Двама

Осем часа сутринта. Тръгвам за работа. На автобусната спирка има двадесетина човека и едно бездомно куче. Не гледам хората. Те след минута-две ще се качат на автобуса и ще отпътуват- всеки нанякъде, всеки при някого. Кучето ще остане на спирката, ще стои и ще чака с три грама надежда в сърцето си един човек да спре  и да не си отиде от спирката сам, а да тръгне към дома си с него. Автобусът ми идва, виждам го в далечината. Ще се кача, за да отида на работа, на място, което не искам, на място, където не ме искат. Вратите се отварят, но аз не мога да се кача. Не и днес. Оставам с кучето. Оставам, за да го нахраня с каквото имам. Имам малко храна и много обич. Оставам при него, дори и да зная, че ни остават само седем минути живот, седем минути обич и седем минути без самота. За мен и за него.