- Ко, ко?
- Отишъл си бе, изпукясал, ритнал камбаната и гушнал чемшира откъм корена. Хукнал да се разправя със Свети Петър ще ли да го пусне да мине през благите порти, та да се настани у рая на некое облаче ле бяло.
- Кой, кой?
- Митьо, бе, бакалчето, нали сал от него салама си вземаше, ей изхърчал ти умът бе!
- Ааа, Митьо ли бе, тъй кажи. Ами, че жив и здрав да е!
- Какъв жив, на два метра под земята е легнал!
- Че що така прави туй момче, ша се удуши бе!
- Марооо, дърта вещице, дошъл му ти викам редът и умрял, на кочан е, брей луда жена си ей!
- Царевица ли е садил? Кави кочани, нищо ти не отбирам Ванче, много зле говориш. Все така проста си била. Две думи като хората не мойш нареди. Па и кой царевица яде в тоя край!
- Боже! Мароо, глуха ли си? Умрял човекът. Умрял оня ден Митьо баклалина, от който ходеше салам да взимаш! Разбираш ли сега?
- А, да- тук баба Мария гледа унесено някъде отвъд прашния път- Да, да, много хубав беше саламът на Митьо. Да идем като вземем пенсията по една щафетка да си напазарим, а? Че то сега за салам не е много, жега е, душно такова. Ама да ти река право, хапва ми се, ама като ми се дохапва и гледам за друго да се сетя, та да не мисля за него. Ей, какви череши са виснали, Ванче над нас, ама ръце нямам да се протегна и краката не държат, та да се покатеря на това дърво старо. Помниш ли, то е тук, ехехе, още кога с тебе тичахме боси и събирахме охлюви след дъжда. Млади, колко па млади сме били, а! Де отиде туй време, кога тичахме с тебе и черешата беше още млада, току-що родила за първи път!
- Къде-къде отишло времето! - цупи уста баба Ваня, ама и тя гледа натам през прашния път- Отишло е, ей са ше ти кажа къде! По дяволите е отишло, там е заминало. Конец!
- Верно, Ванче, верно! Отиде си и времето и всичко. Да вземем и ние вече да се пръждосваме, че не го бива тоя свят за дърти баби като нас. Брей, че ми е душно днес! Стяга ме сърцето, та аха ми прималява и ми се мрежи пред зъркелите.
- Че кво да е, бе Маро! Ей го, лято иде, виж я черешата как е натежала, тегне й и на нея. Душно, баш по Задушница. Дай ми две черешки да хапна, че ми горчи в устата от жегата.
- Брей, Задушница ли викаш? Ама ти жито посвари ли, на гроба на Любето твоя занесе ли та да му се намери на оня свят?- баба Мара е втренчила късогледи очи в приятелката си от време оно и хем я гледа, хем сякаш с оня свят си приказва.
- Съвсем изкуфе и ти, Маре! Че как да не съм занесла, нали с тебе ходихме, та и на твоя Веско носихме. Господ да ги прости и нам да прости и да ни омита бърже оттука, че се нетрай тая самота.
- Не се трай, ако ръце по-здрави имах, турям си въжето и край. Конец, дето викаш!
- Хич беля! Грехота туй е, Маро. Не че и на мен през ума ми не е ходила тая мисъл, ама живот е това, ни сме го писали ние, ни го разполагаме, живеем го, както решим, барем добре сме го живели, та другият да ни е по-сладък. - смее се баба Ванче и пристяга косите си с шарена кърпа. Очи има тя като горска поляна, шарени такива, дето се смеят без прекъсване. Гледаш ли я в очите, ще речеш, че е дете, а не стара бабка.
- Тъй, тъй, да го доживеем само, че ми е аман. Ти гледа ли снощи новините, а?
- Какви новини, ма Маро! Мен ми не требват новини, нищо ми не требва. Стига ми тоя покрив, дето ми къта на завет спомените, тая череша доземи провисила клони и ти, нищо, че си изкуфяла вече, дружки сме си до оня час.
- Право казваш, Ванче. И на мен това ми е. Па и телевизор аз нямам.
- Че и за кво ти е, ние двете сме цял сериал!
Прихват бабите да се смеят, та чак черешата вдига листа и потръпва събудена от смеха им.
- Че ти като рече, че Задушница било днес, що не вземем оная сливовата, дето Любето твоя вари и я държиш още с тапата, та да разлеем, да им се намери на тия негодници, дето ни оставиха в тоя пустиняшки живот да се въртим като мухи без глави. Ай, дигни се, па донеси да разлеем, че май и жито забравихме да сварим, ей!
Подсмихва се баба Ванче, па става и влиза в къщата. Идва след малко и носи две чашлета очукани, поизплакнати, та да им не седи прахта. Под мишница крепи шишето с ракията.
- Ама, Ваньо, ей са си го изпущила и всичко на вятъра! Дай чашлетата.
Наливат до ръбчето и разливат пред тях останалото. Прахта потръпва от течността, бухва и замирисва на сливи, на лято, на стара любов. Те пият и гледат отвъд прашния път. Гледат и виждат, че оттам идва нощта.
- Викаш, значи- нарушава мълчанието баба Мара- нещо изпукясал Митьо бакалина, а?
- Ай, накрая се сети! - въздъхва с облекчение баба Ванче. Изпукясал, да, на оня свят и той дръпнал.
- Ай, ми жив и здрав да е!- глътва последната капка от чашата баба Марче.
- Не, бе, Господ да го прости!- поправя я баба Ванче.
- Че то, същото! Не ли?
Залезът се стопява и пътят пред пейката почернява. Месецът кротко набъбва без да бърза за никъде.
Митьо бакалина не бе човек качество първо, ни второ. Дребен мошеник, дето салама го даваше на цената на три, гуляйджия, зарязал жена си и децата на другия край на страната, лихвар и негодник. Ама бе изпукясал. Та за него или добро, или нищо. Но саламът му хубав си беше, това помнеха бабите.
Месечината се е наперила и по покривите вали светлина й, като в приказка. Приказка за покой.
Стават бабите и тръгват да се прибират в своите стаи от спомени, а пейката скърца ли скърца, та плаче. Време стана да припалят кандилото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар