Джар и лунното топче

Скрит под леглото, Джар подуши нощта. Когато огненото кълбо изчезнеше, въздухът придобиваше друг аромат. Днес той ухаеше на пържени кюфтета. Джар обичаше кюфтета и се облиза лакомо при мисълта за пет-шест апетитни месни топчици в паничката. Но уви, в купичката имаше само гранули с пилешко.

"Пфу!- омръзна ми от летяща храна- мислеше си Джар и отдръпна муцунка от храната. Вкъщи нямаше никой и на Джар му беше непоносимо скучно. Сега и топката му я нямаше. Липсваше му звънчето, което пееше в нея и меката ѝ сърцевина. Острите му зъбки пробиха плата и отдолу се показа някакво странно меко и безвкусно нещо, което полепваше по небцето му и го караше  да кашля. Затова онази вечер топката отиде в кофата за боклук. Яна му купи нова, но тя не беше по вкуса му, въпреки че беше много шарена и подскачаше като луда. Обаче си нямаше звънче и затова не беше весела. Джар се мушна под пердето и излезе на терасата. Тук миризмата  беше още по-силна и той набърчи черното си мокро носле. Огледа се, но по терасата нямаше следи от кюфтета. Вдигна глава и тогава я видя. Очите му светнаха от радост. " Леле, каква голяма топка! Жълта и кръгла! Сигурно си има и звънче! Но как да стигна до нея? Ако я повикам?"- Джар излая силно няколко пъти, но нищо не се получи. Подскачаше, махаше във въздуха с белите си лапи, но топката не помръдваше. " Брей, каква е упорита! Или са и запушени ушите! Той продължи да лае с всичка сила, ала тя оставаше все така далеч, без да обръща и най-малко внимание на неговото старание. След час, уморен и натъжен, Джар легна и заспа под светлия поглед на луната. Сънуваше старата си топка. Тичаше след нея, а тя звънтеше от радост. Ушите му потръпваха от щастие даже и насън. Луната не спеше, тя гледаше Джар и размишляваше. Трябваше някак да му помогне. А как ѝ се играеше и на нея. Ако можеше да се превърне в топче и да се търкулне в лапите му, би била най-щастливата луна. Но знаеше, че това не е възможно, защото ако си отиде, земята ще бъде погубена. Светла мисъл озари лицето на луната. Бръкна в десния си джоб. Своите джобчета луната наричаше кратери, в тях или всичко изчезваше или се появяваха нови прекрасни неща. Зависи в какво настроение беше тя. Ето сега, завладяна от благородната мисъл да помогне на Джар, луната затършува в десния си джоб. След минута извади от него идеално закръглено, гладко и пъстро камъче. Поогледа го и се усмихна. "Ти ще станеш една игрива и щастлива топка!"- каза тя и го качи го на бърз слънчев лъч с билет за Земята. Топчето въртеше очи и се питаше къде ли ще пристигне. Звездите му се усмихваха и го поздравяваха. А от звънкия им смях, сърцето му запя като звънче. Слънчевият лъч бе толкова бърз,че за нула време премина хиляди километри и ето вече докосваше земята. Топчето чувстваше силна топлина, усещаше как бързо каменната му обвивка се превръща в мек памук. Туп и ето го тупна пред някакво странно същество с щръкнали уши. Слънчевият лъч се стопи в тъмнината. Вратата скръцна леко и Джар отвори очи. Някой се прибира вкъщи. "Най-сетне, чак заспах от скука! Но, какво е това?-Джар подуши шареното топче. Имам нова топка? Шарена и мека е, чувствам, даже е и топла. Но откъде дойде? Джар погледна луната. Тя се правеше на заспала, но тайничко го наблюдаваше. "Хм, кой ли я е оставил тук и кога без да се усетя? Джар бутна топката с лапа и звездното ѝ сърце зазвъня. Джар подскочи от радост. "Ама тя и пее! Леле, аз съм толкова голям късметлия! Той захапа със зъбки топката и отиде да посрещне Яна, свил радостно назад кадифените си уши. Никой никога така и не разбра откъде се бе появила звънтящата шарена топка. Май само Джар подозираше. Онази нощ той заспа щастлив под ясния поглед на добрата луна. А навън все така продължаваше да се носи аромат на кюфтета.

Спомен

Луна на парче
и сън в чекмедже.
Думи дебели с
дантели оплели
стъклени рими,
в дъх на комини
минути унесени
и вишните есенни
шише тъмнина
зад лъч от бреза
две млади звезди
зад криви бразди.
Шапки от вятър
и коси от тамян
сълзи кехлибар,
по пътя издран
почти незловещо
и душно, и жежко
време отровено
сърцето заровено.

Джар и калните лапи (или колко е важно да бъдеш обичан)

Джар се зарадва на дъжда. Още полусънен той дочу тихото шумолене навън, а нослето му вече не бе сухо, а сякаш току що топнато в паничката с вода. Протегна четирите си бели лапи и се прозя широко. Зъбките му тракаха от глад, но  още бе твърде рано за закуска. Къщата спеше. Горещото слънце през последните дни бе уморило всички. Джар се покатери на дивана и погледна през прозореца. "Какви красиви локви е направил дъждът- мислеше си той-, а слънцето така блещука във водата, сякаш и то иска да се разхлади и да си поиграе. Джар се заслуша. Да, още никой не се бе събудил. Пакостлива мисъл проблесна в черните му очи. Скочи от дивана и се измъкна навън през кучешката вратичка. "Ехехеее, ето ме!"и  цопна в първата локва. После и във втората, и в третата. Лъскавата му бяла козина потъмня от калната вода, лапите станаха черни, муцуната мръсна, а по мустачките се оцеждаха кални капки, които той облиза с езиче. Претърколи се на тревата, изтръска уши и с ловък скок се намери в най-голямата и кална локва. Всичко това той повтори още няколко пъти, докато не се измори така, че едвам се дотътри до вратата. Бутна с кална муцунка капака и влезе в кухнята, оставяйки изящни тъмни следи по светлия под. Бе ужасно уморен и скочи на дивана да си почине. Тогава усети как гладът драска с нокти в стомахчето. Беше мокър и мръсен, уморен и гладен, а никой не бе станал да му приготви закуска. Увеси носле и кихна силно, после скочи долу и отиде до шкафа, където стоеше пликът с храната. За щастие, вратичката бе леко открехната и Джар успя с лапа да  я отвори. Задърпа силно със зъбки плика и след минута целият плик се изсипа на пода. Гранули имаше навсякъде. Какво блаженство! Той стъпваше по тях и после жадно, жадно ги лапаше. Яде, докато пред очите му притъмня. Май беше прекалил. Потопи муцунка в купичката с вода и изпи няколко глътки. Чувстваше се зле. Болеше го коремчето, а и главата му се въртеше. Кихна отново, още по-силно отпреди и легна на земята до диванчето, където обикновено сядаше малката Яна. Почувства се самотен. Беше му студено и миришеше на кал. Притвори очи и се опита да заспи. Почувства топлина, някой го галеше по гръбчето. Малката Яна се бе събудила от кихането му и сега стоеше на земята до него по пижамка и с боси крачета. "Ех, Джар! Какво си направил, целият си мокър и студен? Сигурно навън си излизал, разбойник такъв! И пода си изцапал, и диванчето. Храната си разсипал и си преял. Но Джар, не бива да ходиш с мръсни лапи по храната, може да се разболееш. Боли ли те коремчето, а? Кажи ми, Джарко!" Той нежно близна малката ѝ ръка и тя го разбра. Набързо измете и изми пода., почисти дивана и се захвана с кучето. Изкъпа го с топла вода и мек сапун, после го подсуши хубаво с голяма топла кърпа и сешоар. Направи ароматен билков чай за двамата, а за себе си сандвич със сирене и голям резен домат. Сгушиха се на диванчето под лекото одеяло. Джар се почувства много по-добре. Усещаше, че се унася в сладък сън. Яна галеше кадифените му уши. Тя го обичаше много, но дори и не подозираше колко много я обича той!

Веселият готвач

Тази история се случила  много отдавна, мили мой малък читателю, но съм сигурна, че ти ще разбереш, колко е важно да имаш добро сърце, а не просто голямо шкембе. Ето я и нея сега.

Когато бил малък, Гошко бил злоядо дете. Злоядо е дете, което не обича моркови, супа и зелен боб. Майка му имала двеста и две книги с рецепти, някои от тях дори специално написани за хранене на злояди деца, за съжаление обаче от незлояди възрастни. Още от изгрев слънце, тя мятала престилката си и започвала да бърка разни чудни супи и манджи, коя от коя по-ароматни и изкушаващи. Ала нищо не помагало. Нито рибата на керемида, нито бобът в гърне. Всичко отивало за гощавка на прасетата в задния двор на съседката леля Милка. Така си растял Гошко, с по филийка-две хляб на ден и литър мляко. Бил слабичко момче, ама иначе пъргаво и здраво. Един ден в града се разнесла мълва, че на площада при паметника  някакъв известен немски готвач  гощава минувачите с някакви странни хлебчета с нещо като наденичка вътре, ама по-различно, със сос от хрян или домат, както пожелаеш. Светнали от любопитство Гошкови очички, та се примолил на майка си да го пусне да иде да види за какво пък толкоз се вълнуват всички в града. Метнал се на старото си колело и врътнал педалите към центъра. А там- тълпа, целият град се е събрал и дъвче сладко- сладко хлебчета със странни наденички. Един едър, мустакат мъж, ухилен до уши, мята на голяма скара хлебчета и наденички. Говори развален български, ама всички го разбират и му се радват от сърце. Носи се миризма на вкусно. За първи път Гошко усетил глад, чак стомахът му захъркал като ядосан тигър. Срам не срам, малкият Гошко се промъкнал сред навалицата точно пред количката на веселия готвач. Кучето на Петър от съседната улица стояло до него, душело въздуха и се облизвало. Готвачът ги забелязал и подканил Гошко да се приближи. " Ти, дете, гладен?"- попитал. Гошко кимнал неуверено. След минута  вече дъвчел най-вкусния сандвич на света. И така цяло лято. Всеки ден Гошко минавал покрай Веселия готвач и получавал своя дневен сандвич, потупване по рамото и бутилка студена лимонада. Стигнало се дотам, че Гошко проял моркови, супа от леща и зелен боб яхния. Майка му не вярвала на очите си и не спирала да приготвя всякакви вкусотии от радост. Един ден завалял дъжд. Площадът покрит с жълти и червени листа пустеел под сивото есенно  небе. Нямало смях. Хората притичвали, скрити под тъмни чадъри. Гошко спрял пред паметника, но засменият готвач не бил там. Само количката му седяла самотно настрана, а по страните и се стичали дъждовни капки като сълзи. Гошко усетил, че краката му омекват и не му е добре, нещо лошо ще да се е случило. Така стоял Гошко под есенния дъжд с разбито сърце и сълзи  по бузите докато паднала нощта. Тая нощ той не можал да заспи. Майка му напразно се опитвала да го успокои, че чичо Жорж ще се върне и пак ще запали голямата скара, за да радва малки и пораснали. На следния ден леля Милка съседката, която знаела всичко, рано-рано потропала на вратата на Гошкови, за да им съобщи, че Жорж е починал миналия ден. Никой не знаел, но човекът бил много болен и знаел, че скоро ще си отиде от този свят. Затова  решил, че е по-добре  се върне в града, в който е роден, но още като малък трябвало да напусне след смъртта на баща си. Искал да направи нещо весело, нещо, което да накара хората да се усмихнат. С парите, които имал, купил количката за наденички и отделил останалите за продукти. Къщата на баща си пък оставил на младата Мария с двете малки деца, мъжът, на която избягал, а тя трябвало да живее с тях в плевнята на Минко Ковачът. Всичко това леля Милка разказала през сълзи. "Жалко, жалко- нареждала тя- такъв добър човек и как разсмиваше всички и какво добро ни стори, та целият град сега не спира да плаче за него. И твоят Гошко даже прояде, заради неговите наденички ли кренвирши ли, ама прояде детето. Гошко седял сгушен на пода и слушал думите на съседката. Мъчно му било, сърцето му свито проплаквало, а по бузите му шарели солени поточета. " Добротата, тя- продължавала леля Милка- никога не вика и не крещи, идва ей така иззад ъгъла и ти подава ръка да се изправиш. Награди и паради не ще. Бог да го прости човека, дано някой повтори добрината му!" Гошко изтрил с ръкав сълзите си,  разбрал бе какъв ще стане,когато порасне.

Мило дете, разказах ти тази малко тъжна, малко смешна история, не за да те натъжавам, а защото зная, че и ти си толкова добро същество, колкото са малкият  Гошко и чичо Жорж, продавачът на топли наденички.

Пред нас са блеснали житата (Един магичен Еньовден)

Събота. Някъде към осем сутринта. Спи ми се, та две не виждам. Храня кучето и пия кафе. Страшен задух в тая панелка. Пуша на терасата и се наслаждавам на синьото горе. Тук-там само някое дребно облаче се мотае. Припича. Еньовден е. Тръшкам се, че нямаме 300 лева за голям подарък на именичката  и за скромно парти в мола. Както правят повечето добри родители. Започвам още по-глобално да се тръшкам, като прибавям и факта за това, че съм ужасна майка. Започват да стават един по един. Първо тя, Еньовката, ухилена и все още със сън по миглите. После се появява сърдитият тийнейджър и изръмжава нещо. Закусваме криво-ляво. Жегата адски ме мъчи. Отивам да будя бащата. Ама той си е дошъл от свирене на зазоряване и мисията ми е почти невъзможна. Почвам нещо да мрънкам, Яна и тя. Той отваря едно око и се хили. Става след час. Ние вече сме бесни и сърдити. Преглъщам кавгата, която ми се ще да започна и на свой ред се хиля. Няма да има парти, ама тоя ден винаги крие някаква изненада, така че се доверявам на провидението. Купувам малко букетче на детето и го целувам по меката косица. Тръгваме навън. Ще ядем в "Козела". Последният път там, блъснах по невнимание сервитьорката и сега съм се дегизирала и се промъквам скришом към крайните маси. Ядем, ама хич не ми се яде. Чувствам се като добиче, което грухти и се поти. Яна иска да ходи на басейн някъде след Брезник, че много яко било. Ама как да обясня, че нямам 100 лева излишни за няколко часа, а пък и фигурата ми хич не е тип "бийч боди", та ме е срам. Не че не бих се изпльоскала в басейна в тая скапана жега, ама не става. Така сме в края на месеца, превръщаме се в истински математици и финансови експерти. Яна допива фантата и ставаме. Печееее. "Дай, да ходим на Витоша", викам на мъжа и той безропотно се съгласява. Вече сме в Бояна, когато решава все пак да се разходим до това незнайно село Конска, дето имало толкова як басейн, та като вземем заплата, да идем и ние като човеци да се пружим по шезлонгите и да си правим селфита на стъпалата. Речено-сторено! Моят телефон е прецакан и си губи обхвата, на детето не му бачка дисплея, а пък Симеончо няма батерия, така че сме без навигация. Нищо бе, ей го къде е Брезник, все ще се оправим. Обичам да пътувам през лятото с кола по разни селски пътчета, особено когато няма трафик. Едно такова успокояващо ми действа, все едно съм си взела навреме Деанксит-а! Стигаме по някое време в Брезник и се чудим накъде да подхванем, има някъде около шест възможни посоки. Една мадама на около четиридесет, адски лъчезарна, ни навигира. Благодарим и отпрашваме по селския друм там някъде след Брезник. Намираме прехваления комплекс и аз се мушвам под един чадър пред входа, за да чакам Яна да покаже на баща си къде иска да я води и колко е яко. Ама ние сме гадни родители и непрекъснато отказваме разни забавления на децата си. Ама не е щото не искаме, а щото така, да ги дразним. Шегувам се, естествено. За децата си съм на принципа на Балканджи Йово, каквото имам е тяхно, освен цигарите ми,разбира се. Побеснявам, щом някой ми тафи някой и друг фас тихомълком. Яна се цупи и гледа лошо, викам айде поне сладолед да ти взема. Ама сладолед там няма. Егати. Дай, викам на Симеончо, да ходим пак у Брезник, там сто на сто ще намерим поне сладолед за детето. "Ахам,-вика- аре да си ходим, че ми пече на шапката!" Сладур! Спираме в селото и хоп, изненада! Мегданът окупиран от пазар, тип "битак". Моля се да идем да позяпаме, па може и некой лъскав анцуг да забършем. Не е съгласен. Топло му било. Вика ми да ходя само за сладолед и кола да му взема, че го унасяло от горещината. Добре, аре от мен да мине. Слизам с Янчето и се напъхваме в смесения магазин. Взимам един куп джънк фуд за детето, сладолед със свирка (вери найс) и напускам под изкривения поглед на магазинерката. Ама Яна също е фикснала пазарчето и двете се измъкваме покрай колата и се мушваме между сергиите. Верно има анцузи за по пет лева! Ама едни лъскави, лъскави и като ги напича и слънчицето, блестят, та блестят. Финално се изнизваме с две възглавници за пет лева и едно хаванче, че ни трябва за довечера. Кока-колата на Мони се е стоплила, ама той не се сърди, щото и двете сме нахилени. Празник е бе, момче! Давам му от мойто Зрънчо и той се смее пак Нещо не му се кара по същия път наобратно и се мушва по един страничен. Така, за разнообразие. Път Ви казвам, та път. Селски. Черен. Може онзи гаден филм "Погрешен завой" някъде тук да са го снимали. Минаваме едно-две селца и се загубваме. Питаме на кръчмата накъде да караме. Човекът, отзивчив, явно вече бе мушнал една-две ракийки, любезно ни упътва. Зле е пътят през това село, а  през другото пак е зле. Симеон въздиша "Ех, Българийо!!! Карай, вика, ей там на върлото след кошарите, свий налево и после надолу, и си у Сливница. Тъй де. Благодарим и продължаваме. Ама много мили хора има да знаете! Не е верно, че всички българи са проклети. Ей и дядото, дето дойде да ни коси тревата на вилата , и той е пич. Мъдър. За пет лева ми спести егати къртовския труд, щото вика ми съм била принцеса. А и научи Монката да коси с косата. Снимала съм го, да му лайкнете фотоса, ей! Ta, караме ние и стигаме върлото, ама налево е през полето. Поле, та поле, слънчево, жълто. Жита. Слабият полъх ги гали и те клатят засмяни главици. "Спирай!-викам- да се снимам с детето сред житата. Ама да не изскочи някоя змия. "А, по-страшна змия тук от теб  няма. Мъж. Гадняр. Той не разбира, че е аз съм само една изключително мила усойница! Щракаме се с Яна, тя с половин лице. Така било сега модерно. Аз пък на снимки никога не се харесвам, то и на живо пак така де. Качваме се и продължаваме през полето. И хоп един трактор насреща! Жив човек сред пустото поле. Спира, поздравява и обяснява откъде да минем. Значи, тука през житата, после хващате през боровете. По теля, все по теля. Ама гаден е пътят, момче, ти си прецени, иначе хубаво е, ама ти преценяй! "И сега-гледам въпросително- да вземем да се върнем или кво?" "Аха, как не, пак да се джуркам по каменяка, няма да стане! Не чу ли човека, по теля, през житата, после хващаме боровете..?! -смее се. Смеем си и ние двете. Минахме през житата и покрай боровете. Онемях от красота. Такова нещо не се вижда често. Нивата, маслено зелена, се люлее и няма край. Някъде  в далечината се слива с безоблачното трепкащо небе. Като спомен за Рая. Тук на земята. Еньовден е все пак. Ето как провидението работи без грешка. Знаех си аз. Още ми е зелено пред очите и синьо и магично. Твърде хубаво, за да могат моите думи да го нарисуват. Там някъде над град Сливница има рай и ние се докоснахме до него. После се появи и асфалтът, шосето, изоставени къщи и безлюдни улички. "Симеоне, а бе ти карта нямаш ли? Такава от хартия, нали се сещаш?" "Абе, май имам, ама къде е, не зная".- бърка нещо, рови и вади една карта, чиято хартия се рони като парчета стара баница. "Ааа, ето точно тази част е здрава. Виж ние сме в Гургулят!"
Слънцето примижава, но се двоуми дали да ликува още или малко да подремне. Ние вече сме си вкъщи. Аз троша лед с чук и изстисквам сок от лайм. Мирише на мента. Правим мохито, без алкохол, за детето, че има празник. За нас има останало малко уиски в шкафа. Еньовден е! Моята малка магьосница целува кучето и се прозява. Иска ми се да е щастлива!

Мамка му, реве ми се! (Тинейджърите от 90-те)

Ако на 16 не сте имали поне пет развлечени тениски с протрити щампи, чифт очукани кубинки, раница тип "мешка" и поне един грандиозно развлечен пуловер, Ако сте от столицата, но места като Попа, Синьото или Аптека не Ви говорят нищо. Ако имена като Майк Патън, Кърт Кобейн, Крис Корнел или Еди Ведер са Ви тотално неизвестни, то този текст не е за Вас. Единственото, което все пак може да разберете от него е защо вчера светът се разплака. Вчера, плакаха четиридесетгодишните, плакаха тинейджърите на 90-те, милиони по целия свят. Ревах и аз. Всички ние вчера се разделихме с един невероятен музикант и творец, който за нас олицетворяваше времето и духа на най- вълнуващите години в живота ни, тези на израстването, годините, в които всяко дете иска да се откъсне от родителите си и да търси себе си, годините, в които приятелите са всичко и са завинаги. Времето, в което пробваш всичко или хайде, почти всичко. Първата цигара. Първият купон. Първата разбиваща любов и неминуемото първо препиване с 3 бири на гладно.Това обаче е само част от пейзажа. Същественото на това време бе духът, вълнението, трепетът от всичко, което е пред теб, зад теб и в теб.  Чувството на свобода, което те завладява с мириса на окосена трева, когато си се излегнал до езерото с патките в Парка на Свободата, ядеш няк'ви прегорели, ама адски вкусни пържени картофи, пиеш Светло и се кефиш, че някой от компанията случайно днес е донесъл Lucky strike и Rothmans, вместо смрадливия "Мелник" пакет. Свободата, тя вдъхновяваше и изпълваше времето ни. Времето на 90-те, времето на музиката в повече. Факт е, че това десетилетие наистина ни донесе истински разкош в музиката, създаде нови и претвори стари стилове и течения, роди такива творци, за които да можеш да плачеш. Музиката. Тя Беше навсякъде. Всеки слушаше нещо и се вълнуваше от него. Разменяхме си пиратски записи на касетка с лента. И оригинални купувахме, заради обложката, в която често имаше текстове на парчетата.  Нямаше интернет и всичко се вадеше по слух. Слушаш и пишеш. Май така научих английския. Имахме вдъхновение. От свободата и от музиката или от свободата, която ни даваше  музиката. Експлозии на емоция, които ни разрушаваха и събираха наново, за да станем по-добри. Май станахме. Не знам. Зная само, че пораснахме свободни и одухотворени, с мечти, въображение и надежда, които не искаме да загубим, защото са си наши и са ни скъпи. Като първата любов.
Крис Корнел си отиде вчера.
Прибирам се. Пресичам булеварда. Една мацка е отбила колата си от платното. Прозорецът ѝ е отворен. Тя пуши. Надънила е радиото на макс и.. плаче. Чувам гласа на Крис. И на мен ми се плаче, мамка му!

Радко и Сребърното цвете

Зеленото момче се събуди преди зората да разлее лъчите си над Шарения град.  Нощта все още дремеше на двора, а звездите полека загубваха блясък. Момчето отвори прозореца и аромата на дюли изпълни малката стаичка. Завъртя се покрай железния фенер, блъсна се в ожуления гардероб и сетне блажено се излегна на леглото. Скри чипото си носле под завивките и притихна.  Зеленото момче се протегна и се загледа навън. Беше в онзи час, в който границите ставаха едвам доловими или направо изчезваха. Времето забавяше ход и стрелките на часовника се местеха с усилие, сякаш искаха да задържат мига вълшебство, но знаеха, че от тях се изисква да продължат да се въртят в изтощителен кръг. Сенки и предмети се сливаха и разделяха в абсолютна тишина и хармония, в мига преди първият лъч да пробуди деня. Този миг чакаше зеленото момче и всяка нощ заспиваше с надежда, че Вълшебството ще се вмъкне през градината и погубената му ръка ще порасне отново, здрава като преди. Както порасна опашката на червения гущер, която Зелма настъпи и откъсна. Няколко дни по-късно той се припичаше на камъните с чисто новата си опашка, доволен и ленив. Нощ след нощ зеленото момче чакаше Вълшебството на онзи призрачен миг. Виждаше сенките които танцуват в градината, цветята, които надигат пъстри главици и шепнат на странен език. Чуваше как потока, който ромоли зад къщата, поздравява с любовта си младата бяла бреза, а тя се срамува и листенцата ѝ потръпват в диханието на спящия вятър. Виждаше и чуваше вълшебството навсякъде , но то не идваше при него. Минаха повече от три години, откакто падна в скрития кладенец на Седмата луна и счупи ръката си така, че  доктор Кастанети се наложи да я отреже почти до рамото, за да го спаси от някаква жълтотръпнеща инфекция. Дни наред след операцията той прекара в сън. Едноръки чудовища го преследваха в подземни реки, вещици го заливаха с горещ катран, самодиви го прилъгваха в плаващи пясъци. Когато най-сетне се събуди, красивото му зелено лице бе с цвета на есенна трева, прегоряло, жълто и сухо. Майка му го завиваше с компреси от лапад, а баща му вареше отвара от зелена хвойна, за да го лекува. Младата сестра от лечебницата пък му носеше дъвка с мента и джинджифил, а момичето от книжарницата, което той само плахо и влюбено поглеждаше, всеки ден оставяше на перваза шепа едри, кървавочервени малини. Така след няколко месеца раната заздравя и зеленото момче си върна тревистия цвят на лицето, но очите му останаха тъжни. Вече не можеше да играе с приятелите си на същите игри и те колкото и да се опитваха да измислят нови, за да го развеселят, той ставаше все по-тъжен и умислен. Един ден  просто не излезе от стаята си и колкото и да го викаха момчетата, той остана там през цялото време. Чуваше смеха и закачките им, гласовете на цветните дългокоси момичета, търкалянето на стъклените топчета и скърцането на пясъка под тях. Чуваше всичко и тъгата го задушаваше до сълзи. Повече не пожела да излезе навън и отпращаше момчетата, които го викаха. След време те престанаха да идват и в градината настана тишина. Тогава започна да усеща Вълшебството, в онзи миг  преди зората да се пробуди. То идваше, завърташе се през градината, влизаше през прозореца, чукваше го по носа и  изчезваше със слънцето. Зеленото момче често сънуваше кладенеца на Седмата луна. За този кладенец в Шарения град се говореха странни неща. Никой не помнеше кога и от кого е изкопан той, но всички се плашеха от него, защото вярваха, че е граница между двата свята и нещо нечестиво се крие на дъното му, което отвежда в подземното царство всеки, дръзнал да наруши покоя на ледената вода, в мига, когато в нея се огледа Седмата луна. Затова в Шарения град всяка пълна луна се отбелязваше на една черна дъска на стената до книжарницата. Щом дойдеше времето за седмото пълнолуние, бащите отрано прибираха децата от дворовете, а след залез, изобщо бе трудно да срещнеш някой из града. По времето, когато зеленото момче падна в кладенеца Седмата луна бе преминала и нищо друго не се случи, освен че то пострада и загуби ръката си. Не помнеше да е попадал в друг свят, но всъщност той не помнеше нищо. Помнеше само как  протяга ръка към водата, за да стигне сребърното цвете, което плува по повърхността. Още малко, още съвсем малко и ще го достигне. А после сякаш земята се завъртя и всичко потъна в мрак в замрелите ледени води на кладенеца. Как се бе измъкнал оттам, нито той помнеше, нито някой предполагаше.  Намери го баща му, мокър, премръзнал и в несвяст. После дойдоха и страшните сънища. Всеки път различни, но еднакво плашещи. Зеленото момче бягаше от зли вещици и великани, човекоядци и призрачни чудовища. Те го преследваха, дебнеха и измъчваха. Всеки път, щом решаваше да се предаде, силна светлина проблясваше, а в ръката му изгряваше сребърното цвете. Тогава сънят свършваше. Зеленото момче не знаеше какво означава всичко това, то се боеше и искаше никога да не бе поглеждало в кладенеца. Мисълта за сребърното цвете не спираше да се върти в главата му и колкото и да се стараеше да я прогони, тя бе твърде неотстъпчива и завладяваща. Понякога, привечер ставаше нетърпимо натрапчива и зеленото момче излизаше навън, опитвайки се да се разсее. Избираше най-отдалечените улички за скитане, но накрая се озоваваше точно при кладенеца. Спираше, гледаше отстрани и си пожелаваше вълшебството да се върне и ръката му да бъде отново здрава.

Дойде времето на Седмата луна. Книжарят отбеляза деня на дъската рано сутринта. Смъмри строго дъщеря си, която стоеше до него и го гледаше с явна насмешка. За нея и кладенецът, и Седмата луна бяха глупости, измислени от възрастните, за да плашат децата, но единственото, което постигаха е да направят децата само по-любопитни, а себе си по-изплашени. Врътна се и влезе в книжарницата, а цветната ѝ рокля разлюля сънливото утро. По обед в града вече се чувстваше безпокойство. Всички бързаха да приключат работа и да се приберат преди да мръкне. По залез дюкянчетата вече бяха със спуснати кепенци. Последен хлебарят окачи престилката си на вратата и щракна големия катинар. Музикалното магазинче, месарницата и малката сладкарница заспиваха с последните слънчеви лъчи. Градчето притихна в очакване.

Червенокосото момиче затръшна вратата на книжарницата и измърмори нещо весело под вирнатото си носле. „Ала-бала-портокала, луна, кладенец, щуротии. Крийте се като мишки в дупките си!“- нареждаше тя, докато опъваше оранжевите си чорапи над коляното. „ Я, каква си е хубава вечерта! Звездите са си на мястото, лятото се е протегнало и дреме по поляните, а и реката даже се опитва да запее както си може. Кладенец-младенец! Жал ми е само дето Радко, зеленото момче, загуби ръката си. Ама вярно, много ми е жал- продължаваше да си говори полу наглас Марго. Какво ли е видял в тоя стар кладенец и той, че чак да скочи в него? А и как изобщо се е измъкнал оттам?- ядосано ритна едно камъче, което се мотаеше на пътеката. То се изстреля и тупна тихо в тревата. Марго се спря и подръпна смъкналия се чорап на десния си крак. Когато вдигна поглед облещи очи в изненада. Лека- полека, без да се усети тя бе стигнала до кладенеца.

Хладната нощ, кацнала по белите слаби брези, дишаше леко аромата на заспиващите цветя. Звездите блещукаха  по  ситните камъчета, а луната надничаше като виновен хлапак. Марго пристъпи леко напред. Една жълта жаба се мушна в потъмнелите нощни треви. Марго подскочи и се озова до самия кладенец. Тогава чу, че някой вика, вика нея.

„ Но къде си? Ох, че е тъмна тая нощ! Пуста да опустее!- Марго примижа, опитвайки се да види кой стои в тъмното. Облегна се на стената на кладенеца и тогава го видя. Зеленото момче беше на десетина метра от нея и ѝ махаше да се отдръпне от кладенеца.

„ А, Радко! И теб ли не те свърта вкъщи? Ама защо си такъв уплашен? – Радко не спираше да маха с ръка. – Ето, няма нищо, само дупка с вода! Виж! Тя се обърна и се надвеси над стената. Радко изпищя, но Марго вече не го чуваше. Той крещеше, но не смееше да помръдне. Луната изгря. Изпълзя на високото. Голяма и ярка. Като петно. Марго се надвесваше все повече над стената на кладенеца. Сребърното цвете светеше в лунното сияние. Тя протегна ръка. Близо, съвсем близо е. Само няколко сантиметра и ще го достигне. Стоеше на върха на пръстите си, превита надве над бетонната стена. Радко знаеше, че ако не направи нещо тя ще падне и ще пострада. Трепереше от страх, а краката му тежаха, сякаш бяха от олово. Беше се вцепенил. Не дишаше. Виждаше само как искрят червените ѝ коси в нощта. Червени като малини. Като сърце. Нейното. Знаеше, че тя е много болна и че никой доктор така и не посмя да даде и най-малка надежда за излекуване. Но тя не изглеждаше болна, даже винаги му се бе струвало, че в нея има много повече живот, отколкото у здравите хора. Такава слънчева и цветна бе Марго, усмихната, дръзка и силна. Сърцето му подскачаше всеки път щом видеше цветната ѝ рокля да се полюшва в далечината. Сега тя беше в опасност. Радко не усети как я беше прегърнал и се опитваше да я отдалечи от кладенеца. Твърде късно. Нощта се разтвори и вятърът полудя. Вдигна ги, завъртя ги и ги хвърли в кладенеца. Те потъваха, но водата не ги мокреше, студено не беше, нито пък страшно. Навсякъде падаха цветя- сини, жълти, оранжеви, розови и бели. Ронеше се звезден блясък и посипваше немократа вода. Тогава луната се огледа в нея. Седмата луна.

Утрото изсипваше цвят над Шарения град. Две свраки се караха за стъклено топче. Брезата бе спуснала клони в реката, а водите галеха всеки светъл лист с нежността на пеперуден дъх.

Децата лежаха на тревата до кладенеца. Марго отвори очи и примижа на силното слънце. До нея лежеше Радко. Тя занемя и затърка очи, за да се увери, че не сънува. Ала истина беше, ръката на Радко бе здрава, цяла-целеничка. Тя го докосна плахо. Радко отвори очи. Чувстваше се странно, жив ли беше или бе умрял? Марго седеше до него и му говореше, сочеше му там, където бе ръката му. Той извърна очи и я видя. Не, вероятно съм умрял- шепнеше Радко, трябва да съм умрял. А Марго вече викаше и подскачаше от радост около него. „ Жив си, глупако! Живи сме и двамата! И нова ръка си имаш, даже по-хубава от предната е! Хайде, ставай! Да кажем на всички!

Зеленото момче трепереше от радост, усещаше се лек като перце, щастлив както никога преди. Неговото вълшебство бе дошло. Погледна Марго. Шарената и рокля, оранжевите чорапи, а в косите и блестеше Сребърното цвете. Хванати за ръка, те тръгнаха към града.

След седмица при прегледа на Марго, докторът видя на монитора нейното здраво сърце.

От този ден нататък Седмата луна стана най-обичаният празник в Шарения град. Балони, цветя и конфети покриваха улиците. Музика и танци, лакомства и забавления  имаше за всеки. Шареният град празнуваше деня на любовта.

Това, което обаче никой никога не разбра, бе как кладенецът изчезна в деня след вълшебството. Май само зеленото момче знаеше.