Чудесата на метлата- Яшо

Метлата обожава всички деца в приюта, но разбира се, си има и своите малки пристрастия. Марго тя обича, така както се обича въздухът, без да му мислиш много, без да се питаш изобщо защо. Светло и ясно, и простичко. Яшо, обаче кара старите й клечки да потръпват болезнено. Явор, или както всички  го наричат, Яшо, е на четиринадесет години. Лицето му е леко издължено и много светло, очите му са големи, сини и дълбоки, та  погледът ти не намира дъното им. Косата му е късо подстригана,твърда и жилава, с цвят на късно събрано сено. Приютът е единственият дом, който Яшо познава. Майка му починала при раждането му, а баща му не пожелал да отглежда недъгаво дете. Ящо страдаше от парализа и не може да движи краката си. Откакто се помнеше все седи в количката. Баща му го бе оставил още в първите му часове пред заключената врата на малкия параклис на селото, в една студената декемврийска нощ, нощта преди Рождество. После, казват, отишъл в кръчмата. Там и го бяха видели за последен път. Дядо Ставри, който се грижел за параклиса по онова време, намерил Яшо и го прибрал в  малката си къща в края на селото. Старецът се грижил с много обич за бебето, но за нещастие след няколко месеца добро му сърце се предало и той се преселил в царството небесно. Оттогава приютът станал единственият дом за Яшо. Мрачните сиви стени се огледали в дълбокото синьо на очите му, проникнали в сърцето му и очите му посивели, но останали все така дълбоки и неразгадаеми. Метлата помнеше трепкащото синьо в тях и с всяка своя слаба пръчица вярваше, че ще дойде ден, светъл като  сребърна люспа, когато изтърбушената входна врата на приюта ще се затвори завинаги зад гърба на един млад мъж, висок и строен, с усмивка на устните и с развят перчем, момчето с най-сините очи на света.
Яшо обича звездите и математиката. Наблюдава ги и пресмята нещо наум. После записва поредици от числа в поизмачкана червена тетрадка. Преглежда внимателно написаното и затваря страницата. Яшо обича и Марго, заради усмивката й, заради смешния й леко вирнат нос или заради небрежната й момчешка походка. И той не знае точно защо. Обича вечерите, когато двамата се измъкват тайно в задния двор. Когато тя вдига твърде много шум и говори почти без да си поема дъх, когато му разказва своите измислени истории за ужасяващи същества, които живеят в мазето на сиропиталището, когато се смее силно и в трапчинката на лявата й буза потъва всеки падащ лунен лъч, когато бръчка смешния си нос, щом го ощипе вятърът. Тогава му се приисква да е здрав, да стъпи на краката си, да хване Марго за ръка и да побягнат надалеч, двамата заедно. Надалеч. В такива вечери сърцето му бие силно и бодро, а в очите му проблясва стаеното синьо. Тетрадката остава затворена и само звездите блещукат и предават своя кодиран сигнал. Марго не разбира от кодове и сигнали, но знае, че Яшо не е добре, много често напоследък се налага доктор Радев да идва от града и с всеки следващ път погледът му става все по-угрижен, той все по-приведен,а бръчките по челото му все повече и все по-видими. Ето пак , и днес той е тук, за да прегледа Яшо. Марго е седнала на пейката пред входа на приюта. Чака го. Есента е забравила някъде шарените си дрехи и се размотава унило наоколо, наметнала прокъсан шлифер от сиви мъгли. След двайсетина минути, докторът затвори чантата си, усмихна се и смигна  на Яшо.
- Боец си ти, момче! Гордея се с теб! Нали помниш, че надежда винаги трябва да има и хубави неща все пак се случват на хората. Дори и тук, дори и да не ти се вярва. Огледай се, знам, че поне едно хубаво нещо ще намериш, а едно е достатъчно за надеждата. Не забравяй това!
- Докторе, аз съм голямо момче, не е нужно да ми спестявате истината. Знам, че ще умра. А за надеждата, не зная, но за хубавите неща, сте прав. Тях ги има, дори тук. Зная едно такова. С червени коси, очи като лятна гора и смешно вирнат нос. Говори бързо и често твърде много, но има усмивка, от която ми се приисква да живея. Вероятно това е надеждата. А, докторе?- Яшо се засмя и от тоя хубав момчешки смях на доктор Радев му се прииска до болка да се качи сам при Господ и да му поиска сметка за нещастието на това дете, на всички деца. И може би Господ щеше да оправи някак нещата. Нали той ги умее тези работи. Нали той умее всичко!
А Яшо продължава усмихнат да говори
- Вероятно, докторе,  това хубаво нещо, за което си говорим, в момента стои навън и Ви чака. Вероятно кърши пръсти или си гризе ноктите от тревога. Моля ви, успокойте я, не искам да се тревожи за мен. Така сме си добре, така искам да си остане. Докато е възможно. Ще го направите за мен, нали докторе? - Яшо поглежда доктора. Спокоен е, уверен, силен. Днес очите му са по-сини от когато и да било. Докторът се вглежда в тях. Откъде ли това момче намира такава сила-мисли си той- без плач, без капчица страх от смъртта. Пред него тя е слаба и гърчава, като отровна змия, на която са отрязали главата. Тя е мъртва. Смъртта е мъртва в очите на това момче! Господи!
-  Не се безпокой за Марго! - докторът отмества поглед встрани от сините очи на Яшо- Нищо няма да й кажа, поне не и нещо, което да не знае или нещо, което да я разтревожи. Почивай си и пак ти повтарям, помисли си хубаво за надеждата. Тя винаги е правилното лекарство за  всяка диагноза- докторът слага длан на рамото на Яшо.- Ще намина скоро пак да си поговорим. Сега ще тръгвам.
В дома имаше още няколко деца за преглед.
Докторът дръпва пожълтялото перде и се вглежда в пушека на комините. Някъде, там , където плавно и леко се издига пушекът, някой приготвя вечеря, пече малки кръгли хлебчета и подправя ароматна супа. След час ще се стъмни, вечерта ще дотича по калния път, ще се вмъкне премръзнала през врати и прозорци, ще светнат лампите, ще грейнат с топлината си печки и огнища, а хората ще седнат да вечерят. Майките до дъщерите, бащите до синовете. Там, където се издига белият пушек. Там, не тук. Докторът пуска обратно пердето. Вижда Марго на пейката отвън. Струва му се, че е подгизнала и трепери. Докторът махва с ръка на Яшо и забързано излиза от стаята. Затичва се надолу по стълбите, Грабва палтото си от закачалката в коридора и се втурва навън. Денят се разпада във въздишките на опърпаната есен. Светва и окото на старата изкривена улична лампа. Докторът метва палтото си върху раменете на Марго, тя се сгушва в него и вдига очи. С надежда. Но надежда вече няма. Доктор Радев не е добър лъжец, изобщо лъжец не е.
- Докторе, той ще се оправи, нали, докторе? Ще се оправи, кажете ми, че ще се оправи!
- Спокойно, миличка! Има надежда, винаги има надежда!- докторът прегръща малките й рамене и стисва очи. За да не заплаче и той.
Плачът на Марго е дращеш и безутешен, а докторът не може да стори нищо за да го спре. Скръбта й  капе от очите, от сърцето й, пада с трясък по студената земя, блъска с юмруци по стените и вие от болка, като смъртно ранено животно. Докторът се изправя и поглежда Марго. И тя го гледа и в погледа й крещят и болка, и гняв, и мъка. Защото разбира, че на този свят няма лек за момчето с най-сините очи. Нейното момче. Лек няма, само някакво чудо може да го спаси. Двамата влизат вътре с част от тъмното на есента.Реотанът на печката съска и потъва в бледа синкава светлина. Докторът тръгва нагоре по стълбите. Марго трие сълзите си, закача палтото на доктора в коридора и влиза решително в кухнята. Метлата я чака зад вратата, знае защо е дошла и клечиците й пукат ли, пукат с надежда.

Утрото е ухилено и се пързаля с мокри кънки по стъклата. Комините си поемат дъх, за да запушат след малко отново. Две кучета сънливо се протягат и душат есента под опашката. Тя, засрамена от лошото си държание през изминалите дни, рано-рано е хвърлила измокрения прокъсан шлифер и  изкъпана с най-първите слънчеви лъчи е навлякла най-цветните си  дрехи.
Стрелките на раздрънкания будилник не помръдват. Едно гладно врабче свирука на перваза. Слънцето изпъва лъчите си, стъклата ги улавят със своята си измама и ги стапят в цветни петна. Марго отворя очи, скача от леглото и боса хуква по коридора към втория етаж. Блъсва вратата, тя изпищява и се спира отворена до средата. Количката на Яшо стои до прозореца. Празна. Марго не диша. Не диша и целият свят. Капчици студена пот. Страх, от най-страшния страх. Марго бутва вратата докрай и пристъпва с ужас в стаята. На пода още греят три счупени цветни пръчици, а до леглото стои изправено едно високо момче с червена тетрадка в ръка. Усмихва й се. С най-сините очи на земята. Яшо.