Овчар на сънища

Чичо Митко е овчар. Ама необикновен овчар е той и необикновени са и овцете му. Чичо Митко е овчар на сънища, а овцете му са овце за сънища. Чичо Митко е може би стар, може би и да не е. И той не знае. Никой не знае. Никой не го познава, а всички го знаят, ама никой не е чувал за него. Чичо Митко живее наблизо, ама да стигнеш дотам е далеч. Чичо Митко не може да спи, а непрекъснато му се спи. Не спи той, защото, ако случайно заспи, овцете ще вземат да хукнат на някъде и ще станат просто овце, а не овце за сънища. А без овце за сънища, ще намалеят сънищата и чичо Митко може и да заспи. Такива овце се отглеждат трудно, защото те трябва непрекъснато да се хранят, за да бъдат здрави и хубави. Повечето овце са бели, но са бели само понякога. Понеже не са обикновени овце те могат и да не бъдат бели. С това чичо Митко не може да се оправи. Въпреки че познава всичките си овце по име, по физиономия и нрав, той наглава за окраската им с тях не можа да излезе, та им отпусна края да правят каквото си щат. И те и това и направиха. Коя днес зелена, коя утре оранжева, някои пък обичат все черни да са. Не мож се оправи с тях, нищо че са необикновени, все са си овце. Чичо Митко знае всичките си овце и никога не им губи бройката. Само той знае колко са овцете му, никой друг не можа да им намери броя. Броят ги, броят ги, па вземат че заспят и отидоха и числа и бройки. Тогава чичо Митко си подхваща овцете и отива при някои друг да ги преброи, барем успее. А овцете тайно му се присмиват, кискат се, щото знаят, че са необикновени и не мож ни ги дръпна за опашката, ни да ги изброиш до една. Броиш, броиш, па накрая вземе, че заспиш. Знаят го това те и още по-специални се усещат. Ама и те нали са животини, и те дертове си имат. Ако вземе някой по-така инатлив преброител да им се случи , дето аха и да им хване броя, почват да боледуват. То колкото по-лоша им е храната, по зле за овцете става. Тия, дето по-така добре броят, тяхната храна по-вредна е за животните. Сипкава една, жилава, нагарча и трудно се сдъвква, та после коремите ги стягат и мъчат. Ама нали това им е животът, траят си и чакат чичо Митко да ги лекува. Лекува ги той, има си необикновени лекове, както и подхожда за необикновен овчар. Лекува ги той, щото знае, че няма да го бъде тоя свят, ако ги няма неговите овце да изгризат тревогата и мъката, дето ходи по хората и им краде сънищата. А ги лекува чичо Митко своите овце за сънища с приказки. С обичливи приказки. Той знае само такива.

Чичо Митко и патката

Чичо Митко е стегнат човек. Стегнат е коланът под шкембенцето му, стегнат му е потникът под мишниците и чорапките му са стегнати на глезена в стегнатия чепик. Чичо Митко яде точно по 3 супи на ден, ползва единствено домашен сапун и мрази да му казват да не се стяга. Че то какъв  мъж е това, ако не се е стегнал. Стегнатото подчертава мъжкото и съответно и следователно довежда до повик на приветливо държание от страна на аудиторията. Чичо Митко работи в офис, не е като да не е важен човек. В офиса той има лично бюро от пе-де-че, тапициран в средно меко стол с колелета и безшумен персонален компютър. Чичо Митко има лице гладко, некосмато, повече обло, по-малко ъгловато, носът му е повече приличен на джулюнска шипка, и по-малко на куртовска капия. Очите на чичо Митко са по-малко кръгли, повече продълговати, темето му е голо и отражава луминисцентното осветление, тъй както ледът отразява зимното слънце в ясен ден. Чичо Митко носи големи очила с диоптър, по-малко ги подпира той на носа си, повече на темето. Гласът му е мек като зряла круша с отчетлив източен привкус. Чичо Митко е умен човек. Още на четири той знаел таблицата за умножение и отпред и отзад, само средата й понякога му се опиняла, но той ловко намирал начин да прескочи тая спънка и да получи похвала и за ума си, и за находчивостта си. Чичо Митко знае, че е умен и затуй и държи така очилата си на темето, та хората да виждат острия му поглед и да се възхищават на акъла му. Колкото и да знаеше и да разбираше, че е надарен с безупречен интелект обаче, чичо Митко цял живот се измъчваше с една загадка, дето ама никак не му идеше да разреши.
- Ай бе, Мите, на, вземи тия два фъстъка, дай да полафим за бабите- подкача го Мишо колегата по бюро - Ей, мамицата ни разгониха тия фусти дърти. Като кокошки ни кълват душицата, зърно по зърно. А па и тая душа, свършек няма, голяма е, па и пълна, като болярски хамбар.
- Ай и ти бе, Мишо- доволно съсредоточен и без да отмества поглед от зелените квадратчета на таблица отвръща чичо Митко- Ай и ти, с тия баби! Ами що искаш? Дърти жени са те, оглупели. Какво друго да вършат освен да ни кълват. Не стига им акълът на женските, особено па на тия дъртите като нашите. Право да ти река, дъртото си е дърто, младото си е младо. зАпомни го туй нещо!
- Мите,Мите, ей това е приказка! И аз това ти приказвам, ама ти по ги умейш тия работи да ги изказваш така по-начетено да звучат, мъдро, дето викат хората. Брей, умен човек си, бе Мите, евала!- Мишо плесва дружески с широката си длан голия едър врат на чичо Митко и той мигом порозовява.
- Е, ами учил съм много аз, Мишо. То и затуй тез очила сложих, от четене стана таз работа, не от нещо друго. - чичо Митко е свалил очилата и бърше стъклата им със смачкана салфетка.- И да ти кажа, като сме се разговорили така по тая тема. Мойта бабичка хич я няма!
- Що бе, човек, болна ли е жената, какво?/ Брееей, лоша работа!
- Не бе, здрава е като биволица. Знайш я Мара, ни грип, ни едра шарка я хваща. Друго щях да ти приказвам.
- Уф, добре! Жива да ти е биволица тогаз! Че какво викаш не й е наред? - Мишо е придърпал един съседен стол, разположил се е, ушите му даже са се наежили, сякаш ей сега ще чуят тайната за сътворението и то от самия Господ Бог.
- Е, как какво! Не си чак толкоз тъп и ти, хайде да не отгатваш. Ама, хайде! Не я бива Мара вече. Отпуснала се е. Гледам, че и сутиен не слага, ни вътре, ни за навън, а па гащите, дето ми се мъкне с тях покрай носа, са от ония с кръглия ластик, дето с тях, ако речеш, може да идеш риба да наловиш!- чичо Митко обърсва потни капчици от горната си устна и сбръчква нос.
Мишо е приятно притеснен и позачервен от мисълта за Маровите гащи и рибата, която би намерила своя вечен покой в тях.
- Ахам, значи, да разбирам, че те мъчи дето се вика тя на сексуална тематика, тъй ли? Ще прощаваш за приказката, ама явно не ти идва от нея хубавото, разбираш ме- Мишо се е привел на бюрото и поглежда крадешком към минаващите покрай тях чиновници и чиновнички.
- Така, така- чичо Митко е сложил очилата и не отмества поглед от числата в таблицата- не ми иде, ама хич ми не иде от нея. Нощем, аха леко да ми се надигне и тя вземе, че пусне газове под юрганчето. И отиде ми и желание, и ищах. Сутрин, гледам да се измъкна преди нея от кревата, че хич не ща да я слушам какви ги е сънувала и как била плакала насън, па аз съм бил спял като пън, вместо да я теша и разтушвам. Бързам да се стягам и да дойда на работа. Тука ми е добре. Хубави хора, хубави мисли.
- Па ти са, ако си мислиш, Мите, че само на теб ти е така, глупав си, ша знайш! Човешко е това, дето говориш, разбирам го, щото и при мен са подобни работите! Ама ей тука като дойда и друг човек ставам! Щото оная вкъщи само да ме яде знае. Като козунак съм й в ръцете и тя лапа ли, лапа! Тука съм важен човек. Харесват ме хората, уважават ме. Да знаеш пък, онази малката Бистра ли беше, Биби я викат, как ме поглежда понякога! С едни такива големи очи ме зяпа, ще ме изпие, казвам ти! Да ми падне, няма да й простя! Дето викаш ти, младото си е младо, а пък ние, виж какви стегнати мъже сме с тебе. Солидни. Привличаме ги младите. Щото и ум имаме, а знаеш какво казват хората "Ум царува, ум робува, ум патки пасе!"
Ама чичо Митко не знаеше. Цял живот не бе разбрал как умът може да храни патката.
- Ех, Мишо!- тежко въздъхва чичо Митко- Един ум ми не стигна!
Покрай тях минава Бистра и поклаща своите едри бедра. Със сигурност нейните гащи не стават за риболов. Или пък стават. Мишо хуква след нея да я подкача. Чичо Митко намества очилата си и продължава да рови из квадратите на таблицата. Усеща, че се е отпуснал. Трябваше да се стегне.

Шарените черги

Зимата си е стегнала опинците и подскача вдървено от крак на крак. Автобусът го няма, вероятно няма и да го има. Не и в тоя сняг, не и в тая виелица. Ей я планината- настръхнала и побеляла, подпира на свлечените си старчески рамене натежалата утроба на небето. Като клечки, дето държат камък. Генчовци спи. Спят къщи и курници, а петелът Маргарит отказва да пропее. На кокошките им е все едно. Свират глави в перушината и отказват да снасят каквото и да е в тоя студ. Сева, жената на Манол не извади шарените черги, а Ставри не излезе на двора, гол до кръста, за да я подкача. Той има хубава усмивка и космати гърди. Гърдите на Сева са едри, обли и твърди като зелките, дето подмята в ръце Ставри. И умът му хвърчи, хвърчи и се не връща. Чак до Змеевата дупка. Никой не помни усмивката на Манол. Може би само майка му, ама тя от година е между покойниците. На Сева й е чоглаво, щото се хваща, че закачливият смях на Ставри я гъделичка приятно, а мъжките му разрошени гърди я карат да се черви и потни капчици да избиват на челото й. Крайчетата на кърпата й трептят, ама тегне й на душата, тегне.
Манол само не спи. Бърше с длан изпотеното прозорче в малката кухня и слуша свирката на старата кафеварка. Стара, стара, ама ей я на как свири! А той, я рече да свирне, само ще наплюнчи въздуха. Свири кафеварката както и оня Ставри свири с уста. Чувал го е Манол и като го чуе нещо вземе та го бодне под гърдата, сякаш игла забравена в дрехата е останала скрита. Боде го, щото той Манол може зъби да няма, ама очи има. Големи. И в тия големи очи шета тъмнооката Сева, шета та пушек се вдига. Гърдите й подскачат под тънката памучна риза, подскача и сърцето на Манол. Къдриците й падат по раменете, по гърба й и стигат чак до кръста. Гледа я Манол, гледа я и я иска с що душа има. Иска да я придърпа до себе си, да я прегърне, да усети топлите й гърди до своите. Дъхът й да се лепне за устните му и да му вземе живота. Гледа Манол Сева, но ни ръка протяга, ни смее да диша. Мисли си  Манол, че Сева се гнуси от него. От ръцете му, сухи и издрани от дървесината, дето лющи толкова години, от устата му, останала едва с няколко зъба, след злополуката в гората,когато един цер за малко да го прати на оня свят. Що беше станало Манол добре не помнеше, къде от удара от дървото, къде щото и не искаше да помни. Оттогава той много не приказва и страни от Ставри. Едно чувство не му дава мира и денем, и нощем. Една жилава мисъл го души и колкото и да се опитва той да й извие врата, тя пак намира начин да се усуче и да продължи да го мъчи. Вижда Манол как Ставри наднична в двора им през оградата си сутрин, кога Сева излиза с шарените черги. Гледа Манол как тя отмята назад косите си, как вдига високо белите си ръце и обвива с червената си памучна кърпа едрите къдрици. Гърдите й се повдигат, повдигат се и черните вежди на Ставри. Видя ги Манол и вчера и лудост обхвана хем сърцето, хем ума му. Видя ги, ама не ги чу.
- А добро утро, съседке! Как си днес? Манол още ли спи, та пак ти ги тупаш тия черги дръгляви?- ухилен и зачервен  от студа, турил едрите си ръце на кръста, изпъчил разрошени гърди, Ставри хвърля горещи погледи на Сева, от които тя мигом почервенява, досущ градински божур.
- Ех, съседе, добро ти утро! Знайш го Манол, къщна работа много не подхваща. Дай му на него дърветата само. От изгрев реже отзад с триона, майстори нещо, знам ли го, работи, туй е. Нейсе, нещастен е той, та ми е грешно на душата да го оставя без грижа. Откак стана оная работа, не е с ума си той. Седи, гледа ме, с едни, ей такива големи очи. Викам си, ей сега ще скочи, та да ме прегърне, да ми дойде и на мен драгото на душата. А той седи, седи и не става. Да не ни беше идвало туй зло до къщата, щяхме добре да си живеем. Как стана тая беля, ей туй не ми дава мира.
- Е, знайш, стават таквиз бели в гората. Кое дърво изгнило, кое изсушено от корен и ей като за дяволия ша се свлече и то баш върху твоя човек. Ама нищо му не е на Манол, ти не го жали толкоз. Гледай се повече тебе си, че младостта ти ще хвръкне както хвръкват трохите от чергата, дето я тупаш. Таквиз хубавици, мъжът трябва като гълъбици да ги пази, с бял хляб да ги храни и бистра вода в човчиците им да излива.
- Аз гълъбица, Ставри, не съм. Селско момиче съм си и такава ще си ида, кога рекъл Господ. Гълъбиците, съседе, гнезда вият, а виж ме мене! Толкова години откакто се взехме с Манолчо и няма да даде Господ едно детско гласче в тая къща да пропее. Да ми просветне пред очите, па може и на Манол да му мине лудостта, знайш ли!- гледа Сева към планината, а над нея се кълбят пухкави облаци, вятърът ги подмята и търкаля, досущ щастливо дете.
- Ама и ти, Сева, си глупава, да ме прощаваш за приказката! - скръстил ръце на гърдите си, навел встрани глава, Ставри се усмихва под гъстия си мустак- Ами че така е, що ти е от Манол дете да чакаш! Сама рече,че го няма с главата! Сгъвай си партакешите и се мятай на автобуса. Ей го къде е града! На такива момичета като теб там им е мястото!
- Че какво в града ще диря бе, Ставри? Учила съм, ама не е като да съм се изучила. Той Манол по знае от мене и допреди белята, носеше книги вкъщи и четяхме вечер двамата и хубаво ни беше, ех!
- Абе, Сево, глупава си ти казах! Какви книги, какво учене, изучване! Няма ги тез работи! Аз за друг живот ти говоря, за живот без черги, без курници и кокошки! За живот с танци и забавление. Живот, в който, мъжете  тичат по тебе,  хранят те и те поят. Хубави дрехи ще носиш, както приляга на такава жена като тебе!- Ставри е вдигнал глава, а вирнатият му нос е почервенял.
- Че на кого му е притрябвала глупава жена като мене!И ти не се чуйш какви ги плещиш!
- Аааа, аз, ако можех, щях да те взема и всичко да ти дам! Ама изпревари ме Манол, взел го дяволът! А виж и хубава ми е къщата, и пари имам, и апартамент в града тристаен! Па и аз не съм лош, нали? Отказа ми ти навремето и сбърка с Манол. Но знайш ли, аз още не съм изстинал към тебе. Виждаш, все към теб ме влече, па и като се изпънеш с тия шарени черги, ум ми зайде!
- Хайде, хайде- Сева се усмихва и по-силно взема да бие чергата- Не съм жена за тебе аз, казах ти го, пак ще ти го река! Говориш ми хубаво ти, още от онуй време, ама сърце си не даваш така, както Манол. По очите ти ги виждам тез работи, не си честен човек ти, Ставри!
- Не се даваш лесно ти, затуй и така те искам аз! Ама ще ме молиш ти скоро, помни какво съм ти рекъл! Добре си помисли и хвърляй тия черги, Манол с тях да се трепе- Ставри плю на земята, затегна дебелия си колан и впи в Сева очакващ отговор поглед. Беше я победил, поне така си мислеше той и тържествуваше.
- Аз може да съм проста селянка, ама ти Ставри, не мож да ме имаш!- Сева остави последната черга да се ветрее на металния лост. Облаците се сгъстяваха по върховете. Скоро щеше да завали.- Върви си и недей повеч да ми приказваш тия приказки. Мъж си имам аз и дом си имам. Не ми трябват танци и модерни парцаляци. Ризата ми е бяла, съвестта ми също. Не мож да хвърлиш сянка ти!- Сева вдига очи към Ставри. Няма лъжа в тях. Кърпата на главата й се развързва и пада зад нея. Къдриците й се плъзват свободни по раменете и по гърба й. Тя взема в ръце чергите и тръгва през двора към къщата.
- Казал съм, че ще те имам, значи ще те имам. Щещ или не щещ!- Ставри ритва прогнилия дънер до оградата и плюва отново. - Мамицата му!
Сева се престоря че не го е чула и хлопва вратата. Сърцето й блъска от гневно, по-гневно. Иска да изтича отзад в работилницата на Манол и да му каже всичко, което й тежи. Да му каже за Ставри, да му признае, че за момент ли два ли се е усетила привлечена от него, от мъжката му плът и от нищо друго. Да каже на Манол, че я е страх от тоя дявол и че е сигурна, че той има пръст в оная беля в гората. Най-сетне да го прегърне тя тоя Манол и да му каже, че все така го обича и че не се гнуси от него, че той си е неин, тя си е негова и така ще си бъде. Само да го нямаше тоя Ставри проклет!
- Сева- дочува тя равния глас на Манол зад гърба си и се сепва- Какво ти приказва пак онзи отсреща? Гукате си двамата, виждам аз, не съм чак толкоз луд, дето ме мислите. Кажи, при него ли искаш да идеш, а? Богат е той, не голтак като мене! Върви като щеш, няма да те спирам, то на сила не мож държа никого.
- Стига бе, Маноле! Знайш го Ставри. Говори си той, подкача ме, такъв си е. Хич не ме е грижа за него, не говори ми такива неща, че мъчно ми става, Маноле. Дай да се поспретнем, че виж го какво иде от планината. Още тая нощ ще се разлюти и ще ни засипе, та бързам да понаглася къщата. А ти недей ми опява, ами вземи дърва за камината да внесеш, да понаредим, да ни е хубаво като завали навън.
Усеща Манол, че Сева нещо не ще да му каже и мътно му става пред очите. Гневи се сърцето му, мислите му по-тъмни стават.
- Ха, хубаво, викаш да ни е, а! Хубаво, кое да ни е хубаво? Ти се занасяш с оня рошавия дръвник, одумвате ме, подигравате ми се, па искаш аз дърва усмихнат да нося и да се правя на глупак, тъй ли? - и хем е гневен Манол, хем в гласа му мъка и болка чува Сева да звучат.Усеща тя, че ако ей сега му разкаже за Ставри и какви й ги е наприказвал ще вземе да скочи той и нещо лошо да стане. И мълчи Сева, мълчи и нагъва чергите. Доплаква й се, ама преглъща и стиска очи. Вижда я Манол, че ще заплаче, ама друго мисли той и главата му се люлее и очите му я изпиват с омраза.
- Аз дърва ще ти внеса, ама душата ми ти няма да сгрееш. На другаде те тегли. Хубава си и млада, а аз, аз вече пет пари не струвам. И недей да ревеш сега, виждам те! Мислиш, че ще те ударя, че ще те бия, нали? Страх те е! Ама си глупава! Може и да съм лош и грозен, ама жена си не удрям. Прави каквото щеш, върви, където искаш, ни ще те съдя, ни ще те жаля. - завъртя се Манол и излезе. Сева остана, коленичила на пода, с ръце още върху чергите. "Проклети да са тия черги шарени, проклети да са, проклета да съм и аз, дето ми шареха очите, там, де не е шарено. Сева се е подпряла на стената и сълзите й се измъкват изпод клепачите. "Ще му кажа на Манол, да знае, ще му кажа, пък каквото иска да прави след това". И спира Сева да плаче, оправя косата си, връзва по-здраво червена кърпа, хвърля чергите и хуква към работилницата на Манол. Ама Манол го няма там. Влиза тя обратно в къщата, качва се на горния етаж, вика го, но той се не обажда. Ходи тя по двора, вика го отново. Не отговаря. Ставри наднича през оградата.
- Няма го твоя човек, Сево! Видях го да върви надолу по пътя, сигурно към кръчмата е тръгнал. Да се запие там със селяците. Казах ти, че не е наред той, ама ти на, не хващаш ми вяра.
- Мълчи, Ставри! Заради тебе е тая работа, заради тебе е луд той, нищо друго му не е! Знам аз, знам, проклетнико, че ти знаеш какво е станало с него в гората, знаеш, щото ти си го направил, нали! За да ме имаш, нали?- Сева е червена от гняв, сълзите й мръзнат по бузите, устните й са сини, а по червената й кърпа валят първите едри снежинки. Тихо.
- Ти си и от него по-луда!- Ставри е ококорил очи, ноздрите му са разширени, а юмруците стиснати. На челото му е изпъкнала дълбока вена.- Да мълчиш, проклетнице, да мълчиш! Иначе, иначе..- гласът му хрипти и пресеква, по устните му избиват бели балончета пяна.
- Иначе, какво иначе? Страх не ме е от тебе! Нищо не можеш вече ми взе! Проклет да си! - и плю Сева на Ставри и хукна към къщата. Тресна вратата и се хвърли на пода до чергите. Мина час и Сева се посъвзе. Пооправи ризата си, изми лицето си, стегна косите си с кърпата и излезе на двора. Внесе малко дърва и ги нареди до камината. Ще я запалим тая вечер като си дойде Манол. Знам, че при брат си е отишъл той, та да му олекне. Сетне ще си дойде, ще си дойде. Изведнъж стаята пожълтява и почернява пред очите й. Завърта се и Сева присяда на малкия диван. Напоследък се случваше така и после й разминаваше. И сега щеше да й размине, само малко въздух й трябваше. Облича Сева сивото палтенце, кое Манол й бе взел преди година и излиза. Навън зимата стъпва меко и леко. Покривите на къщите бързо побеляват , а върховете на планината вече са се изгубили в тежката снежна мъгла. Никой не видя, че Сева излезе, никой, освен Ставри.
Пищи кафеварката, кипи кафето, а Манол сякаш ни чува, нн вижда. Бърше с ръка прозорчето и се взира във вихрушката отвън. "Що ми трябваше да й викам и аз! Ама и тя що ми се хваща толкоз лесно, не знам. И що ли се не прибрах снощи, да се разговорим, да се разберем. Ей го и брат ми и той вика, че не е Сева ни крива, ни лоша,  а Ставри е тоя, дето мъти водите и иска да я има и готов на всичко е за да стори това. Глупак е Ставри и лош човек ще излезе да е, Сева няма да му се даде, а па аз, аз само още един път да видя да  й вдига  вежди и да й зяпа гърдите като тупа ония шарени черги, ще му извия врата ей с тия ръце, като сухо дърво ще го скърша, проклетника!" Гневи се Манол и жал го е, че без нищо обиди жена си. ""И сега, де да я търся? Къде па е хукнала толкоз рано в тая виелица? Не мож да е отишла при него, не може! - ама подпира му пак оная забравената игла под сърцето на Манол. Изгася печката и гологлав, по риза излиза, притичва през двора, виелицата го блъска в лицето с ледени късчета, досущ ледени карфици. Тропа Манол по вратата на Ставри. Тропа минута, две, три, не отваря никой. Колкото е люта виелицата, дваж по лют е Манол. Блъска с все сила, с юмруци, с крака, с глава ще я разбие проклетата врата. Най-после, вратата се открехва и отвътре наднича Ставри. Лицето му е подпухнало и червено, в очите му неясен поглед мержелее. Пиян е на мотика.
- Казвай, мършо, къде е Сева, къде е жена ми, негоднико?- стиска Манол юмруци и в главата му не виелица, а огън гори.- Казвай, че те убих те тука!
- Я да се бегаш от тука, инвалид проклет! Ни я знам жена ти, ни искам да я знам тая долна пачавра. Ходи я търси по бардаците нещастнико, само там мож я намери. Сигурно добре я работят още от сутринта. Аха да се изсмее Ставри
Виелицата изкрещява и селото отваря очи! Петелът Маргарит вие като куче, кокошките хвърчат из курниците и си скубят перушината.
Ставри лежи на пода разперил ръце и крака, лицето му е изкривено, очите не гледат никъде. Манол е подгизнал. От кръв. От кръвта на Ставри. Седи на стълбата и гледа към планината ли,  към небето ли, към тоя ли, към оня ли свят. Снегът е бял, толкова бял, че боли да го гледаш. Ама само там по високото, дето ни се види, ни се стига до него. По ръцете на Манол падат снежинки като големи хлебни трохи, падат и се стопяват в червени петна. По пътя бръмчи кола. Вие сирена, вие и присветва шарено.
Вали, вали и хвърчи, и не спира снегът. Трупа и затрупва червена памучна кърпа. Там някъде до Змеевата дупка.
И чергите остават неизтупани.

Калинка мая

Цял изгрял е месецът. Иначе наперен, днес той оглежда унесено лика си в тъмните води на Янтра. Рачо Ковача е отпуснал чука и е потънал в мислите си. Генчо е сам на скалата. Брои нощни калинки. Никоя не ще да му покаже пътя. Отпива глътка Светло и продължава да брои калинките. Някой идиот свири на балалайка в тъмното, друг идиот пее с възторгнат от водката глас "Калинка, калинка., калинка мая..".  Иде му да ревне, да събуди Рачо-ковача от металния му сън и да блъскат, да блъскат  двамата с чука по тая скала, додето вече ни калинки отстанат, ни малинки.
Калина живее наблизо, но Генчо няма да отиде при нея. Щото при нея сигурно е оня Иван с голямата глава и излишък от мускул. Кретен. Завършен кретен. Три пъти повтаря седми клас, сигурно е  кажи-речи на трийсет вече. Ама баща му е кмет и той може да си повтаря колкото си ще. И да не го е срам. Има кола и къща на центъра с три ката и три гаража. И ресторант имат. С мръсни, надупчени от цигари хартиени покривки, фалшива ракия и кебапчета с неясен произход. В града изчезнаха бездомните кучета по времето, когато отвориха кръчмата.
Калинка, калинка... дращи по мислите на Генчо балалайката. Хубава е Калина. Най-хубавата. Косата й е с вълните на Янтра през пролетта и с цвета на дълбоката лятна нощ в Балкана, когато се чуват единствено стъпките на самодивите и шума на тревите. Кожата й е по-бяла от първия сняг по върховете, а погледът й със сигурност е с дълбочината поне на Марианската падина.  В трети клас ходиха заедно на пиано. Веднъж свириха в дует и Генчо докосна ръката й. Пръстите й потръпнаха, а усмивката й му взе сърцето и го хвърли на дъното на реката. Той познаваше звука на стъпките й. Като бяха на десет той чуваше забързаното тап-тап-тап-тап на маратонките й , смехът й кръжеше по маргаритите в градините, от него въздухът звънтеше и се ронеше. После тап-тап-тап-тап се превърна в трак-трак-трак. Първо малко нескопосано, после по-уверено, равно и звънко. Калина имаше рокля с големи червени макове. Когато се движеше, маковете дишаха и платът трептеше по тънките й бедра. Тогава Генчо спираше да диша, тя увиваше ръце около врата му и отпускаше тялото си в прегръдката му. Един ден дойде Иван и я взе от прегръдката му. Генчо се сдоби със счупен нос и куп синини по тялото. Не се отказа. Калина се отказа от него. Иван я караше с колата и в града заглъхнаха стъпките й.
Тази нощ беше последната за Генчо. Утре щеше да замине. А Калина щеше да остане. С Иван. В задимената кръчма. Може би за това мислеше и Рачо ковачът, вперил поглед в тъмните пазви на Янтра. Генчо го нямаше на скалата, само бутилката Светло още  стоеше там, недопита.
Не, не е умрял. Жив и здрав си е. Генчо бе умно момче и умен мъж излезе от него. Въпреки Калина.
Днес тя го видя да спира колата си пред старата къща на родителите му. Но той не я видя. Не я и чу. Сега той имаше друга Калина и чуваше друга мелодия. Не оная на балалайката.