Тя е Коледа

Ей го, пак застудя и първият сняг се изсипа над София като из голям брашнен чувал. Дали ме изненада, изненада ме, както обичайно.Още не съм купила дори зимни обувки на децата. Старите са им или умалели, или не са по модата (тяхната, аз отдавна "фешън" не съм). Това най-много ме дразни в зимата, все трябва да купуваш обувки, а все нямаш пари точно тогава. Ама нейсе, пак ще се оправя. Винаги, когато положението ми изглежда отчайващо, на ръба на катастрофата, тогава се случва нещо непредвидено, нещо, което нито съм чакала, нито съм очаквала. На печалба от лотарията, тотото или някоя безумна "игра за милиони" не разчитам, не, просто нещо мъничко идва, което обаче спасява положението и оправя нещата. Ей на това вярвам, на това мое "провидение", което ме измъква от задънената улица. Наближава Коледа, а с наближаването ѝ се засилват паническите ми атаки, породени от неизбежното: "Мамо, искам.." и омразното ми "Еееех, това е твърде скъпо!"До депресивни състояния ме довежда блъсканицата по молове и супермаркети. Някаква страшна лудница настава в града. Всички са се разтичали да пазаруват. Като пощурели зомбита купуват телефони, телевизори, пържоли, луканки, вино, ракия и кисело зеле. Голямото пазаруване. За края на света. Чакам си заплатата и вероятно и аз ще се присъединя към него. Или пък не. Нямам настроение, а и хронично страдам от недостиг на кислород. Искам една Друга Коледа. Онази, дето е с аромат на ябълки, канела и карамфил. Със запалени разноцветни свещи, борови иглички по пода и снежинки по прозорците. Онази Коледа, която е толкова тиха, че трепти само в отблясъците на червеното вино в чашите ни и в искрящите очи на децата. Вкъщи пак ще замирише на гора и пресен хляб. И спомените ще се завърнат в меката светлина. Ще затворя очи и татко ще е до мен. С мен ще омеси содената питка и ще разлее виното. Ще запали свещите, защото знае, че обичам топлия пламък да гали нощта. Всички ще седнат на масата, ще седне с нас и той и всички онези, които очите ни вече не могат да видят, но сърцето ни ги вижда прекрасно. Магията на тази нощ е в храната, с която гощаваме душата си. Благодарна съм, че в живота ми винаги е имало прекрасни готвачи, които не спираха да ме тъпчат всекидневно с какви ли не чудеса. С такава храна пораснах, с такава се опитвам и аз на свой ред да прилъгвам децата си. Преглъщат я, дори и понякога да им горчи. Ама как иначе ще усетим сладкото, ако не ни се падне понякога някой безобразно кисел лимон.
Лимоновият сладкиш на майка ми е готов, цял потънал в сняг от мляко, сметана и кокос. Длъжна съм да призная, че тя е от ония добрите готвачи, дето цял живот те преследват с лъжицата, за да не останеш гладен. Тя ме хранеше най-упорито и внимателно, с много нежност и с много любов. Тя и баба ми, чието име нося, нейната майка, са виновни за днешната фигура на душата ми, виновни за това, което съм аз. Едната вече не мога да прегърна. Другата сега шета и пухти из кухнята, че има сто неща да приготви, а видиш ли до празника оставали само два дни. Ще пухти, ще мърмори и пак ще приготви всичко навреме, това ми е ясно. И когато след изтощителното лутане в блъсканицата в мола, когато слънцето прибере лъчите си в студения джоб на нощта и тежкият софийски смог се стовари по клепачите ми, аз ще врътна ключа и ще се прибера вкъщи при нея. А тя ще е прекрасна, с красивата си бляскава коса, с лекия грим и  официалната рокличка. Ще ни посрещне с усмивката си, а откъм хола ще дочувам да звъни гласа на  Андреа Бочели. Пак ще нося цветя за нея, защото този ден е специален. В навечерието на Бъдни вечер, преди повече от четиридесет години, тя казва своето "да" на голямата си любов, баща ми. Тяхната приказка започва в навечерието на Рождество. Магията се ражда тогава и ще продължи, за да ги събере някой ден заедно във вечността. Усещам аромата на ябълките и канелата..Отнякъде ме опива лилиум..Студено е, ама само навън. В кухничката е топло и светло. Всички сме тук и сме гладни. Нахрани ни, майко! Коледа е!