Джар и първият сняг

Джар не познаваше зимата. Когато се роди, навън джанките бяха отрупани с бели цветчета, тополите прошумоляваха с млади листенца, а тревата миришеше на току що паднала роса. Джар помнеше ясно първата си разходка навън. Утрото бе топло и меко като лапата на мама. Слънчевите лъчи пощипваха черното му влажно носле и се криеха в кадифените му уши. Хлъзгавите стръкчета трева леко мокреха белите му лапи и гъделичкаха любопитното му носле, което искаше да вдиша аромата им. Въздухът трептеше в светлина и цветове. Деца играеха по площадките и го закачаха с весел смях. Джар въртеше игриво опашка и близваше нежно малките, протегнати към него ръце. Небето блестеше в синьо. Тук-там някой бе разпилял по него светлорозов захарен памук. Това беше лятото. Минаваха дни и седмици. Джар лудееше и растеше. Един ден заваля, но дъждът вече не бе топъл и ободряващ, а  хладен и натъжен. Листата на брезите откраднаха цвета на слънцето и почервеняха от срам. Вятърът се разсърди и ги издуха. Земята се покри с шарената черга на есента. Джар я усещаше с върха на нослето си и с мекото на лапите. Стана студено. Слънцето се бе уморило от лятната игра и често си подремваше зад завивки от сиви, намусени облаци. Понякога, сънят му омръзваше и то показваше светлото си лице. Тогава земята потръпваше и въздишаше от спомени. Алеите в парка се превръщаха в шарени пътеки от цвят и светлина. Джар обичаше топлите есенни дни, когато листата се гонеха в лапите му, а слънцето целуваше муцунката му. Една сутрин Джар с изненада забеляза лъскаво петно  на асфалта. Ранните лъчи трептяха на повърхността му и блясъкът им се катереше по оголелите спящи дървета наоколо. Джар доближи муцунка до земята и усети студ. Стъпи с лапи върху петното, подхлъзна се и падна на дупето си. Нощният студ бе замразил дъждовните локви и сега те се бяха превърнали в малки ледени пързалки. Колкото и да се опитваше, слънцето не успяваше да ги превърне отново в забавни кални локви. " Бъърррр! Ама, че е студено, а и си натъртих дупето! Носът ми се превърна в ледена близалка! Ще потичам, да се стопля. Прибирам се вкъщи и няма повече да излизам, докато тези коварни петна не изчезнат от моята алея!" Когато двамата с Яна се прибраха у дома, ушите им бяха замръзнали, а носът на Янчето бе станал червен. Същата нощ Джар заспа под дебелата завивка, която никак не обичаше, но сега сгушен под нея той чувстваше лапите си топли и заспа спокоен. Той се надяваше, че лятото ще се върне на сутринта. Каква беше изненадата му, когато призори Яна щастливо изписука, че навън е паднал сняг. " Сняг ли? Какво ли пък е това?" Той се измъкна изпод одеялото, сложи лапи на прозореца и погледна навън. А навън, улицата се бе покрила с дебел, пухкав сняг. Джар помисли, че това е от онзи твърде сладък захарен памук, който Яна си купуваше и се топеше по ръцете ѝ. " Еха"- помисли си той- " някой е дал цяло състояние, за да купи толкова много захарен памук. Може би е майката на Яна, защото е искала да я зарадва. Но защо го наричат сняг, съвсем се обърках!" Джар отново се промуши под завивката и само ушите му стърчаха над нея. " Хайде, Джар! Да поиграем!- Яна стоеше до него с каишката в ръка. Много не му се искаше да излиза, даже вкъщи усещаше,че навън все още е студено. Но нали беше любопитно кутре, излезе изпод завивките, протегна се и с Яна излязоха навън. Слънцето едва бе надигнало глава от възглавницата си и първите му сънливи лъчи трепкаха по белия сняг като малки сребърни звезди. Джар застана на входа и се огледа. Всичко, всичко бе покрито със захарен памук. И къщите, и дърветата, и колите. Всичко бе скрито от снега. Той пристъпи леко напред. Яна се смееше и откопча каишката. " Хайде, глупчо! Не се страхувай, да си поиграем! Тя се затича и се бухна в една голяма преспа. Джар се уплаши да не се е ударила и хукна към нея. "Хайдееее, викаше тя и се смееше с глас! Нали беше смел, Джар се засили и се хвърли в преспата. "Ауууу, че е студено и ушите ми се напълниха с този сняг! Яна го поизтупа и го целуна по главата. " Това е сняг, Джарко, хубав сняг, като захарен памук, но не е сладък и не се яде. Иначе може да се разболееш. Но все пак мъничко може да опитаме, никой няма да разбере. Нали, Джар? Той вдигна глава и на муцунката му паднаха няколко усмихнати снежинки. Той ги облиза и кихна. Да, не са сладки и са студени даже. Но пък са забавни и игриви. Той излапа още няколко. После с Яна тичаха по алеята, а следите им покриваха други весели снежинки. Следобед направиха голям снежен човек. Сложиха му шапка на главата и метла в едната ръка. Забодоха няколко големи копчета за очи и пресен морков за нос. Стана много елегантен снежен човек. Играта продължи чак докато зимното, мързеливо слънце реши отново да подремне. Двамата се прибраха мокри, премръзнали, но щастливи. Тази нощ, под своето топло одеяло Джар заспа с весело сърце, а в съня му снежният човек се хвалеше на всички с прекрасния с и морковен нос.

Джар и лунното топче

Скрит под леглото, Джар подуши нощта. Когато огненото кълбо изчезнеше, въздухът придобиваше друг аромат. Днес той ухаеше на пържени кюфтета. Джар обичаше кюфтета и се облиза лакомо при мисълта за пет-шест апетитни месни топчици в паничката. Но уви, в купичката имаше само гранули с пилешко.

"Пфу!- омръзна ми от летяща храна- мислеше си Джар и отдръпна муцунка от храната. Вкъщи нямаше никой и на Джар му беше непоносимо скучно. Сега и топката му я нямаше. Липсваше му звънчето, което пееше в нея и меката ѝ сърцевина. Острите му зъбки пробиха плата и отдолу се показа някакво странно меко и безвкусно нещо, което полепваше по небцето му и го караше  да кашля. Затова онази вечер топката отиде в кофата за боклук. Яна му купи нова, но тя не беше по вкуса му, въпреки че беше много шарена и подскачаше като луда. Обаче си нямаше звънче и затова не беше весела. Джар се мушна под пердето и излезе на терасата. Тук миризмата  беше още по-силна и той набърчи черното си мокро носле. Огледа се, но по терасата нямаше следи от кюфтета. Вдигна глава и тогава я видя. Очите му светнаха от радост. " Леле, каква голяма топка! Жълта и кръгла! Сигурно си има и звънче! Но как да стигна до нея? Ако я повикам?"- Джар излая силно няколко пъти, но нищо не се получи. Подскачаше, махаше във въздуха с белите си лапи, но топката не помръдваше. " Брей, каква е упорита! Или са и запушени ушите! Той продължи да лае с всичка сила, ала тя оставаше все така далеч, без да обръща и най-малко внимание на неговото старание. След час, уморен и натъжен, Джар легна и заспа под светлия поглед на луната. Сънуваше старата си топка. Тичаше след нея, а тя звънтеше от радост. Ушите му потръпваха от щастие даже и насън. Луната не спеше, тя гледаше Джар и размишляваше. Трябваше някак да му помогне. А как ѝ се играеше и на нея. Ако можеше да се превърне в топче и да се търкулне в лапите му, би била най-щастливата луна. Но знаеше, че това не е възможно, защото ако си отиде, земята ще бъде погубена. Светла мисъл озари лицето на луната. Бръкна в десния си джоб. Своите джобчета луната наричаше кратери, в тях или всичко изчезваше или се появяваха нови прекрасни неща. Зависи в какво настроение беше тя. Ето сега, завладяна от благородната мисъл да помогне на Джар, луната затършува в десния си джоб. След минута извади от него идеално закръглено, гладко и пъстро камъче. Поогледа го и се усмихна. "Ти ще станеш една игрива и щастлива топка!"- каза тя и го качи го на бърз слънчев лъч с билет за Земята. Топчето въртеше очи и се питаше къде ли ще пристигне. Звездите му се усмихваха и го поздравяваха. А от звънкия им смях, сърцето му запя като звънче. Слънчевият лъч бе толкова бърз,че за нула време премина хиляди километри и ето вече докосваше земята. Топчето чувстваше силна топлина, усещаше как бързо каменната му обвивка се превръща в мек памук. Туп и ето го тупна пред някакво странно същество с щръкнали уши. Слънчевият лъч се стопи в тъмнината. Вратата скръцна леко и Джар отвори очи. Някой се прибира вкъщи. "Най-сетне, чак заспах от скука! Но, какво е това?-Джар подуши шареното топче. Имам нова топка? Шарена и мека е, чувствам, даже е и топла. Но откъде дойде? Джар погледна луната. Тя се правеше на заспала, но тайничко го наблюдаваше. "Хм, кой ли я е оставил тук и кога без да се усетя? Джар бутна топката с лапа и звездното ѝ сърце зазвъня. Джар подскочи от радост. "Ама тя и пее! Леле, аз съм толкова голям късметлия! Той захапа със зъбки топката и отиде да посрещне Яна, свил радостно назад кадифените си уши. Никой никога така и не разбра откъде се бе появила звънтящата шарена топка. Май само Джар подозираше. Онази нощ той заспа щастлив под ясния поглед на добрата луна. А навън все така продължаваше да се носи аромат на кюфтета.

Спомен

Луна на парче
и сън в чекмедже.
Думи дебели с
дантели оплели
стъклени рими,
в дъх на комини
минути унесени
и вишните есенни
шише тъмнина
зад лъч от бреза
две млади звезди
зад криви бразди.
Шапки от вятър
и коси от тамян
сълзи кехлибар,
по пътя издран
почти незловещо
и душно, и жежко
време отровено
сърцето заровено.

Джар и калните лапи (или колко е важно да бъдеш обичан)

Джар се зарадва на дъжда. Още полусънен той дочу тихото шумолене навън, а нослето му вече не бе сухо, а сякаш току що топнато в паничката с вода. Протегна четирите си бели лапи и се прозя широко. Зъбките му тракаха от глад, но  още бе твърде рано за закуска. Къщата спеше. Горещото слънце през последните дни бе уморило всички. Джар се покатери на дивана и погледна през прозореца. "Какви красиви локви е направил дъждът- мислеше си той-, а слънцето така блещука във водата, сякаш и то иска да се разхлади и да си поиграе. Джар се заслуша. Да, още никой не се бе събудил. Пакостлива мисъл проблесна в черните му очи. Скочи от дивана и се измъкна навън през кучешката вратичка. "Ехехеее, ето ме!"и  цопна в първата локва. После и във втората, и в третата. Лъскавата му бяла козина потъмня от калната вода, лапите станаха черни, муцуната мръсна, а по мустачките се оцеждаха кални капки, които той облиза с езиче. Претърколи се на тревата, изтръска уши и с ловък скок се намери в най-голямата и кална локва. Всичко това той повтори още няколко пъти, докато не се измори така, че едвам се дотътри до вратата. Бутна с кална муцунка капака и влезе в кухнята, оставяйки изящни тъмни следи по светлия под. Бе ужасно уморен и скочи на дивана да си почине. Тогава усети как гладът драска с нокти в стомахчето. Беше мокър и мръсен, уморен и гладен, а никой не бе станал да му приготви закуска. Увеси носле и кихна силно, после скочи долу и отиде до шкафа, където стоеше пликът с храната. За щастие, вратичката бе леко открехната и Джар успя с лапа да  я отвори. Задърпа силно със зъбки плика и след минута целият плик се изсипа на пода. Гранули имаше навсякъде. Какво блаженство! Той стъпваше по тях и после жадно, жадно ги лапаше. Яде, докато пред очите му притъмня. Май беше прекалил. Потопи муцунка в купичката с вода и изпи няколко глътки. Чувстваше се зле. Болеше го коремчето, а и главата му се въртеше. Кихна отново, още по-силно отпреди и легна на земята до диванчето, където обикновено сядаше малката Яна. Почувства се самотен. Беше му студено и миришеше на кал. Притвори очи и се опита да заспи. Почувства топлина, някой го галеше по гръбчето. Малката Яна се бе събудила от кихането му и сега стоеше на земята до него по пижамка и с боси крачета. "Ех, Джар! Какво си направил, целият си мокър и студен? Сигурно навън си излизал, разбойник такъв! И пода си изцапал, и диванчето. Храната си разсипал и си преял. Но Джар, не бива да ходиш с мръсни лапи по храната, може да се разболееш. Боли ли те коремчето, а? Кажи ми, Джарко!" Той нежно близна малката ѝ ръка и тя го разбра. Набързо измете и изми пода., почисти дивана и се захвана с кучето. Изкъпа го с топла вода и мек сапун, после го подсуши хубаво с голяма топла кърпа и сешоар. Направи ароматен билков чай за двамата, а за себе си сандвич със сирене и голям резен домат. Сгушиха се на диванчето под лекото одеяло. Джар се почувства много по-добре. Усещаше, че се унася в сладък сън. Яна галеше кадифените му уши. Тя го обичаше много, но дори и не подозираше колко много я обича той!

Веселият готвач

Тази история се случила  много отдавна, мили мой малък читателю, но съм сигурна, че ти ще разбереш, колко е важно да имаш добро сърце, а не просто голямо шкембе. Ето я и нея сега.

Когато бил малък, Гошко бил злоядо дете. Злоядо е дете, което не обича моркови, супа и зелен боб. Майка му имала двеста и две книги с рецепти, някои от тях дори специално написани за хранене на злояди деца, за съжаление обаче от незлояди възрастни. Още от изгрев слънце, тя мятала престилката си и започвала да бърка разни чудни супи и манджи, коя от коя по-ароматни и изкушаващи. Ала нищо не помагало. Нито рибата на керемида, нито бобът в гърне. Всичко отивало за гощавка на прасетата в задния двор на съседката леля Милка. Така си растял Гошко, с по филийка-две хляб на ден и литър мляко. Бил слабичко момче, ама иначе пъргаво и здраво. Един ден в града се разнесла мълва, че на площада при паметника  някакъв известен немски готвач  гощава минувачите с някакви странни хлебчета с нещо като наденичка вътре, ама по-различно, със сос от хрян или домат, както пожелаеш. Светнали от любопитство Гошкови очички, та се примолил на майка си да го пусне да иде да види за какво пък толкоз се вълнуват всички в града. Метнал се на старото си колело и врътнал педалите към центъра. А там- тълпа, целият град се е събрал и дъвче сладко- сладко хлебчета със странни наденички. Един едър, мустакат мъж, ухилен до уши, мята на голяма скара хлебчета и наденички. Говори развален български, ама всички го разбират и му се радват от сърце. Носи се миризма на вкусно. За първи път Гошко усетил глад, чак стомахът му захъркал като ядосан тигър. Срам не срам, малкият Гошко се промъкнал сред навалицата точно пред количката на веселия готвач. Кучето на Петър от съседната улица стояло до него, душело въздуха и се облизвало. Готвачът ги забелязал и подканил Гошко да се приближи. " Ти, дете, гладен?"- попитал. Гошко кимнал неуверено. След минута  вече дъвчел най-вкусния сандвич на света. И така цяло лято. Всеки ден Гошко минавал покрай Веселия готвач и получавал своя дневен сандвич, потупване по рамото и бутилка студена лимонада. Стигнало се дотам, че Гошко проял моркови, супа от леща и зелен боб яхния. Майка му не вярвала на очите си и не спирала да приготвя всякакви вкусотии от радост. Един ден завалял дъжд. Площадът покрит с жълти и червени листа пустеел под сивото есенно  небе. Нямало смях. Хората притичвали, скрити под тъмни чадъри. Гошко спрял пред паметника, но засменият готвач не бил там. Само количката му седяла самотно настрана, а по страните и се стичали дъждовни капки като сълзи. Гошко усетил, че краката му омекват и не му е добре, нещо лошо ще да се е случило. Така стоял Гошко под есенния дъжд с разбито сърце и сълзи  по бузите докато паднала нощта. Тая нощ той не можал да заспи. Майка му напразно се опитвала да го успокои, че чичо Жорж ще се върне и пак ще запали голямата скара, за да радва малки и пораснали. На следния ден леля Милка съседката, която знаела всичко, рано-рано потропала на вратата на Гошкови, за да им съобщи, че Жорж е починал миналия ден. Никой не знаел, но човекът бил много болен и знаел, че скоро ще си отиде от този свят. Затова  решил, че е по-добре  се върне в града, в който е роден, но още като малък трябвало да напусне след смъртта на баща си. Искал да направи нещо весело, нещо, което да накара хората да се усмихнат. С парите, които имал, купил количката за наденички и отделил останалите за продукти. Къщата на баща си пък оставил на младата Мария с двете малки деца, мъжът, на която избягал, а тя трябвало да живее с тях в плевнята на Минко Ковачът. Всичко това леля Милка разказала през сълзи. "Жалко, жалко- нареждала тя- такъв добър човек и как разсмиваше всички и какво добро ни стори, та целият град сега не спира да плаче за него. И твоят Гошко даже прояде, заради неговите наденички ли кренвирши ли, ама прояде детето. Гошко седял сгушен на пода и слушал думите на съседката. Мъчно му било, сърцето му свито проплаквало, а по бузите му шарели солени поточета. " Добротата, тя- продължавала леля Милка- никога не вика и не крещи, идва ей така иззад ъгъла и ти подава ръка да се изправиш. Награди и паради не ще. Бог да го прости човека, дано някой повтори добрината му!" Гошко изтрил с ръкав сълзите си,  разбрал бе какъв ще стане,когато порасне.

Мило дете, разказах ти тази малко тъжна, малко смешна история, не за да те натъжавам, а защото зная, че и ти си толкова добро същество, колкото са малкият  Гошко и чичо Жорж, продавачът на топли наденички.

Пред нас са блеснали житата (Един магичен Еньовден)

Събота. Някъде към осем сутринта. Спи ми се, та две не виждам. Храня кучето и пия кафе. Страшен задух в тая панелка. Пуша на терасата и се наслаждавам на синьото горе. Тук-там само някое дребно облаче се мотае. Припича. Еньовден е. Тръшкам се, че нямаме 300 лева за голям подарък на именичката  и за скромно парти в мола. Както правят повечето добри родители. Започвам още по-глобално да се тръшкам, като прибавям и факта за това, че съм ужасна майка. Започват да стават един по един. Първо тя, Еньовката, ухилена и все още със сън по миглите. После се появява сърдитият тийнейджър и изръмжава нещо. Закусваме криво-ляво. Жегата адски ме мъчи. Отивам да будя бащата. Ама той си е дошъл от свирене на зазоряване и мисията ми е почти невъзможна. Почвам нещо да мрънкам, Яна и тя. Той отваря едно око и се хили. Става след час. Ние вече сме бесни и сърдити. Преглъщам кавгата, която ми се ще да започна и на свой ред се хиля. Няма да има парти, ама тоя ден винаги крие някаква изненада, така че се доверявам на провидението. Купувам малко букетче на детето и го целувам по меката косица. Тръгваме навън. Ще ядем в "Козела". Последният път там, блъснах по невнимание сервитьорката и сега съм се дегизирала и се промъквам скришом към крайните маси. Ядем, ама хич не ми се яде. Чувствам се като добиче, което грухти и се поти. Яна иска да ходи на басейн някъде след Брезник, че много яко било. Ама как да обясня, че нямам 100 лева излишни за няколко часа, а пък и фигурата ми хич не е тип "бийч боди", та ме е срам. Не че не бих се изпльоскала в басейна в тая скапана жега, ама не става. Така сме в края на месеца, превръщаме се в истински математици и финансови експерти. Яна допива фантата и ставаме. Печееее. "Дай, да ходим на Витоша", викам на мъжа и той безропотно се съгласява. Вече сме в Бояна, когато решава все пак да се разходим до това незнайно село Конска, дето имало толкова як басейн, та като вземем заплата, да идем и ние като човеци да се пружим по шезлонгите и да си правим селфита на стъпалата. Речено-сторено! Моят телефон е прецакан и си губи обхвата, на детето не му бачка дисплея, а пък Симеончо няма батерия, така че сме без навигация. Нищо бе, ей го къде е Брезник, все ще се оправим. Обичам да пътувам през лятото с кола по разни селски пътчета, особено когато няма трафик. Едно такова успокояващо ми действа, все едно съм си взела навреме Деанксит-а! Стигаме по някое време в Брезник и се чудим накъде да подхванем, има някъде около шест възможни посоки. Една мадама на около четиридесет, адски лъчезарна, ни навигира. Благодарим и отпрашваме по селския друм там някъде след Брезник. Намираме прехваления комплекс и аз се мушвам под един чадър пред входа, за да чакам Яна да покаже на баща си къде иска да я води и колко е яко. Ама ние сме гадни родители и непрекъснато отказваме разни забавления на децата си. Ама не е щото не искаме, а щото така, да ги дразним. Шегувам се, естествено. За децата си съм на принципа на Балканджи Йово, каквото имам е тяхно, освен цигарите ми,разбира се. Побеснявам, щом някой ми тафи някой и друг фас тихомълком. Яна се цупи и гледа лошо, викам айде поне сладолед да ти взема. Ама сладолед там няма. Егати. Дай, викам на Симеончо, да ходим пак у Брезник, там сто на сто ще намерим поне сладолед за детето. "Ахам,-вика- аре да си ходим, че ми пече на шапката!" Сладур! Спираме в селото и хоп, изненада! Мегданът окупиран от пазар, тип "битак". Моля се да идем да позяпаме, па може и некой лъскав анцуг да забършем. Не е съгласен. Топло му било. Вика ми да ходя само за сладолед и кола да му взема, че го унасяло от горещината. Добре, аре от мен да мине. Слизам с Янчето и се напъхваме в смесения магазин. Взимам един куп джънк фуд за детето, сладолед със свирка (вери найс) и напускам под изкривения поглед на магазинерката. Ама Яна също е фикснала пазарчето и двете се измъкваме покрай колата и се мушваме между сергиите. Верно има анцузи за по пет лева! Ама едни лъскави, лъскави и като ги напича и слънчицето, блестят, та блестят. Финално се изнизваме с две възглавници за пет лева и едно хаванче, че ни трябва за довечера. Кока-колата на Мони се е стоплила, ама той не се сърди, щото и двете сме нахилени. Празник е бе, момче! Давам му от мойто Зрънчо и той се смее пак Нещо не му се кара по същия път наобратно и се мушва по един страничен. Така, за разнообразие. Път Ви казвам, та път. Селски. Черен. Може онзи гаден филм "Погрешен завой" някъде тук да са го снимали. Минаваме едно-две селца и се загубваме. Питаме на кръчмата накъде да караме. Човекът, отзивчив, явно вече бе мушнал една-две ракийки, любезно ни упътва. Зле е пътят през това село, а  през другото пак е зле. Симеон въздиша "Ех, Българийо!!! Карай, вика, ей там на върлото след кошарите, свий налево и после надолу, и си у Сливница. Тъй де. Благодарим и продължаваме. Ама много мили хора има да знаете! Не е верно, че всички българи са проклети. Ей и дядото, дето дойде да ни коси тревата на вилата , и той е пич. Мъдър. За пет лева ми спести егати къртовския труд, щото вика ми съм била принцеса. А и научи Монката да коси с косата. Снимала съм го, да му лайкнете фотоса, ей! Ta, караме ние и стигаме върлото, ама налево е през полето. Поле, та поле, слънчево, жълто. Жита. Слабият полъх ги гали и те клатят засмяни главици. "Спирай!-викам- да се снимам с детето сред житата. Ама да не изскочи някоя змия. "А, по-страшна змия тук от теб  няма. Мъж. Гадняр. Той не разбира, че е аз съм само една изключително мила усойница! Щракаме се с Яна, тя с половин лице. Така било сега модерно. Аз пък на снимки никога не се харесвам, то и на живо пак така де. Качваме се и продължаваме през полето. И хоп един трактор насреща! Жив човек сред пустото поле. Спира, поздравява и обяснява откъде да минем. Значи, тука през житата, после хващате през боровете. По теля, все по теля. Ама гаден е пътят, момче, ти си прецени, иначе хубаво е, ама ти преценяй! "И сега-гледам въпросително- да вземем да се върнем или кво?" "Аха, как не, пак да се джуркам по каменяка, няма да стане! Не чу ли човека, по теля, през житата, после хващаме боровете..?! -смее се. Смеем си и ние двете. Минахме през житата и покрай боровете. Онемях от красота. Такова нещо не се вижда често. Нивата, маслено зелена, се люлее и няма край. Някъде  в далечината се слива с безоблачното трепкащо небе. Като спомен за Рая. Тук на земята. Еньовден е все пак. Ето как провидението работи без грешка. Знаех си аз. Още ми е зелено пред очите и синьо и магично. Твърде хубаво, за да могат моите думи да го нарисуват. Там някъде над град Сливница има рай и ние се докоснахме до него. После се появи и асфалтът, шосето, изоставени къщи и безлюдни улички. "Симеоне, а бе ти карта нямаш ли? Такава от хартия, нали се сещаш?" "Абе, май имам, ама къде е, не зная".- бърка нещо, рови и вади една карта, чиято хартия се рони като парчета стара баница. "Ааа, ето точно тази част е здрава. Виж ние сме в Гургулят!"
Слънцето примижава, но се двоуми дали да ликува още или малко да подремне. Ние вече сме си вкъщи. Аз троша лед с чук и изстисквам сок от лайм. Мирише на мента. Правим мохито, без алкохол, за детето, че има празник. За нас има останало малко уиски в шкафа. Еньовден е! Моята малка магьосница целува кучето и се прозява. Иска ми се да е щастлива!

Мамка му, реве ми се! (Тинейджърите от 90-те)

Ако на 16 не сте имали поне пет развлечени тениски с протрити щампи, чифт очукани кубинки, раница тип "мешка" и поне един грандиозно развлечен пуловер, Ако сте от столицата, но места като Попа, Синьото или Аптека не Ви говорят нищо. Ако имена като Майк Патън, Кърт Кобейн, Крис Корнел или Еди Ведер са Ви тотално неизвестни, то този текст не е за Вас. Единственото, което все пак може да разберете от него е защо вчера светът се разплака. Вчера, плакаха четиридесетгодишните, плакаха тинейджърите на 90-те, милиони по целия свят. Ревах и аз. Всички ние вчера се разделихме с един невероятен музикант и творец, който за нас олицетворяваше времето и духа на най- вълнуващите години в живота ни, тези на израстването, годините, в които всяко дете иска да се откъсне от родителите си и да търси себе си, годините, в които приятелите са всичко и са завинаги. Времето, в което пробваш всичко или хайде, почти всичко. Първата цигара. Първият купон. Първата разбиваща любов и неминуемото първо препиване с 3 бири на гладно.Това обаче е само част от пейзажа. Същественото на това време бе духът, вълнението, трепетът от всичко, което е пред теб, зад теб и в теб.  Чувството на свобода, което те завладява с мириса на окосена трева, когато си се излегнал до езерото с патките в Парка на Свободата, ядеш няк'ви прегорели, ама адски вкусни пържени картофи, пиеш Светло и се кефиш, че някой от компанията случайно днес е донесъл Lucky strike и Rothmans, вместо смрадливия "Мелник" пакет. Свободата, тя вдъхновяваше и изпълваше времето ни. Времето на 90-те, времето на музиката в повече. Факт е, че това десетилетие наистина ни донесе истински разкош в музиката, създаде нови и претвори стари стилове и течения, роди такива творци, за които да можеш да плачеш. Музиката. Тя Беше навсякъде. Всеки слушаше нещо и се вълнуваше от него. Разменяхме си пиратски записи на касетка с лента. И оригинални купувахме, заради обложката, в която често имаше текстове на парчетата.  Нямаше интернет и всичко се вадеше по слух. Слушаш и пишеш. Май така научих английския. Имахме вдъхновение. От свободата и от музиката или от свободата, която ни даваше  музиката. Експлозии на емоция, които ни разрушаваха и събираха наново, за да станем по-добри. Май станахме. Не знам. Зная само, че пораснахме свободни и одухотворени, с мечти, въображение и надежда, които не искаме да загубим, защото са си наши и са ни скъпи. Като първата любов.
Крис Корнел си отиде вчера.
Прибирам се. Пресичам булеварда. Една мацка е отбила колата си от платното. Прозорецът ѝ е отворен. Тя пуши. Надънила е радиото на макс и.. плаче. Чувам гласа на Крис. И на мен ми се плаче, мамка му!