Ножица за време

Утрото на Бъдни вечер. Градът спи. Светла, лепкава мъгла се рони от зелените връхчета на боровете, трепва за миг в студения въздух и пада изнемощяла в бледи капки по щръкналите уши на кучето и по сънените ми клепачи. Трепти по миглите, пречупва случаен слънчев лъч в очите ми и изчезва. Без следа. Кучето отбелязва пътя ни с мокри, кални лапи. Нашият път до вкъщи в сребърното утро, навело слънчев поглед към изтръпналата земя, утро, което крие тайната на вечерта. Нямаме елха, и кола нямаме. То и мъж си нямам до вечерта, та затова и ми се пада честта да играя главната роля в предколедния психотрилър. Сама , само със съдействието на градския транспорт и ограничен брой банкноти, сгънати на четири в левия ми джоб. Първият клиент на мола с празничен кафяв хартиен плик и още по-ограничен брой смачкани банкноти. Невидима съм, контрольорите ме заобикалят или може би изглеждам нещо не наред, та хората не ми щат билетчето, дето и без това нямам. Стъпвам по разместени плочки, клокочи гъста мътна вода. Светофарът пищи, някаква жена крещи по телефона, мъж с уморен поглед и сив каскет разсеяно чете вестник на спирката. Вестникът е от вчера. Останали са пет елхи. Вятърът ги блъска, те са изморени и едва стоят изправени на своите криви кръстачки с ръждясали къси пирони в тях, Сякаш стройни, млади робини....за продан. Боже! Мислите ми по светли празници често са твърде тъмни, с изкривени лица и смръщени чела. Усмихвам се при една за горещо кафе и тънка цигара. Двете с зелената еличка-робиня хващаме гратис автобуса до последната спирка. Пръстите ми са набодени и изтръпнали от острите иглички. Дръвчето си отмъщава за страданието. И с право. Набутваме се в тесния асансьор като леко прегъвам няколко по-смели клончета, скриваме хартиения плик между саксиите на полуетажа и с въздишка на облекчение завъртам ключа. Кучето върти дупето и души още мокрите светли иглички. Децата се прозяват и бъркат някакъв стар корнфлейкс. Надиплям сребърни гирлянди около нежното стебло. Имаме куфар с бляскави играчки. Едно малко ангелче е изпаднало на дъното на шкафа, крилцата му са в прах. Издухвам го, кучето киха. Отвсякъде влиза миризма на зеле. Време е за кафе. Утрото се изпарява от стъклата, денят скоро ще заблести. Чушките и бобът са опечени, питката ще правя след залез, когато той се прибере. Искам да си сипя чаша вино, но е твърде рано, децата ще ме сметнат за непоправим алкохолик. Телефонът вибрира в задния ми джоб. Обажда се, за да ми каже, че е тръгнал и да пита за елхата. Тя е добре, настанила съм я на светло, наконтила съм я и може би ще ми се прости. Може би. Пуша. Димът е тежък и плътен, като платно от спомени. За Коледа никога не си поръчвам подарък, но тази година един подарък ми е нужен до болка. И ето, пиша наум писмо до Добрия старец или повече до Бог. Искам ножица. Голяма и остра, добре наточена и със здрави дръжки. Ножица за време. Ножица, с която да отрежа всяко парче пропиляно време, всяко време на болка, на тъга и гняв. Време, което не искам в моята лента живот, време, от което ме е боляло, време, в което някого го е боляло, време от скръб и смърт, време от от гняв, от ярост, от безумие, от крясъци, от счупени чаши, от затръшнати врати, от заключени решетки, време от загубена любов, от премълчана обич, време от спестени усмивки, от разделени ръце и тела, време от горчиви до изтръпване сълзи в очите на майка ми, времето от кошмара на баща ми. Искам ножица, за да изрежа всичко страшно, мрачно и зло от тънката лента на дните ни. Ще я държа здраво и внимателно ще отделям ненужните кадри с точно отмерено движение на острието. Ще изгоря ненужната лента, за да остане само това, което е трябвало да бъде. Ще изгоря до пепел болката, ще изгоря сълзите и смъртта, ще унищожа страданието и черните баири на скръбта. Ножицата ще плъзне безмилостното си острие по всяка горчива сцена, по всеки ненужен миг време на болка и страх, на обида, смърт и тъга. И лентата ще остане все така цяла, но вече по-светла и гладка, като скрита ледена пързалка в сребърно утро, където лъчите на младото слънце чертаят отвеси от светлина и цвят.
Цигарата е угаснала, димът е изчезнал. Трептят крила на спомени и тънки надежди. Денят си отива. Време е за питката. Кучето лае, става течение. Елхата бодро размърдва клончета. Трепкат шарени светлини. Отвсякъде се носи аромат на прясно изпечен хляб. Един мъж влиза у дома с усмивка и бутилка вино. Оставям ножицата. Този миг време ще си го запазя. Има  кадри, които трябва да останат, за да не боли толкова от други.

Да изживееш "Обратен ефект"

Да живееш в "Обратен ефект" е изпитание за крехката ми нервна система, която напук на мен обаче се оказа бая държелива. Изпитание е когато - уморен си и ти се спи след някакъв ужасно гаден ден, убиваш за възглавница и малко празно място. Тогава обаче, той настойчиво ти обяснява, че точно ей сега трябва да чуеш новото му творение и не само ей така да го чуеш, ами дълбоко и всестранно да го анализираш, а после и да го оцениш. Ама не там само с " Аууу, супер е!" или недай си Боже, "Не ми харесва!". Нееееее! Трябва аргументирано да се обосновеш, да посочиш конкретни моменти в произведението, които доказват тезата ти по недвусмислен начин. Мони много ми вярва, не знам защо. Чувала съм била, усещала съм била. То, аз съм една тотална музикална издънка, ама това е една друга тема. Та, като имам такава вечер, няма отърване. Сипвам си нещо за пиене и почвам да слушам с моите всечуващи музикални ушаци. Така понякога откарваме до сутринта. После не ме питайте как се ходи на работа и как се оправям с децата. Това е хубавата част на изпитанието обаче. Има и друга, дето не е толкова приятна. Ето тази. Него вечно го няма- петък, събота, неделя, а когато е вкъщи през седмицата, той вечно е зает с планиране я на следващи събития, я нещо там да си мисли и да си натворява. Почва да ти писва основната ти комуникация да е с печката, мивката и парцала. Ще ти се и ти да се оплачеш, да позлословиш по адрес на някой досадно дразнещ колега, ще ти се някой да те чуе, да те изслуша. Той не че не те разбира, ама тия неща са му чужди и далечни. Изслушва те понякога де, понякога даже е и на твоя страна, ама по-често ти е контра. В един миг почва да ти се струва, че си най-чуждият му човек, най-досадният, най-нежеланият. В крайна сметка той те вижда все с домашните пантофи, а не с обувки на фин ток. А много токчета се разхождат около него, докато ти съботно-неделно се чекнеш с битовия си фитнес. И почва едно такова да ти присяда и да ти нагарча, да ти домъчнява, да не искаш да е така. Спомняш си нощите преди. Задимените клубове, музиката, смеха. И ти се иска да хвърлиш парцала, да теглиш една майна на всички тенджери и тигани, да си обуеш скъсаните дънки, да сложиш едно червило и да хукнеш след него. После се сещаш, че няма кой да приготви вечерята или да изведе кучето, или да изглади прането. И тогава се усещаш уморена, без желание за нищо, освен за някой парализиращо трогващ филм в полунощ. Понякога се хващаш, че вече мразиш тази група, която някога обичаше с цялото си сърце, която те изпълваше с живот, която те разсмиваше, с която прекарваше нощите в размисли за живота и света. Обзема те неописуемото желание да избягаш от спомените, защото от тях те боли. Захлупваш се с възглавницата през глава и ревеш ли, цвилиш ли и ти не знаеш. Боли те от самотата чак до кокал. Заспиваш от умора и отчаяние. Той се връща.Уморен от хиляда километра шофиране, недоспал и прегракнал. Понякога излизате да вечеряте навън, но той повече гледа в телевизора в ъгъла, отколкото в очите ти. Прозява се, не си яде салатата, а бирата му е наполовина. Ти вече си на втората ракия, въртиш се, пушиш, без да ти се пуши и финално искаш сметката. Той вече не разказва за концертите, защото знае, че те дразни. Ти наистина се дразниш и мислено си оскубала до последен кичур всички префърцунени и нахакани хлапачки, дето небрежно се фотографират с него. Не помниш кога двамата се снимахте заедно за последен път. И пак посягаш към възглавницата, и пак почваш да хлипаш, и пак заспиваш в самотата си.
Обаче идва и една такава вечер, след всичките вечери, посветени на тиганите, когато ненадейно ти хрумва да зарежеш децата сами да се оправят с мусаката, набутваш се в банята, обличаш най-тесния панталон от гардероба, слагаш полу-вечерен грим и високи ботуши. Мяташ се на единственото такси и след минути се озоваваш в претъпкан с усмихнати хора малък клуб, някъде в сърцето на София. Озърташ се, въртиш се и тогава звънва телефона. Той. Пита как си, децата? "Аааа, ти къде си, бе момиче? Тая песен и аз я чувам!" Идва да те посрещне в навалицата и после се шмугвате в малка студена стаичка, отстрани на сцената. Той ти се радва, ти се хилиш като зелка, със "з", не с "л", щото тая вечер ти лелка не си. Питиетата са в ход, настроението и то. Групата се е събрала и следва поредица от пиперливи лафове. Наздравици. Смях. Както преди. И музика, много музика. Той свири и ти намига. Смееш се и пушиш с кеф. Няма място на дансинга. Нищо, някой друг път. Тая вечер не ти се реве. Естествено прекаляваш с питиетата.
Три сутринта. Ти стискаш ръката му в някакво такси. Прибирате се вкъщи. Заедно. Ти и барабанистът на "Обратен ефект". Тази нощ възглавницата е само мека и топла. Без следи от сълзи.

Жената, която не съм

Повечето мъже харесват жени. Харесват ги и ги искат, имат желание за тях. За нощ, за две, някои дори и за цял живот, както се казва "докато смъртта ги раздели". И аз бях такава жена. Такава, дето мъжете я искат, щото я харесват. Ама не много мъже де, няколко само. Повечето за кратко и един за двадесет години.Дотук. За после-не зная. Аз съм скромно момиче. Бях. От ония, дето им се изчервяват бузките, когато някой ги попита колко време има до следващия автобус. Бях и скромна, и слабичка, и разбира се проклетичка. Езикът ми е лют и обичам да хуля наред, естествено според заслугите. Само понякога се обърквам. На такива като мен им се вика "лошо момиче", щото все е на оръжие и все не е с нещо съгласно. Почти никога не носи рокли, а ако носи са черни и задължително "грънч". Един път се пробвах да ходя на токове и едва не си счупих крака. Усещах се като куцо фламинго на ролкови кънки. В този живот, колкото и да се въртиш и да се измъчваш, някои неща просто не ти се получават, щото просто не са за теб. Като мен и женствеността. Дори и далечна роднинска връзка нямаме. Не, нямам мустаци, и брада и една слята вежда също нямам. Ама косата ми никога не е изрядно сресана, винаги ще се намери някое ситно възелче или крив кичур да развали съвършенството й. Ноктите на ръцете ми често са изгризани и без лак, ако взема пък да им сложа лак, приличат на нокти на момиченце в детската, свило лака на майка си. Нямам косми в носа и под мишниците също. Това е гадно и изобщо не разбирам как някой може да отглежда гъста растителност по разни видими части на тялото. Чистофайница съм, мразя да ми е мръсно- до мен, около мен, в мен. Затова не лъжа, освен веднъж като казах на гаджето(настоящ съпруг), че съм закъсняла за срещата, щото съм била при някаква феноменална гледачка и тя ме шокирала с предсказанието си,че ще гушна букета на 27 години. Той ми се хвана и го видях, че пресмята наум още колко ми остава. Тогава бях на деветнадесет. Оттогава не съм лъгала. Освен веднъж, когато си правих тест за бременност. Тестът беше отрицателен. Реших да се измайтапя и драснах още една  черта с червения молив. Вечерта отиваме в кварталната кръчма. Зима, студено, отвсякъде вее. Носят ми някаква гадна салата с лук. Аз лук не ям, алергична съм по рождение. Догадва ми се и изпъшквам, после му подавам малкото листче на теста. Осветлението е кофти, но успявам да видя изблещения му поглед. Зарадва се тогава, спомням си, после май нещо взе да ме прегръща, а аз се стъписах и дума не обелих. След час си признах. Разсърди ми се, то е ясно. Но повече не съм го лъгала никога. Само за джобните, дето давам на децата и за броя на питиетата на фирменото парти, понякога и за заплатата, щото съм обещала на някое дете да купя някоя страшна тъпотия. Та, такава съм си аз. Метър и седемдесет, килата ще ги премълча, имам очите на баба си, а дъщеря ми моите. Цветът им е променлив. Според състоянието на това, дето романтичните хора наричат душа. И аз съм романтична. Много. Рева на всичко. Обичам шоколад, рози също, ама не бели и не червени. Първите, защото ми напомнят за смъртта, а червените, щото са клише и щото не ми символизират никаква любов. Имат цвят на кръв. А на мен ми става лошо от кръв. Като гледам как скалпелът срязва бялата, полупрозрачна кожа, как кръвта бликва... В този момент вече съм припаднала и ми бият шамари. Сериозно, романтична съм. Обичам баладите. Но повече тези на Металика и по-малко онези на Селин Дион. Сутрин пътувам с метро. На входа има един човек дето свири на цигулка. Всяка сутрин по едно и също време той свири песента на Селин от Титаник. Не знам как, ама е всяка сутрин. Щом сляза от автобуса и айде. Имам чувството, че нарочно ме измъчва тоя човек с тая трагична мелодия. Иначе съм романтична. Обичам и свещи, и вино, и вечери. Ама ги гледам само по филмите. Ама не подсмърчам, а само си наливам и аз една чашка, две чашки. Ако прекаля ме боли глава и винаги се кълна до четвърто коляно, че алкохол няма да близна, додето Брат Пит не стане контрольор по линията на автобус 76. Ама ако сте пътували с тази линия или с коя да е в София, знаете, че щом си успял да оцелееш в това премеждие, задължително трябва да се почерпи. И виното пак си идва на мястото. Изобщо всичко си е на мястото. И немотията, и простотията, и отчаянието и черните мисли. Наред са си и годините. Цъкат си лекичко една след друга, свиркат си и се изнизват незабелязано покрай маратонките ми. А пък аз си мисля, че за някои работи времето няма значение. Като оная работа, за любовта, де! Ама вече не мисля така. Тая, дето тука се е скрила между редовете, не съм аз. Аз съм друга. Застаряваща мрачна жена. Обидена или сърдита най-вече на себе си, щото не е имала куража да си стегне маратонките и да хукне след мечтите си. Сърдита е на себе си, защото сама си е развързала и захвърлила маратонките и за по-голямо удобство е нахлузила домашните чехли. Тя презира пантофите, иска да ги разреже, изгори, да ги унищожи. Но после си ги слага на босите крака и излиза на полуизмазаната тераса да изпуши една цигара. Притиска лицето си в студения прозорец, а в него отражението е размазано и грозно. Така го вижда тя, така й се струва, че го вижда и той. В далечината Витоша е само сияние..Луната бледнее пред ослепителната светлина на табелата за Лидл. Започва да вали пухкав сняг. Тя пържи кюфтета, той стои с гръб, вперил поглед в екрана на компютъра. Тя минава покрай него- един, два, сто пъти. По анцуга й има петна, тениската е смачкана. Поглежда към монитора му. Профил на млада жена, хубава, без целулит и стрии. Въздъхва и преглъща някакво криво отчаяние. Той я поглежда и отгатва мисълта й. "Просто някаква тъпа фенка"- махва с ръка - "Стига и ти!". Ама той не разбира, че тя не го ревнува, тя е само тъжна, че вече не е неговото смахнато, усмихнато и красиво момиче. Вече не. Мята още няколко кюфтета в тигана и гаси цигарата.
Когато светлините угаснат и Витоша се надвеси с теменужената си прелест над панелните балкони, когато влюбени котки притичат през улицата, без да се страхуват, че ще ги помете някой огромен камион, когато прилепите са заспали и във въздуха е останал само трепетът на крилете им, когато тя спи уморена на дивана, притихнала, а по клепачите й трепка светлина от догарящата свещ, тогава той става, завива я, духва свещта и целува всяка малка бръчка по лицето й. Той ясно си спомня как тя го излъга, че ще умре на 27. Колко убедителна беше тогава, гадината!
Сега е на 40 и все още диша. Трябва да диша още малко, още малко, да пораснат още децата. После ще си тръгнат двамата, ама заедно, ще отидат някъде отвъд смъртта..на някой бряг, на някой  светъл морски бряг. Ще седят на пясъка, с крака потопени в морето, в морето, в което не потъват кораби и никой не губи любовта си. Дотогава...има още време. Не много.

Учителко, любима...

Той върви към мен, стиснал в дясната си ръка голямата ножица от кабинета по трудово обучение. Аз съм в паника и стискам с длани косата си, вързана на дебела плитка. Очите ми ще изскочат от напрежение. Той стига до чина, дръпва силно ръката ми, ножицата щраква. Плитката е на пода. Искам да рева, да избягам, да се обадя на мама. Стиснала съм зъби и скърцам. От гняв, от обида, от срам. Няма да рева, няма да избягам, няма да се обадя на мама. В класната стая се чува само моето скърцане. Всички са прилепили длани към главите си. От страх.

Седем без нещо. Забравила съм отворен прозореца и декемврийският студ вие като гладно, бездомно куче. Утрото още спи, твърди стиропорени снежинки почукват сприхаво по стъклото. Отнякъде се носи аромат на евтино еспресо. Преглъщам, сълзи. От съня.

Първите ми години в училище бяха през осемдесетте. По времето на така наречения социализъм, когато имаше "Моля, другарко", отряден съвет, чавдарчета със сини връзки, калпачета със зелено дъно и медни лъвчета. Падна ми се прекрасна учителка. Мила, спокойна, умна и справедлива. Класната на 1-ви "б". Не такава беше другарката на 1-ви "а". И двете имаха показалки, ама на тази на "а" клас изглеждаше хем по-дълга, хем по-дебела. Вероятно заради разказите на децата или заради синините по ръцете им. Големи са очите на страха, особено на детския. Спомням си как в едно голямо междучасие, Весела излезе в коридора щмъркайки, държеше се за главата. После дойде майка й, а още по-после и друга другарка стана класна на "А". Тя нямаше показалка. Но крилете вече бяха скършени. Новата учителка трябваше да ги лекува, за да могат някога отново да придобият смелостта за полет.

Другарят Петров. Зимата. Час първи. Йордан е хубаво момче, всички момичета го знаем. Още по-хубав е сега, когато косата му е малко по-дълга и пада загадъчно над клепачите. Кикотим се. "Клас, стани, клас,мирно!". Другарят Петров и ножицата. Меката коса на Данчо пада по паркета, а сълзите му по чина. Бузите му са червени от гняв. Него вече не го е страх, срам го е. Най-хубавото момче. Без криле.

В гимнзията. В една по-друга епоха. Епохално промяна няма. Е, не ни бият през пръстите и не ни режат косите за назидание. По-добре е, ама още във въздуха мирише на завист и злоба. Зелена и квакаща като крастава жаба. Наумила съм си, че съм литературно чудо. Шегувам се, разбира се. По това време четях много и много обичах да чета. Пишех, за себе си, за приятели, за цветята, за любовта, за сините очи на някого си. Пишех и се вълнувах. "Отговор на литературен въпрос" пишех както аз си знам и понеже госпожата и тя си знаеше, аз получавах "срамната" оценка две. Ама не ме беше срам. А брат ми се ожени за момичето, което обичаше, а не за пъпчивата дъщеря на госпожата по български. Съответно аз отнесох всички следващи от това своеволно действие негативи. Някаква отлична работа на някаква олимпиада изненадващо изчезна в дълбоките архиви на училището. Пропуснах националния кръг, защото не знаех, че трябва да отида. Тайната за това прегрешение госпожата пазеше дълбоко в просветлената си от литературата душа. Но един човек знаеше. Защото лошото, знаейки, че е лошо, понякога в бързането си стъпва накриво, преобръща плочката и си намокря крачолите. В този кратък "обзор", имената на действащите лица са сменени. Не защото ме е страх да ги назова, а защото, част от тях вече изобщо не си спомням, а други просто ми се ще да забравя.На някои съм простила, на други още не. Особено на другаря Петров, за дето отряза крилете на  Данчо. Едно име обаче няма да променя. Така, както не можем да променим факта, че корен трети от двадесет и седем е три, така и за мен не се променя фактът, че един човек застана зад мен, за да ме защити срещу една несправедливост. За мен не беше голяма работа, че са ме ощетили, че са ме излъгали, скривайки истината за някаква си награда от някаква си олимпиада. За него обаче е била. Моят учител по математика, Георги Коларов, който прекрасно добре разбираше, че от мен математик никога няма да стане, но ще стане нещо и той е донякъде отговорен това нещо да се случи. Отговорен за мойте криле. Те пораснаха, заради човеци като него, не заради даскали като следващата ми учителка по литература, която се хилеше като зелка, когато разбра, че ще кандидатствам филология, която така и не осъзна, че в поемата "Септември" на Гео, фрагментите изграждат емоция в картини. Експресионизъм.. Явно тази лъжица не беше за нейната уста, а моята тя ловко се опитваше да затвори с поредната двойка. Завърших. В дипломата ми, оценката по математика бе по-висока от тази по литература и да, приеха ме филология и ми беше кеф, и си летях.
Днес попаднах на един от тия, тъпите постове във фейса, в които трябва да тагнеш някого по някаква причина. В този се тагваха учители. Готините учители. И моята сладурана, и тя тагнала, учителката си по литература. Не защото не я бие с показалка през пръстите, а защото й пази крилете. За да полети тя сама някой ден.