Жената, която не съм

Повечето мъже харесват жени. Харесват ги и ги искат, имат желание за тях. За нощ, за две, някои дори и за цял живот, както се казва "докато смъртта ги раздели". И аз бях такава жена. Такава, дето мъжете я искат, щото я харесват. Ама не много мъже де, няколко само. Повечето за кратко и един за двадесет години.Дотук. За после-не зная. Аз съм скромно момиче. Бях. От ония, дето им се изчервяват бузките, когато някой ги попита колко време има до следващия автобус. Бях и скромна, и слабичка, и разбира се проклетичка. Езикът ми е лют и обичам да хуля наред, естествено според заслугите. Само понякога се обърквам. На такива като мен им се вика "лошо момиче", щото все е на оръжие и все не е с нещо съгласно. Почти никога не носи рокли, а ако носи са черни и задължително "грънч". Един път се пробвах да ходя на токове и едва не си счупих крака. Усещах се като куцо фламинго на ролкови кънки. В този живот, колкото и да се въртиш и да се измъчваш, някои неща просто не ти се получават, щото просто не са за теб. Като мен и женствеността. Дори и далечна роднинска връзка нямаме. Не, нямам мустаци, и брада и една слята вежда също нямам. Ама косата ми никога не е изрядно сресана, винаги ще се намери някое ситно възелче или крив кичур да развали съвършенството й. Ноктите на ръцете ми често са изгризани и без лак, ако взема пък да им сложа лак, приличат на нокти на момиченце в детската, свило лака на майка си. Нямам косми в носа и под мишниците също. Това е гадно и изобщо не разбирам как някой може да отглежда гъста растителност по разни видими части на тялото. Чистофайница съм, мразя да ми е мръсно- до мен, около мен, в мен. Затова не лъжа, освен веднъж като казах на гаджето(настоящ съпруг), че съм закъсняла за срещата, щото съм била при някаква феноменална гледачка и тя ме шокирала с предсказанието си,че ще гушна букета на 27 години. Той ми се хвана и го видях, че пресмята наум още колко ми остава. Тогава бях на деветнадесет. Оттогава не съм лъгала. Освен веднъж, когато си правих тест за бременност. Тестът беше отрицателен. Реших да се измайтапя и драснах още една  черта с червения молив. Вечерта отиваме в кварталната кръчма. Зима, студено, отвсякъде вее. Носят ми някаква гадна салата с лук. Аз лук не ям, алергична съм по рождение. Догадва ми се и изпъшквам, после му подавам малкото листче на теста. Осветлението е кофти, но успявам да видя изблещения му поглед. Зарадва се тогава, спомням си, после май нещо взе да ме прегръща, а аз се стъписах и дума не обелих. След час си признах. Разсърди ми се, то е ясно. Но повече не съм го лъгала никога. Само за джобните, дето давам на децата и за броя на питиетата на фирменото парти, понякога и за заплатата, щото съм обещала на някое дете да купя някоя страшна тъпотия. Та, такава съм си аз. Метър и седемдесет, килата ще ги премълча, имам очите на баба си, а дъщеря ми моите. Цветът им е променлив. Според състоянието на това, дето романтичните хора наричат душа. И аз съм романтична. Много. Рева на всичко. Обичам шоколад, рози също, ама не бели и не червени. Първите, защото ми напомнят за смъртта, а червените, щото са клише и щото не ми символизират никаква любов. Имат цвят на кръв. А на мен ми става лошо от кръв. Като гледам как скалпелът срязва бялата, полупрозрачна кожа, как кръвта бликва... В този момент вече съм припаднала и ми бият шамари. Сериозно, романтична съм. Обичам баладите. Но повече тези на Металика и по-малко онези на Селин Дион. Сутрин пътувам с метро. На входа има един човек дето свири на цигулка. Всяка сутрин по едно и също време той свири песента на Селин от Титаник. Не знам как, ама е всяка сутрин. Щом сляза от автобуса и айде. Имам чувството, че нарочно ме измъчва тоя човек с тая трагична мелодия. Иначе съм романтична. Обичам и свещи, и вино, и вечери. Ама ги гледам само по филмите. Ама не подсмърчам, а само си наливам и аз една чашка, две чашки. Ако прекаля ме боли глава и винаги се кълна до четвърто коляно, че алкохол няма да близна, додето Брат Пит не стане контрольор по линията на автобус 76. Ама ако сте пътували с тази линия или с коя да е в София, знаете, че щом си успял да оцелееш в това премеждие, задължително трябва да се почерпи. И виното пак си идва на мястото. Изобщо всичко си е на мястото. И немотията, и простотията, и отчаянието и черните мисли. Наред са си и годините. Цъкат си лекичко една след друга, свиркат си и се изнизват незабелязано покрай маратонките ми. А пък аз си мисля, че за някои работи времето няма значение. Като оная работа, за любовта, де! Ама вече не мисля така. Тая, дето тука се е скрила между редовете, не съм аз. Аз съм друга. Застаряваща мрачна жена. Обидена или сърдита най-вече на себе си, щото не е имала куража да си стегне маратонките и да хукне след мечтите си. Сърдита е на себе си, защото сама си е развързала и захвърлила маратонките и за по-голямо удобство е нахлузила домашните чехли. Тя презира пантофите, иска да ги разреже, изгори, да ги унищожи. Но после си ги слага на босите крака и излиза на полуизмазаната тераса да изпуши една цигара. Притиска лицето си в студения прозорец, а в него отражението е размазано и грозно. Така го вижда тя, така й се струва, че го вижда и той. В далечината Витоша е само сияние..Луната бледнее пред ослепителната светлина на табелата за Лидл. Започва да вали пухкав сняг. Тя пържи кюфтета, той стои с гръб, вперил поглед в екрана на компютъра. Тя минава покрай него- един, два, сто пъти. По анцуга й има петна, тениската е смачкана. Поглежда към монитора му. Профил на млада жена, хубава, без целулит и стрии. Въздъхва и преглъща някакво криво отчаяние. Той я поглежда и отгатва мисълта й. "Просто някаква тъпа фенка"- махва с ръка - "Стига и ти!". Ама той не разбира, че тя не го ревнува, тя е само тъжна, че вече не е неговото смахнато, усмихнато и красиво момиче. Вече не. Мята още няколко кюфтета в тигана и гаси цигарата.
Когато светлините угаснат и Витоша се надвеси с теменужената си прелест над панелните балкони, когато влюбени котки притичат през улицата, без да се страхуват, че ще ги помете някой огромен камион, когато прилепите са заспали и във въздуха е останал само трепетът на крилете им, когато тя спи уморена на дивана, притихнала, а по клепачите й трепка светлина от догарящата свещ, тогава той става, завива я, духва свещта и целува всяка малка бръчка по лицето й. Той ясно си спомня как тя го излъга, че ще умре на 27. Колко убедителна беше тогава, гадината!
Сега е на 40 и все още диша. Трябва да диша още малко, още малко, да пораснат още децата. После ще си тръгнат двамата, ама заедно, ще отидат някъде отвъд смъртта..на някой бряг, на някой  светъл морски бряг. Ще седят на пясъка, с крака потопени в морето, в морето, в което не потъват кораби и никой не губи любовта си. Дотогава...има още време. Не много.

Учителко, любима...

Той върви към мен, стиснал в дясната си ръка голямата ножица от кабинета по трудово обучение. Аз съм в паника и стискам с длани косата си, вързана на дебела плитка. Очите ми ще изскочат от напрежение. Той стига до чина, дръпва силно ръката ми, ножицата щраква. Плитката е на пода. Искам да рева, да избягам, да се обадя на мама. Стиснала съм зъби и скърцам. От гняв, от обида, от срам. Няма да рева, няма да избягам, няма да се обадя на мама. В класната стая се чува само моето скърцане. Всички са прилепили длани към главите си. От страх.

Седем без нещо. Забравила съм отворен прозореца и декемврийският студ вие като гладно, бездомно куче. Утрото още спи, твърди стиропорени снежинки почукват сприхаво по стъклото. Отнякъде се носи аромат на евтино еспресо. Преглъщам, сълзи. От съня.

Първите ми години в училище бяха през осемдесетте. По времето на така наречения социализъм, когато имаше "Моля, другарко", отряден съвет, чавдарчета със сини връзки, калпачета със зелено дъно и медни лъвчета. Падна ми се прекрасна учителка. Мила, спокойна, умна и справедлива. Класната на 1-ви "б". Не такава беше другарката на 1-ви "а". И двете имаха показалки, ама на тази на "а" клас изглеждаше хем по-дълга, хем по-дебела. Вероятно заради разказите на децата или заради синините по ръцете им. Големи са очите на страха, особено на детския. Спомням си как в едно голямо междучасие, Весела излезе в коридора щмъркайки, държеше се за главата. После дойде майка й, а още по-после и друга другарка стана класна на "А". Тя нямаше показалка. Но крилете вече бяха скършени. Новата учителка трябваше да ги лекува, за да могат някога отново да придобият смелостта за полет.

Другарят Петров. Зимата. Час първи. Йордан е хубаво момче, всички момичета го знаем. Още по-хубав е сега, когато косата му е малко по-дълга и пада загадъчно над клепачите. Кикотим се. "Клас, стани, клас,мирно!". Другарят Петров и ножицата. Меката коса на Данчо пада по паркета, а сълзите му по чина. Бузите му са червени от гняв. Него вече не го е страх, срам го е. Най-хубавото момче. Без криле.

В гимнзията. В една по-друга епоха. Епохално промяна няма. Е, не ни бият през пръстите и не ни режат косите за назидание. По-добре е, ама още във въздуха мирише на завист и злоба. Зелена и квакаща като крастава жаба. Наумила съм си, че съм литературно чудо. Шегувам се, разбира се. По това време четях много и много обичах да чета. Пишех, за себе си, за приятели, за цветята, за любовта, за сините очи на някого си. Пишех и се вълнувах. "Отговор на литературен въпрос" пишех както аз си знам и понеже госпожата и тя си знаеше, аз получавах "срамната" оценка две. Ама не ме беше срам. А брат ми се ожени за момичето, което обичаше, а не за пъпчивата дъщеря на госпожата по български. Съответно аз отнесох всички следващи от това своеволно действие негативи. Някаква отлична работа на някаква олимпиада изненадващо изчезна в дълбоките архиви на училището. Пропуснах националния кръг, защото не знаех, че трябва да отида. Тайната за това прегрешение госпожата пазеше дълбоко в просветлената си от литературата душа. Но един човек знаеше. Защото лошото, знаейки, че е лошо, понякога в бързането си стъпва накриво, преобръща плочката и си намокря крачолите. В този кратък "обзор", имената на действащите лица са сменени. Не защото ме е страх да ги назова, а защото, част от тях вече изобщо не си спомням, а други просто ми се ще да забравя.На някои съм простила, на други още не. Особено на другаря Петров, за дето отряза крилете на  Данчо. Едно име обаче няма да променя. Така, както не можем да променим факта, че корен трети от двадесет и седем е три, така и за мен не се променя фактът, че един човек застана зад мен, за да ме защити срещу една несправедливост. За мен не беше голяма работа, че са ме ощетили, че са ме излъгали, скривайки истината за някаква си награда от някаква си олимпиада. За него обаче е била. Моят учител по математика, Георги Коларов, който прекрасно добре разбираше, че от мен математик никога няма да стане, но ще стане нещо и той е донякъде отговорен това нещо да се случи. Отговорен за мойте криле. Те пораснаха, заради човеци като него, не заради даскали като следващата ми учителка по литература, която се хилеше като зелка, когато разбра, че ще кандидатствам филология, която така и не осъзна, че в поемата "Септември" на Гео, фрагментите изграждат емоция в картини. Експресионизъм.. Явно тази лъжица не беше за нейната уста, а моята тя ловко се опитваше да затвори с поредната двойка. Завърших. В дипломата ми, оценката по математика бе по-висока от тази по литература и да, приеха ме филология и ми беше кеф, и си летях.
Днес попаднах на един от тия, тъпите постове във фейса, в които трябва да тагнеш някого по някаква причина. В този се тагваха учители. Готините учители. И моята сладурана, и тя тагнала, учителката си по литература. Не защото не я бие с показалка през пръстите, а защото й пази крилете. За да полети тя сама някой ден.

Две краставици и шише ракия

Някой псуваше дребната касиерка. Тя, снижена и изтръпнала в тясното си пространство между вафли и фъстъци с изтекъл срок, приличаше на уплашено джудже. При всяко движение, малкото звънче на евтината й коледна шапка притреперваше и изпускаше фалшивото си гласче. Извънгабаритният собственик на гласа, подпираше бутилка водка на диненото си шкембе и упорито изливаше екстра порция ругатни по джуджето зад касата. Пред него, ситна бабичка с треперещи старчески пръсти с мъка се опитваше да изчопли някакви жълти монети от смачкано кожено портмоне. Две спаружени краставици дремеха до нея на мърлявата плоскост за багаж. Назад в опашката младо момиче в електриков клин  мажеше с пръст по екрана на поучукан смартфон и се усмихваше. Жена на средна възраст с ягодово червило я гледаше втренчено и чоплеше нещо в ухото си. Една майка с хлътнали очи  и изпито слабо лице чуруликаше тихичко на бебето си в количката. Косата й хващаше отблясъците на изкуственото осветление и ги преобразяваше в дребни цветни канарчета. Мая не си усещаше краката. Отдавна не бе слагала обувки на ток. Днес обаче нямаше как да отиде на срещата с дънки и кецове. Искаше й се този ден да приключи, да се качи в малкия им задушен апартамент, да хвърли в коридора проклетите обувки, да отвори широко прозореца, да седне на дивана и да качи крака на масата. Петък е и след изтощителната седмица имаше нужда от питие, даже от няколко. В главата й се мотаеха и омотаваха, сглобяваха и разглобяваха в хаотичен безпорядък мисли и емоции от последните дни. Щракаха и прищракваха часовници, електрически кани, котлони, ключове, перфоратори. Дрънчаха тенджери, тигани, паници, вилици, лъжици. Стържеха гласове, спирачки, врати и ножове. Виеха гладни кучета, празни хладилници, прахосмукачки и перални машини. Съседът, който ремонтира банята си, лудата, която псува на балкона в 3 сутринта, бабата, която все пита за оранжевия котарак, отворени празни пощенски кутии, клошарката с две висши, която тътри твърде големите си ботуши по стълбите, миризмата на препържена риба и вкиснало зеле. Викове, крясъци, клаксони. Поледица, жената с гълъбите, оцветен в жълто сняг, момичето с голите крака на ъгъла. Цигани, товарачи, строители, гастербайтери. Евтини цигари, зъзнещи млади жени в тънки палта. Деца с уморени очи. Аромат на баница и кюмюр. Куцащо куче се моли да пресече улицата. Кал. Замръзнали наполовина локви и псуващи мъже. Седем сутринта, седем вечерта. Неизмити чинии, сърдити деца, ненаписани домашни, несбъднати желания, избледняваща надежда. Коледа. Мая вдигна очи. Две пъстри жени избираха скъп шоколад с коледна опаковка. Някой поръчваше котлети сьомга. Дядо с бастун слагаше в изтъняла мрежа прораснали картофи. Кавгата на касата продължаваше. Бабата с монетите се разплака, хвърли портмонето и закуцука към изхода. Джуджето зад касата гледаше унило. Диненото шкембе въздъхна и хвърли победоносно пред джуджето бутилката водка. Касовите апарати продължиха празнично да пищят. Мая развърза шала си, долови остатъчен аромат от парфюм. Късно е. Дано децата са разходили кучето. Някой изпусна буркан с кисели краставици. Група младежи дрънкаха с бирени шишета. Вероятно той вече си е дошъл. Погледна телефона си. Нямаще пропуснати обаждания. Усети болка в рамото и свали чантата си. Вероятно. Седнал е и гледа новини, децата са забили нос в телефоните. Всички чакат. Никой не звъни. Знаят,че в края на месеца тя няма пари за дребни глезотии, понякога и за джобните им. Не са щастливи. А тя? А той? Проклет да е тоя мизерен живот, проклет, проклет, проклет. А някога се чакаха на въртележките, някога я държеше за ръка и ходеше в синхрон с нейните стъпки. И виното беше хубаво тогава, и зимата, и студът дори. Една ръка леко я тупна по рамото. Млад мъж й показваше, че редът й е дошъл. Тя му кимна за благодаря, той се усмихна разбиращо. Едно шише ракия. Сгъната на четири десетолевка. Погледът й се спря на захвърлените краставици. Плати ги. Двама мъже с работни гащеризони мълчаливо пиеха тъмна бира, луксозна блондинка изтупваше ведри снежинки от мъхесто розово палто. Съседката с оранжевия котарак стоеше навън и се взираше в тъмнината. Мая преметна шала си. Ниска жена слизаше плахо по заледените стълби. Бабето с портмонето и краставиците. Мая я хваща под ръка и заедно слизат на тротоара. Дребната жена вдига очи от земята. Сини, плашещо сини, дълбоки и мътни. Езера вдън горите тилилейски. Мая изтръпва. Проклетото динено шкембе! Да му приседне водката,дано! Пресичат улицата. Мълчат. По леда се пързалят издължени сенките им. Фаровете на преминаващи автомобили се блещят насреща им с любопитство и нескрито чувство за надмощие. Свита едноетажна къщурка сред панелното домино. Четири прозореца. Свети един. Бабата благодари и очите й стават още по-сини. Мая се смее, бутва бързо в кокалестите й ръце плика от магазина и светкавично се отдалечава. Бабата вика нещо след нея, тя се обръща, махва й с ръка за довиждане и продължава.
Зад прозореца. Той стои на своя стол, нейният е още празен. Преди имаха много столове, сега им останаха два. На масата - нейната питка, завита с пожълтяла ленена кърпа. Старата купичка с шарени бонбони, паничка шарена сол, полупразно бурканче мед. Крушка от 40 вата. Свещ, още незапалена. Печка с два реотана. Работи единият. Той чака. Нея. Ключът щраква, вратата скръцва  с настроение. Тя е измръзнала, но не заради това трепери. Оставя плика на стола. Той запалва свещта. Целуват се. Като някога. Тя налива ракия. Пият, за празника. За шестдесетгодишната своя любов. Свежа, като краставица.
Асансьорът спира на шестия етаж. Съседът е приключил с ремонта. Ключът в ключалката. Вратата скърца с надежда. Светлина. Свещи. Масата е подредена. Хризантеми, потънали в своята тиха лилава прелест. Децата са в настроение и се усмихват загадъчно. Кучето мята опашка и върти дупето си от радост. Мирише на краставица. Той. Налива ракия, за празника. Техните си двадесет години любов..

От любовта ти

Той е повече твой,аз съм повече негова.
Минзухари в студени води.
В сините длани на хърбави гълъби
натрошил е умрели звезди.

Отдавна съм духнала свещите,
пазя само цветни платна,
в дъха на забързана зима
и в копчета снежна мъгла.

Коловози в неправилни улици-
Локви с очи на луна
разсипват се светли отблясъци
по моята жадна коса.

Дишам го, той ме преглъща
светът се смалява до нас.
някаква нощ зад прозореца
с някаква обич на глас.

Чудесата на метлата-Паячето

Марго отдавна спи. Отвън, закъснелият есенен дъжд  разстроен чука по стъклата с надеждата някой да отвори и прибере измръзналите му капки на сухо. Ноемврийският вятър кашля под  прозорците на сиропиталището и разхвърля студената си мъка по оголелите клони на приведените тополи. Тъмнината се люлее по провисналите електрически кабели. Току хваща някой, засилва се и се удря в прозорците на сивата схлупена сграда. Досадното, монотонно блъскане, събжда старата, проскубана метла. Тя изтръсква поовехтялата си пола и надниква зад притворената врата. Сиво паяче изплашено се плъзва по студения под и се скрива в близкия ъгъл. Крачетата му треперят от студа, а сърцето му е цялото страх. Метлата го погледжда строго, смръщва поизтънелите си вежди и изкашля шепа прахоляк.
- Ти пък откъде се взе?- изръмжава тя с дрезгавия си глас
- Аз, аз..- заеква объркано паячето- аз исках само малко да се стопля..но съм се унесъл и неусетно съм заспал. Моля Ви, не ме измитайте навън. Уморих се да се скитам в студения дъжд.Загубих се преди няколко дни и оттогава все хвърча с вятъра и се надявам , че ще открия дома си и неговата паяжина.
- Хм, интересна е твоята история, млади приятелю! Изглеждаш твърде отчаян за възрастта си, но все пак доброто възпитание изисква да не се намърдваш посред нощ под полите на възрастни дами като мен!- метлата широко се прозя.
Две полуумрели мухи разтъркват крилца, попоглеждат наоколо и отново се предават на съня си. Дъждът навън се е укротил. Малки светли петънца полепват по стъклата. Мъждукащата светлина на единствената улична лампа ги превръща в златни пеперуди. Паячето се засрами още повече и сега и дума не смееше да обели. Метлата приглади сухите пръчки на дрехата си и промърмори под носа си:
- То, Вие, младите едно възпитание имате! Все сте наперени, начумерени и своенравни. Не търпите забележки и си мислите, че възрастните са само досадни и ненужни. Но да знаеш млади момко, то може и някои възрастни действително да са малко досадни и понякога да дразнят, ама повечето са свестни и ви мислят само доброто. Представи си, че и те са летели някога с вятъра! Аз, примерно, навремето бях млада и доста добре сложена, минавах лесно за първо качество, ама ей на, този пусти труд ми съсипа имиджа, както вие днес се изразявате. Ни фасон имам, ни желание за живот ми остана!
Паячето премигва с влажни очи и не знае, и недоумява какво да отговори. Виждаше се, че метлата не е някоя дърта зла вещица, а е просто твърде тъжна стара дама. Какво ли я натъжава толкова? Паячето се огледа. Стари лавици, покрити с прах, напукани сиви стени, загаснало огнище. Студено и тъмно. Явно никой не живее тук. Метлата отгатна мислите му.
- Иска ти се да избягаш от тук, нали? Аз се каня от години, но аха да тръгна и нещо ме хване за гърлото и ме дърпне назад. Да знаеш, млади гоподине, зад тези мрачни стени, е скрито съкровище, което няма цена, ама никой не го иска. - Паякът си представи картонена кутия с мухи. Облещи мътните си очи и с нетърпение зачака метлата да продължи.
Тя се изкашля отново, извърна поглед към прозореца и тихо взе да разказва.
- Не си мисли, че ти  говоря за злато, сребро и скъпоценности. Това съкровище свети много по-силно и от най-прекрасния диамант!
По стъклата златните крила на пеперудите се топят и се стичат в блестящи капчици. Стичат се, плъзгат се вътре през олющеното дърво и падат тихо на пода, изгубвайки безценния си блясък.
- Ти не си и разбрал! Че то как да разбереш! Тя табелата отвън е стара и ръждива, та в тоя дъжд може и да не си я забелязал дори. А пък и знам ли те, може и да не можеш още да четеш. Мъничък ми се струваш. Тук малък приятелю живеят деца. Ама не са те като другите деца, които имат дом, обичат шоколад  и карат хубави колела. Тия са деца, които си нямат никого на на тоя свят. Изоставени и забравени са те, но блескат като скъпоценни камъчета. Очичките им блестят. Много тъга има в тези техни очи, цял океан. Та затова и аз не мога да си тръгна от това място. Мъчно ми е за  децата, напукват ми се пръчиците като ги гледам такива мънички, слабички, превити, отчаяни. Паяко, де да можех с нещо да им помогна, за да станат и те като другите дечица, дето имат дом и шоколад, и колела. Да има и тях кой да прегърне и помилва с нежност, та да изгрее усмивка на лицата им и тая пуста, опустяла мъка да изчезне завинаги.
Така говори метлата и гласът ѝ се се сече от сълзи. Жълти и тежки като есенните листа.
Паячето подсмърча, че досега то за такава мъка не бе чувало. Натъжи се миниатюрното му сърце и стомахчето му се разбунтува. Навън лампата угасва и светлината изчезва. Паякът трепери. Метлата стои до прозореца. Старите ѝ мътни очи са се впили в тъмнината. Тръпки лазят по сламките ѝ. Цялата е мокра от проникналата в стаята вода. Вятърът отвън хрипти с болното си гърло. Силен трясък и стъклата с оглушителен шум се стоварват на пода. Хиляди парченца прехвърлят блясъка си  едно на друго, докато цялата стая не се изпълва със светлина. Вятърът се втурва вътре, завърта светлината и я превърща в цвят. Пъстри едри светулки бръмчат и стопяват тишината на късната нощ. Падат по мокрия под, после отново се вдигат във въздуха  и разкъсват тъмнината в цвят. Паячето лови с очи цветната магия и усеща, че вече не е нито уплашен, нито толкова тъжен. Поглежда към прозореца. Метлата е там, изправена, потънала в цветове и отблясъци. Миг и всичко отново изчезва. Уличната лампа скръцва и мъждукащата ѝ светлина потъва в мрака.
- Какво се случи, госпожо?- пита паячето
- Не зная, но май вече свърши. Уплаши ли се, младежо?
- Нннн, не зная, мисля че малко да. В началото. Госпожо метла, но Вие сте цялата в цвят.. Погледнете.
Метлата примижава и се оглежда в едно по-голямо неотчупено парче стъкло, което с усилие се крепи на дървената рамка на прозореца.
- Ха! Ама аз наистина съм цялата шарена и струва ми се, че даже и светкам, нали?- паячето кима в съгласие. - А пък ти, ти пак си си все такъв сивичък. Ела, вземи си от моите тънки пръчици, тази, която най-много ти хареса. Паячето припълзява и се опира върху една млечно жълта клечка. Тя се скършва едва чуто от дрехата на метлата и в същия миг паячето изчезва с нея.
На сутринта малкият сив паяк отвори добрите си очи в меката мрежа на своето голямо семейство. Някаква дребна муха жужи наблизо и любопитно си вре носа където хич не й е работа.
Раздрънканият будилник с радостен звън съобщава настъпването на новия ден. Марго разтърква очи и скача пъргаво от леглото. Облича се бързо и хуква надолу по стълбите. Време е за метене.

Джар не може да е болен

Тъмното, сънено се висеше по пердетата, като сиво-синя скъсана дрипа. Протегна се през студения корниз и с прозявка се спусна в чаршафите да си доспи. Поизмокреният вятър драскаше с неизрязаните си  нокти по стъклата и се опитваше да се вмъкне в стаята. Лампата светна. Тропаше се. Чинийки, вилички, лъжички. Замириса на кафе, лайка и препечени филийки със сирене.

Джар отвори очи. Някой в кухнята кашляше силно и продължително. Яна бе станала, без той да  усети. Чуваше мекия ѝ глас, а после суха кашлица отново задави думите ѝ. Джар изправи уши, протегна се и пропълзя изпод одеялото. Топлото хвръкна от леглото и се лепна по стените като дъвка. Те въздъхнаха от допира му и продължиха да спят.
Яна не се чувстваше добре. Освен кашлицата и хремата имаше и висока температура. Джар се огледа в очите ѝ. Натъжени и мътни от сълзи. Тя легна на дивана и включи телевизора. Той се сгуши в краката ѝ. Петичките ѝ бяха много студени. Джар приблжи муцунката си към тях , за да ги стопли с дъха си. Ръката ѝ го докосна по гръбчето. Студена. Той се сгуши под одеялото до нея. Не беше гладен. Беше твърде тъжен, за да закусва.
Двамата с Яна заспаха бързо Някой тихо угаси телевизора и голямата лампа. 

Когато отново отвори очи, тъмното го нямаше. Слънцето с усилие се опитваше да промъкне светлата си главица през барикадата от сиви смръщени облаци, но те твърдо заинатени не помръдваха дори и на лъч разстояние. Вятърът отегчено дремеше по клоните на зъзнещите брези. Бе му доскучало да гони листа и шапки и реши да се нацупи. Никой не му обърна внимание.
Джар лежеше до Яна. Ръцете ѝ се бяха затоплили, крачетата също. Той не смееше да помръдне. Страхуваше се, че ще я събуди. Майка ѝ влезе в стаята и донесе топъл чай и лекарства. Яна отвори очи и му се усмихна. Тя обичаше Джар да спи до нея. От неговата топлина се чувстваше добре- спокойна и защитена. Сънищата ѝ винаги бяха хубави щом малката му лапа бе на нейната възглавница. Тя знаеше, че той е необикновен, виждаше рошаво вълшебство в тъмните му очи. То подскачаше като бълха по гърба му и се криеше в шареното му ухо.
Денят бързо изгуби и малкото цвят, който имаше по това време на годината. Синкава мъгла плетеше влажни мрежи над града. Вечерта се плъзна по парапета, дръпна нацупения вятър за рядката брада и светна някак уличните лампи.
Температурата на Яна беше нормална. Супата ухаеше на прясна мащерка. Джар донесе една стара топка и шареното си въже. Поиграха си. Кашлицата утихна. Болестта се намръщи и се скри в килера на тъмно. Джар беше доволен. В очите на Яна отново затрептяха щастливи светлинки. Тя го прегърна и двамата се скриха под одеялото. Нощта трепна и угасна. Чуваше се само хъркането на Джар.
Когато след седмица Яна се прибра от урока си по музика, Джар лежеше в своето легло. Опита се да стане, но лапата го болеше и той седна на килима. Силна кашлица раздра гърлото му. В очите на Яна блеснаха сълзи. " Защо се натъжи тя? Чувствам се виновен, не може тя да плаче за мен! Аз съм добре! Някъде съм си ударил лапата, не е кой знае какво! А кашлицата.. ами ужасна е, но..". Той отново се задави. Усети, че му е трудно да стои и се върна в леглото. От нослето му се стичаха прозрачни струйки и очите го боляха. Яна говореше с някого по телефона. След минута дойде с голямо одеяло и купичка липов чай. Премести Джар на дивана и сложи главата си до неговата. Вечерта Джар отиде на лекар. Докторът го прегледа и написа някакви лекарства, които да взима. Погали ушите му, погледна го сериозно изпод големите си очила и  каза: " Джар не може да е болен, нали така Джар?! Спомням си, че ти си вълшебство, а вълшебствата не боледуват! Не им е позволено и не им се случва никога! Ако не вярваш на мен, ето, питай твоята Яна, да видим тя какво ще каже! Джар обърна очи към Яна. Тя се усмихваше, а по светлите и коси подскачаше някаква калинка. Калинката разпери крилца, хвръкна и кацна на ухото му. "Вълшебство- мислеше си Джар, Аз не зная какво е това, но щом Яна и докторът  казват така, може пък и да съм! А щом съм вълшебство, значи не мога да съм болен! Вълшебствата не боледуват! Заповед на доктора!

Вятърът с новата си прическа бързаше да се покаже пред оголелите брези. Тополите тайно му се присмиваха, а пък той се правеше, че не ги вижда и не чува какво си шушукат. " Винаги са били надменни, глупачки с наднормен ръст!" Той оправи перчема си и се хвърли в една купчина с листа. Джар изскочи от нея. Яна тичаше напред. Денят трептеше в цветове и светлина. Едно шарено вълшебство бръмчеше из въздуха и ронеше над земята прашинки любов.

Джар и първата среща

Когато я видя за първи път, една дебела калинка бе кацнала и спокойно се излежаваше на лявото ѝ ухо. Нослето ѝ се бръчкаше в опит да вдъхне аромата на топли кифлички, който натрапчиво се просмукваше във въздуха наоколо. Черната ѝ гладка козина блестеше при допира на първите  утринни лъчи. Тревите се поклащаха сънено, натежали от едрите капки слънчеви сълзи. Джар умираше от срам и се чудеше къде да се скрие. От седмица не бе влизал под душа и бялата му муцунка сега изглеждаше сива и мърлява. Погледна лапите си. Кални, от локвата, на която не можа да устои. Наведе още повече глава и отстъпи назад. Тогава усети дъха ѝ. Повдигна очи и срещна нейните. Големи и черни, като тъмни, непознати езера. Напомняха му за пеперуди с уморени крилa в нощ преди лятна буря. От смущение не му достигаше въздух и му се струваше,че ще падне в тревата. Тя го закачи с лапа и допря мокрото си носле до неговото. Сърцето му подскочи от вълнение. Трохи от непозната нежност боцкаха тялото му, сякаш стотици горещи мравки тупкаха по него с врелите си крачета. Тя отново закачи лапата му и бутна меката си муцунка под неговата. Джар изправи глава. От притеснение едното му ухо бе клюмнало. В тъмните му очи трептяха слънчеви стоножки. Той не знаеше какво да стори. Сърцето му биеше като пощурял барабан. Близна бързо и леко нослето ѝ и побягна към големия орех в далечния край на поляната. Очите на Калина се изпълниха със светлина. Тя кихна силно и побягна след него. Двамата прекараха следващите няколко часа в щура игра и нежни закачки. Уморени, по обед те легнаха на свежата трева под широката сянка на ореха. Слънцето  гледаше отвисоко и  изпращаше искрящи целувки. Те се сипеха по големите, меки листа на ореха, зеленото им ги улавяше, вдъхваше им от аромата на разцъфналата си пролет и ги спускаше като тънки, светли нишки нежност към земята. Джар и Калина ги улавяха с очи, а ако случайно пропуснеха някоя, тя сама се полепваше по нослетата им и ги караше да кихат. Малко вълшебство подскачаше по поляната. Криеше се в пъстрите глави на цветчетата и дърпаше кучетата за опашките. Денят се стопяваше в цвят и трепет. Джар и Калина стъпваха леко по  уморените треви.Залезът се разтапяше и озаряваше поляната с топлите си багри. Време беше да е прибират. Всеки в своя дом. Но някак не им се искаше да се разделят сега, не и преди нощта да изгрее с блясъка на своята диамантена прелест. Трепнаха първите звезди. Тревите утихнаха, а листата на ореха натежаха от сладкия аромат на настъпващата нощ. Джар гледаше Калина и броеше светулки в очите ѝ. Лапата му докосваше нейната. Тя бръчкаше носле  и свенливо притваряше красивите си очи. Един задъхан щурец притича през поляната, забързан за своя среднощен концерт. Небето кротко  разгърна тъмната си копринена дреха и милиарди сребристи мушици се понесоха в загадъчен танц над задрямалата поляна. Малкото вълшебство се плъзна по стеблото на ореха и ощипа Джар по носа. Калина целуна муцунката му и леко побутна с лапа неговата. Кихна и бавно тръгна към вкъщи. Джар гледаше как тя се отдалечава.Малка и нежна тя се стопяваше в тъмнината на пролетната нощ, а до него по стъпките ѝ достигаше аромата на спящи лалета. Щурецът засвири някаква стара мелодия. Луната широко се прозя и разля светлината си по зелените клони на дърветата. Джар тръгна към дома. Тази нощ малкото му кучешко сърце се научи да тупти с нов ритъм. Този на любовта. Размаха опашка и прескочи локвата.