Ходи ли ви се на море? На мен много! Пропускали ли сте лято с любимото синьо? Аз, да, няколко пъти. Това бяха по-тъжните ми лета. После цялата година ми беше по-трудна, по-тежко минаваха тъмните зимни месеци, енергията ми беше в пъти по-ниска, в геометрична прогресия с желанието ми за море. Родена съм и цял живот живея в най-големия и най-гъсто населен град, в столицата, но родното ми място е всеки град, всяко малко градче, всяко миниатюрно селце по брега на всяко море и океан. Знаете онази популярна мисъл, приписвана, не без основание на Хемингуей: : "Всичко, далеч от морето, е провинция!" Съгласна съм, безусловно съгласна!
Когато бях много малко момиченце, заминах надалеч с баба и дядо. Заминах в една страна, много далеч от мама. А, знаете, за малките деца, мама е дом, мама е почти всичко, тя е земя и небе, въздух, усмивка, закуска и вечеря, игра и сън без кошмари. Помня, че плаках много, в самолета, на летището, в колата. Не можех и не исках да спра. Тя ми липсваше и ме болеше, усещах тая болка отляво, онова присвиване в стомаха, което причинява сълзи. Това е мъка. От липсата на любимото.
Не помня точно, но беше тъмно, може би вече е било през нощта. Легнах и заспах в едно друго легло. Баба ми разказа приказка, дядо ме целуна сто пъти, но аз не исках да се утеша. Сега зная, че им е било тежко. Те просто искаха да бъдат с мен, да ме заведат на едно друго място, едно чудно място. И го направиха. На сутринта видях океана. Той ми говореше, пееше ми, тази песен чувам и до днес. Океанът ме утеши. Той пееше, а гласът му беше гласът на мама. Така говори морето, с любов. Любовта не се носи само по въздуха, тя е навсякъде, където я търсиш, но морето умее да й дава глас. Затова го обичам. То винаги ми говори с най-обичливия глас.
Чакам следващата ни среща, вълнувам се, точно като малко дете. Броя дните, минутите. Знам, че и морето ги брои. Ние сме едно. Просто любов!