Публикуване на коментар