Кой крив, кой прав, кой на булката брат

След като няколко седмици в интернет пространството ратифицирането на Истанбулската конвенция съсредоточи вниманието на обществото, предизвика грамадно количество коментари, отключи груби спорове и стана причина за всевъзможни разправии, от вчера вече си имаме нова тема. Трагедията в село Мокрище отново раздели хората, този път на хуманисти и кучкари. И едните и другите крещят, вият и се псуват наред. Тая ужасна трагедия, е ужасна точно защото иде да ни каже, че ние всичките не сме наред, не сме наред не само с главите си, ама и с душите си. Вече не подсказва шепнешком, ами направо вика в лицата ни, че времето да се върнем към човешкия си облик изтича безвъзвратно и аха не проумеем глупостта си ще се превърнем в свои собствени унищожители.
Аз имам деца, и куче имам. Обичам децата, и кучетата обичам. Нося отговорност и за децата, и за кучето. Купувам храна от супера и от зоомагазина, чистя след децата и след кучето. Когато децата крещят им се карам, когато кучето реши да лае посред нощ и на него се карам, защото аз отговарям за тях. Това е моята роля и това са моите задължения.
В Мокрище кой отговаряше за детето и кой за кучето? Тази трагедия се случва, защото хората пак не са си изпълнили задълженията. Нито родителите на детето, нито стопаните на кучето. Цигани били. Ами хубаво, все ми е тая! Не ставате за родители, и за стопани на куче не ставате, защото сте безотговорни. Безотговорни сте към живота. Вие сте отговорни за трагедията. Заради Вас едно детенце умря. Заради Вас едно куче се превърна в убиец. Сега спорете дали да евтанизирате кучето или да му направите психологически портрет! Ами, умъртвете го животното. То сигурно това и иска. Тогава ще отиде на едно по-друго място, за да играе точно с онова детенце на някоя светла поляна..Тука такива не останаха! А Вие, Вие сте мърша! Това ще кажа и с това ще свърша!

Четири литра море

Това, децата са много откачена работа. Не само защото ежедневно ни карат да откачаме и да подскачаме, често и разни трудни препятствия да прескачаме, а защото имат един грандиозен по обхват и митичен по сила талант. Талантът да претворяват обективната реалност в причудливи форми, образи и създания. Взимат си най-обикновеното, въртят си го в главите, шарят си го, драскат си по него, деформират си го както си искат, писукат си, скрибуцат, викат си нещо, ту се хилят, ту вземат и някоя и друга сълза да пуснат и ето ти на, застават пред теб, гледат сериозно като Аристотел и ти казват спокойно и убедено, че си глупак. Да, завършен, стопроцентов глупак. И защо? Ами защото ти хич не можеш да разбереш, че онова обикновеното, дето са скрили под масата, не е някакъв си боклук, а необикновено парче от Вселената с куп магически сили и аха си посмяла да го изхвърлиш, ще си навлечеш гнева на всички познати и непознати божества. Сега, тук ти почваш да се подхилкваш, грубо подценявайки мощта на парчето от Вселената. То на теб ти пречи, защото не можеш да наредиш терасата така, както го е направила майка ти или съседката от третия етаж. Обаче, срещу теб е застанал един великан, от очите му хвърчат гибелни пламъци и усмивката ти хвръква от лицето. Великанът знае какво говори. Великанът е създател, творец, той вдъхва живот, рисува живота с малки гъвкави четчици с тънък косъм и палитра от цветове, които ти не познаваш. А ти. Ти чистиш. Срамота.
В края на лятото ходихме на море. Ама много хубаво ми беше на това море и затова петте дни ми се видяха като час и половина. Къща на плажа, камина на двора, смокини. Нощем стадо звезди утешително греят и гъделичкат задрямалата трева. Мяукат сексуално настроени котаци, а кучетата им се присмиват с лай. Няма комари. Сутрин минава орда оклюмали кози, водени от полуизтрезнял козар. Вероятно през нощта наблизо се е разбил  кораб с брилянти, затова морето присветва така. Слънцето е потопило лъчистите си пръсти във водата и се опитва да улови някой и друг скъпоценен камък. Алчно е. А морето е скромно и нежно. Само тихо потръпва и продължава да си блести. Кучето яде мравки, ние банички. Тук боза няма...май! Не ми пука хич. Цял ден мога да си вися с мокър бански и да побеждавам всички на "Не се сърди, човече". Аз много се сърдя и затова е по-добре да печеля. Голямото дете прави снимки, малкото тормози кучето. По някое време изчезват. После идват да тормозят мен за храна. Една тънка котка се е мушнала в огнището и е извила гръб. Ама ние пържолите вече ги изядохме. Сега ще унищожим виното. Децата ни се подиграват, ама няма интернет и  не могат да ни качат пиянски снимки в мрежата. Това е последната ни вечер. Щеше да вали, ама се размина и нощта е мека и частично хрупкава, като току що изпечена курабийка. Мляс.
Подреждам багажа. Има пет чанти, десет плика и две-три раници. На пералнята й прилошава и почва да хърка и да ръмжи. Аз гледам уплашено и се моля да издържи само още едно пране. Разтоварвам хладилната чанта. Сирене, масло и два смачкани домата. Всичко е смазано от две големи шишета с вода. Почвам да нервнича и понечвам да излея съдържанието в мивката. Обаче малкото дете пристига. Ама тя сега малка хич не е, пред мен е застанал някакъв разгневен великан и крещи.
- Луда ли си? Какво правиш?
- Изливам водата, не виждаш ли?
- Абе, каква вода? Наляла съм ти море в тия две шишета! За да си имаш и за през зимата. Като отвориш бутилката и да ти замирише, да си спомниш и да не ти е тъжно, и студено да не ти е. Нещо като с туршиите, ама по-яко и не смърди на вкиснало. Много си загубена, мамо значи! Море за теб има в тях, подарък от мен и лятото, защото знаем колко много го обичаш.
Глуповатото ми изражение се оттегля и може би ще ревна. Ама голямото дете идва да ми иска пари и прекъсва нечовешката ми драма.
По Коледа реших малко да поразчистя балкона, че някакъв купон се заформяше за Нова година. Местя си аз саксийки, столчета, масата. Брей, нещо ми запира. Пуфкам, охкам и бутам някакви шишета. Те падат, търкалят се по мозайката, кучето идва и почва да души. По челото ми избива пот. Яна не е вкъщи. Сама съм и мога спокойно да изхвърля шишетата, ама няма. Те са ми подарък от детето и от лятото, за да не плача, когато зимата реши да ми вземе смеха.  Шишетата остават. До лятото. Поне.

(БГ) Музикант къща не храни

- Виж сега, можеше и по-лошо да бъде! Ако се бяхме родили в Пакистан, примерно.
- Можеше, ама не сме в Пакистан! Стига вече с това "можеше и по-лошо да бъде"! Искам по-хубаво да е. Знаеш ли, казват, че не може да умреш без да си видял Париж!
- Хм, значи ти скоро няма да се гътнеш!- налива ми остатъка от ракията
- Ха-ха, уникално си забавен! Тая ракия е отвратителна, вземи едно уиски да купиш! Дай една цигара, че се изнервих!
- Да бе, уиски! Понеже то е много читаво, мислиш! Всичко е менте! Ама можеше и по-лошо да е!- смее се. Хубаво бе, ще ти купя в неделя като се върна от участие, ей че досадна жена! Ти цигари нямаш ли си бе момиче?
- Нямам, свършиха! А аз вече в неделя няма да пия! После цяла седмица съм неадекватна! Ставай  в шест и търчи да разхождаш кучето на минус 10 като главата ти кънти и искаш да си само мъртъв и нищо друго. Не е добре така спяща да хуквам през улицата. Най-накрая ще ме отнесе някой камион, дето зарежда проклетия Лидл.
- Ами, като не можеш, не пий бе! А кучето, Вие с децата си го разхождайте, аз куче не съм искал! Само заради тебе стана тая работа, щото знам,че ти е мило. Ама сега не ми се оплаквай, че никой не го гледа, то си беше ясно!
- Ти си безчувствен и коравосърдечен човек! Къде те намерих и аз!
- Във влака, не помниш ли?
- Ама вярно си много забавен! Само дето хич не ми е до твойте смешки! От банката ме тормозят, в училището някакви пари събирали пак, няма почти нищо за ядене, на кучето му свърши храната, а синът ти иска нови маратонки. Оная лудата отдолу пак ми опъна нервите с проклетата такса за входа. Блъска по вратата, изкара ми акъла, гадината. Видя ли как се е изметнала вратата? Ще подам жалба, писна ми да ме тормози!
- Абе мани я, знаеш че е луда! Снощи пак псуваше в три сутринта. Не е добре, жената. За какво ти е да се разправяш с нея? Има ли още домати? Искаш ли да ти нарежа с малко сирене?
- Не, не искам. Ужасни са, май от тях ме боли корема тия дни. Краставицата е хубава, може ли малко с оцет да ми направиш? Уморих се от това готвене, зави ми се свят от бързане. Днес ми е ужасен ден, скъсаха ми нервите в офиса. Не може толкова нагли хора да има. Страшни тъпаци. Не стига, че нищо не знаят, ами и не щат да седнат малко да попрочетат, та белким понаучат нещо. Идват и хоп, наготово всичко и после пишат дълги мейли до шефовете да се показват колко много работа вършат и колко са отдадени на фирмата. Втръсна ми, казвам ти! Ще се махна, не мога повече!
- Ти се махаш поне от десет години! Ето, краставичките! Айде, стига се изнервя, казах ти, и по-лошо можеше да е!
- Стига бе! Аман с тоя Пакистан! Като че ли и теб не те е яд! Нали ти писна да работиш на две места, нали? И кво? Бачкаме като луди, вечер сме изнервени, крещим си, крещим на децата. Финално сме кисели всички и никой с никого не ще да приказва. Що? Щото сме тъпаци, затова! Щото сме нямали пари, щото заплатите ни не са каквито трябва да бъдат и щото ме дразни цената на маслото в проклетия магазин. А, и защото е петнайсти и има още толкова до края на месеца и отвсякъде ми извиват ръцете. Ааа, чакай, девойката утре била канена на рожден ден в мола, имаш ли двайсет лева?
- Стига бе, оф, мамка му! Къде са ми цигарите? Добре бе, ще й дам, какво да правя! Ти аванса свърши ли го? Как ще се оправиш като ме няма тия дни?
- Нямам идея! Ама то, когато ми е най-отчаяно, все се случва нещо та да ми разсее мъглата пред погледа. Може да е малко, ама се случва!
- Да бе, да, твойто там провидение! Знам я тая история! Имам едни последни петдесет лева, ще ти ги оставя. Ще гледам в неделя да си дойда по-рано и ще отидем нещо да напазаруваме, може и да излезем, ако искаш. В "Козела" поне цените са прилични, искаш, нали?
- Не знам, може би. Нали знаеш, в неделя съм ужасно уморена и смачкана и не ми се излиза никъде. Трябва и балкона да оправим, как иначе ще го продадем тоя апартамент? То и другият балкон е плачевен..Не знам, не знам. В стаята на децата има мухъл, пръсках с някакъв препарат, сега смърди на белина, та не се трае. Нищо не става от тоя скапан апартамент. Побърква ме, мразя го. Децата  и те се оплакват, тясно било, гадно било. Еми тясно е, знам, ама това е. Като приключи кредитът, ще теглим нов и така. Ще връщаме доживот на скапаните банки.
- Знаеш ли, какво ме дразни адски? Оная поговорка, че музикант къща не храни. Дразни ме, щото е вярна. Скапвам се от свирене, почти всяка седмица ме няма почивните дни. Финално на двайсто число почваме да броим стотинки и ти да ровиш по джобове за случайно забравени кинти. Откога не си ходила на зъболекар, изобщо някога ходила ли си на маникюр?
- Стига бе, какъв маникюр, пак ще си изгриза ноктите. Брат ми ми подари едно вино, дай да го пробвам.
- Айде сега и вино, какво ти става днес? Знаеш, че не можеш да пиеш, вземи малко сирене хапни поне. Не ме слушаш. Напоследък изобщо не ме слушаш.
- Тая поговорка е много тъпа и ме дразни. Ти си музикант, това ти е с което си се родил и с това ще си умреш. С палките в задния джоб. Ако не свириш, спукана ни е работата с тия заплати, знаеш го. А поговорката е вярна, защото ако си само музикант и не ходиш да оправяш интернета в Люлин примерно, парите ще стигнат да си платим сметките и за джобни на децата. Дотам. А пък аз не искам да опъваш кабели, да се завираш по шахти с плъхове, да мръзнеш, да висиш по стълби и стълбове като акробат. Искам да те виждам само зад барабаните. Това ме кефи, това те кефи и теб и хората, които идват да ви слушат.
- Ти вече не идваш. Не искаш, а на мен ми е гадно, че не си с мен.
- Да бе, гадно! Айде и ти! Нали дойдох на рождения ти ден!
- Е, то, оставаше и тогава да не дойдеш! И пак нещо беше сърдита, ама карай.
- Може би за абитуриентския бал на младежа ще сме по-добре, може да ми увеличат заплатата или пък твоята. Крайно време е да си вдигнеш хонорарите по участията на групата. Приятелството си е приятелство, ама нали там сиренето....
- Напи се, Елено, ама си ми забавна. Смееш се, обичам, когато се смееш. Все си или ядосана, или тъжна, или и двете. Знам, че се тормозиш  и не ти е леко, ама ще се оправим, ще видиш. Можеше и да е много по-зле!
- Да, в Пакистан!

Смеем се. Лудата отдолу псува. Един през нощта е.

Тя, дъщеря ми

Тя не носи моето име, нито името на баба си, нито това на другата. Има си нейно, собствено. От азбуката взех най-любимата си буква, добавих още две и много от онова, което носех в мислите си за нея. Избрах й цвят, избрах й глас и песен й избрах. Нарисувах си я много преди да видя личицето й. Нарисувах очите, косите и нослето, крачета, ръчички и тумбаче. Точка, точка, запетая, тире, минус, обиколка. Срещнахме се в една късна пролетна нощ. Знаех, че си има всички пръстчета и не ги преброих. Когато за пръв път ми дадоха да я прегърна, тя спеше. Взех си аз вързопчето и си го заразглеждах. Не я бях нарисувала правилно, ама то аз за художник хич не ставам, така че мога да се оправдая донякъде. Картината ми за нищо не ставаше, но оригиналът беше съвършен. Че как иначе! Питаха ме дали няма да я кръстя Снежанка. Заради черната коса и сините очи. Аз погледнах като току-що изсърбала две паници мазна  пача. Дойде една сестра. Вика ми: "Абе, момиче, празник е днес! Виж там нещо Константинка ли, Елена ли да го кръстиш това бебе, че то детето с името си е дошло" "Ааа, не- викам- как пък да не я кръстя на себе си, баш! Айде, сполай ти, ама пък и Константинка няма ама и най-малък шанс." Врътна се сестрата и отиде да досажда на другите родилки в стаята. Аз си седя с мойто съвършено вързопче до прозореца и зяпам през стъклото. Тя се размърдва в съня си и ми тегли една такава блажена усмивка, дето ти остава в паметта завинаги. Аз съм що-годе образован човек и съм прелистила една-две образователни книжки, та от тях бях подразбрала, че бебетата се усмихвали чак няколко си месеца след раждането. Дрънки. Чела бях, ама и опит  имах с брат й, който една нощ, след като вече бе решил, че аз изобщо не обичам да спя, му хрумна, че дори и не ща да лежа. Та той, след като крещя, ви, пищя няколко часа, в един момент притвори очи, после отново ги отвори- сини и дълбоки като Рилските езера, погледна ме, реши, че ме е наказал достатъчно и ми се усмихна, с най-обмислената усмивка на планетата. Бил е някъде на двайсетина дни. Така че, когато под отблясъците на ранобудните лъчи на майското слънце, малкият вързоп реши да ми се усмихне в съня си, единственото, което направих бе да се размажа от кеф до сълзи. Това е първият ми спомен с нея. Стая, прозорец, утро, слънце, сън, усмивка. После тя взе да расте. С такива темпове расте това дете, че с баща им съвсем не на шега обмисляме поредния кредит, с който да сменим жилището. Панелните апартаменти не са мислени за високи хора, повече прилягат на такива като мен- един и седемдесет, пряко сили. Мечтаем си за къща, за къща с високи тавани и с двор, за кучето и за масата, дето искам да си седя вечер и да се наливам с охладено винце, да си зяпам по звездите и да не мисля толкова за глобалното затопляне. Вързопчето и то иска къща, ама не трябвало да е с остър покрив. Страх я било. Пък те май повечето къщи все с такива покриви са, та и това сега трябва да го мъдря. Ама ние до покрива да стигнем ще си е велико постижение. Пак дано да е преди нейната абитуриентска. По-всичко личи, че няма да ни огрее преди тази на брат й. Засега си оставаме в панелката с безупречен поглед към теменужената Витоша и до съседката, която упорито се опитва да ми скъса нервите с привързаността си към гълъбите на всичките южни квартали.
Седнала съм на пода и ровя в най-долния шкаф на секцията. Обградила се със завидно количество албуми със снимки. Понякога обичам да правя така. Прелиствам страниците. Ето я с първото й колело, баща й точно е махнал помощните колелца и тя се е изпъчила горда и нахилена до ушите. Снимка в колата, тя е на година и нещо. Връщаме се от морето. Четиримата в Рено 5, в средата на август. Няма климатик, а е страшна жега. Прозорците са отворени и вятърът роши косицата й. Цялата е омазана с шоколад. В парка- спи с две биберони. едната в устата, другата, стиснала в малката си ръчичка, за всеки случай. Търкаляме питка на прощъпулника. Аз съм 50 кила, а тя е с дънкова рокличка. Боже, откога не съм я виждала с рокля. Онази на точките в мола беше идеална за нея, ама само в мечтите ми. Не я насилвам, още по-малко пък да се мръщя нещо. Аз бях същата. Дай ми тениска и дънки и не ме занимавай с глупости. Изрусила си е бретона. Без да знам отишло си момичето на фризьор. То не може все да ме пита за всичко. Виж за домашното с местоименията ме пита, ама слуша ли ме, не ме ли, нямам си идея. Телефонът й звъни с песен на Гери-Никол, алармата й сутрин също. Брат й онзи ден я замери с пантофа си в седем сутринта. Той такава музика не слуша, от нея получава алергична реакция.
Размърдвам се малко, че задникът ме заболя от седене на пода. Кучето ме гледа въпросително. Аз му се плезя. Обръща ми гръб и напуска хола. Отива оттатък да направи някоя поразия. Отварям една голяма кутия. В нея снимките са в пълен хаос. Боядисваме яйца. Ръцете й са изящен боди арт. На някои се плези, на някои се е надупила, на една е с рокля върху предния капак на колата, на друга е с анцуг върху третия рафт на секцията. На някои ме прегръща, на някои даже е прегърнала и брат си. На някои и двете спим, на други се тъпчем със сладолед край езерото Комо. Снимки на Витоша, на морето, в парка, на люлката, под люлката. На повечето е с доволно количество синини и рани по краката. Има и такива с бутилка бира и тикната в устата цигара. Тия не съм ги правила аз. Обичам снимките с децата. Щракани хаотично и уловили толкова грамадно количество спомени. Една снимка само не обичам. На нея сме двете. В инфекциозна болница. Тя е на шест месеца, ужасно бледа, с тъжни и уморени очи. Аз я целувам, тя гледа към татко си. От тая снимка ме боли. Страшно. Затварям кутията.
- Пак ли снимки, бе мамо? Дай да изиграем едно "Не се сърди човече"! Обещала си ми от две седмици. Все не си изпълняваш обещанията!
- Е, нека си дойде баща ти и тогава. Дай първо да прострем прането и да разходим кучето, че имам да гладя и трябва нещо да сготвя. Обещала съм на баба ти да идем да я видим. Ти нямаш ли домашни нещо, а?
Тя из-оф-ква и отива да си обуе възможно най-калните маратонки. Ще извеждаме кучето явно. Щраква лампата в коридора и застава пред огледало. Вади четката за коса и маха ластика от опашката си. Косата й се разсипва по раменете като жива вода. Блести на светлината на лампата и ме кара да се усмихна. Русото ми момиче! Тя се обръща въпросително към мен. Гледа ме малко раздразнено с шарените си очи.
- А, да, трябваше да си сложа чорапи и да си взема жилетката!
- Обуй си дънките, мамо! По гащи ли ще разхождаш кучето?
Прихвам да се хиля, тя след мен. Да не види нещо. Понякога така се хилим, до задавяне. Щото сме си и приятелки. Надявам се, най-добри. Аз и тя, дъщеря ми. Яна.

 

Ножица за време

Утрото на Бъдни вечер. Градът спи. Светла, лепкава мъгла се рони от зелените връхчета на боровете, трепва за миг в студения въздух и пада изнемощяла в бледи капки по щръкналите уши на кучето и по сънените ми клепачи. Трепти по миглите, пречупва случаен слънчев лъч в очите ми и изчезва. Без следа. Кучето отбелязва пътя ни с мокри, кални лапи. Нашият път до вкъщи в сребърното утро, навело слънчев поглед към изтръпналата земя, утро, което крие тайната на вечерта. Нямаме елха, и кола нямаме. То и мъж си нямам до вечерта, та затова и ми се пада честта да играя главната роля в предколедния психотрилър. Сама , само със съдействието на градския транспорт и ограничен брой банкноти, сгънати на четири в левия ми джоб. Първият клиент на мола с празничен кафяв хартиен плик и още по-ограничен брой смачкани банкноти. Невидима съм, контрольорите ме заобикалят или може би изглеждам нещо не наред, та хората не ми щат билетчето, дето и без това нямам. Стъпвам по разместени плочки, клокочи гъста мътна вода. Светофарът пищи, някаква жена крещи по телефона, мъж с уморен поглед и сив каскет разсеяно чете вестник на спирката. Вестникът е от вчера. Останали са пет елхи. Вятърът ги блъска, те са изморени и едва стоят изправени на своите криви кръстачки с ръждясали къси пирони в тях, Сякаш стройни, млади робини....за продан. Боже! Мислите ми по светли празници често са твърде тъмни, с изкривени лица и смръщени чела. Усмихвам се при една за горещо кафе и тънка цигара. Двете с зелената еличка-робиня хващаме гратис автобуса до последната спирка. Пръстите ми са набодени и изтръпнали от острите иглички. Дръвчето си отмъщава за страданието. И с право. Набутваме се в тесния асансьор като леко прегъвам няколко по-смели клончета, скриваме хартиения плик между саксиите на полуетажа и с въздишка на облекчение завъртам ключа. Кучето върти дупето и души още мокрите светли иглички. Децата се прозяват и бъркат някакъв стар корнфлейкс. Надиплям сребърни гирлянди около нежното стебло. Имаме куфар с бляскави играчки. Едно малко ангелче е изпаднало на дъното на шкафа, крилцата му са в прах. Издухвам го, кучето киха. Отвсякъде влиза миризма на зеле. Време е за кафе. Утрото се изпарява от стъклата, денят скоро ще заблести. Чушките и бобът са опечени, питката ще правя след залез, когато той се прибере. Искам да си сипя чаша вино, но е твърде рано, децата ще ме сметнат за непоправим алкохолик. Телефонът вибрира в задния ми джоб. Обажда се, за да ми каже, че е тръгнал и да пита за елхата. Тя е добре, настанила съм я на светло, наконтила съм я и може би ще ми се прости. Може би. Пуша. Димът е тежък и плътен, като платно от спомени. За Коледа никога не си поръчвам подарък, но тази година един подарък ми е нужен до болка. И ето, пиша наум писмо до Добрия старец или повече до Бог. Искам ножица. Голяма и остра, добре наточена и със здрави дръжки. Ножица за време. Ножица, с която да отрежа всяко парче пропиляно време, всяко време на болка, на тъга и гняв. Време, което не искам в моята лента живот, време, от което ме е боляло, време, в което някого го е боляло, време от скръб и смърт, време от от гняв, от ярост, от безумие, от крясъци, от счупени чаши, от затръшнати врати, от заключени решетки, време от загубена любов, от премълчана обич, време от спестени усмивки, от разделени ръце и тела, време от горчиви до изтръпване сълзи в очите на майка ми, времето от кошмара на баща ми. Искам ножица, за да изрежа всичко страшно, мрачно и зло от тънката лента на дните ни. Ще я държа здраво и внимателно ще отделям ненужните кадри с точно отмерено движение на острието. Ще изгоря ненужната лента, за да остане само това, което е трябвало да бъде. Ще изгоря до пепел болката, ще изгоря сълзите и смъртта, ще унищожа страданието и черните баири на скръбта. Ножицата ще плъзне безмилостното си острие по всяка горчива сцена, по всеки ненужен миг време на болка и страх, на обида, смърт и тъга. И лентата ще остане все така цяла, но вече по-светла и гладка, като скрита ледена пързалка в сребърно утро, където лъчите на младото слънце чертаят отвеси от светлина и цвят.
Цигарата е угаснала, димът е изчезнал. Трептят крила на спомени и тънки надежди. Денят си отива. Време е за питката. Кучето лае, става течение. Елхата бодро размърдва клончета. Трепкат шарени светлини. Отвсякъде се носи аромат на прясно изпечен хляб. Един мъж влиза у дома с усмивка и бутилка вино. Оставям ножицата. Този миг време ще си го запазя. Има  кадри, които трябва да останат, за да не боли толкова от други.

Да изживееш "Обратен ефект"

Да живееш в "Обратен ефект" е изпитание за крехката ми нервна система, която напук на мен обаче се оказа бая държелива. Изпитание е когато - уморен си и ти се спи след някакъв ужасно гаден ден, убиваш за възглавница и малко празно място. Тогава обаче, той настойчиво ти обяснява, че точно ей сега трябва да чуеш новото му творение и не само ей така да го чуеш, ами дълбоко и всестранно да го анализираш, а после и да го оцениш. Ама не там само с " Аууу, супер е!" или недай си Боже, "Не ми харесва!". Нееееее! Трябва аргументирано да се обосновеш, да посочиш конкретни моменти в произведението, които доказват тезата ти по недвусмислен начин. Мони много ми вярва, не знам защо. Чувала съм била, усещала съм била. То, аз съм една тотална музикална издънка, ама това е една друга тема. Та, като имам такава вечер, няма отърване. Сипвам си нещо за пиене и почвам да слушам с моите всечуващи музикални ушаци. Така понякога откарваме до сутринта. После не ме питайте как се ходи на работа и как се оправям с децата. Това е хубавата част на изпитанието обаче. Има и друга, дето не е толкова приятна. Ето тази. Него вечно го няма- петък, събота, неделя, а когато е вкъщи през седмицата, той вечно е зает с планиране я на следващи събития, я нещо там да си мисли и да си натворява. Почва да ти писва основната ти комуникация да е с печката, мивката и парцала. Ще ти се и ти да се оплачеш, да позлословиш по адрес на някой досадно дразнещ колега, ще ти се някой да те чуе, да те изслуша. Той не че не те разбира, ама тия неща са му чужди и далечни. Изслушва те понякога де, понякога даже е и на твоя страна, ама по-често ти е контра. В един миг почва да ти се струва, че си най-чуждият му човек, най-досадният, най-нежеланият. В крайна сметка той те вижда все с домашните пантофи, а не с обувки на фин ток. А много токчета се разхождат около него, докато ти съботно-неделно се чекнеш с битовия си фитнес. И почва едно такова да ти присяда и да ти нагарча, да ти домъчнява, да не искаш да е така. Спомняш си нощите преди. Задимените клубове, музиката, смеха. И ти се иска да хвърлиш парцала, да теглиш една майна на всички тенджери и тигани, да си обуеш скъсаните дънки, да сложиш едно червило и да хукнеш след него. После се сещаш, че няма кой да приготви вечерята или да изведе кучето, или да изглади прането. И тогава се усещаш уморена, без желание за нищо, освен за някой парализиращо трогващ филм в полунощ. Понякога се хващаш, че вече мразиш тази група, която някога обичаше с цялото си сърце, която те изпълваше с живот, която те разсмиваше, с която прекарваше нощите в размисли за живота и света. Обзема те неописуемото желание да избягаш от спомените, защото от тях те боли. Захлупваш се с възглавницата през глава и ревеш ли, цвилиш ли и ти не знаеш. Боли те от самотата чак до кокал. Заспиваш от умора и отчаяние. Той се връща.Уморен от хиляда километра шофиране, недоспал и прегракнал. Понякога излизате да вечеряте навън, но той повече гледа в телевизора в ъгъла, отколкото в очите ти. Прозява се, не си яде салатата, а бирата му е наполовина. Ти вече си на втората ракия, въртиш се, пушиш, без да ти се пуши и финално искаш сметката. Той вече не разказва за концертите, защото знае, че те дразни. Ти наистина се дразниш и мислено си оскубала до последен кичур всички префърцунени и нахакани хлапачки, дето небрежно се фотографират с него. Не помниш кога двамата се снимахте заедно за последен път. И пак посягаш към възглавницата, и пак почваш да хлипаш, и пак заспиваш в самотата си.
Обаче идва и една такава вечер, след всичките вечери, посветени на тиганите, когато ненадейно ти хрумва да зарежеш децата сами да се оправят с мусаката, набутваш се в банята, обличаш най-тесния панталон от гардероба, слагаш полу-вечерен грим и високи ботуши. Мяташ се на единственото такси и след минути се озоваваш в претъпкан с усмихнати хора малък клуб, някъде в сърцето на София. Озърташ се, въртиш се и тогава звънва телефона. Той. Пита как си, децата? "Аааа, ти къде си, бе момиче? Тая песен и аз я чувам!" Идва да те посрещне в навалицата и после се шмугвате в малка студена стаичка, отстрани на сцената. Той ти се радва, ти се хилиш като зелка, със "з", не с "л", щото тая вечер ти лелка не си. Питиетата са в ход, настроението и то. Групата се е събрала и следва поредица от пиперливи лафове. Наздравици. Смях. Както преди. И музика, много музика. Той свири и ти намига. Смееш се и пушиш с кеф. Няма място на дансинга. Нищо, някой друг път. Тая вечер не ти се реве. Естествено прекаляваш с питиетата.
Три сутринта. Ти стискаш ръката му в някакво такси. Прибирате се вкъщи. Заедно. Ти и барабанистът на "Обратен ефект". Тази нощ възглавницата е само мека и топла. Без следи от сълзи.

Жената, която не съм

Повечето мъже харесват жени. Харесват ги и ги искат, имат желание за тях. За нощ, за две, някои дори и за цял живот, както се казва "докато смъртта ги раздели". И аз бях такава жена. Такава, дето мъжете я искат, щото я харесват. Ама не много мъже де, няколко само. Повечето за кратко и един за двадесет години.Дотук. За после-не зная. Аз съм скромно момиче. Бях. От ония, дето им се изчервяват бузките, когато някой ги попита колко време има до следващия автобус. Бях и скромна, и слабичка, и разбира се проклетичка. Езикът ми е лют и обичам да хуля наред, естествено според заслугите. Само понякога се обърквам. На такива като мен им се вика "лошо момиче", щото все е на оръжие и все не е с нещо съгласно. Почти никога не носи рокли, а ако носи са черни и задължително "грънч". Един път се пробвах да ходя на токове и едва не си счупих крака. Усещах се като куцо фламинго на ролкови кънки. В този живот, колкото и да се въртиш и да се измъчваш, някои неща просто не ти се получават, щото просто не са за теб. Като мен и женствеността. Дори и далечна роднинска връзка нямаме. Не, нямам мустаци, и брада и една слята вежда също нямам. Ама косата ми никога не е изрядно сресана, винаги ще се намери някое ситно възелче или крив кичур да развали съвършенството й. Ноктите на ръцете ми често са изгризани и без лак, ако взема пък да им сложа лак, приличат на нокти на момиченце в детската, свило лака на майка си. Нямам косми в носа и под мишниците също. Това е гадно и изобщо не разбирам как някой може да отглежда гъста растителност по разни видими части на тялото. Чистофайница съм, мразя да ми е мръсно- до мен, около мен, в мен. Затова не лъжа, освен веднъж като казах на гаджето(настоящ съпруг), че съм закъсняла за срещата, щото съм била при някаква феноменална гледачка и тя ме шокирала с предсказанието си,че ще гушна букета на 27 години. Той ми се хвана и го видях, че пресмята наум още колко ми остава. Тогава бях на деветнадесет. Оттогава не съм лъгала. Освен веднъж, когато си правих тест за бременност. Тестът беше отрицателен. Реших да се измайтапя и драснах още една  черта с червения молив. Вечерта отиваме в кварталната кръчма. Зима, студено, отвсякъде вее. Носят ми някаква гадна салата с лук. Аз лук не ям, алергична съм по рождение. Догадва ми се и изпъшквам, после му подавам малкото листче на теста. Осветлението е кофти, но успявам да видя изблещения му поглед. Зарадва се тогава, спомням си, после май нещо взе да ме прегръща, а аз се стъписах и дума не обелих. След час си признах. Разсърди ми се, то е ясно. Но повече не съм го лъгала никога. Само за джобните, дето давам на децата и за броя на питиетата на фирменото парти, понякога и за заплатата, щото съм обещала на някое дете да купя някоя страшна тъпотия. Та, такава съм си аз. Метър и седемдесет, килата ще ги премълча, имам очите на баба си, а дъщеря ми моите. Цветът им е променлив. Според състоянието на това, дето романтичните хора наричат душа. И аз съм романтична. Много. Рева на всичко. Обичам шоколад, рози също, ама не бели и не червени. Първите, защото ми напомнят за смъртта, а червените, щото са клише и щото не ми символизират никаква любов. Имат цвят на кръв. А на мен ми става лошо от кръв. Като гледам как скалпелът срязва бялата, полупрозрачна кожа, как кръвта бликва... В този момент вече съм припаднала и ми бият шамари. Сериозно, романтична съм. Обичам баладите. Но повече тези на Металика и по-малко онези на Селин Дион. Сутрин пътувам с метро. На входа има един човек дето свири на цигулка. Всяка сутрин по едно и също време той свири песента на Селин от Титаник. Не знам как, ама е всяка сутрин. Щом сляза от автобуса и айде. Имам чувството, че нарочно ме измъчва тоя човек с тая трагична мелодия. Иначе съм романтична. Обичам и свещи, и вино, и вечери. Ама ги гледам само по филмите. Ама не подсмърчам, а само си наливам и аз една чашка, две чашки. Ако прекаля ме боли глава и винаги се кълна до четвърто коляно, че алкохол няма да близна, додето Брат Пит не стане контрольор по линията на автобус 76. Ама ако сте пътували с тази линия или с коя да е в София, знаете, че щом си успял да оцелееш в това премеждие, задължително трябва да се почерпи. И виното пак си идва на мястото. Изобщо всичко си е на мястото. И немотията, и простотията, и отчаянието и черните мисли. Наред са си и годините. Цъкат си лекичко една след друга, свиркат си и се изнизват незабелязано покрай маратонките ми. А пък аз си мисля, че за някои работи времето няма значение. Като оная работа, за любовта, де! Ама вече не мисля така. Тая, дето тука се е скрила между редовете, не съм аз. Аз съм друга. Застаряваща мрачна жена. Обидена или сърдита най-вече на себе си, щото не е имала куража да си стегне маратонките и да хукне след мечтите си. Сърдита е на себе си, защото сама си е развързала и захвърлила маратонките и за по-голямо удобство е нахлузила домашните чехли. Тя презира пантофите, иска да ги разреже, изгори, да ги унищожи. Но после си ги слага на босите крака и излиза на полуизмазаната тераса да изпуши една цигара. Притиска лицето си в студения прозорец, а в него отражението е размазано и грозно. Така го вижда тя, така й се струва, че го вижда и той. В далечината Витоша е само сияние..Луната бледнее пред ослепителната светлина на табелата за Лидл. Започва да вали пухкав сняг. Тя пържи кюфтета, той стои с гръб, вперил поглед в екрана на компютъра. Тя минава покрай него- един, два, сто пъти. По анцуга й има петна, тениската е смачкана. Поглежда към монитора му. Профил на млада жена, хубава, без целулит и стрии. Въздъхва и преглъща някакво криво отчаяние. Той я поглежда и отгатва мисълта й. "Просто някаква тъпа фенка"- махва с ръка - "Стига и ти!". Ама той не разбира, че тя не го ревнува, тя е само тъжна, че вече не е неговото смахнато, усмихнато и красиво момиче. Вече не. Мята още няколко кюфтета в тигана и гаси цигарата.
Когато светлините угаснат и Витоша се надвеси с теменужената си прелест над панелните балкони, когато влюбени котки притичат през улицата, без да се страхуват, че ще ги помете някой огромен камион, когато прилепите са заспали и във въздуха е останал само трепетът на крилете им, когато тя спи уморена на дивана, притихнала, а по клепачите й трепка светлина от догарящата свещ, тогава той става, завива я, духва свещта и целува всяка малка бръчка по лицето й. Той ясно си спомня как тя го излъга, че ще умре на 27. Колко убедителна беше тогава, гадината!
Сега е на 40 и все още диша. Трябва да диша още малко, още малко, да пораснат още децата. После ще си тръгнат двамата, ама заедно, ще отидат някъде отвъд смъртта..на някой бряг, на някой  светъл морски бряг. Ще седят на пясъка, с крака потопени в морето, в морето, в което не потъват кораби и никой не губи любовта си. Дотогава...има още време. Не много.