Баба Донка е на осемдесет, може би на осемдесет и нещо. Никой не знае, дори и аз. Аз живея в нейната къща, но не съм й внучка, нито дъщеря. Баба Донка живее на партера. Пет стъпала и си на двора. Кооперация в полите на Витоша. Стара, малка, няма парно отопление. Едно време баба Донка и нейният дядо Георги спечелили от тотото някаква сума пари. Много пари им се виждали, може би и много да са били. Купили си тая малка квартира с тях, за да е по-добре за децата им. Баба Донка някога била млада. Живеела скромно, да не казваме бедно в софийско предградие. Ходила на работа с колело. Петнадесет километра в едната посока, а децата за нея някак вързани, наредени, гушнати. Излиза младата Донка преди да се заруменее слънцето, наоколо аромат- бъз, коприва, сливи, джанки, лалета, божури и нарцис. Според сезона. Завърта педалите на велосипеда и отива на работа. Да щие, от осем до седем. Боде пръсти, боде си и на душата. Тая маъка край ще ли да има, мисли си тя, докато крои някоя булченска рокля или кадифена пола. Тъй си на себе си говори, щото не й се ще да й живеят децата в нищета. Говори си, ама ни хлипа, ни кълне живот, държава или съдбата си. Тъй й минават дните. Все грижа от изгрев до изгрев. Понякога с Георги гледат залеза, пият чай и си мълчат тихичко. Знаят, че по-добре ще бъде. Малко по-добре. С едно левче от заплатата Жоро взел, че пуснал едно тото на път за дома, ей тъй на шега, без да мисли и премисля. И ей така, спечелил. Голяма била радостта вкъщи. Щели да имат своя стая момичета им-мъничка, ама тяхна си. Усмихнали се децата, усмихнала се и Донка. Наредила апартаментчето- чистичко, топличко станало. Сложила шивачната машина в малката кухня в ъгълчето под прозореца. Хем светлина да й взлиза, хем да не пречи на другите. И продължила да шие. Научили я съседките и съседите. Кварталът, после съседният, от целия град заприиждали хора при нея за нова дреха да им ушие, старите да им преправи. Заобичали я, щото хем добре шиела по моди всякакви-стари и нови, хем малко пари за тази си работа взимала. Който когато имал, не припирала тя за пари. Та и хората не забравяли да й платят. И за дрехите, и за доброто й- за дрехите с пари, че да си гледа децата, за доброто с друго добро. Богато баба Донка не заживяла. А смеел някой да й рече, че по-скъпо трябва да взима на хората, а тя го по дяволите изпращала.
Дошла един път при Донка млада жена с малко дете на ръце.
- Лельо Донке, абе искам да те питам- жената е с лице слабо, длъгнесто, очите й са големи, широко отворени, сини и лъскави като стъкълца, в които се вглежда небето- да те питам, да те примоля, ама ми е неудобно някак.- къдриците на тъмната й коса са притихнали, тънките й бели пръсти потрепват на коленете й- Ей, есента преминава и студено иде, та искам на детето жилетчица да сложа, да му е топло, да му е меко. Ти ги умееш плетките, помогни ми, ако време имаш. Да ти платя обаче не мога веднага. Сама останах, остави ме бащата на детето и се отвя нанякъде, не ще и да се върне. Работа не отказвам, ама не ме щат, чуят ли, че съм с бебе и сама. Ни майка, ни баща живи останаха та да са ми в помощ. Ходя, питам, разпитвам, не губя надежда, все ще склони някой, ама студът ме плаши, не за мен, за детето ми е мъката.- младата жена е стиснала устни, старае се да не заплаче. Не иска да я съжаляват, не иска без отплата помощ.
Шевната машина спира да трака. Баба Донка не вдига очи, защото са препълнени със сълзи, вдигне ли ги - ще се излеят. Минута е тихо.
- Абе, Лиле, момиче глупаво, що чак сега идваш ти тука при мен, що детето без топла жилетка държиш, та да вземе та да простине! Беля ще направиш! Върви си сега, хич грижа нямай, утре тука да си по обед.
Изпраща баба Донка младата жена и натиква в ръцете й смръзнати няколко банкноти, сгрени от дланите й. Не търпи отказ, корва жена е.
- На детето да му наготвиш, супичка и ти да похапнеш, че като те гледам, на изчезване си се докарала. Върви и утре те чакам.
Младата жена плаче и притиска до гърдите си съненото мъниче. То отваря очички и се прозява широко. Очите на баба Донка са светли.
Оплете тя жилетката през нощта. С най-небесната прежда работеха сръчните й пръсти. На всяко премятане сърцето й наричаше добрина. На разсъмване подаръкът беше готов. Зави го баба Донка в пъстра хартия и се зае да меси погача. Погача се меси само с чисти ръце и с мисли за обич. Тогава хлябът е сладък и случва вълшебство. Всяка хапка е наречена, с всяка хапка преглътната, преглъщаш обич. И си сит. За един живот напред.
Лили дойде по обед. Седна в топлата кухня при баба Донка. Остави до себе си на дивана детето, зави го баба Донка с меко одеяло и двете седнаха на кафе. Есента отвън горчеше и капеше, а вътре бе топло и ухаеше на мащерка и топъл хляб.
- Лельо Донке, ти си вълшебница- младата жена не откъсваше поглед от малката синя жилетчица. Широки ръкавки, за влизат по-леко ръчичките, прежда с цвета на небе и докосване на памучни облаци- Благодаря ти от все сърце, ти си ми спасението. Ще се отплатя, няма да те забавя. Работа тази сутрин ми предложиха в книжарницата. И детето мога да си взимам с мен, на първо време, после една съседка прдложи да го гледа, а в отплата иска само книги да й давам за четене. Аз у нас туй имам само. Книги от земята до тавана. Не ще ти забравя добрината, не ще!
- Ти сама си своето спасение, Лиле! Ще ти се нареди живота, знай това! А за детето жилетката е подарък. Пари няма да взема за нея никога. Не се противи, казах, няма да се накривя. За мен е радост, не ми я мрачи с приказки за пари! Да не си посмяла! Айде, пий си кафето, че ще изстине съвсем!
- Но не можеш да ми откажеш едно- Лили е вдигнала очи към баба Донка и днес те са светли- Тази малка кутийка искам да ти дам, не ми я отказвай! Ето, вземи я!
Баба Донка клати глава, усмивка се плъзга леко по устните й, тя приема кутийката. Отваря я. Вътре има луковички, на лалета. Седем.
- За градинката ти, да си ги засадиш отпред, напролет да разцъфтят, тъй както цъфти ти и на теб добрината!
Лили завърши университет и замина за Холандия. Момченцето й порасна под грижите и обичта й. Днес е голям мъж. И обича жилетки, сини. Майка му запази малката му първа жилетка. Подари му я в деня на неговата сватба. За да е с него доброто, което една жена някога стори за него и за нея.
Баба Донка засади малките луковички. Напролет цъфнаха седем лалета, на другата седемнайсет, на петата стана трудно човек да ги изброи. Червени, жълти и шарени. Пъстър килим.
Баба Донка си отиде преди години, но градинката й цъфти и до днес. Напролет внукът й къса лалета. За мен. С обич.
Няма коментари:
Публикуване на коментар