Родих се не много отдавна, в една мартенска нощ, точно преди зимата да си отиде. Събудих нощта с вик и се сгуших в обятията на една изтощена жена. Не помня, но знам, че тя плачеше и целуваше очите и малките ми тогава ръце. Една жена с пъстри очи и тъмни коси. Беше много млада, почти момиче. Усетих топлината на ръцете ѝ и разбрах, че това място трябва да е хубаво, макар ново, макар студено и непознато, щом тя е тук с мен. После студът изчезна, страшното непознато стана моят свят и видях момичето, което целуваше очите ми. Познах я, нея, моята майка с пъстрите ѝ очи и топлите ѝ длани. Тя беше красива и тиха като първата роса по младите треви. Ухаеше на май и детелини, на току що откъснат ябълков цвят. Щом я познах, вече знаех, че съм защитен и тъмните бури нямат да ме вземат никога, защото тя ще бъде там, до мен и с мен. Започнах да раста, спокоен и щастлив. Научих се да ходя, после да тичам. Научих се, че може и да паднеш, но можеш и да се изправиш. Разбрах, че понякога боли, а сълзите са солени и горещи. Познах деня и нощта, срещнах сладките сънища и силната прегръдка на баща ми. Ядосвах се на бебешкия плач на малката ми сестра, но не спирах да галя тъмните ѝ коси. Имах игри и играчки . Книжки за оцветяване и скрити бонбони в шкафа. Усещах как вътре в мен има нещо, което тупти, понякога по-бързо, понякога по-спокойно.То говореше и аз го разбирах. То ме водеше към нея, все към нея. Тичах, за да хвана ръката ѝ, а тя се смееше като дете и рошеше косата ми, целуваше ме и съчиняваше весели приказки за мен. Трябваше да работи и аз се озовах в детската градина. Всяка сутрин ревях до захлас, Помня я как ме целуваше и галеше лицето ми, за да се успокоя. Но аз не спирах. Тя тръгваше превита и натъжена. Слагаше ръката си върху моята от другата страна на прозореца и шепнеше, че скоро ще се върне. В детската градина имаше различни деца- някои глезени, други тихи. Намерих приятел, с който измисляхме истории и творяхме бели. Но бях добър. Тя все така ми казваше и винаги идваше след работа да ме прибере. Носеше шоколадови бисквити с нарисувана мечка. Моето лакомство.Помня. Навън се сипе сняг и съм болен. Тя прави чай и ми мери температурата. С голяма лъжица ме кара да ям мед, за да спре гърлото да ме боли. Тъмно е и съм уплашен. Някакъв кошмар влезна в съня ми. Отварям изплашен очи, а тя е до мен и гали главата ми. Понякога плаче, когато не ми е добре. Тогава послушно изпивам лекарството, меда и витамините. Така бавно пораснах и станах ученик в първи клас. Пишех ченгелчета, а тя ме учеше как да държа молива. После ме подгониха таблицата за умножение и сбития преразказ.Тя смяташе и разказваше, чертаеше и пишеше. Пораснах още. Обикнах момиче.Намерих приятели и исках да излизам с тях. Пуснах ръката ѝ и тя започна да остарява. Моята майка, като всяка друга, ходи на работа, грижи се за дома и за семейството. Но макар да прилича на всички , тя все пак е безкрайно различна, само защото е моя, а аз съм неин син. Познавам сълзите,стъпките ѝ, шума на косите, гласът ѝ чувам в мислите си. Днес виждам как е побеляла косата ѝ преди да има още четиридесет години. Пораснах и престанах да я държа за ръка. Пуснах я, тя не ме спря. Само се обърна, за да види накъде ще тръгна.Смълчана, загледана след мен. Така я виждам в мислите си. Стана тъжна и малки бръчици се появиха бързо около очите ѝ. Нейните очи. Пъстрите. Първите загледани в мен очи, с тяхната безрезервна обич, вяра и смирение. Не съм забравил и как ли бих могъл! Пътят е пред мен и аз трябва да го извървя, но не без нея. Защото тя ми е небе, земя и океан. Пристан. Тя е сила и утеха. Тя носи истина и любов. Тя-майката и аз- синът. Синът, който крачи напред към мечтите си и майката, която дава пътя към тях. Ние сме едно. Завинаги.
