Пролет на простора

Обличам дрехи от пролет и смешни обувки с лалета. Имам дребен зюмбюл по косите си и няколко литра дъжд за из път. Тичам през локви, наръсени с люляков цвят. Няма вече да бъда премръзнала зима, нито свъсена есен с шлифер от мокри листа. От непознатите стъпки очите  се пълнят със светлина и надежда. Има толкова стъпки и толкова светло, че земята не стига. Потръпва зеленото и събужда игликата. Литват цветовете ѝ, кръжат над главите ни и се смеят с гласа на окъпано слънце. Закачат се с крилете на сънени гълъби и крадат техните мокри трохи от первазите. Увисват като цветни платна по просторите и се люлеят с все сила на тях. Въжетата се опъват от цвят и пращят, и звънтят. Две стари жени носят в ръцете си хляб и ухае на топло и сън. Оранжева котка стои зад прозореца и гледа навън врабчетата с мокри крачета. Облизва лапичка и отпива от млякото. Очите ѝ са зелени, очите ѝ са листа. Кучето на съседа е с дъждобран, но ушите му стърчат и слушат как звънтят просторите. Лапите му са кални, но днес това не го тревожи. Група охлюви се влачат по тротоара, хората ги прескачат и им дават път. Аз вървя с моите смешни обувки с лалета и чувам стъпките на надеждата. Моята, чуждата, цялата. Тя е там в цвета на игликите, който не спира да се люлее на просторите, а пък те нямат капка желание да спрат да звънят. Всички простори. И моят. Той не е изключение.