вторник, 27 септември 2016 г.

Ян-Чо и магията на четирилинките

Планината дремеше, обгърната от облачна завивка. Ян- Чо се прозяваше и бършеше сополивия си нос. В пещерата Великолина зимата стъпваше още през октомври. Слънцето трудно пролазваше там дори и през деня. Лъчите му едвам успяваха да се прокраднат през входа ѝ, накичен с ледени дранкуловисулки. Красиви, цветни петна шареха по студените стени и рисуваха весели картини. Ян-Чо, великанът, който живееше там, беше настинал и през последните дни не излизаше навън, а само стоеше и им се любуваше. Той имаше меко сърце и грамадни ръце. Обичаше да пее и имаше хубав глас. Щом запееше, планината се раздвижваше, а ехото отнасяше песента чак в селото в подножието. Хората не се плашеха, защото познаваха Ян-Чо. Той беше техен другар и пазител. Децата го обичаха и често го рисуваха. Картините закачаха по високите клони на дърветата, за да може той да ги види. Вятърът ги крадеше и ги отнасяше в пещерата. Ян-Чо обичаше тези рисунки и ги пазеше. Залепяше ги по стените с глинодъвка, която растеше около пещерата, но не ставаше за дъвчене, защото имаше ужасен вкус на глина. Откакто се разболя, Ян-Чо все по- често седеше в своята рисункогалерия и се забавляваше  с чудноватите образи по стените. Времето беше лошо и макар да искаха, децата не можеха да достигнат пещерата и да донесат храна на болния великан. Бяха му останали само няколко печени чушки и пет-шест саламогевречета. Заваля сняг и продължи да вали цяла седмица. Слънцето не се показваше и шарените петна изчезнаха от стените. Стана тъмно и много студено. Огънят не можеше да стопли големия Ян-Чо. Завит с осем чергоюргана, той трепереше, а носът му не спираше да тече. Сополокърпичките бяха на привършване. Нещата отиваха на зле. Той хвърли последните няколко дънера в огнището и отново се сгуши под завивките. Заспа. В пещерата стана тихо, само от време на време се чуваше хъркошмъркането на великана. Сънуваше селото. Беше лято и пеперудите шареха въздуха с крилца. Вятърът рошеше косите на момичетата и замяташе прането по просторите. Бели чаршафи като огромни бели крила блестяха навред. Децата тичаха и пееха " Ян- Чо, Ян- Чо, весел Великан-Чо, Я, ела ти ту-ка, с тебе няма ску-ка! ".  Той ги гледа отдалеч и се смее така, та се тресе от смях. Едно момиченце с руси плитки тича и се спъва в десния му крак.
- Нося ти четирилинка! За здраве и късмет!- казва засрамено тя. Намерих я при потока, там където слънцето се къпе при залез. Тя е вълшебна, пази я! Да не я изгубиш! - усмихва се и побягва назад.
"Четирилинка- що за чудно растение"- питаше се Ян-Чо. Че и здраве и късмет да носи?! Ще я скрия под триъгълния камък,  в кутията с нещоправячките . Знам ли, може да притрябва някога".
Лаеща кашлица разтърси пещерата. Ян-Чо се беше събудил и се въртеше под завивките, измъчван от болестта. А какъв чуден беше сънят, как топло и шарено бе всичко в него. Още чуваше смеха на децата и тропането на малките им крачета. Белите чаршафоптици с вълшебни блестящи криле и... " Ооо, четирилинката! За малко да забравя! Дали я пазя още под триъгълния камък?" Надигна се великана и отиде при камъка до входа на пещерата. Дебела кора лед блестеше по повърхността му. Опита се да го премести, но не успя. Пробва още няколко пъти и накрая камъка падна встрани. Ян- Чо подири с поглед кутийката с нещоправячките. Малка червена кутия с изрисувани птици и слънца. " Тук трябва да е!". Намери свирка, парче от плат, рибена кост и лунен камък. Четирилинката беше най-отдолу. Ян-Чо въздъхна. "Едва ли ще помогне, твърде е изсъхнала вече, а и е толкова малка! Сложи я в ръката си и затвори очи. " По- добре да хапна нещо. "- помисли си той. Но нищо за ядене не бе останало вече. Напълни чаша вода и приседна до угасналото огнище. Пусна четирилинката в чашата и я изпи на един дъх. Беше му студено и се скри под завивките. Но вече не му се спеше, а по стените почнаха да пропълзяват шарени петна. Слънцето се е върнало. Великанът се изправи и се протегна. Носът му бе спрял да тече, а гърлото не го дереше вече. Изведнъж почувства, че отново става силен. Наметна стария си палтошлифер и показа глава навън. Да, слънцето се беше изпъчило над планината - голямо,жълто и топлещо. Под снега се показваха кокичета. " Четирилинката - усмихна се великана- Тя ме излекува. Вълшебство голямо е скрито в нея! Що за невероятно растение! Ще посадя хиляди от тях , за да има вълшебство за всички. Но първо ще трябва да открия поне една! Така рече великана и заслиза от планината.