Двама

Осем часа сутринта. Тръгвам за работа. На автобусната спирка има двадесетина човека и едно бездомно куче. Не гледам хората. Те след минута-две ще се качат на автобуса и ще отпътуват- всеки нанякъде, всеки при някого. Кучето ще остане на спирката, ще стои и ще чака с три грама надежда в сърцето си един човек да спре  и да не си отиде от спирката сам, а да тръгне към дома си с него. Автобусът ми идва, виждам го в далечината. Ще се кача, за да отида на работа, на място, което не искам, на място, където не ме искат. Вратите се отварят, но аз не мога да се кача. Не и днес. Оставам с кучето. Оставам, за да го нахраня с каквото имам. Имам малко храна и много обич. Оставам при него, дори и да зная, че ни остават само седем минути живот, седем минути обич и седем минути без самота. За мен и за него.

Пролет на простора

Обличам дрехи от пролет и смешни обувки с лалета. Имам дребен зюмбюл по косите си и няколко литра дъжд за из път. Тичам през локви, наръсени с люляков цвят. Няма вече да бъда премръзнала зима, нито свъсена есен с шлифер от мокри листа. От непознатите стъпки очите  се пълнят със светлина и надежда. Има толкова стъпки и толкова светло, че земята не стига. Потръпва зеленото и събужда игликата. Литват цветовете ѝ, кръжат над главите ни и се смеят с гласа на окъпано слънце. Закачат се с крилете на сънени гълъби и крадат техните мокри трохи от первазите. Увисват като цветни платна по просторите и се люлеят с все сила на тях. Въжетата се опъват от цвят и пращят, и звънтят. Две стари жени носят в ръцете си хляб и ухае на топло и сън. Оранжева котка стои зад прозореца и гледа навън врабчетата с мокри крачета. Облизва лапичка и отпива от млякото. Очите ѝ са зелени, очите ѝ са листа. Кучето на съседа е с дъждобран, но ушите му стърчат и слушат как звънтят просторите. Лапите му са кални, но днес това не го тревожи. Група охлюви се влачат по тротоара, хората ги прескачат и им дават път. Аз вървя с моите смешни обувки с лалета и чувам стъпките на надеждата. Моята, чуждата, цялата. Тя е там в цвета на игликите, който не спира да се люлее на просторите, а пък те нямат капка желание да спрат да звънят. Всички простори. И моят. Той не е изключение.

E&L Cycles

Фирма E&L Cycles е основана през 1948 г. Холандската компания произвежда висококачествени и надеждни детски велосипеди. Предлаганите модели са с размер от 10 до 28 инча. От продуктовата гама може да изберете чудесно колело за вашето момиченце, здраво колело, с което детето ви да се чувства сигурно, отивайки с него на училище, модерен градски велосипед или балансиращо колело за най-малките. Фирмата предлага също скутери, триколки и велосипедни каски. Продукцията на E&L Cycles намира своите почитатели в над 22 държави по света, като броят им не спира да расте. Проектирани в Холандия и произведени под строг качествен контрол в собствена фабрика на E&L Cycles на Филипините, велосипедите се отличават с безупречно качество и различен интересен дизайн. Продуктите на фирмата са сертифицирани и одобрени от независими изследователски институти като TUV и SGS. Компанията е активно ангажирана с последните тенденции в производството на детски велосипеди, а децата имат активно участие в създаването на дизайна на всеки един продукт. 
Ако търсите  колело за баланс за своето дете, може да избирате от голям брой интересни и забавни модели. Колелата за баланс са предназначени за деца над 2 годишна възраст. Те са лесни за управление, безопасни и здрави. Предлагат се в различни цветове и с различен дизайн, както за момиченца, така и за момченца. Сигурно е, че децата ги намират за забавни и приятни. Колелото за баланс е прекрасен начин, чрез който децата се научават да пазят равновесие, да координират движенията си и да контролират скоростта. С помощта на колелото за баланс децата бързо усвояват тези необходими умения, за да могат след това свободно и независимо да управляват велосипед с педали.
За по-големите деца фирмата предлага чудесен набор от висококачествени  велосипеди със здрава конструкция и интересен модерен дизайн. Необходимо е само да изберете правилният размер на велосипеда за вашето дете. Никога не купувайте велосипед, който е твърде голям за него.  Поне едно от крачета на детето трябва да достига земята, за да се чувства то спокойно, сигурно и уверено.
Велосипедите са преминали необходимите тестове на Intertek и SGS в независими лаборатории, съгласно изискванията на Европейските стандарти  ISO8098 или  ISO 4210. 
Подходящ велосипед, спрямо възрастта на вашето дете

Момичета
От 3 до 4.5 години - велосипед 10-12 инча;
От 3.5 до 5 години - велосипед 14 инча;
От 4 до 6 години- велосипед 16 инча;
От 4 до 7 години- велосипед 18 инча;
От 6 до 8 години - велосипед 20 инча;

Момчета:
От 2 до 4 години - велосипед 10 инча;
От 3 до 4.5 години - велосипед 12 инча;
От 3.5 до 5 години - велосипед 14 инча;
От 4 до 6 години - велосипед 16 инча;
От 4 до 7 години - велосипед 18 инча;
От 6 до 8 години - велосипед 20 инча;

Посочените размери са ориентировъчни и насочващи. От значение при избора на подходящия велосипед е и височината на вашето дете.

Изберете здраво, удобно и красиво колело за вашето дете от E&L Cycles и няма да останете разочаровани, нито вие като родител, мислещ за сигурността и безопасността на детето си, нито детето ви, което ще изживее прекрасни и вълнуващи моменти, карайки своя чудесен велосипед.

7 клас довиждане и чао!

В последните години образователната система в България претърпя промени, които за добро или не, няма начин да подминем. Промените винаги са необходими, важно е те да бъдат осмислени в полза на децата. По-важно от това не трябва да има!
До Националното външно оценяване( НВО) остава по-малко от месец. Това е време на голямо вълнение. Това е времето, в което порасналите ни деца, трябва да се разделят с училището, в което са пораснали, с приятелите си, с които не им се разделя. За тях това е много труден момент, точно заради раздялата. Нищо, че са се почувствали големи, нищо, че повечето вече имат лична карта в джоба си, те още са деца и тъгуват с цялата си детска душа. Седми клас е изпитание за тях, време на промени, време, в което те са принудени да играят по-малко и да учат много повече. Всички родители желаят децата им да продължат образованието си във възможно най-доброто училище и това е напълно естествено. В своеобразната истерия, която съпътства кандидатстването след седми клас, между всичките разпоредби, уроци и изпити, важно е да помним точно само едно. Къде децата се чувстват добре, къде те желаят да учат, какво те искат да учат. Ако ги чуем, няма начин за грешка.
Днес,  в България, децата след седми клас,  имат възможност да кандидатстват в така наречените средно общообразователни училища и в профолилирани гимназии. За общообразователните училища или СУ-та са от особено значение са резултатите на децата от НВО по български език и литература и по математика, както и годишните оценки, които са получили от преподавателите си. Сборът от всички тези оценки, формира общия бал за кандидатстване. Повечето училища избират схема за балообразуване като умножават всяка една от получените оценки по 2 и след това формират общ сбор. В училищата с математически профил начинът на образуване обикновено е малко по-различен, като се дава приоритет на получените оценки по математика.
Важно е да знаем, че има и такива училища, които за разлика от СУ-тата, които са под опеката на Министерството на образованието, има и такива, които дават възможност на децата да изявят таланта си- било в изобразителното изкуство, било в музиката или танца. Тези училища имат свой изпит и оценките от НВО не са от значение за тях. В случай, че детето ви не обича математиката или някой друг задължителен предмет, а иска да рисува, да снима или да свири и да пее, тези училищата са решението. Лошото е, че са твърде малко. Музикално училище за София е само едно. Художествените са три. Все пак това е добра алтернатива и заслужава внимание.
Днес, когато до края на седми клас и до началото на големите раздели, остават броени дни, най-важното е децата да бъдат спокойни, а ние, родителите да се вслушваме в техните желания.
Седми клас си отива, почва новото, още по-хубавото и интересно, нищо, че може да е малко по-сложно понякога. Заслужава си!
Желаем успех на всички седмокласници, които пребориха тази трудна година! На финала сте, деца и всички сте победители!

Биньо Иванов

Поетиката на Биньо Иванов е уникално събитие в българската литература.Тя създава необикновен свят, свят, в който предмети, явления, реалии се разпадат, преустрояват, разкъсват и сглбяват наново в многообразни поетически образи. Поетиката на Б. Иванов разрушава познатите словесни и синтактични прегради, разгражда общоприети представи, анатемосва обичайната логика и гениално запазва равновесие на ръба на нонсенса.

Стиховете на Б.Иванов отразяват по необикновен начин българския бит. В тях присъстват и „чергата“ и „филията с мас“, „дървената гъба, на която майката кърпи чорапи“ и забрадката на жена му. Обикновени понятия, които ще бъдат бясно разкъсани и претворени във всеобхватни усещания  на Изначалното и неговите претворения. Уникалното в тази поетика е в това не какво, а как присъства в стиха-как говори, как руши, създава и претворява понятийното, как го разтяга, обтяга, дефрагментира, накъсва го, разбърква и отново сглобява.Сложността на метафорите е в необичайното разглобяване на обичайни понятия.Шеметното движение на поетическите образи във вихрушката на метафорично образно прелюбодеяние разкъсва езика, такъв, какъвто го познаваме, разглобява, разбива морфологични, синтактични и структурни единства, изгражда ново отношение между субект и обект. Субектът в стиховете на Б.Иванов не описва, не е напълно сигурно,че изобщо присъства. Той или негово претворение живее, тече в реалията на метафората, разтеглена, разкъсана и пресглобена в следваща. Нескончаем поток метафори, поетически образи,надреално хаотично разграждане-съграждане на ръба на езиковия нонсенс. Сетивна поезия.НЕлирика.Поезията на Биньо Иванов е  съществуване, свръхсетивно възприятие на хаоса и реда, на реда в хаоса и на хаоса в реда, мистично- митично прегрупиране на образи,предмети и реалии. Тя е назоваване на Неназовимото.Езикът тук е изтерзан докрай, пристикан от ограниченията , изчерващ сам себе си в напъна да назове Всеобхватното и изначалното,вечното и Неназовимото, в отчаян изтерзан симпом да изрече Звукът в многозначността на сетивността. Надреална сетивност. Всичко става знак, става код. Всяка метафора пулсира с кошмарна амплитудност.Думата не е смисъл, тя е и код и знак и шифър на кода и знака. Гравитация и гравитиране от единичното Назовимо към и от Неназовимото. Езикът губи силата си и се пречупва в невъзможността да обеме, да изрече Космоса, прегъва се под всеобхватността на митичното усещане за изначалното Вечно, придобива причудливи форми- разкъсани, раздърпани и сложни за разбиване. В поетичното пространство на Б.Иванов всеки образ е метафора, всяка метафора е мит,  всеки мит е свят и всеки свят е мит и образ. Разпадането и съграждането на предмети и понятия в стиховете имат своя „Корен в небето“- едно съкрално пространство на незабравимото- забравено, на детството и детското. Всичко започва и завършва там, то е извор, дихание, живот. Всяка мисъл, всеки спомен се раждат там, те създават и те притежават това пространство.

В „Трявна“ къщата е при слънцето, човекът е на земята. Обърнати метафори, които говорят, звучат. Миналото е вградено в камъните, плачът също. Тревата ги обгръща и лекува. Забрава.И мъка. Разрушителна и едновременно тиха...вечна. Сложни за тълкувание, ако изобщо се подават на такова, метафорите-образи създават приказка, „която не е приказка“ „за стари времена.. и песни за нови теглила“. Много живи,говорещи са тук метафорите на Б.Иванов. Докосната е нежна струна на поетичната душа. Сетивно осмислено е родното и мистичната му сила и жизнен заряд. Изживяно е теглото, изстрадан е куршума, песните са чути, мъката е осъзнато усещане. Неизбежно осъзнато. Стиховете трептят, имат и  звук, и вик, и шум, и песен. Пространството се разкъсва между земя и небе. Мистика. И щъркели  и небе..Всичко тече и вечно ще тече. И мъката, и болката и любовта. Поклон. ПРЕклон пред нивите, които не изстиват.

Трявна

Обичта

Баба Меца пере на реката сърцето си мечешко. А реката шуми, шуми и нещо не й е ясно съвсем. Как мечка сърце ще пере във водите й бързи? Пита реката мечката:

- Бре, Мецо, ти луда такава, космата и лошава, защо хвърляш във водите ми бързи това толкова меко сърце?

- Вземи го, рекичке бърза и лека. Измий му скръбта и водите ти нека отидат далеч и от тях да зрее земята, да зрее под слънчев поглед и да ражда житено зрънце. Не ми трябва сърце вече на мене, на ти го, носи го далеч!

- А бре, Мецо загубена, че как без сърце се живее?

- Не ми трябва живот, рекичке залутана, загубих, онова, дето сърцето ми грееше.

- Че меда ли изгуби си, мецо, та за него сърце си оставяш? Ти каква си мечка незнайна, нечувана?!

- Виж, рекичке дълбока и още без ручеи, понеси по водите си ледени това мое тъжно сърце. Поотмий му тъгата, посвести го и то ручеи за теб ще намери.

- Аз съм само тънка река, а виж се- ти си мечка голяма. Сърце не ми давай така! Вземи си го и върви да кажеш на вятъра, че си мечка, която не ще да живее.

- Той не ме слуша, все бърза за някъде. А ти, ти си понякога кротка, смирена. Лекуваш. Излекувй сърцето ми или го прати долу на дъното, да лежи между камъни слепи и глухи.

- Не взимам сърца, аз съм само река, че и даже без ручеи. Кажи, какво зло ти се случи, че даваш сърце си и не търсиш отплата, а гроб!
- Чувай тогава, рекичке още млада и глупава. Дойдоха лани човеци в моята мечешка къща. Човеци с пушки и ножове. Ей, докато се сетя, простреляли ме. Зарасна ми раната вече. Припаднала съм тогава, а те детето ми малкото взели. Свестих се, няма ми мечето мило и кротко. Отвлекли го, циркова мечка да става. Ей го, година го диря! Горите всички пребродих, в селата по тъмно се вмъквах,нийде не можах го намери. Да ме бяха убили на място тогава, да не нося тая мъка в сърцето.
Спря се реката, замлъкна. Водите й бистри станаха тъмни, замислени.
- Брех, мецо, нещастна такава. Че кой дете от майка отмъква! Толкова лоши ли вече са хората, че не почитат ни майка, ни обич най-свята! Да можех на теб да помогна, бих дала всяка своя капка вода! Ама аз съм само река, как да сторя мечето да върна, щом ти не си го намерила даже!
- Рекичке, виж,потъмняха водите ти! Моята мъка калта от дъното вдига. Вземи ми сърцето и то ще намери детето ми, щом по водите ти чисти и искрени плува. Само ти ми остана, сестрице, моля ти се вземи го и стигни до детето ми.
Не шава реката. Отиде и слънцето в тъмното. Плаче мечката и сълзите й капят в реката като камъчета малки и остри.
- Щом така трябва да стане, хвърляй, мецо във водите ми сърцето си голямо и скръбно!
Скочи мечката, взря се в луната едвам светнала, стисна очи и разтвори мечешки лапи. Падна сърцето в реката. Обгърнаха го водите й посребрени и хукнаха бързи и яростни. Мечката падна на брега. Луната я обви в светлина и затвори очите й.
Разгневена реката надигна водите си, заля пътеки и пътища, влезе в селата, влезе по къщите, нямаше мир и покой.
На последния град, на последната улица, вдигаше врява циръкът човечески. Атракция голяма имаше той. Как живата мечка през огън минава, пие от сламка, върти обръч и кара колело по манежа. Дочу врявата младата река, укроти си водите, поспря да помисли как най-добре да направи. Жегна я последното слънце и сълзите в очите на едното малко мече. Надигна се гневна реката и запрати с все сила водите си срещу цирка човечешки. Не остана здрава греда и платнище. Бягаха хората, кой както може та да не се издавят до крак. Едно място сухо само остана, там дето стоеше мечето и плачеше. Смири се реката, подхвана го нежно, любящо с водите си, топли от мечешка майчина обич и хукна назад да се връща. Оттам де беше дошла, де бе тръгнала с едно голямо сърце във водите й хвърлено. Връщаше се реката, укротена и с ручеи много. Там, към дома.

След Великден

Викам си вчера заранта да метна един парцал на къщата, щото то така по великденски се е намърляло, па и щото да не кажат тия вкъщи, че тунеядствам и лежа по цял ден! Пооправих аз, та и кафе пих едно от немай къде, докато работещите отпочиват в сън до обед. Стана мъжо, па вика да ходим на вилата да пием бира, а щом е за алкохол, напоследък много не придирям и директно се вкарах в маратонките и един ултра селско секси клин. Ама за бира на поляната съм си екстра. Речено-сторено. С по 2 бири на калпак, парче престаряла наденица, 2 домата от Уругвай и една твърде мека краставица, непригодна за забавление, и ей ни паркираме пред каменната ограда, дето още някак се държи, единствено по волята Божия. Една малка икона е вградил баща ми в нея навремето.. там между камъните се прокрадва лицето на Богородица. Значи, очите ми моментално си смениха цвета щом слязох от колата. Те мойте са такива..според настроението ми се менят. Най-добра съм тогава, когато ги изпълва зеленото, потъмнеят ли- не ме закачай! Стъпвам, ама много леко, щото тая крехка млада трева я чувам как диша. Блести ми в очите зелено и слънчево. Къщата още не е паднала, всичко си е на мястото, поостаряло с година време още, ама не губи очарование и на инат стои, стои и не пуква. Аха да отворя бирата и със завиден ужас отбелязвам, че явно през тая зима нашата къщурка е станала щаб квартира на световната офанзива на другарките калинки. Във всеки ъгъл са се скупчили и тихо замислят атака. Накацали по пердета, пълзящи тихо по стъкла и стени те изглеждат напълно подготвени за битка. Неподготвената съм аз, но ща-не ща влизам в битка. Към дружеството на калинките, вероятно при сключено някакво долно подривно споразумение, в миг се присъединява тайната мрежа на паяците, която както забелязвам доста добра работа е свършила през зимните месеци. Обаче, понеже аз много не долюбвам сражения с такива групировки, някак трябва да се мотивирам по спешност. Имам един стар касетофон, а в него има даже и касетка..от ония с лентата, дето може да се пренавие на молив или на пръстче, стига пръстчето да е достатъчно фино. Аха, ето така! Затварям очи и се втурвам в боя. Този бой продължи горе-долу колкото и Стогодишната война. Жертвите бяха безчет. Но аз оцелях, някак. В света на калинките за мен никога няма да има място след извършеното престъпление. Опитвам се да не мисля за това, докато събирам трупове по пода на умрели от немощ мухи и мия прозорци със спрей, който мирише на люляк. Събирам инвентара и слизам на двора. Наденичката е нарязана, доматите също. Виждам, че краставицата го е затруднила мойто момче, няма опит той с меки краставици и белене, аз също. Бирата ни е налице и е студена, точно колкото трябва. Тревата е първи номер и грее с новата си подстрижка. На външната врата стои и ме гледа един стар приятел с четири бели лапи. Изкарал е някак зимата. Ребрата му се броят и се страхува от мен, а преди играехме заедно. Загубил е вярата в човека и доброто. Спокойно, приятел, и аз съм така. Много исках да го видя и затова носехме и храна. Сигурно за цяла зима не е ял толкова тоя космат негодник, който ми вади душата само с един поглед. Изпихме бирата, оставихме другата да ни чака, врътнахме ключа и обратно към София. А така не ми се тръгваше. Духнах свещите и се помирих с калинките. Кучето отиде да тича из махалата. Видях го, че е вдигнал високо опашка и тича, та ушите му се ветреят. Това ми е Великден. Зелено за притъмнялата ми душа, въздух за сърцето ми, шарени калинки за нервите, студена бира и парче хляб с резенче наденица отгоре, един мъж, дето не може да бели с нож краставица, ама ме обича повече и от ракията си, децата, които винаги ме чакат и едно куче, победило смъртта, вирнало опашка и размахало уши. И всичко това е само едно. Само една мъничка Обич.