Смелостта да бъдеш свободен

Когато децата ми бяха малки, един от най-вълнуващите моменти, беше този, в който пуснаха последното пръстче на ръката ми и пристъпяйки неуверено тръгнаха сами, с техните си крачки, независими от моите. С усмивка от радостта, че са се справили смело сами. Първите крачки, първото усещане за свобода. Някога, преди едни там четиридесет години и аз съм направила същото с ръката на майка ми. Погледнала съм я, тя ми се е усмихнала окуражаващо и аз съм пуснала последното пръстче, за да тръгна сама. Първото ми усещане за свобода, неосъзнато , може би. С годините се научих да вървя уверено, да тичам дори като луда, ясно чувствайки тая свобода. Тя ме изпълваше, а понякога и ме вкарваше в беля. После реших да спра да вървя, не защото поисках, а защото сметнах, че е по-добре да не търча като луда, защото мога да вкарам не вече себе си, а някой друг в беля. И се хванах за едно пръстче, ама то не беше на мама, чуждо пръстче, което обаче не спрях да желая да пусна. Исках да се отскубна и да хукна, накъдето ми видят очите и накъдето ме тегли и сърцето, и мислите ми. Исках, ама не го направих. Не го направих от страх, да не сторя неприятност на семейството си. Това беше осъзнат избор. Сложих кръст на всичко, което ме подкощряше да литна и седнах на един стол, зад един монитор, заради едната месечна заплата. Учих неща, които не трябваше да уча, вършех раабота, която не трябваше да върша, давах от света си толкова, колкото не трябваше да дам. Дори се научих да обичам пръстчето, да го уважавам и зачитам. Ама тая обич не е като тая на мама, сещате се. И дойде времето. Моментът, в който пръстчето изчезва, преди да си се престрашил да го пуснеш. Опа, залюлява се земята и аха да се пльоснеш и да си разбиеш носа. Обаче, в тоя миг, нещо в теб, така добре натикано в ъгъла на сърцето и на оня безобразник разума ти, скача, бясно-побесняло, сякаш даже заредено от дългогодишната принудителна кома, в която се е натикало, скача и такъв шут ти забива в задника, че не само не падаш и не си разбиваш носа, ами и хукваш като бесен да търчиш. Толкова отдавна не си тичал така, толкова отдавна не си се осмелявал да го правиш, че сега усещаш, че не можеш да спреш. Усещаш, че си свободен и че никой няма да те спре, дори и да свършиш хиляда бели. И в тоя миг, в просветнатата ти глава нахлува един спомен, оня спомен, за мама и последното пуснато пръстче. За оная нейна усмивка, която те е окуражила, дала ти е смелост да вървиш сам, абсолютно сам и да бъдеш свободен.

След шестнайсетте ми години доброволно робство, днес аз отново излизам от комата.
Отивам да видя мама и да й кажа, че аз още мога да тичам, сигурно ще се науча и да летя.

Среща

Имам 60 мл. кислород, половин пластмасово шише с вода от кранче, бонбони с вкус на круша и някакъв черен шоколад, дето да ми вдига нивото на серотонина, че мойто открай време удря дъното и то баш ей в тоя сезон, дето ни е зима, ни е пролет. Деанксит нямам. И рецепта също. Мисля да спра цигарите и виното. Това като цяло вероятно са явни признаци на депресивно-обсесивно.. оффф, абе скапано ми е. Още по-скапано ми стана с тоя кретенски сняг, дето умори и без това едвам изкреталите софийски кокичета. Та понеже ми е такова точно разсипано, особено в тоя вмирисан офис, слушам музика и чета, щото в един момент почвам да се усещам, че ако не спра да ги разчитам тия безумни обществени поръчки и да си трупам на душата тия тлъсти безвкусни термини, твърде вероятно е да скоча през прозореца. Обаче, нали деца имам да гледам, та тук превантивно и непрестанно колегите държат прозореца затворен. Липсата на деанксит и кислород, както и въздържанието от спиртни напитки и тютюн обърква съзнанието ми и почва да му играе номера. Представям си, че е петък и довечера трябва да ходя на някакъв купон. Щели да идват Ицо Ботев, един Димчо, някакъв по-възрастен Иван, един Никола, един Пейо, един по фамилия Милев, от Раднево. По-късничко щели да наминат един Данчо, дето все за няква жица се кахъри и Митко, дето дърпал дявола за опашката. Аз си нямам идея с кого ще ида на това парти, щото Мони свири в Добрич, па от колегите никой не си пада по частни партита в забутани софийски кръчмета. Как и да е. Към 18,30 гася умната машина да не харчи и тя ток през уикенда и се набутвам на метрото с билет от 1,60, щото карта нямам ни за градския, ни за финансовия свят. Мушвам се по преките около Радиото и финално леко притеснена, че съм подранила, влизам в двора на една къща. Там стърчат два бора, а под тях едвам-едвам кретат 4-5 дървени маси, покрити с извехтяла мушама на розички, закрепена с ръждясали кабърчета. Сенчесто е и мирише на домати и лук. Очевидно и на ракия. Някви двама опърпаняци седят на крайната лява маса, лющят карти и пият бира. Ква пък игра има само с двама играчи.Нейсе. Сантасе май беше. В дясно, баш под единия бор, е мойта компания. Две маси са събрали и очевидно вече са се почнали. И с пиенето, и с приказките. 
- Добър вечер- смънквам и гледам в тревата, че ме е хванал пак срамът.
- А, айде бе, момиче, начакахме се да те чакаме!- туй е Ицо, той е по-пиперлия и ме смущава, та почвам да си кривя пръстите, щото друго не ми иде на ума- Ай, не ги криви тия пръсти, а сядай, ей тук, до мене баш, местото ти пазя. Що се срамиш ти от мене, аз не съм чак така страшен, дето приказват. - Ицо дърпа стола, та да седна по-лесно.
- Хич не си!- обажда се нахилен Иван. Те твойте приказки все така са накриво, не се научи да ги редиш както си им е ред!
- Абе, бай Иване, ти все да халосаш младежта значи, все езика й да орежеш. Ай, сядай, сядай, не го слушай тоя старец проклет!
- Старец, старец, ама мойте песни..- още по-засмян отвръща му бай Иван
- Твойте песни, мойте песни, кой ти му е до песни! Кажи му, бе Димчо, не стой така и ти! Ко пак си се угрижил? - Ицо хвърля дружески поглед към свилия се до бай Иван Димчо. Очите му са големи и светли. Хърлят светлината си върху Димчо и той се размърдва ободрен на стола.
- Ице, на майтап го караш, ама то и аз като се размисля, всичко е един голям майтап. И ние сме майтап, даже и бай Иван е майтап. Пали Димчо цигара и предлага галантно и на мен. Взимам си, а той погалва ръката ми леко, щото тя не спира да трепери.
- Ко ти е на тебе, бе момиче? Каква ти е мъката? Ай кат черна песен си днеска. Налей, Ицо на детето да пие, че се кахъри  тя много с тоя проклет живот.
- Ше й сипя, на душа й да олекне!- Ицо пъргаво се изправя и взема шишето от бай Иван.- Айде, момиче, пий с нас и не го мисли толкоз тоя живот. Той е река и река ще бъде винаги. Като Дунава. Не се кахъри, че се давиш, а се научи да плуваш по-добре!- смее ми се, та чувствам, че ми минава притеснението.
- Ицко, хубаво го каза, момче, хубаво- потупва го по рамото Пейо, който досега само мълчеше и гледаше как ония отсреща цакат картите. Той живота, момиче, може и река да е, може и вятър да е, може и да те гори, да те мразѝ, може, ама важното е каква ти е песента на тебе, тая, дето ти я пее душицата. Твойта си песен. За нея ти сама музика трябва да съчиниш и думите й сама да напишеш. С чужди не става! 
Аз отпивам глътка ракия. Пари ми, люти ми. Иде ми да ревна с глас. Дръпвам си от цигарата, ама поглед не вдигам, щото усещам, че всичките са се вторачили в мен и чакат да проговоря. Да им кажа за моята песен. Ама какво да им кажа, като аз още тая песен не съм я съвсем съчинила. Още е такава сурова, недонадраскана. Звукват й някои тонове, но аха да изградят мелодията и всичко се срива и става на траш метъл. Думите се лепват като мокри есени листа по нея, лепнат се, па после ей така изведнъж хвръкнат и тя остане гола като струна.
- Ама и вие сте едни идиоти!- сваля очилата си онзи Милев от Раднево и ме поглежда. Усещам погледа му и вдигам глава, щото от него ме е най-малко срам.- Вие и ваште песни! Не го ли виждате момичето, че мислите му трошат и глава, и сърце! Чуй ме, дете, все така ще ти е, няма да миряса нито това дето хубаво пее, нито другото , дето вие на умряло. Ти само ги слушай, тя песента ти, дето викат ей тия идиоти тук, песента ти звучи точно ей там между чистия тон и воя. Между плясъка и писъка. Насред небетата ти. Небе имаш, гледай в него! - Милев отпива бързо от чашата и слага обратно очилата си. Има хубава шапка и добри очи. Хубави очи. Две.
- Ха, ей туй е приказка, Милев!- Никола е придърпал стола си по-напред и тропва одобрително с длан по масата. Чашите подскачат, но ни една не се катурва да се разлее. Вяра, дете, вяра му е майката. Вярвай в туй, дето го имаш, другото е бесило за душата ти! Винаги ще има кой да иска те беси, ама ти въже в ръцете му не е нужно да слагаш!
Дядо Иван се е вторачил в високото на единия бор и кимва в съгласие.
- Аз, момиче, може по-стар от  тия тук да съм. Ама не съм толкоз изперкал. Виж, че още ми слушат думата, даже и тия хаймани! Та, викам ти, ума ти да те води, а сърцето да ти чертае пътя. Едно да са!
Милев се подсмихва, Ицо махва с ръка, ама види се не е несъгласен.
- Бори се бе, борба трябва и да плуваш да можеш. И в мътни води и в ледени!
- Ей я къде е дружината!- един бодър глас кара всички да се обърнем- Ай, живи-здрави да сте, че ни дочакахте, че с тоя хайванин е трудно човек навреме да стигне някъде. Чичо Митко бутва с лакът Данчо, който учтиво е свалил шапката си и кимва за поздрав- Не можем да се разберем с тоя, хем сме авери, хем все ще се сдърляме за нещо. Два часа дотук се тътрим, щото някви песове да сме хранили, по подир в църквата да сме идели, че за бедните да дадем, после..и аз вече забравих какво беше. То, с тоя човек все така! Ама как да го зарежа като го знам, че е душа човек, да му се не знае! Ай сядай, Йордане, да се видим с тия хитреци, че ей ги изпили вече пиенето. Придърпват по един стол, Ицо им подава чаши и налива догоре. Личи му, че им има уважението. Следва наздравица. Звънват чашите и чистият тон се посипва по игличките на бора.
- Виждам- отваря приказка чичо Митко- че четата е положила усилия и успешно се е справила с пиенето и с задачата да ти бръмне главата, нали дете? Аз от чичо Митко малко се срамувам, че го знам, че ми чете мислите, ама кимвам и се усмихвам с все сърце, щото нямам какво да крия, ни от него, ни от другите.- То, дете, цял живот ще ти чука някой на портата за щяло и нещяло. Един за добро, друг не. Хубаво е да се научих да познаваш кой чука, та да знаеш кой да пускаш при себе си. Нали, Йордане, съгласен си тоя път с мене, нали?
- Че то с теб смее ли човек да не се съгласи!- Йордан е великолепен. Тих и точен с думите. Много точен. Знаеш ли, дете, оная история за жицата с лястовиците. Знаеш я, що ли питам. Ама знаеш, че аз все черни тия лястовици съм ги виждал да се висят на нея. Ни една бяла сред тях не видях. Не и сред лястовиците. Ама има сред хората една такава. Викам и аз надежда. Нея без пари я дават ония, що сърце имат да дадат. Ти, дете, сърце имаш, нали? Не гледай само черните птици, не мисли толкоз ти за тях. В ниското има и бели. Айде, наздраве, дружина! Ицо, викни му на сервитьорчето да донесе още и вино, и ракия! 
- Ша го викна, бай Йордане, ама сметка няма да плащам сам!
- Няма бе, Ицо, няма да плащаме ний. Детето ще плаща, нали затуй се трепе по цял ден в офиса, та да има с какво да сгрее душата на тия, дето я чакат и мислят! 
Дружината се разсмива дружно. Аз също. Чашите звънят, дрънчат и пеят.
Отварям очи. Последната спирка. "Моля, пътниците да напуснат влака!" Време е да се прибирам у дома. Там някой ме чака.

Послеслов (след няколко изпушени цигари и едно кафе)- Не стойте дълго без кислород, иначе рискувате да пишете подобни текстове и да ви обвинят в нездрав ум. Баш пък Ви дреме! Лека вечер!