А Вие за кого?

Този въпрос ме стресира поне 5-6 пъти в годината, вече някъде десет години време. Ходенето на родителски срещи е вълнуващо преживяване, разнообразие и отдих, ама само за някои хора. Едни използват тия два-три часа за раздумка с класната по отношение на новата й фигура и стайлинг , други страшно се кефят да нарочват някое по-така непослушно и палаво дете за най-черната от всички черни овце на тоя свят  и да кроят разпалено пъклени планове за наказания като съвсем не изключват инквизиция, гилотиниране, публичен линч или бой с камъни, а в най-лекия случай- ИЗКЛЮЧВАНЕ! НЕЗАБАВНО! Щото, какво е това безобразие да се слагат дъвки по столовете на отличниците, дето целият свят е вперил в тях поглед с надежда за избавление и нАучен просперитет. Още по-недопустимо е да вземе пък да пропее това непослушното в час, та да смути някоя гениална мисъл дето прескача по първите чинове. Аз много се напрягам от такива амбициозни родители  и искам да си намеря сто и две извинителни причини, за да не присъствам на тези срещи. Ама винаги ходя, даже двама ходим, че да си пазим взаимно страх. Еми така де, някои се хвалят с ученолюбиви, безобразно талантливи, мирни и кротки деца медалисти, аз пък се хваля с две инатливи бунтарчета, дето твърде рядко ще се хванат да четат, даже понякога си мисля, че са забравили от коя страна се отваря книгата, а пък още по-рядко и с още по-неприкрито отвращение се докосват до учебника по математика. Та и отгоре на това неведнъж са лепили дъвки и са пели песни в час. Такива са те, луди глави, дето, както баба ми викаше, имат шило в задника. Не ги свърта на едно място, особено ако е и СКУЧНО, а СКУЧНОТО  така неуморно ги преследва, че те полагат ежедневно нечовешки усилия да му избягат, па ако ще да им набиват после канчетата в кабинета на директора за нарушаване на вътрешния ред. Защото има ПРАВИЛНИК, а те само гледат да кривнат от него и да му врътнат ъглите с някой и друг градус отклонение, та вече да не е толкова ПРАВИЛЕН и съответно не толкова СКУЧЕН! Съответно, аз получавам обаждане от класната, а пък един път и от педагогическия съветник, щото една второкласничка си свалила гащите в двора на училището, ама, казват, само мойто дете било там и логиката за неговата виновност се доказва с твърдението, че той бил седми клас, а пък и момче бил, че и хубав много,  с тия сини очи дето всички ги обичали.  А пък той, горкият, и хабер си нямаше за тая работа. Ни чул, ни видял, ни разбрал за какво иде реч. Ни момичето видял, още повече пък и гащите й. Така и не се разбра каква е тая работа. Само вдигнаха шум и ме навряха на ...знаете къде. Много случки съм имала по родителските срещи и много тежко ми е било понякога, но продължавам мазохистично да се явявам. Сядам си на последния чин, барикадирам се и не дишам. Особено тежко е до седми клас в основното. То е едно състезание между родителите, то е едно надцакване, едно показване, премятане и въртене на опашки, коя от коя по-хубава, скъпа и луксозно напудрена.  А ние с мъжа ми си седим на последния чин с подвити опашки и чакаме да мине госпожата по литература, че само тя хубави работи ни говори. Много тъжно ми става , когато някои родителите с по-големи възможности се присмеят на малкото букетче с рози на дъщеря ми. Гледат ме с надмощие през гората от лилиум и хризантеми, дето специално са поръчали за госпожата от най-лъскавия магазин за цветя в квартала. А па ние с някакви градински розички сме тръгнали..Смешници. Неудачници. Нещастници. Бедняци. Така говорят очите им, ама не ми пука. Мъчно ми е само, когато детето се опитва да подари цветята, а бива изблъскано встрани от едра блондинка с ягодово червило и обувки на Rossi..примерно. А пък на класната хич не й дреме, за детето де..Размерът явно е от значение, вссе пак. Тогава ми е тъжно и ми иде да подложа крак на русокоската или да й извия врата, на нея и на класната също. Не, определено не обичам да ходя на родителски срещи и да слушам правилника за вътрешния ред от 18 страници, да търпя злобата на някои и пренебрежението на други. Така е до 7 клас.. После е друго. Поне при нас. Големият, този със сините очи, е вече в гимназия и не, не заобича математиката, едва връзва свещената тройка, ! ОБИЧАМ ВИ ГОСПОЖО ПО МАТЕМАТИКА! обаче пък прави това, което умее, това, за което има дарба, талант или както искате там го наречете. Един от най-щастливите ми дни, беше този, в който след някакво неистово чакане и очакване, разхождане, взиране в списъци с класирания- първо...второ.., най-накрая телефонът ми звънна от Фотографското. Приет! Разревах се и още как! Той това си искаше. Еми,  направи си го, нищо,че е зле по математика. Сега е десетокласник и снима едни неща, дето заради тях, пак искам много да рева, защото си умирам от кеф и щастие. Онзи ден ме изненада, че имали родителска среща на следващия ден. Аз по навик изтръпвам и почвам 24 часова психическа подготовка. После се сещам, че тия родителски срещи са едни такива по-различни. Родителите са различни, учителите също. В това училище всички са някак малко луди, щастливо луди, художествено откачени и ми е добре сред тях..
На последния чин съм. Приближава госпожата по художествена фотография. Сърцето ми рязко си сменя ритъма и почва да хълца. Ето сега.
- Здравейте! Вие за кого?/
- Ами..., аз ...за Теди.- мигам кротко като новородена пеперудка.
- Теди! Много съм доволна, много! Едни снимки предаде, които сега участват в конкурса, за който говорихме преди малко. чакаме резултатите! Много е чаровен! С тези сини очи!
Аз изобщо не мога да си скрия сълзите си, така долно ми се изплъзнаха от очите предателките. Теди, ако разбере, ще има да ми се подиграва поне една година. Ама то, как да не реве човек, бе като сърцето му трепти...трепти, ще хвръкне..Ша си рева пък..Кеф ми е, жесток!

Зад завесите

Ноември върти зимната си проскубана опашка и гледа да се свре на завет в автобуса. Най му е добре в неделя вечер. Вее се и се развява по празните, поокъсани седалки, подпира ръце  на изпотените стъкла и се плези на прогизналите минувачи отвън. Почуква с кокалести пръсти по стъклото и рисува неприлични знаци. Завира острия си нос в перфоратора и се смее с хрипкащ  глас.Мушка се под седалките и души като разгонен, самотен пес. Опитва се да намери някое загубено, дребно и окаляно парченце нежност.
Тя е млада, тъмнокоса с тънки глезени и обли колена. В погледа й гърмят далечни звезди и комети със зелени опашки. В косите й пробягват премръзнали капчици дъжд. Тъмен чорапогащник и боти без ток.  Среднокъса сива пола, тънко, разкопчано палто, грешно преметнат шал, шапка в лилаво, обърната с козирката назад. Скрила ръце в джобовете, вперила поглед навън. От дъха й стъклото просветлява и сълзи. Седмата спирка. Тя става нерешително и слиза от третата врата. Ноември се шмугва покрай нея. Автобусът потегля празен.
Той. Хваща ръката й, целува очите й и говори тихо. Не носи цветя. Тръгват да прескачат локвите в синхрон. Тя трепери и се сгушва в него. Студеният дъх на ноември се е мушнал в джоба на палтото й и внимава да не се издаде. Във входа зъзнат стари паяжини,паяците отдавна са избягали. Провиснали като прокъсани платна на загубена в океана  лодка, те се люшват апатично от дъха на мушналата се през вратата прегоряла есен. Тя събира припряно разпиляната си коса, но две-три дъхави, червени листа се изплъзват от ръцете й и политат навън с дъжда.
- Ще приготвя нещо за хапване. Извинявай, днес още нищо не съм ял. Искаш ли и ти една пържола?- Тя е смутена до козирката на шапката си. Такъв въпрос не беше очаквала. Стомахът й се е свил от напрежение, трепет, очакване, желание и мъничко страх. Усеща болезнено движението на кръвта в тялото си и бумтенето на сърцето, което като пренатоварен парен котел всеки момент рискува да се пръсне.
- Благодаря ти, не съм гладна. Ще почакам в стаята. Тук, нали?
- Да, заповядай! Малко е тясно, ама толкова ми отпуснаха нашите.
Тук тя се опулва вече реално притеснена от възможността за среща с родителите. Той отгатва мисълта й, оцветила в червено светлото й лице.
- Не се безпокой, няма ги. Ще се приберат по-късно. Веднага се връщам. Настанявай се. Искаш ли да излезем навън да пием по нещо?
- Да, би било чудесно да излезем навън.- Седнала на ниското легло, тя се оглежда смутено и нервно притреперва. Изглежда така, като че ли търси най-прекия път за бягство. Той отива в кухнята.
" Господи, какви ги върша? Какво правя тук? Та аз едва го познавам, с кой акъл се съгласих да дойда, че и у тях, вместо в някое претъпкано кафене! Очите му, проклетите му сиви очи ме подлъгаха и тая дълбока, тиха скръб, дето се е утаила на дъното им. А и на никого не казах къде отивам, ако ме светне тука, няма да ме намерят с дни..Дали има телефон тук? - тя надига глава, после се изправя и тършува из стаята с поглед. " Не, не виждам телефон тук, вероятно е в съседната стая. За първи път виждам някъде лилави пердета, но тези тук стоят добре. Вероятно са сложени, за да го скрият от погледа на съседите в отсрещната кооперация. Тя повдига завесата и поглежда навън. Отсреща има стара къща. Възрастен мъж пренася дърва.
- Ехо, как си? Още не си избягала, а? - той е влязъл без да го усети и стои  плътно зад нея. Ръцете му я обгръщат, тя усеща дъха му и топлия допир на лицето му. Краката й се превръщат в разтопен марципан, очите й сълзят от топлината на тялото й. Гърдите й са напрегнати в стегнатия сутиен. Едва докоснал с устни ухото й,малките светли косъмчета по ръката й щръкват, а горещи тръпки се втурват опиянени от врата й чак до петите. Ръцете му са меки и топли, пръстите му нежно отмятат косата й. Устните му се впиват във врата й, лепкави и горещи, целувките му парят по кожата й както сдъвканото зрънце черен пипер пари по небцето.  Придърпва я по-близо до тялото си, тя усеща учестеното му дишане, но едва усеща своето. Обръща се и очите им се впиват едни в други, мътни от преливащото желание за близост. Тънката блуза се смъква от рамене й и пада немощна на пода. Тя се сгушва в него като дете, което се страхува от гръмотевична буря. Той целува разбърканата й мека коса, отдалечава я леко от себе си и впива поглед в нея. Свела поглед, свила рамене, като премръзнала от леден полъх бреза, тя е уплашена почти до смърт и дори не трепва. Бузите й са почервенели, устните й горят с цвят на малина през август. Той повдига главата й, целува очите й и я прегръща отново. Ръцете му я държат здраво, но тя вече не иска да бяга. Усеща спокойствието на топлината му и иска да остане в нея. Иска тази топлина да я обгърне и тя да потъне в нея, да загуби силите и мислите си и никога да не я напусне. Той усеща как дишането й става по- равномерно, как пулсът й се забавя, как  изпънатото тяло се отпуска в ръцете му. Нежна и топла кожата й вибрира при допира на пръстите му. Освобождава гърдите й от примката на сутиена и те се отпускат меки, обли и топли в дланите му. Ухаят на жасмин и люляк. Зърната им малки и тръпнещи,оставят по устните му вкус на мед и сол. Капки пот по челото му. Погледът, мътен от желание, пръстите на ръцете му горещи и влажни. Пристъпват няколко крачки. По пода пълзят отражения от уличните лампи, причудливи и весели, промъкнали се нахално зад завесите, шарят и подскачат като подивели светулки в дъжда. Чаршафите са хладни и попиват топлината на тялото й. Той сваля бавно малката сива пола, чорапите, бикините с цвят на небе. Тя е свила крака, колената й се притискат едно в друго, после се отпускат немощно и се разтварят. Ноември духва през пролуката в притворения прозорец и засрамен се мушва в хралупата на задрямалия кълвач във високия орех зад прозореца. Тя е мокра, мека и гореща. Очите й сълзят от възбуда и болка. Миглите й са пропити с дъха му, дъха й е потънал в устните му. Тялото й се опъва като струна на китара, той усеща звука му, вкусва аромата му и потъва в дълбоката му топлина. Тя е музика, неговата музика. Той е стихът й, думите й и вече целият свят.
Пробуден, кълвачът подава рошавата си глава, отръсква закъснели капки дъжд от крилата си и махва за довиждане на ноември. Есента си отива наперена и с пълни джобове нежност.

Нещо малко, нещо добро

Много обичам да хокам децата, много и по много, къде защото пак са сгафили нещо, къде, защото пак нещо са проспали, а понякога и ей така, чисто превантивно си ги овиквам, та да не забравят, че аз съм Върховният лидер и владея всички страни на силата. Това за шегата..донякъде! :) Та, понеже малко съм закачила и от светлата страна, ей са ще ги похваля, та където ги срещнете, шапка да им сваляте или по един ментов бонбон да ги почерпите! Янката, знаете е едно щураво момиче, дето има най-пъстрите очи на планетата и е безапелационна опозиция на всичко що й говорим с баща й. Прекалява редовно със смарт устройства и гледа да мине метър със сбития преразказ за миналата седмица. Понеже много са се разхайтили ( тая дума от баба ми я зная) с брат й и понеже мисията с "ИЗМИВАЙТЕ СИ ЧИНИИТЕ! " претърпя колосален провал, едно задължение съм им оставила и държа да се изпълнява без каквото и да било съпротивление. А то си е и приятно, че и здравословно, не е като да стържеш прегорели кюфтета от дъното на тенджера. Трябва да разхождат кучето. Всеки ден. Единият на обед преди училище, другият следобед. Усещам напрежението в Теди, ама опитите му да се скатава за момента нямат успех. Яна обича да излиза с Джар навън, особено ако е минус 10 и има два метра сняг. Върви ги търси..Три часа не им мърдат. Обаче нещата се променят, когато в София настане сезонът на калта. Лепкава, мазна и всепоглъщаща. Съвсем до нас си имаме една оградена градинка за кучета. Има пейки, гуми и някакви кучешки му препятствия. Ама няма трева. Имало е, ама отдавна..Та когато завали, единственото, което кръжи в мисълта ми е един много стар разказ на Елин Пелин. За ужасната кал..Навсякъде..дето, чак и в душите ни полепва мазно. Та и затова на градинката й викаме "Калната". Ама мани и калта даже. Боклуци има от всякакъв вид, размер и материал. Биологичните са на първо място. Нищо, че има две специални кошчета за тая работа. Ама са, как да си дигнеш задника от пейката, да си зарежеш бирата и да ходиш лайна да събираш. Някак не е много гот. Та, отебаваш я тая работа и си пушиш спокойно цигарката. После мяташ фасчето, комшията пък тегли един шут на картонената чашка от капучиното и бегате да си легате. После идват Майчето с дакела, Гошо с пинчера и Явката с големия пес. И чипс, и пуканки носят, и едно шише бира за всички. Лошо няма, забавляват си се хората, общуват. Това е хубаво и мен ме кефи също. Ама не ме кефи, че вчера Яна с Дейчето ходиха да събират боклуци и да се ровят буквало в лайната. Решили децата да почистят градинката. Купили ръкавици, четки, пълнят едни шишета и буркани с вода. Изчистили, разлепили ГРАМОТНО написани, хартиени табелки, с молба да се пази чисто! Два часа работа, две почти тринайсет годишни моми. После карах Яна да си извари ръцете с вряла вода, сигурно и Плами така е направила с Дея! :) Та, ето това е! Добри деца бе, работливи! И за хората мислят, и за животните, щото така се живее по-добре, нали? Сега ще купуваме чували с камъчета и ще садим тревица. Може пък другата пролет и някое срамежливо минзухарче да надигне главица покрай оградата. Може, що не! Тая кал ще си иде и ще дойде цветното, нали така, деца? БРАВО!

Облачно с думички

Ами свъсенко си е днес навън, повече от допустимото за мен. И щото е такова мръчкаво, аз взех, че игнорирах и аларми, и будилници, и всякакви там кукуригащи източници на шум. Абе, успах се. По едно време кучето взе да се протяга и разтяга и ми шумоли по завивката, та отворих едно око и гледам, че изскочила вече седмицата на часовника. Скачам, ама ме свива кръстът, та чак палците на краката ми изтръпват. Проклета пружина на трижди проклет матрак. Мама ти ще.. Намирам някви чорапи, единият с дупка. Не са моите. Карай. Обувам ги наопаки и се тиквам в клинчето, дето ми очертава излишните телесни мазнини. Мятам един суитчер, по пода се разпиляват монети. Чукат, дрънчат по плочките, мушват се под гардероба, няколко стигат и до коридора, вдигайки приятно дразнещ за съседите отдолу шум. Будя едното дете с премерено досадно натякване, че ще закъснее за училище. Гледам да съм малко по встрани, че си мисля, че ако някой ме буди мен по тоя начин, твърде вероятно е да реагирам не особено възпитано. Ама детето е кротко тая сутрин, вика само "Аха, ей сега" и се обръща на другата страна. Е, добре, викам си, ще стане. И да позакъснее малко, няма голяма драма. Каната с вода шумоли и светка в червено. Модерна работа. Предпочитам синьото обаче. Нямам време за кафе. Набутвам спящото куче в твърде тясното му яке и грабвам две торби с боклук. Детето става, баща му също, за да го закара. Аз не шофирам, щото не ща и щото съм опасна за околните и без това, та да взема и с автомобил да ги плаша. Тц. Прощавай, мило, не се сърди. Човекът ми се усмихва и ми смига, нищо, че от два дни е с бъбречна криза. Нали е татко, жертва се и той за комфорта и образованието на децата. Кучето лази по пътеката в коридора и се опитва да се измъкне от дъждовната сутрешна разходка. Ама не би. Хитро го подкупвам с лакомства и се натикваме в асансьора. Смърди на евтини цигари. Ебаси простаците!

А навън вали. Тихичко шумоли по клончета и млади тревички, като сладки триибуквени думички на двегодишно усмихнато хлапе. Тихичко си дърдори, ама днес го чувам добре и даже проклетият трафик и крещенето на прегракнали клаксони не могат да го заглушат. Джапаме в локви, пляс-пляс-пляс-пляс кучето, после пляс-пляс- аз. Закачливо. Като думички на влюбени тинейджъри. Събирам ако-то на песа и шестнайсет боклука на съседите. Под един голям черен чувал са се сгушили шепа разноцветни иглики. Махам го, а те се отръскват от съня си и грейват нахилени. Мърморкат си една на друга нещо. Думички. Пиперливи като палави девойки, които превъртат часовника си с час назад, за да лъжат бащите си за просрочения вечерен час.

Откопчавам повода на кучето. В градинката сме и сме кални до миглите. Хайде още малко да подишаме и тревата, и локвите, и дъжда. Навеждам се за пръчка, а точно пред мръсната ми маратонка нещо лилаво е склонило глава в тежката трева. Повдигам стебълцето. Живо е, не е прекършено. Минзухар. От ония моите любими, лилавите, дето искам да имам едно поле с тях и да стоя и да ги гледам, да ги гледам, и да ги слушам. Искам да го откъсна и да си го занеса вкъщи. Много искам. Държа цвета му и го гледам. Съвършен в лилавата си дрешка. Самотен на кучешката полянка. Някое весело куче ще да го е настъпило, а то е скрило главица и се е спасило за още малко време, може би няколко часа, може би само няколко минути. Някой ще го настъпи, ще го прекърши, вероятно без да го забележи дори и ще свърши тоя красив живот. Продължавам да го гледам. Той мълчи. Погалвам цветната му глава и го оставям, стеблото стои изправено. Викам кучето, почти осем часа е и пак ще закъснея за работа. Искам кафе, кафе, кафе. Някой ми пожелава усмихнат ден. Не е нужно да се обръщам, зная кой е. Кучето оставя пръчката и върти очи за лакомство. Усмихвам се. С лилави думички.

Последният слънчоглед

В гимназията се влюбих в Ремарк. Тайно и явно четях в час, особено в часовете по литература, които бяха откровено тъпи и скучни. Получавала съм си наказанията за проявеното своеволие, най-вече от госпожата по БЕЛ, ама и това не ме вразуми изобщо. Останах си такава, опърничава, неразумна и дразнеща околните. Пуша и пия, и си падам по лоши момчета, естествено. Това повечето от Вас го знаят.
Не знаете обаче, че аз си търся 4 еднопосочни билета, с които да си кача семейството на самолета и да идем някъде другаде, отвъд този безсмислен гърч, дето още му викаме живот. И не, не ми е никак лесно и ми пука много даже, и не е като да нямам своя позиция и да не я отстоявам, а само да си мрънкам на масата и да си тикам главата в шкафа. Имам си позиция, и си я отстоявам по всички хуманни начини. Обаче, това тук отдавна не е правова държава, а и категорично съм убедена, че "управлението" й е античовешко по всеки човешки критерий. Тук хората ги убиват законно, законно се довеждат до просешка тояга, законно се ограбват, насилват, унищожават, все законно е. На тая грозна върхушка, дето шета сума години по нашата географска ширина, на нея са и необходими единствено лакеи с шапка на шут, дълъг дървен нос и прозрачни, впити прашки. Ония дето много знаят и много приказват, дето се кусури търсят на родното, новото и свежото, тия няма да прокопсат никога в това куклено реалити, освен, единствено, ако не вземат спешно да се решат и се преквалифицират с един ускорен курс в лакеи с тънки вежди и чорапогащник с ръб. Обаче са, от мен такова чудо явно няма да стане, щото съм поколение X-Y или Z, дето някак можеше да чете, че и да мисли отгоре на всичко. И не за себе си да мисли, а за съседа, който паднал от стълбата и за бабата дето искат да й вземат гарсониерата. Зная, че много идиоти, такива като мене има, ама явно достатъчни не са, ....не сме.
Не искам да се качвам на самолета и да се превръщам в бежанец, искам си моята Родина, и с Рила, и с Пирин и с проклетото Черно море, искам си моя град, и моята улица, моята свобода, моя труд и моя живот.
Не я искам тая държава, щото това не помня откога държава не е, а някакъв разграден двор, в който един сади доматито денем, а друг нощем му го краде с колците, пък после и вика,че законно било, щото нали така "ний сме от един двор, демек отборче сме. Българе, юнаци, ей! После оня с крадените домати отваря една сергийка, после плод-зеленчук в Надежда, мине не мине година и хипермаркет човекът ще копне в някой южен софийски квартал. А па оня, другият, сади ли, сади домати, та белким остане и някой за едната му там салата. Вика човекът, крещи, слага огради, че и видеонаблюдение викнал едни младежи да му инсталират, ама оня с хипермаркета пак дойде да крадне и ни камери, ни бодлива тел го спират, щото "то е законно бре комшу, що са съ гнйевиш?! По-кротко го дааай, чувеку, че знайш ли, мож пък да ти дойде я съдия, я изпълнител, я и двете и да вземе да ти секвестира доматито, че и глоба мож' ти тресне.Голяма! Затуй, трай си и си сади, плеви си или квот' там ги прайш тия доматий..то и за теб нали има, за всички ни ще има..Ей туй е демокрация, комшу, просперитет, дето му се вика по европейски." Така разправя тоя с хипермаркета и реди в джипа щайгите. Оня, другият, сменя 6 бои на освирепялата си от гняв муцуна, стиска ядно юмруци, скърца със зъби, върти се, върти се, а в ( "очите му ножа. Ех, лошо, ех лошо светът е устроен, а може по-иначе може.." ) ДОйде жена му, та го дръпне отзад за фланелата. Лошо гледа булката, че оня ги краде, ама като вижда и мъжа си такъв подивял с разширени ноздри и изскочили вени на челото, страх я подгонва. Да не вземе да откачи тоя дръвник, та да заколи това гадното копеле. " Глей го, как върти дръжката на мотиката! Ей, сега ще я вдигне и ще я стовари по тиквата на копелето. Ще го разцепи, ай, ай, ай! Ама се вглежда тя в мъжа си и разбира, че няма да замахне и да убие проклетника. Няма, щото после нищо добро не ще да им похлопа на портата. Ще му вземат и двора, и живота, и жената, че и на децата ще посегнат. Такива тлъсти копелета винаги ще има, за да им крадат доматите с щайгите. Един да светнеш, друг ще поникне на прага. Като плевела. Дърпаш го, вадиш го от корен, ама то ръси семе навред като лудо и докато се опомниш и изтръскаш ръцете си от пръстта, ей го поникнал, нов-новеничък, забил дълбоко корен в гръдта на земята, наперчил се е и развява нахално перчем. Седиш притихнал и унило мяташ вгорчен поглед в далечината. Люти на очите от дебели, ядни сълзи. Взираш се, а пред теб всичко е нацъфтяло в бурен и певел. Напрягаш ослепелите си от горчиво очи и търсиш цвят напред. Едничък цвят. Ей там, на най-далечното, дето никой го не види никога, се люшка самотно главицата на последния слънчоглед. Върти се, чуди се, не му е там мястото. Криви глава и по слънцето и по вятъра сякаш се моли да го изпепелят и изтръгнат от корен и да го запратят в други земи, мъртъв макар. Ама слънцето само отегчено жули лицето му с горещия си зловонен дъх, а вятърът дреме лениво отпуснат по измъченото му стебло. Никой не го е грижа в тая жега за някакъв последен слънчоглед на едната, последна нива. На челото ти избиват едри потни пъпки, вадиш бялата кърпа, бършеш и я хвърляш на бурените. Вървиш, под краката ти хрущят сухи стебла на стари трънаци. Плевелът извръща поглед с пренебрежение. Вярва в силата на своята страна. А ти сили вече нямаш, но имаш кутия цигари и някакъв смачкан кибрит. Вадиш и палиш. Димът замръзва в маранята. Трепти. Клечка кибрит, още една, до последната..Плевелите съскат и гърчат сухи тела.. Слънчогледът надига глава. Слънцето се е облещило от изненада, вятърът свирва и духва напред. Време е да разнесе огъня.. Време е. После сигурно ще завали, от сълзите на слънчогледите.

Дъждовен пес

Часът е 14.25. Затворила съм се в офис в покрайнините на София. Температурата на въздуха е 25 градуса, нямам идея колко е навън. Усещам, че умирам. Концентрацията на кислород във въздуха зад бюрото е около половин процент. Някой леко пръцка. Не се обръщам. Човещина е, какво! Гледам, че навън е полуслънчево. А снощи валя дъжд, и то какъв дъжд! Прибирах се около 18,30. Кучето ми се нахвърли и ми облиза сутрешния грим. Замислям се дали кремът за лице е отровен. Тинейджърът не ще да изведе кучето в "този ужасен дъжд", излиза само той с приятели. Мятам чантата на шкафа, взимам 5 дребни бисквити и пуфкайки леко изнервено правя обратен завой към асансьора. Кучето не излиза без лакомство. Особено в дъжд като този. Улицата я няма, ама има задръстване подобно на това в час пик някъде downtown LA. Сещам се за Богомил Райнов и лошото време. По-хубаво няма! Дали? Ама ако така, леко се абстрахираме от подскачащите криви плочки, които неизменно ще настъпим и ще превърнем новите велурени ботушки в нещо от рода на стар, мърляв галош, то дъждът си е прекрасен, особено Софийският. Щото много грациозни и атлетични ставаме всички. Подскачаме жизнерадостно в дясно на тротоарите, за да не ни излющи в лицето калната вълна, която някой страшен майтапчия с Голф тройка и СО регистрация вдига ей така, за кеф. Прескачаме ловко локви с диаметър приблизително 1 по 3,14, стъпваме на пръсти в средата на плочката, щото няма жив софиянец, дето да не изпсувал поне сто пъти в живота си и община, и кмет, и майката на кмета и шибаната държава най-подире, за дето нЕма кой да ги оправи тия скапани плочки, та да не се мокрят и калят хората, а така по-европейски някак да си джиткат спокойно в дъжда, с осемцветно чадърче , с ботички на висок ток и с усмивка на изперкал гълъб. НЕМА! Ще си скачате и ще си прескачате, и айде малко по-кротко с ругатните към онези със СО регистрация! А пенсионерите с бастуните са си най-добре! Да се раздвижат и те малко, за здраве е това. Не само турски сериали да гледат и да се оплакват от немотията. Скок- подскок и добър вечер "Пирогов".

Мани майтапа, ама снощи ми отне 6 минути да пресека улицата. Вали, мамата си джаса, във врата ми бодат студени капки, кучето е сложило предната си лапа на нещастната ми обувка. 1/4 е на сухо. Маймуна. Преджапвам градинките до следващата улица. Кой са ме би по главата да разхождам куче в тоя дъжд? Носът ме сърби, кихам. След мен и четириногото. Да не види нещо. Навираме се в зоомагазина. Той се опитва да краде скришом от отворените пакети с гранули. Аз се правя на разсеяна. Продавачът е наш човек. Дай да се прибираме, Джаро! Ама Джаро не ще, иска на сухо, мизерникът. Извлачвам го някак, подкупвайки го с десетина бисквитки. Все забравям в кой джоб ги слагам. Дали са при пликчетата за "акото", при ключовете или при мангизите. Поизръсила съм една- две петолевки и едни двайсет кинта, дето ми бяха за пазар, ама са к'во. Майната му. Може някой от тия пенсионерите с бастуните да ги намери. Те, хората са по-внимателни и все към земята гледат..Ама не е защото гледат някой лев да намерят случайно, а щото ей тая земя, дето една такава сега напролет се е разкашкала , ей в тая земя им се ще да потънат. И да се свършва тоя проклет живот! Ама свършекът все не идва и все по-мъчителен става тоя филм.

Стоим пред входа на магазина и чакаме мъжа ми да напазарува, щото аз нали парите ги пръснах някъде, та си имам извинение. Кучето отново подпира лапа на прогизналата ми обувка и иска бисквита. Ще си развали вечерята, ама не слуша проклетникът. Примижава с огромните си черни очи и ме принуждава пак да бръкна в джоба. Прибираме се. На пешеходната пътека се е струпала навалица, кой с торби, кой с бастун, кой с дете под мишница. 6 минути. Спира един джип с плевенска регистрация и манифестацията се разтуря. Косата ми е обилно подхранена с дъждовна вода. Кучето стъпва в средата на кривата плочка. Вдига леко лапа и пристъпя на следващата. Умно животно, софийски дъждовен пес..

Между стрелките

- Извинете, имате ли часовник?
- Да, имам!
- А знаете ли колко е часът?
- Да, знам!
Това е нещо подобно на оня виц за човека с бананите в ушите. Толкова е тъпо, ама и сега някой да ми го разкаже, пак ще се разхиля като олигофрен.. Тя, идиотията, не ме напуска цял живот време. Даже съм убедена, че все повече заприличвам на човека с бананите в ушите. Чувам, ама нещо не ми се ще. Дето се вика, искам, ама нямам желание. Не ме притеснявайте, не ме притискайте, искам ей тъй да си вървя и да не ми дреме кое време е станало. Аз часовник не съм. И нямам. Имала съм. Няколко даже. Електронни, със стрелки, големи, мънички, евтини и малко по-скъпи. Последно взех тоя на детето, дето на циферблата е нарисуван френски булдог. Ама на нито един от тия часовници не му провървя с мен.
Първият беше електронен, че и с калкулатор. Последен истеричен писък на модата. Особено в България, и то там някъде през 1984-85 година. Прилягаше чудесно на пухкавата ми ръчичка, която точно се бе научила да дращи ченгелчета с молив между тесни и широки редове в старателно подвързана със зелен картон тетрадка. Много ми го искаха децата и аз много им го давах. Така. Отбелязвам, че стисната никога не съм била. Освен сега, ако става въпрос за скъпи цигари и квалитетно уиски. Та, давах го аз часовника, те си ми го връщаха. Всичко си беше чудесно. Може и да са ми завиждали, не знам, а и не ме интересува. Ако някой  бе поискал да му го подаря, сигурна съм, че щях да го направя, без изобщо да се замислям какво ще ме направи майка ми после. Така навремето подарих портмонето й на някакво дете от съседния блок. Даже не погледнах дали вътре има пари. Малко ми се губи какво се случи после вкъщи. Не, не, бой не съм яла. Шамар съм получавала един единствен път и то някъде към деветнадесетгодишна, ама него го заслужих с безобразната си, стопроцентова наглост. Та тоя хитов часовник не изкрета дълго с мен. Прецака се в един бой с най-якото (разбирай на кило) момче в класа. Тогава изгубих и има-няма сто грама коса, та се наложи да ми резнат готината кичара. Ама в боя победих! Часовникът отиде в кофата, придружен от кило, кило и половина сълзи. Аз, така все си плача, сигурно само за захарната тръстика няма да ревна. Не се знае обаче!
Плуването е интелигентен спорт. И аз понеже съм била интелигентно дете, записала съм се на тренировки на близкия басейн. Обаче, интелигентните хора са точни, а за да са точни им е необходим часовник. Страхотен, уникален SWATCH! Прозрачен, с прозрачна мека каишка. Гледаш вътре как си цъкат чарковете и се връткат разни миниатюрни колелца. Грандиозно произведение, радост за окото. Особено за това на крадеца. Интелигентното дете, интелигентно си оставило часовника в отворената съблекалня. Защо? За да не се развали, разбира се. От водата. Кой ти гледа, че пише WATERPROOF. Тоя път сълзите минаха два килограма и двеста, а интелигентността реши, че може и да закъснява понякога.
Мама. Мама си е мама. Купи на детето нов часовник, тип гривна, позлатен отстрани, май. Кой пък гледа такива дреболии в шести клас. Ама много женски, бе мамо, ще ми се смеят всички. Тя ме застрелва с поглед, аз млъквам и завъртам часовника наопаки, така, че да си мислят всички, че някаква проста гривничка, така, без да искам, съм си мушнала на ръчичката. Не го показвах, ама много го обичах, защото беше от нея, а мама няма как да не се обича, особено пък, ако е и твоята. От доволното въртене на китката, закопчаването нещо ще да се е прецакало и в едно междучасие усетих, че аз часовник нямам. Ама в училище има звънци. Гръмогласни. Дрънчи оня ми ти звънец и тълпата се юрва по коридора към стаите. Аз съм се привела, все едно ще бера гъби и се цъкля в пода, с надеждата, че часовникът е паднал точно ей сега и точно някъде ей там. Права бях. Ама го разбрах, чак когато чух болезненото изхрущяване на пластмаса и стъкло под обувката на един едър осмокласник. Иначе хубаво момче беше. Извини се, не, че е бил виновен де, ама нали казах, хубаво момче, че и възпитано отгоре на това. Е, сега, няма да ми се размине вече. Размина ми се, ама ми беше мъчно. Повече нашите часовник не са ми купували. Купих си аз, на седемнайсет. От ония кръглите с диаметър на циферблата приблизително равен на дължината на екватора. Отгоре на това пишеше с някакви стъкълца LOVE, ама аз понеже все недоглеждам нещата и интелектът ми все закъснява, изобщо не съм и разбрала. Едно гадже ми каза. На трамваите, нали знаете, пише да спазваш дистанция, та и аз, за да не ме забърше един на завоя с металната си задница, се метнах със засилка на тротоара. Приземяването не ми се получи. Ръце, колена, строшен часовник. Разбит стъклен LOVE.  Гаджето си би шута при друга. Пфу!
Намерих си ново. След време. Един ден той ми вика, че искал нещо много специално да ми подари. Казвам, добре, аз подаръци от дете обичам, давай, каквото там си приготвил. Хоп, слага на  ръката ми тъничък, елегантен, сребърен часовник, много красив и някак малко антикварен. Питам откъде го е взел. Обяснява ми, че му е спомен от предната му приятелка, трагично загинала при инцидент, няколко месеца преди да ме срещне. Господи! Тая история е толкова покъртителна и ужасяваща, че е трудно да бъде разказана. Едно момиче загубва живота си в прилива, сред вълните. Отишло си е, часовникът е останал. Оцелял е, момчето също, като по чудо. Сега това момче дава часовника на мен. Някак ми е страшно, но го приемам. Пазя го много. Не го въртя, не го мокря, не се хвърлям през тротоарите. Но той спира. Сменяме батерията, тръгва. После пак спира. Непрекъснато. Свалям го. Този часовник не е за мен. Прибирам го. Част от нея е съхранена между малките стрелки. Тя си е за него, не за мен. Приключих с часовниците.
На работа съм. Майка ми звъни. Баба ми е починала. Изпускам слушалката на бюрото. Чудя се как е баща ми. Болен е много. Ужасно студена зима, от тия вкочанясващите, дето, като излезеш за шест минути навън и дънките ти се впиват в краката и се втвърдяват, като прегорели пържоли. Ей, такава зима беше. Гадна. Отивам да видя баща ми. Говоря му... и той на мен..колкото може. Няма сили и глас. Опериран е и вече не мога да чувам гласа му. Не е добре. Карам майка ми да включи парното, не да прави икономии. Стига! Тя ми подава нещо в ръката. Часовник. От баба ми. Мъничък, златен, уникално красив. Не, не, майко, не го искам! Обаче, баба ми казала, че е за мен. Въздъхвам. Баща ми стои на фотьойла и гледа толкова тъжно. През прозореца виждам Витоша. Облаците са се покатерили на Камен Дел и залезът ги прави живи. После мръква. Целувам баща ми, майка, слагам часовника на ръката и тръгвам. Вероятно пак ще трябва да готвя. Вечерта изпивам бутилка вино, не защото ми е кеф, а защото наистина ми се иска да се удавя. Все едно в какво. Стоя в тъмното сама, всички спят. Часовникът цъка леко като балерина на първата си премиера. Още малко, още малко време, по дяволите! Хвърлям цигарата и запалвам друга. Часовникът не спира. Не е спрял и до днес, но верижката му се къса непрестанно. Поправям я, после пак. Къса се. Не знам защо.
Седем часа сутринта. Събота. Звъни телефон. Не моят, на мъжа ми. Той вдига. Знам, че е майка ми, просто знам. Чаршафът е мокър. Студена пот. Не, не може да е вярно. Но е вярно. Не знам как съм станала, какво съм излъгала децата, помня само, че асансьорът спря, а аз стоях като посечена и не мърдах, не можех да прекрача линията. За да видя смъртта. Прекрачих я и я видях. Страшна беше, но по-страшното беше да видя майка си...жива. Изгладих панталон и сако на татко. Излъсках обувките. За да не го прави тя. Идват хора..разни..Влизат, излизат, плачат, говорят, досаждат, измъчват и отново реват. Аз не плача. Повръща ми се. От болката. Майка има часовник, последен подарък  от баща ми. Вероятно евтин, но нежен.. като любовта им. Часовникът е спрял на шест часа и няколко минути..Вероятно тогава той е тръгнал към едно по-хубаво място. Изминали са почти пет години. Тя не излиза без да сложи часовника си. В него е той и тяхното време. На този часовник батерията така и не се изхаби.. Не зная защо.

Лято е. На вилата всичко е потънало в бурени и бодли. Баща ми го няма вече, аз нямам време или просто съм твърде мързелива.. Паля свещ там, където той ми беше казал. Оправям двора. Всичко. Едно куче идва да ни види. Давам му салам и парче домат. Май и той така правеше. Варя кафе за двама в кухнята. Никой освен мен тук не пие кафе.. Преди пиехме заедно с него. Чашата някак се изплъзва от ръце ми. Поглеждам часовника. Спрял е на шест и няколко минути. Искаш ли една лъжичка захар, татко? Говоря си с него наум. Знам, че ме чува. Вдигам чашата и наливам горещо кафе. Чакам часовника да проговори. Навън падат зрели, големи череши. Тик-так, тик-так, тик-так.