И аз съм куче

Много не си падам по ФБ групи, Даже наскоро се махнах от една, дето е за "четящи" хора, защото ми писна администраторите, в качеството си на служители в дадено издателство, непрекъснато да анонсират книги, издадени от тях. Ами подлизурско ми е и тъпо. Всеки ден анонс на нова книга от един и същи човек. Има-няма 400-500 страници във всякакъв жанр. Брей, егати хората! И на работа ходят и четат като бесни! Ама то ясно, че не е така и затова тихомълком се чупих от там. Има обаче една група, публикациите в която ежедневно са стотици.Все се каня да се махна и от нея, обаче сърце не ми дава и това си е. Тази група е за животни- изгубени и намерени, за взаимопомощ демек и за помощ също. От публикациите там ми става ежедневно тягостно, тъжно и обезверено. Защото на 10 минути се появява съобщение за изхвърлени животни, които някой е намерил и се опитва да спаси. Взимате си, значи едно такова сладичко, пухкавичко и гладичко същество, дето има най-топлите очи от всички, които имат очи. Мачкате си го, лигавите му се, ама по едно време вземе та Ви писне. Слагате му нашийника и го пускате на "свобода" да си дири късмета там нейде по белия свят. Може да го вържете на стълб пред мола или за мантинелата на магистралата, може пък и да го закарате насред нищото и после с мръсна газ да се чупите. Може. Нали Вие сте Шефът. Той е просто едно "тъпо куче". Много харесвам такива хора, иде ми да ги кача на самолет за Оймякон през декември и да ги оставя на пътя по бели гащи. Иде ми, честно. Тия са едните. Има и едни други. Тия са алхимиците на Райха, заклевам се. Отиваш ти в морската градина, примерно, нареждаш седем-осемнайсет панички околовръст и наливаш...антифриз...за жадните помяри. Айде и тия и техните производни ги качвам на самолета. Бая самолет ще ми трябва. Джъмбо. Щото има и още пасажери. Печеливши от тая лотария са и тия дето връзват в чувал пет-шест кутрета, стягат със завидно умение възела и бам в реката, в някой по-така дълбочък вир. Запазени места има и за ония дето шляскат по каса бира в компания и за шоуто обесват "тъпото псе" на дървото, на сянка или пък я един бой с камъни му ударят, или пък да го залеят с цимент. Склуптури ще да са тия, творци..на човешката жестокост. Айде, и вие се качвайте, че излитаме. Та, ей такива неща се случват всеки ден на тия 111 000 кв. км. Много жестокост, твърде много, за да ти остане надежда, че тоя свят ще го бъде и че трябва да го бъде. Ама тя надеждата нали е упорита и трудно мре, дори и при тоя кофти сценарий, та от време на време вземе, че се изпъчи на светлото и кресне, така, че да ти писнат ушите. Две момчета спасяват изхвърлено от стопаните си куче. Къпят го, хранят го, превързват раните, погалват меките му уши и му намират дом. А кучето, кучето се усмихва и маха с опашка. Да, точно това, "тъпото куче", което обаче освен да носи пръчка и да дава лапа, знае и да обича. Безрезервно и завинаги. То може, ние май не.

Цветята на Марс

Когато слезе от кораба си и стъпи на Марс за трети път този месец, Лора усети различен аромат във въздуха. Отдавна на Марс имаше атмосфера, но само децата знаеха това и само на тях беше разрешено да пътуват до там за забавление или с изследователска цел, както те си решат. Лора набръчка носле и подуши отново. Миришеше на шоколад с вишни. Откъде ли идваше този аромат? Тя тръгна към ръба на покрита със стъкло лилава скала, над която валеше дъжд от ментови бонбони. В една широка вдлъбнатина, където бонбоните се бяха струпали на малка купчина, Лора видя живи цветя. Цветята дочуха стъпките й и обърнаха глави към нея. Лицата им бяха усмихнати, цветовете ярки, преливащи се от синьо в жълто, от червено във виолетово, от оранжево в зелено. Каква красота! Лора се наслаждаваше  на гледката с широко отворени очи. Попиваше цветовете. После цветята запяха. Пееха на странен език, марсиански вероятно. Но когато се заслуша внимателно, Лора започна да разбира думите. Цветята пееха за езера и океани, за летящи риби и бели балони с люляков сняг. Колко хубави бяха думите им и колко леко трепкаше мелодията и се разливаше като сладък вишнев сироп по ментовите бонбони. Вкусна мелодия. Лора се наведе и напълни шепа с бонбони, сложи няколко в устата си. И те бяха вкусни. С какво ли се хранят тези цветя, за да могат да пеят?- чудеше се наум тя. Едно оранжево- зелено цвете от редичката отгатна мисълта й. Завъртя хубавата си пъстра глава към Лора и премигна с листенца. "Ние обожаваме малки шоколадови торти, много малки и с два цвята шоколад. От тях се храним и растем. "А, какво пиете? Земните цветя пият вода, но тук вода не виждам. "- заинтересува се Лора. "Сърцето на планетата, нейното ядро- отвърна друго жълто-синьо цвете от редичката- е цялото от портокалов сок, оранжев и сладък. Той прави гласовете ни звънки и трепкащи. Харесва ли ти нашата песен?" "Еха, портокалов сок, който никога не свършва!- възкликна Лора- Това е толкова, толкова чудесно! А Вие сте най-невероятните цветя, с които съм разговаряла. Гласчетата Ви топлят, гъделичкат и от тях се чувстваш щастлив и не огладняваш. Цялата редичка звънко се разсмя. Поклониха се учтиво на Лора и запяха отново, този път още по-звънко и още по-вкусно. Лора изгълта останалите в шепата бонбони, погали всяко цвете и се качи на своя кораб. Време беше да се прибира. Хубаво е на Марс, но вкъщи е по-хубаво. Нищо, че няма вълшебни пеещи цветя, които разговарят с теб и се хранят с шоколадови торти. Вкъщи, напролет надигат свежите си глави кокичета и минзухари, после се появяват шарените лалета и зюмбюлът, цъфтят люляци и рози. Не говорят, не е и нужно, те просто са толкова хубави, че можеш да стоиш и да ги гледаш, докато красотата им те погълне и в душата ти стане и светло, и шарено, и звънко. Вкъщи не летят досадни мухи с глави на магарета, както тук на Марс, вкъщи има само досадни конски мухи, но главите им не приличат на конски, те просто ужасно много обичат да дразнят конете. - Довиждане, Марс!
Лора  натисна бутона за излитане.
Долу цветята продължаваха да пеят и да ядат торти.

Обесете поета

Вчера мрежата изгърмя. И всички чухме как под звученето на кларинета се шепнат предсмъртните, дълбоко лирични, заредени с толкова чиста обич, стихове на Вапцаров. Не само чухме, ама и ни ги илюстрираха с баджаци в мрежести чорапи и впити кожени гащи, накратко с евтино порно. Ама еротика било това. Еротика-дръжки! За еротиката ти трябва стил, усет за тънък детайл. Еротиката е линия в която съвпадат копнежът на сърдечната област и напълно човешкото желание за близост. В това нещо, дето си търси евтина популярност на базата на скандала, такава еротика няма. Дори и да беше стилно, пак на стиховете на Вапцаров не им е там мястото. Както коментира поетесата Маргарита Петкова в предаване по Нова телевизия, да, има лошо в еротиката, когато тя докосва последните думи на осъдения на смърт. Ама иначе момичето Антония било талантливо момиче. От малка четяла поезия, че и пишела, че и познати поети имала, та и тях непрекъснато четяла. Искало момичето хората да чуят това "култово" произведение на Вапцаров, защото много хубаво било, а пък ние, видиш ли, сме се "обездушили" и тя искала да поправи нещата. Питат я, защо пък баш Вапцаров, ами не взехте някой ваш стих. А талантливото момиче съвсем уверено отговаря, че един вид Вапцаров е велик и тя е прочела де що ред има написан от него. А пък "култовото" "Прощално" ("На жена ми") и е любимо. Много силно стихотворение на един голям поет, писано часове преди "да го обесят в ареста"!!! Толкоз. Че може ли още нещо да кажем. По-добре да затегнем въжето и да се свършва с тая поезия. Както всички разбрахме, няма нарушаване на авторски права, тъй като законът гласи, че авторското право е докато авторът му е жив и 70 години след смъртта му. Тези години вече са изминали, за жалост. Но както и Маргарита Петкова отбеляза в краткото интервю по темата, тук става дума за морал, културният човек не би направил това, най-малкото би се обърнал към наследниците на автора, показвайки им своя "продукт" и неговата идея. Само че това важи за културния човек, нали?
Когато бях много малка, май беше в първи клас, от училище ни заведоха в "Стрелбището". Рецитирахме стихове в едно предверие с паметни плочи. На мен се падна "Прощално". Хлипах, подсмърчах и ми беше страшно. После ни вкараха в коридорите на самото стрелбище. В дъното- мишени. От някаква уредба проехтяха гърмежи. Всички се уплашихме, повечето се разплакаха. Някакво идиотско извращение беше това на тогавашното управление. Прибрах се вкъщи разтреперена и дълго мълчах. Почти си бях глътнала езика от страх. Виждах го тоя Никола, как стои в края на бетонния коридор и ми се струваше, че някак леко се усмихва. Същият ден, когато баща ми си дойде от работа и разбра за станалото, извади отнякъде малка квадратна книга с кафяви корици. "Моторни песни". Първата стихосбирка, която прочетох. Пазя си я и до днес. А стиховете му..те не са забравени, точно както не се забравят и "онзи див копнеж по Филипините и едрите звезди над Фамагуста..."!

Някъде там

Много обичам да ходя на вилата. Ей я къде е! На половин час път от офиса. Едно зеленко, зеленко е там, чак пращи от зелено и тихо е, тихо, чак ушите те болят и почва да ти се вие свят. Косиш, плевиш, па вземеш и нагоре-надолу по стълбите да притичваш, я за да изметеш мухите, дето са мрели цяла зима, я чисти чаршафи да постелеш, я ей така, за спорта само, че то, мен у никой фитнес не са ме виждали цял живот време. Ама тука си подтичвам усилено и развивам де що мускул има по телесата ми останал. И пек, и дъжд, и вятър, нищо тук не ме плаши, освен едни зелени мухи ли са, какво животно са, не съм сигурна, ама бръмчат като същински хеликоптер и все до ухото ми, а пък аз съм паника от всякакви насекоми и почвам неистово да пищя, та разблъсквам престъпно тишината и съседът отдясно се олива с бира, а кебапчетата му хвръкват от чинията. От ляво няма съседи. Има, ама не ги виждам често. Те много спят. Разлайвам най-страшния пес на махалата и се мушвам в къщата засрамено. Хладинка е. Мятам пет домата в една чиния и половин краставица. Сиренето го забравих в София. Ей ти, чудна салата, нискокалорична и свежа, без олио, щото мъжа ми не е купил. В нашето семейство той отговаря за олиото. Аз понякога се лигавя със зехтин, щото имам вкус, а той-не. Така си прелита пролетно възбуденият ден и леко почва да мержелее пред очите.Сякаш в един миг всичко наоколо почва да се движи по-бавно и по-тихо, на пръсти. Синкаво вечерно полепва по миглите. Пукат сухи съчки в огнището. Помня, когато баща ми го правеше. С голям мерак го измайстори, та да ни е кеф сега на нас. Тъмното пристига и ляга на поляната. Опъва си краката и зяпа по звездите. Цвърчат наденички, шишчета и какво ли още не. Ракията е лед. Разреждам с още лед. Отпивам и зяпам жаравата. Червеникавите въгленчета свирукат, трепкат, угасват, после отново се изпълват с жар. Не ми се ляга, тук нощите са толкова леки и дъхат на ягоди и божур. Пием и зяпаме по небето. Там си трепкат звездните светулки и хич не ги е грижа за нас. Красиви са и далечни. Много. Щурецът, дето живее в дупката до масата решава да ни посвири. Хубаво свири момчето. Тихичко звъни нощната му песен и разсънва сърцата ни..за любов.

Таралеж

Прашно софийско утро. Пролетно крещящо с хриптящ глас на клаксони, но вече и сериозно пооцветено в зеленичко. Автомобили, автобуси, трамваи, тролеи, велосипедисти. На тези, последните, искрено им се възхищавам на куража. Лудница. Делнична. Ние пак закъсняваме за работа, но толкова ми се спи на едно кафе, че изобщо не ме вълнува този факт. Гримирам се в движение. Това е мое специално умение. Ръката ми не трепва. Слагам осемнадесет  грама черна спирала, та така да трепкат повече миглите и да си мисля, че още съм хубавка. Гланц. Толкова. Облегнала съм се на седалката и се унасям в мислите си. Мога да си го позволя, понеже нали не карам аз. Онзи моят шофьор хока наред всички участници в движението, нервничи, върти глава на шест посоки с цел да намери най-прекия, най-скоростния път, да изпревари всички "охлюви" , и разбира се да направи и невъзможното, та да си върна първото кафе. Но аз съм спокойна  и гледам встрани. Подминаваме градинките около нас-"Довечера ще разхождам кучето", училището на едното дете.-"Боже, кога ще я запиша на уроци  по математика?", училището на другото дете -"Дано да е в час! Трябва да купя лента за фотоапарата". Светофар. Червено. Три автобуса. Жена с две деца и осемнайсет торби. Погледът й е прашен, уморен, несветещ. Чакат да пресекат на зелено. Едното нещо й говори, тя го гали по главата, другото веднага се намърдва в ръцете й, иска и то. Жената се усмихва, лекичко, но е усмивка все пак. Десен завой. Парк. Фонтани. Блокът на нашите. "Майко, майко.... Ще се опитам да мина довечера." Сутрин мислите ми са като лятна река. Текат си, но бавно, спокойно и в правилната посока. Сънят е поизгризал едрите баджаци на стреса и аз почти се чувствам добре. После той отново почва  да се тъпче с всевъзможен, висококалоричен делничен джънкфуд и бедрата му си възвръщат и форма, и обем. Мислите ми стават подивели пеперуди, които сляпо и упорито се стремят към светлото и не спират да горят крилата си. Тогава главата ми започва да бучи, а очите ми се замъгляват, пръстите ми треперят даже и преди второто кафе. Но сега е утро и по уличката покрай Перловската река все още мирише на люлякова пролет. Натрапчиво и широко усмихнато. Седем коли в три посоки. Ние отзад. Никой не знае кой е с предимство в тази бъркотия.  Шофьорът псува, а на мен ми е смешно. Всички ми приличат на малки объркани деца, дето се чудят кое камионче на кого е и защо това на Сашко е по-синьо от това дето си имам аз. Разминават се някак. Продължаваме. И спираме рязко. Ръчна. Шофьорът излиза. Насреща идва голям джип. Така няма място да се разминем. Аз се пуля през предния прозорец и търся причината за спирането. А тя- Таралеж. Бодливко сутрешен. Изоставил си той малката горичка и хукнал през платното към градинката с люлките. Мъниче е явно, играе му се на ежко. Шофьорът го вдига и му прецаква разходката като го връща в омразната му гора. Ама поне ще живее. А животът си е голяма работа. Тръгваме. Аз се смея, добре ми е. Жената зад волана на джипа също се е усмихнала. Кимва ни и ни махва за поздрав! И добри шофьори имало значи. Лек ден! :)

А Вие за кого?

Този въпрос ме стресира поне 5-6 пъти в годината, вече някъде десет години време. Ходенето на родителски срещи е вълнуващо преживяване, разнообразие и отдих, ама само за някои хора. Едни използват тия два-три часа за раздумка с класната по отношение на новата й фигура и стайлинг , други страшно се кефят да нарочват някое по-така непослушно и палаво дете за най-черната от всички черни овце на тоя свят  и да кроят разпалено пъклени планове за наказания като съвсем не изключват инквизиция, гилотиниране, публичен линч или бой с камъни, а в най-лекия случай- ИЗКЛЮЧВАНЕ! НЕЗАБАВНО! Щото, какво е това безобразие да се слагат дъвки по столовете на отличниците, дето целият свят е вперил в тях поглед с надежда за избавление и нАучен просперитет. Още по-недопустимо е да вземе пък да пропее това непослушното в час, та да смути някоя гениална мисъл дето прескача по първите чинове. Аз много се напрягам от такива амбициозни родители  и искам да си намеря сто и две извинителни причини, за да не присъствам на тези срещи. Ама винаги ходя, даже двама ходим, че да си пазим взаимно страх. Еми така де, някои се хвалят с ученолюбиви, безобразно талантливи, мирни и кротки деца медалисти, аз пък се хваля с две инатливи бунтарчета, дето твърде рядко ще се хванат да четат, даже понякога си мисля, че са забравили от коя страна се отваря книгата, а пък още по-рядко и с още по-неприкрито отвращение се докосват до учебника по математика. Та и отгоре на това неведнъж са лепили дъвки и са пели песни в час. Такива са те, луди глави, дето, както баба ми викаше, имат шило в задника. Не ги свърта на едно място, особено ако е и СКУЧНО, а СКУЧНОТО  така неуморно ги преследва, че те полагат ежедневно нечовешки усилия да му избягат, па ако ще да им набиват после канчетата в кабинета на директора за нарушаване на вътрешния ред. Защото има ПРАВИЛНИК, а те само гледат да кривнат от него и да му врътнат ъглите с някой и друг градус отклонение, та вече да не е толкова ПРАВИЛЕН и съответно не толкова СКУЧЕН! Съответно, аз получавам обаждане от класната, а пък един път и от педагогическия съветник, щото една второкласничка си свалила гащите в двора на училището, ама, казват, само мойто дете било там и логиката за неговата виновност се доказва с твърдението, че той бил седми клас, а пък и момче бил, че и хубав много,  с тия сини очи дето всички ги обичали.  А пък той, горкият, и хабер си нямаше за тая работа. Ни чул, ни видял, ни разбрал за какво иде реч. Ни момичето видял, още повече пък и гащите й. Така и не се разбра каква е тая работа. Само вдигнаха шум и ме навряха на ...знаете къде. Много случки съм имала по родителските срещи и много тежко ми е било понякога, но продължавам мазохистично да се явявам. Сядам си на последния чин, барикадирам се и не дишам. Особено тежко е до седми клас в основното. То е едно състезание между родителите, то е едно надцакване, едно показване, премятане и въртене на опашки, коя от коя по-хубава, скъпа и луксозно напудрена.  А ние с мъжа ми си седим на последния чин с подвити опашки и чакаме да мине госпожата по литература, че само тя хубави работи ни говори. Много тъжно ми става , когато някои родителите с по-големи възможности се присмеят на малкото букетче с рози на дъщеря ми. Гледат ме с надмощие през гората от лилиум и хризантеми, дето специално са поръчали за госпожата от най-лъскавия магазин за цветя в квартала. А па ние с някакви градински розички сме тръгнали..Смешници. Неудачници. Нещастници. Бедняци. Така говорят очите им, ама не ми пука. Мъчно ми е само, когато детето се опитва да подари цветята, а бива изблъскано встрани от едра блондинка с ягодово червило и обувки на Rossi..примерно. А пък на класната хич не й дреме, за детето де..Размерът явно е от значение, вссе пак. Тогава ми е тъжно и ми иде да подложа крак на русокоската или да й извия врата, на нея и на класната също. Не, определено не обичам да ходя на родителски срещи и да слушам правилника за вътрешния ред от 18 страници, да търпя злобата на някои и пренебрежението на други. Така е до 7 клас.. После е друго. Поне при нас. Големият, този със сините очи, е вече в гимназия и не, не заобича математиката, едва връзва свещената тройка, ! ОБИЧАМ ВИ ГОСПОЖО ПО МАТЕМАТИКА! обаче пък прави това, което умее, това, за което има дарба, талант или както искате там го наречете. Един от най-щастливите ми дни, беше този, в който след някакво неистово чакане и очакване, разхождане, взиране в списъци с класирания- първо...второ.., най-накрая телефонът ми звънна от Фотографското. Приет! Разревах се и още как! Той това си искаше. Еми,  направи си го, нищо,че е зле по математика. Сега е десетокласник и снима едни неща, дето заради тях, пак искам много да рева, защото си умирам от кеф и щастие. Онзи ден ме изненада, че имали родителска среща на следващия ден. Аз по навик изтръпвам и почвам 24 часова психическа подготовка. После се сещам, че тия родителски срещи са едни такива по-различни. Родителите са различни, учителите също. В това училище всички са някак малко луди, щастливо луди, художествено откачени и ми е добре сред тях..
На последния чин съм. Приближава госпожата по художествена фотография. Сърцето ми рязко си сменя ритъма и почва да хълца. Ето сега.
- Здравейте! Вие за кого?/
- Ами..., аз ...за Теди.- мигам кротко като новородена пеперудка.
- Теди! Много съм доволна, много! Едни снимки предаде, които сега участват в конкурса, за който говорихме преди малко. чакаме резултатите! Много е чаровен! С тези сини очи!
Аз изобщо не мога да си скрия сълзите си, така долно ми се изплъзнаха от очите предателките. Теди, ако разбере, ще има да ми се подиграва поне една година. Ама то, как да не реве човек, бе като сърцето му трепти...трепти, ще хвръкне..Ша си рева пък..Кеф ми е, жесток!

Зад завесите

Ноември върти зимната си проскубана опашка и гледа да се свре на завет в автобуса. Най му е добре в неделя вечер. Вее се и се развява по празните, поокъсани седалки, подпира ръце  на изпотените стъкла и се плези на прогизналите минувачи отвън. Почуква с кокалести пръсти по стъклото и рисува неприлични знаци. Завира острия си нос в перфоратора и се смее с хрипкащ  глас.Мушка се под седалките и души като разгонен, самотен пес. Опитва се да намери някое загубено, дребно и окаляно парченце нежност.
Тя е млада, тъмнокоса с тънки глезени и обли колена. В погледа й гърмят далечни звезди и комети със зелени опашки. В косите й пробягват премръзнали капчици дъжд. Тъмен чорапогащник и боти без ток.  Среднокъса сива пола, тънко, разкопчано палто, грешно преметнат шал, шапка в лилаво, обърната с козирката назад. Скрила ръце в джобовете, вперила поглед навън. От дъха й стъклото просветлява и сълзи. Седмата спирка. Тя става нерешително и слиза от третата врата. Ноември се шмугва покрай нея. Автобусът потегля празен.
Той. Хваща ръката й, целува очите й и говори тихо. Не носи цветя. Тръгват да прескачат локвите в синхрон. Тя трепери и се сгушва в него. Студеният дъх на ноември се е мушнал в джоба на палтото й и внимава да не се издаде. Във входа зъзнат стари паяжини,паяците отдавна са избягали. Провиснали като прокъсани платна на загубена в океана  лодка, те се люшват апатично от дъха на мушналата се през вратата прегоряла есен. Тя събира припряно разпиляната си коса, но две-три дъхави, червени листа се изплъзват от ръцете й и политат навън с дъжда.
- Ще приготвя нещо за хапване. Извинявай, днес още нищо не съм ял. Искаш ли и ти една пържола?- Тя е смутена до козирката на шапката си. Такъв въпрос не беше очаквала. Стомахът й се е свил от напрежение, трепет, очакване, желание и мъничко страх. Усеща болезнено движението на кръвта в тялото си и бумтенето на сърцето, което като пренатоварен парен котел всеки момент рискува да се пръсне.
- Благодаря ти, не съм гладна. Ще почакам в стаята. Тук, нали?
- Да, заповядай! Малко е тясно, ама толкова ми отпуснаха нашите.
Тук тя се опулва вече реално притеснена от възможността за среща с родителите. Той отгатва мисълта й, оцветила в червено светлото й лице.
- Не се безпокой, няма ги. Ще се приберат по-късно. Веднага се връщам. Настанявай се. Искаш ли да излезем навън да пием по нещо?
- Да, би било чудесно да излезем навън.- Седнала на ниското легло, тя се оглежда смутено и нервно притреперва. Изглежда така, като че ли търси най-прекия път за бягство. Той отива в кухнята.
" Господи, какви ги върша? Какво правя тук? Та аз едва го познавам, с кой акъл се съгласих да дойда, че и у тях, вместо в някое претъпкано кафене! Очите му, проклетите му сиви очи ме подлъгаха и тая дълбока, тиха скръб, дето се е утаила на дъното им. А и на никого не казах къде отивам, ако ме светне тука, няма да ме намерят с дни..Дали има телефон тук? - тя надига глава, после се изправя и тършува из стаята с поглед. " Не, не виждам телефон тук, вероятно е в съседната стая. За първи път виждам някъде лилави пердета, но тези тук стоят добре. Вероятно са сложени, за да го скрият от погледа на съседите в отсрещната кооперация. Тя повдига завесата и поглежда навън. Отсреща има стара къща. Възрастен мъж пренася дърва.
- Ехо, как си? Още не си избягала, а? - той е влязъл без да го усети и стои  плътно зад нея. Ръцете му я обгръщат, тя усеща дъха му и топлия допир на лицето му. Краката й се превръщат в разтопен марципан, очите й сълзят от топлината на тялото й. Гърдите й са напрегнати в стегнатия сутиен. Едва докоснал с устни ухото й,малките светли косъмчета по ръката й щръкват, а горещи тръпки се втурват опиянени от врата й чак до петите. Ръцете му са меки и топли, пръстите му нежно отмятат косата й. Устните му се впиват във врата й, лепкави и горещи, целувките му парят по кожата й както сдъвканото зрънце черен пипер пари по небцето.  Придърпва я по-близо до тялото си, тя усеща учестеното му дишане, но едва усеща своето. Обръща се и очите им се впиват едни в други, мътни от преливащото желание за близост. Тънката блуза се смъква от рамене й и пада немощна на пода. Тя се сгушва в него като дете, което се страхува от гръмотевична буря. Той целува разбърканата й мека коса, отдалечава я леко от себе си и впива поглед в нея. Свела поглед, свила рамене, като премръзнала от леден полъх бреза, тя е уплашена почти до смърт и дори не трепва. Бузите й са почервенели, устните й горят с цвят на малина през август. Той повдига главата й, целува очите й и я прегръща отново. Ръцете му я държат здраво, но тя вече не иска да бяга. Усеща спокойствието на топлината му и иска да остане в нея. Иска тази топлина да я обгърне и тя да потъне в нея, да загуби силите и мислите си и никога да не я напусне. Той усеща как дишането й става по- равномерно, как пулсът й се забавя, как  изпънатото тяло се отпуска в ръцете му. Нежна и топла кожата й вибрира при допира на пръстите му. Освобождава гърдите й от примката на сутиена и те се отпускат меки, обли и топли в дланите му. Ухаят на жасмин и люляк. Зърната им малки и тръпнещи,оставят по устните му вкус на мед и сол. Капки пот по челото му. Погледът, мътен от желание, пръстите на ръцете му горещи и влажни. Пристъпват няколко крачки. По пода пълзят отражения от уличните лампи, причудливи и весели, промъкнали се нахално зад завесите, шарят и подскачат като подивели светулки в дъжда. Чаршафите са хладни и попиват топлината на тялото й. Той сваля бавно малката сива пола, чорапите, бикините с цвят на небе. Тя е свила крака, колената й се притискат едно в друго, после се отпускат немощно и се разтварят. Ноември духва през пролуката в притворения прозорец и засрамен се мушва в хралупата на задрямалия кълвач във високия орех зад прозореца. Тя е мокра, мека и гореща. Очите й сълзят от възбуда и болка. Миглите й са пропити с дъха му, дъха й е потънал в устните му. Тялото й се опъва като струна на китара, той усеща звука му, вкусва аромата му и потъва в дълбоката му топлина. Тя е музика, неговата музика. Той е стихът й, думите й и вече целият свят.
Пробуден, кълвачът подава рошавата си глава, отръсква закъснели капки дъжд от крилата си и махва за довиждане на ноември. Есента си отива наперена и с пълни джобове нежност.