История с пантофи

Някога мама не обичала да носи пантофи. Вечно боса ходила лятото, а през зимата по чорапки. Баба й се сърдела и повтаряла да си сложи пантофите, за да не настине, а и да не си цапа чорапките. Все повтаряла баба, а мама все забравяла за пустите пантофи. Минали години и мама пораснала. Станала студентка и на една екскурзия през зимата се запознала с тати. Много се обичали и често си разменяли подаръци, не само по празници, а просто така, защото били щастливи, че са заедно. Една година, някъде преди Коледа, двамата се разхождали по магазините, за да избират подаръци за родителите си. Валял сняг на големи"парцали" и било много студено. Тати държал мама за ръка, защото нямала ръкавици и ръцете и били премръзнали. Тати казва, че топлината от неговата ръка стоплила ръката на мама, защото била магическа и идвала право от сърцето му. Когато ми разказваха тази история мама му се усмихваше с една леко тъжна усмивка и го гледаше нежно. Разказваха, че когато обикаляли из един магазин и мама избирала подарък за баба, тати тайно се отдалечил от нея, Искал да и купи  нещо, без тя да разбере. После се срещнали и той и подарил .. пантофи. Дори  вече пораснала, мама все така си ходела боса изкъщи. Онази година зимата била много студена, затова и тати решил да и вземе красиви и топли пантофи. Но вместо да се зарадва, мама се ядосала и се скарала на тати, че и купува такива неща. Пантофите били за бабите и лелите, които само си стоят вкъщи пред телевизора и печката, а тя искала тати да я обича и да я смята за хубава, а не да иска да е само домакиня, Мама се натъжила. Тати се натъжил също и върнал пантофите. Тръгнали си от магазина и не си говорили дълго, но тати пак държал ръката на мама, за да не и бъде студено. Вървели из града, а снегът валял ли, валял. Приличали на ходещи снежни човеци. Тогава тати помолил мама да се ожени за него и  обещал никога да не и подарява пантофи. Засмяла се мама и приела, но само при това условие. Минавали Коледа след Коледа, родили сме се и ние с брат ми, но мама така и не получила повече пантофи за подарък. Вкъщи ходи боса, само понякога слага едни джапанки, когато мие или простира . Когато дойде зимата и стане студено на балкона при печката, на която готви, мама се шегува с тати, че не я обича и че едни пантофи не иска да и купи да не и е студено на краката. Той категорично отказва и отговаря, че няма да наруши обещанието, което е дал. Смеят се. Мама пък ми се скарва, че ходя боса, а е студено и си цапам белите чорапи, които ми е купила вчера. Аз често забравям да си слагам пантофите, но тя винаги ги намира и ми ги донася, за да ми е топло и да не се разболявам. Така прави и с брат ми, който също ги забравя, ту под масата, ту под леглото. Тя се навежда, намира ги и ни ги носи. Казва, че го прави, защото ни обича. Тати я наблюдава и клати глава. Казва, че пантофите са го събрали с нея и и припомня как му се е накарала в онази далечна зимна приказка. Това си е тяхната пантофена приказка, която ги кара да се смеят и им напомня за магията на топлината в дланите и любовта в сърцата.

Happy birthday ( преди 39)

Загубил си лилави хризантеми..
Виж, вятър гони те по калните петна.
Не чуват- глухи са и неми,
прелитащите есенни листа.

Забравил си подаръка за мен-
затова събираш лунните следи.
Разкъса се нощта и почва ден,
естествено,че днес ще завали.

Но виждам как нагазваш в локвите,
и с риска на откраднати цветя,
отчупваш от луната толкова,
колкото е рекла любовта.

Ноември

Ноември- без дъжд и мъгли,
ноември- с вятър и крехки слани.
Загубих се в порой цветове,
заля ме слънце и чисто небе.

А твоите сини очи са следите
на моето вярващо утре, защото все пак те обичам
и на всеки кошмар без страх се обричам
за теб!

Безпощадна е всяка река,
щом танцува дъждът по ръцете й,
а аз се преливам в полята
от ръж и синьо сива нега.
И преди и сега, и завинаги
пак ни пресреща нощта.
Откъсни ми звук от душата й
и тънък лъч полутъмна луна.
Донеси ми смеха на морето
и плача на тъжна звезда,
обичай очите ми- пъстрите
и снежинките в мойте коси,
докато дишам- обичай ме.
Сега е ноември и не вали.

Из един особено скапан ден

Днес ми е един от онези дни, както се казва, в които нищо не върви. Ама не само, че нищо не върви както трябва, ами направо стремглаво се е засилило към пропастта. Едно , че съм спала на пресекулки някъде около час между 5 и 6 сутринта и благодарение на безсънието, и двете уискита снощи, в главата ми се извършва бясна щурмова атака на разлютени спартанци. Друго, че такива тягостни мисли са ме завладели в последните дни, че на моменти цялото ми съществуване изглежда напълно лишено от какъвто и да било смисъл. Наближавам 40-те, а нямам нищо зад себе си, Като гледам каква ми е перспективата, не очаквам особени промени. Това, като погледнем нещата в професионален и съответно финансов план. Почнала съм да се самоанализирам в последно време. Но както и да го въртя, както и да се премислям, разбирам как нищичко не съм постигнала, освен, разбира се че родих двете си прекрасни деца и спрямо силите си се опитвам да ги отгледам. Но не смятам тях за постижение, по-скоро те са единственото ми щастие. Около мен хората изглеждат някак стабилни - със стабилни разбирания, стабилни чувства, стабилни взаимоотношения и стабилно финансово положение. Аз не притежавам нито грам от тази стабилност, най-малкото що се касае за финансите. Почти на 40, а даже и дебитна  карта нямам. Взаимоотношенията ми с банките се свеждат до проклетите зелени бележки. Тук, вярвам всеки българин ще разбере за какво говоря. Едвам изкарваме месеца, особено след 20-то число. Броя стотинки, смятам всеки разход, лишаваме се. Ето това най-много ме тормози. Каквото и да поискат децата, ние вечно отказваме, отлагаме отново и отново за следващия месец. Скалъпвам някак един път годишно да отделя пари за някакви що-годе по-читави маратонки, някоя блузка и дънки от разпродажбите и толкоз. Дотам. Не се оплаквам, не ме разбирайте погрешно. Знам колко много страдащи хора има и у нас и по целия свят, ясно ми е, че те са в пъти по-зле от мен и наистина нямам право да се жалвам. Яд ме е обаче на факта, че в нашата държава, хората, които се стремят да постигнат нещо, не се навират на очи, не досаждат с присъствие и не мрънкат за щяло и нещяло, винаги са и ще бъдат задушавани, винаги ще бъдат използвани, за сметка на някой прост, селски хитрец. Не мога да приема такава реалност, в която човек със знания, умения и възможности бива смачкан, за да възтържествува простотията на бедния духом лакей. Какви епитети само ми хрумват за него! В последните години забелязвам и как се променят хората около мен, познати, приятели, колеги. Хората притежават една удивителна способност и тя е да се приспособяват към всяка промяна, било и тя нежелана и неодобрявана. Свиваме рамене и продължаваме да слугуваме на същия онзи селски плиткоумен хитрец, който възбуден мята жадни погледи към постигнатото от нас. Обират ни, ограбват ни, а ние свиваме отново и отново рамене и продължаваме да се влачим след лакеите, барем закачим някоя троха от това, което сами сме постигнали. И какво излиза накрая, че оня селският простак е по-начетен, по-мислещ, по-можещ от теб или от мен. И той винаги ще живее добре, а ние ще скалъпваме положението си, ще броим стотинките, ще се чудим с какво да облечем и обуем децата си, а той ще ни маха отстрани и ще ни се надсмива. Нищо, че е прост, а ние имаме култура и интелект. Това вече не се котира. Изпростяването на нацията е любимият ми ход на Простака. Най- точният ход. Шах и Мат. Няма интелигенция, няма мислещи хора, няма култура, няма естетика и морал. Ще строим магистрали...за овце.  Приспособяването, всъщност ни обезличава и продължим ли така, спрем ли да се бунтуваме срещу несправедливостта ще станем част от стадото, което върви след свирката на Простака. Пък било то и по магистралата.

Цигански сълзи

В началото на седмицата ми се наложи да поостана с дъщеря ми в една от големите болници в София. Няма да коментирам нито отношението на лекари и сестри, нито глобалното и страшно безразличие на системата към болните, нито мизерията в отделенията, нито архивната апаратура, с която специалистите се борят да спасяват къде живот на 80 годишен старец, къде на пет месечно бебе. За друго се замислих. За болката. За отчаянието. За онова пагубно чувство за  безпомощност, което вероятно е изпитал всеки човек.
8 и нещо сутринта. С десетгодишната ми дъщеря чакаме да ни изпишат  пред вратата на детското отделение. Приятен, проветрив коридор, облицован с неизменния кафяв теракот и една разклатена пейка. Отделението се заключва и трудно може да получиш информация за детето си, което са те принудили да оставиш самичко, защото няма място за придружители за големите деца, тези над три години. Чудесно! Към 9 часа пристигна едно циганско семейство- майка, баща, баба и  двама други мъже. Застанаха до нас. Говореха помежду си на цигански и нищо не им разбирах, но и не ми беше нужно. След половин час изкараха на носилка момиченце на 11-12 години, вероятно подготвена за сърдечна операция. Майката, разтреперена се наведе над нея и започна да я  целува по челото и да приглажда косата и. Не можеше да се отдели от нея. Накрая я издърпаха и качиха детето в асансьора. Малко след това в коридора останахме само ние. Някаква буца  заседна в гърлото ми и ме задуши. Няколко часа останахме във ветровития коридор и през цялото време ми беше някак тягостно и тежко. Не ми се говореше, не ми се играеше на телефона, не ми се пишеха мейли по работа. Седях и си гушках моето човече и си мислих, че светът е хубав, само защото децата ни го правят такъв. Тяхното дихание, докосването на ръцете им, усмивките им, изреченото от тях  мамо или татко всъщност създава света ни. Затова всеки, който е станал родител не помни добре живота си преди да се родят децата му и не може да си го представи без тях..в бъдеще. Бъдеще. Понякога звучи страшно. Страшно ми изглеждаше и в очите и на тази циганка, която след няколко часа видях отново как ридаейки се олюляваше по стълбището на болницата. Подкрепяна от бабата нареждаше нещо и плачеше. Не разбирам езика, но очите говорят един и същ език, сълзите също. Затова разбрах.
Навън е циганско лято. Цветовете се премятат като пъстра циганска дреха, подгонена от закачливия вятър, а небето е толкова, толкова синьо и чисто..като сълза. Сърцата ни шептят молитва за една страдаща душица, за едно измъчено дете. Моля се и плача. С цигански сълзи.

Нощ

Октомври, вечер, вее и вали
натиквам си сандалите във шкафа,
отгоре гледам- в локвите искри
блеснаха, щом лампите изгряха.

И асфалта  бързо се покри
с треперещи парченца светлина,
подгонени във вятъра сълзи
от тъжната целувка на нощта.

Гледам през терасата дъжда,
играе си под уличните лампи
Джапат хора с рошави коси
с чадъри, шапки и пазарски чанти.

Чакам. Ето ги. Така.
Баткото държи я за ръката.
Подтичват. Виждам. Вир вода.
Напряко газят през тревата.

Магично си красива малка моя,
здраво стискаш батко за ръка-
Ей сега, набързо зад завоя,
през улицата и сте вече у дома.

Вечерята-готова. Чаят чака
две премръзнали гърла.
Спира асансьор и ключът щрака,
затръшват входната врата.

А навън нощта е тъмно нежна,
И пак вали, вали така.
Не ме е страх и не тъгувам,
аз жива съм под две слънца.

В дъжда

Играят си дъждовни капки
с шантавата ми коса,а
очите ми са пълни с много
солено-есенна вода.

Мразя мига, в който тръгваш
и оставам с чадър под дъжда,
Запомнила на устните трепета
разтопени от мъка в нощта.

по мокро приплакват пак гумите
на тъжната наша кола,
боса наджапвам през локвите
и тръгвам, ужасно сама.

Липсват ми нощите заедно
и уморените твои ръце,
когато тихо говориш ми
и галиш мойто лице.

Намразила петък,чакам неделята,
зареяла нямо поглед навън,
дали ще си дойдеш по мръкнало
или може би, само насън..