Само за лека нощ

Няма да се върнеш, татко. А тополите, тополите, татко, навеждат глави, за да плачат над мен. Тази кола заминава пред мен и ти, ти си там. Сам.  Притихнал и лек. Полита душата ми след теб по завоите. Един...до хиляда сто и един. До пръст, до кръст и до криви лалета. Потъвам в рохкава пръст,  дращя по въздух, земя и разсичащи спомени. По земя и стъкла, по стени и по камъни. Под ноктите ми се събира корава кървава тъмнина, изкривява лицето ми бодеж от болни таралежови игли. Не си гроб, ти не си. Едри кокичета събират слънчеви капки и пресен пролетен дъжд. Две жени метат и пият кафе от пластмасови чаши. Песен и плач. Аз не плача. Аз съм ураган. Безпощаден. Към себе си. Само. Луната е непохватно разрязан лимон. Мирис на мастика и сок от разпукани круши. Сладко и лепкаво. Вечност. Безпаметно. Небето е синьо, все толкова синьо през май. Сгушено в гърдите на едната разцъфнала Витоша. Детски смях. Улица. Баби пият кафе и пушат с утеха евтини цигари на сянка. Таксита. Трамвай. Ягоди. Нося две чаши кафе. Казват, че си си тръгнал завинаги. Кафето извира от чашите без да опари ръцете ми. Почвам да плача. Сълзите са кестени- твърди и тежки, тъмни и лъскави като лято, събрало живот. Вече съм есен. Вечно есен ще съм. В косите си и в плача на смеха ми. Но още усещам и пак ще усещам мирис на прясно изпържени летни картофи, случайно разлята по масата бира..твойта усмивка, после смеха ми. и музика от един твърде стар касетофон. Ти тихичко пееш и пушиш цигара в тъмното. Говориш ми. Аз ти говоря. Прегръщаш ме. Не за последно. Само за лека нощ.