Лудото Ленче- Балканска легенда

- Иии, не мога, иии не искам, ах куче в небеса! Мокриииите си гащи търкалям из прахтааа!- гласът е сърцат, плътен, иде из дълбокото на гърдите. По музикалния канон си е чист алт. Думите са лирически кошмар, синтактично правилен. По каноните на поетическото изкуство- тотален нонсес. Логиката е невъзможна. Това е Лудото Ленче. Нея я знаят всички и всички бягат от нея, досущ дявол от кандилница. Кой е дяволът и чия е кандилницата- не знаем. Още. Връщаме часовника.
Несебър. 1971. Хубави момчета. Още по-хубави момичета. Плажове с дребен пясък и претопени слънчеви отблясъци. Едно момиче и едно момче. Без спомени. Без любов. Червен флаг. Момичето помни момчето. Момчето не знае кое е момичето. Бебето не помни никого. Само морския бриз.
Родена в деня на преплетени бели и червени конци. Без надежда за първа прегръдка. Кувьоз- неработещ. Кислород- 0 %. Документ с подпис. И край. И начало. Елена. Без конници, без пожари и пленници. Елена. Детето на никого.
Пъстри очи и коси на залез през август. Лице на картина. Сърце от приказка. Картината пламва, приказката ще бъде забравена.
Шамари по мърляви чаршафи и девойка без чест. Място без име, хора без образ. На ръба на света. Тя е млада и пее. В нощта, в която говорят слънчогледите. Морето въздъхва с все сила, за да стигне дъхът му до нея. Там, на ръба на света. Тя пие дъха му и се моли. За смърт. Своята смърт. Морето не обича мъртъвци и я изхвърля от прегръдка си. За да живее тя още. Но дори и то не знае защо. Не знае.
И после, после нататък е ясно почти. Пътища, магистрали и тирове. Жадни погледи, смачкани мръсни банкноти. За хляб и три парчета салам. За бутилка евтина водка и кутия цигари без бандерол. Мръсни стаи в хотели край гари, автогари, долнопробни бардаци с брадати мръсници и смъртоносни ритници. Болници, легени, системи. Смърт на конец. Жълти зеници. Шамари, плесници. Улици, улички, тъмни алеи. Пейки, скамейки, високоморални тетки и лелки. Мъже с шлифери. Вулгарни псувни и тлъсти подмятания. Храчат и плюят. Въртят дебели езици.
Тя минава край тях, загърната в своята жълта жилетка. Изтрива с ръкава й плюнките, но не може да изтрие срама и сълзите си. Има дом. На последната пейка, там, точно до блатото. Там никой не ходи. Даже и бездомните кучета. Даже и те. Освен едно. Освен стария Джак. Мърляв, проскубан и гладен. С уши на райета. Сродна душа. На ръбчето на живота. Те там си седят и заедно си мълчат. Завити с нейната жълта жилетка, досами зелените води и на хвърлей от залеза, който не се оглежда в тях. Планината гори и прегаря. Нощта е отличен пожарникар. Седем снежинки са кацнали на носа на стария Джак. Той ги облизва и лапва половината от нейната баничка. После и другата. Защото тя не иска да яде. Той я топли повече от жилетка, повече от огнище дори, а тя, тя може само да го нахрани и да целува ущите му с що сърце й е останало. Хвръкват снежинки, хвърчат и пищят с вятъра.
- Мръсна пачавро, умри, гадино долна, умри!- осем жени с осем мъже в кръг под луната обградили са пейката, библейски въоръжени с по камък във всяка ръка. Шестнайсет камъка за единия стар пес и шестнайсет за неговото момиче с жълта жилетка. Кучето не предава момичето, но камъните са по-силни от артритните лапи, а зъби за подкрепа останали няма. Снежинки се трупат по муцунката на стария Джак. Трупат се, трупат се и не спират. От главата й се стичат бързи кървави поточета и влизат в очите, в устата, разливат се, падат на капки и грейва в червено първият сняг. Тя крещи, плаче и се моли, крещи и бяга като нощна сърна по алеите. Накъде е без значение. За нея вече нищо няма значение. Тълпата се разотива, удоволетворена, че е наказала порока и е върнала равновесието в моралния си кодекс. До пейката- старият Джак е мъртъв. Жълтата жилетка го пази от студа. На този свят. На другия е слънчево.
Тик-так, тик-так. ..
Тя, тя е жива и броди по улиците на онзи град, на някой град. Върви и пее, загубила жълтата си жилетка и единствената си любов. И ума си. Тя, тя е Лудото Ленче. И кандилница. Кой беше дяволът? За тоя свят, този въпрос е излишен.

Кутия с лалета

Баба Донка е на осемдесет, може би на осемдесет и нещо. Никой не знае, дори и аз. Аз живея в нейната къща, но не съм й внучка, нито дъщеря. Баба Донка живее на партера. Пет стъпала и си на двора. Кооперация в полите на Витоша. Стара, малка, няма парно отопление. Едно време баба Донка и нейният дядо Георги спечелили от тотото някаква сума пари. Много пари им се виждали, може би и много да са били. Купили си тая малка квартира с тях, за да е по-добре за децата им. Баба Донка някога била млада. Живеела скромно, да не казваме бедно в софийско предградие. Ходила на работа с колело. Петнадесет километра в едната посока, а децата за нея някак вързани, наредени, гушнати. Излиза младата Донка преди да се заруменее слънцето, наоколо аромат- бъз, коприва, сливи, джанки, лалета, божури и нарцис. Според сезона. Завърта педалите на велосипеда и отива на работа. Да щие, от осем до седем. Боде пръсти, боде си и на душата. Тая маъка край ще ли да има, мисли си тя, докато крои някоя булченска рокля или кадифена пола. Тъй си на себе си говори, щото не й се ще да й живеят децата в нищета. Говори си, ама ни хлипа, ни кълне живот, държава или съдбата си. Тъй й минават дните. Все грижа от изгрев до изгрев. Понякога с Георги гледат залеза, пият чай и си мълчат тихичко. Знаят, че по-добре ще бъде. Малко по-добре. С едно левче от заплатата Жоро взел, че пуснал едно тото на път за дома, ей тъй на шега, без да мисли и премисля. И ей така, спечелил. Голяма била радостта вкъщи. Щели да имат своя стая момичета им-мъничка, ама тяхна си. Усмихнали се децата, усмихнала се и Донка. Наредила апартаментчето- чистичко, топличко станало. Сложила шивачната машина в малката кухня в ъгълчето под прозореца. Хем светлина да й взлиза, хем да не пречи на другите. И продължила да шие. Научили  я съседките и съседите. Кварталът, после съседният, от целия град заприиждали хора при нея за нова дреха да им ушие, старите да им преправи. Заобичали я, щото хем добре шиела по моди всякакви-стари и нови, хем малко пари за тази си работа взимала. Който когато имал, не припирала тя за пари. Та и хората не забравяли да й платят. И за дрехите, и за доброто й- за дрехите с пари, че да си гледа децата, за доброто с друго добро. Богато баба Донка не заживяла. А смеел някой да й рече, че по-скъпо трябва да взима на хората, а тя го по дяволите изпращала.
Дошла един път при Донка млада жена с малко дете на ръце.
- Лельо Донке, абе искам да те питам- жената е с лице слабо, длъгнесто, очите й са големи, широко отворени, сини и лъскави като стъкълца, в които се вглежда небето- да те питам, да те примоля, ама ми е неудобно някак.- къдриците на тъмната й коса са притихнали, тънките й бели пръсти потрепват на коленете й- Ей, есента преминава и студено иде, та искам на детето жилетчица да сложа, да му е топло, да му е меко. Ти ги умееш плетките, помогни ми, ако време имаш. Да ти платя обаче не мога веднага. Сама останах, остави ме бащата на детето и се отвя нанякъде, не ще и да се върне. Работа не отказвам, ама не ме щат, чуят ли, че съм с бебе и сама. Ни майка, ни баща живи останаха та да са ми в помощ. Ходя, питам, разпитвам, не губя надежда, все ще склони някой, ама студът ме плаши, не за мен, за детето ми е мъката.- младата жена е стиснала устни, старае се да не заплаче. Не иска да я съжаляват, не иска без отплата помощ.
Шевната машина спира да трака. Баба Донка не вдига очи, защото са препълнени със сълзи, вдигне ли ги - ще се излеят. Минута е тихо.
- Абе, Лиле, момиче глупаво, що чак сега идваш ти тука при мен, що детето без топла жилетка държиш, та да вземе та да простине! Беля ще направиш! Върви си сега, хич грижа нямай, утре тука да си по обед.
Изпраща баба Донка младата жена и натиква в ръцете й смръзнати няколко банкноти, сгрени от дланите й. Не търпи отказ, корва жена е.
- На детето да му наготвиш, супичка и ти да похапнеш, че като те гледам, на изчезване си се докарала. Върви и утре те чакам.
Младата жена плаче и притиска до гърдите си съненото мъниче. То отваря очички и се прозява широко. Очите на баба Донка са светли.
Оплете тя жилетката през нощта. С най-небесната прежда работеха сръчните й пръсти. На всяко премятане сърцето й наричаше добрина. На разсъмване подаръкът беше готов. Зави го баба Донка в пъстра хартия и се зае да меси погача. Погача се меси само с чисти ръце и с мисли за обич. Тогава хлябът е сладък и случва вълшебство. Всяка хапка е наречена, с всяка хапка преглътната, преглъщаш обич. И си сит. За един живот напред.
Лили дойде по обед. Седна в топлата кухня при баба Донка. Остави до себе си на дивана детето, зави го баба Донка с меко одеяло и двете седнаха на кафе. Есента отвън горчеше и капеше, а вътре бе топло и ухаеше на мащерка и топъл хляб.
- Лельо Донке, ти си вълшебница- младата жена не откъсваше поглед от малката синя жилетчица. Широки ръкавки, за влизат по-леко ръчичките, прежда с цвета на небе и докосване на памучни облаци- Благодаря ти от все сърце, ти си ми спасението. Ще се отплатя, няма да те забавя. Работа тази сутрин ми предложиха в книжарницата. И детето мога да си взимам с мен, на първо време, после една съседка прдложи да го гледа, а в отплата иска само книги да й давам за четене. Аз у нас туй имам само. Книги от земята до тавана. Не ще ти забравя добрината, не ще!
- Ти сама си своето спасение, Лиле! Ще ти се нареди живота, знай това! А за детето жилетката е подарък. Пари няма да взема за нея никога. Не се противи, казах, няма да се накривя. За мен е радост, не ми я мрачи с приказки за пари! Да не си посмяла! Айде, пий си кафето, че ще изстине съвсем!
- Но не можеш да ми откажеш едно- Лили е вдигнала очи към баба Донка и днес те са светли- Тази малка кутийка искам да ти дам, не ми я отказвай! Ето, вземи я!
Баба Донка клати глава, усмивка се плъзга леко по устните й, тя приема кутийката. Отваря я. Вътре има луковички, на лалета. Седем.
- За градинката ти, да си ги засадиш отпред, напролет да разцъфтят, тъй както цъфти ти и на теб добрината!
Лили завърши университет и замина за Холандия. Момченцето й порасна под грижите и обичта й. Днес е голям мъж. И обича жилетки, сини. Майка му запази малката му първа жилетка. Подари му я в деня на неговата сватба. За да е с него доброто, което една жена някога стори за него и за нея.
Баба Донка засади малките луковички. Напролет цъфнаха седем лалета, на другата седемнайсет, на петата стана трудно човек да ги изброи. Червени, жълти и шарени. Пъстър килим.
Баба Донка си отиде преди години, но градинката й цъфти и до днес. Напролет внукът й къса лалета. За мен. С обич.

Чадърчета

Новата учебна година вече постъпи на служба. Фръц-фръц. Оранжева рокля, обувки с мъничък ток. Млада и неопитна още, тя дръзко подскача между широки и тесни редове като в игра на ластик. Позалита, попрепъва се, липсва й още опит, но има кураж и за двама. Ловко скача в квадрати и петолиния, изящно се движи в координатна система. Не й липсва чар и вдъхновение. Децата я обичат, може би не толкова, колкото се прехласват по братовчедка й, онази, която с месеци е с къси панталони или с бански костюм, онази, калпазанката с ожулени колене и лакти-Ваканцията. Но понеже на нея, незнайно защо, все й се налага на есен да си взима дълга почивка, та  звъни на любимата си братовчедка да я позамества, та да си отдъхне от тежкия труд през лятото. Краката я боляли, слънчасала май била, топли вълни я обливали. От тебешири, моливи и флумастри пък имала наследствена тежка алергия. Всяка година двете водят този свой раговор, нищо, че и двете съвсем добре знаят, че на едната й е време за почивка, а на другата- за работа. Докато госпожица Ваканция се излежава в леглото, пие чай и мляко с кафе, чете книжка или си пише с приятелки с часове, братовчедка й всяка сутрин дръпва от закчалката якето и раничката си, почуква циферблата на часовника си и излита като стрела, за да хване автобуса и да отиде на работа. На своята любима работа. Там, при децата.
Учебната година идва с листопад от шарени листа- алени, жълти и смесени. И тя ги събира, но не, за да ги сложи в хербарий, а за да ги направи пак зелени и живи. Тя е умна, знае как става това. Трябва и слънце и дъжд, вода, мъничко сняг, пързалки, шейни. Коледни сладки. Мартенички. И няколко месеца време.
Има нещо, което не знаете за Учебната година! Тя е колекционер. На чадърчета. Има такива с поне пет цвята за топлите шарени дни, има големи на бели и сини петна за най-дъждовните, има и прозрачни, за дните, в кото танцуват снежинките. За всяко дете тя има чадърче- за да го пази то на сухо, да пази главичката и косичката, за да не се намокрят тетрадките, моливите и даже дори и учебникът по математика за 11 клас. Чадърчета, които пазят главичките и чертичките. С обич. Вие искате ли едно?

Дъждът

Когато се преструвам, че живея, когато ме залива светлина, когато облак се разцепва и излива по косите ми вода, дали ме виждаш ти, дали ме чуваш? Блести ми синьото в тревите, раздразва леко погледа ми полуголата жена на масата в диагонал. Тя се върти на тесния стол, поел едвам ширината на нейните едри бедра, хвърля мудни предизвикателни погледи в ляво и в дясно, между олющените колони на кръчмата. Не чака никого,  не очаква някого. Незапалената й цигара е прогизнала по средата на устните. Пред нея се кипри недокоснат коктейл от раци и четвърт бутилка Moet, реколта около 1997-ма. Столът до нея е само един, един е и празен, прибран грижливо навътре към масата. Стара рокля, овехяла и изгубила цвят и надежда за бал и банкет. Обувки с изядени токове. Неравномерно почукване от щръкнали закривени  малки пирончета Тъмен грим, червило- боргундско изсъхнало, химическо, размазано в ъглите на устните, сухи, и дълбоко напукани от слънце, вятър и камион с нежелани целувки. Очите й са стъкла на напусната къща. Свити до гърдите ръце. Лабиринт тъмни вени. Тя пази своето лято от есента си, в хербарий от мечти изсушени, почти изгубили мирис и цвят съвършен.
Най-доасадната муха в града чертае упорито своя точен път, кръжейки неуморно над чинията с рибния коктейл. Целта й е да проникне в пространството на раците. Те са отегчени до смърт след приложената им парна терапия, разположени удобно в недотам чистата чиния, заобиколени от гъст майонезен сос и няколко разполвени сини сливи. Не й обръщат внимание. Липсва им добро възпитание и гостоприемност. Бездушни мълчаливци. Мухата е уморена и се отказва от тях. Спира се на ръба на чашата. Там й е добре. Потапя краче, мехурчетата се закачат с него. Хваща я гъдел и разперва крилца. Стига й толкова. Време е да отиде да досажда някъде другаде. Жената не разбира мухата. Тя пие и изпива с очите си неми мъжа на съседната маса. Той гризе в унес и с неприкрита лакома страст специалитета на Пиката- главният майстор готвач- пиканти крилца в сос от джанки и маргарин. Косите му са прошарени, мустаците му бухнали и разрошени. Лицето му е мораво, подпухнало от недоспиване и твърд алкохол. Очите му с червени жилчици, спомен за двете кутии "Арда" от предната нощ. Обедното слънце е нежно. Мъжът вдига халбата с бира и жадно преглъща съдържанието му до край. Жената с бургундското червило е раздразнена. Нетърпеливо очаква той да я забележи. Мирисът на бира се клати между масите и събира мухите от несъбраните мръсни чинии по масите. Две момчета пият мастика на масата до мен. Паля поредна цигара, кафето ми е студено и хубаво. Мъжът с пилешките крилца се прозява. Проследява с поглед притичващо младо момиче. Хубавите й нежни крака предизвикват алчна усмивка в очите му. Той облизва несъзнато устни. Тя усеща жегването на мокрия му поглед и походката й става по-дръзка, гърдите й се залюляват като вълни, а  перфектните й закръглени задни части се кълчат неестествено, без никакъв спомен за фин синхрон. Изчезва като знойно видение. Мъжът с бухлатите мустаци въздъхва и претърсва с поглед  околноста за ново виртуално приключение. Аз съм пустиня. Плащам и се сбогувам с Пиката. Вали. Дрънченето на трамвая приглася неумело на звънтенето на дъжда. Хора. Чадъри. Река. Вървя и не мисля. Вървя и само те чувствам. По жълтите павета се разлива хладна вода. По тъмните зелени листа се пързалят цветни ивици. Светофарите небрежно премигват  в жълто. Колите могат да пеят. Вървя и улавям дъжда с мигли, пия го с устни и го скривам в мен. Да бъде с мен. Защото дъждът си ти.

Ухае на приказка

Викам му на Симо да ми сипе от калвадоса и да ми донесе от оная пръскавица, дето трови тия долни древни гадини комарите.
- Ай, бре, донеси спрейчето, що го пестиш! Глей ми баджаците, като дамгосани с вряла решетеща лъжица са! Сърби бе, ай, дращя се като дръглява, ше си прецакам и тена и кожата дърта и пръхкава. Дигни се, че ей я луната напълни се, па аз още съм с банските гащи и пясък ми чопка по разните части чудесни. Дай да се мушна под душчето ей на тука на двора, хем и сапунец са ми оставили хората морско летуващи. Ух, кеф да си сторя, па ти спрейчето донеси изотвътре и калвадоса, калвадоса да не забравиш! Салатка съм направила, поразбучакй я само, оса някоя да не те жилне, та да ни иде на кино почивката с твойте алергии!
- А, хавлийка нещо да искаш случайно, да ти изчеткам гърба примерно?- хили ми се тоз дръвник и се размотава по баш небански гащи из двора с ръжен в ръката. Лявата.
- А, чи да, туй от душчето си се подразбира! Ко стана с пържоляците, присви го и съседа веч от глад, кучетата взеха да прииждат откъм Солун чак! Ей ги, душкат пред портата разбойниците ушати. Ти като за калвадоса идеш, барем донеси им храна, турила съм им, приготвена, да не се чекнеш на тия стари години твойте! - треса се, та се хиля, чак гърдите ми подскачат мокри и прилично, па и апетитно, осолени. Тоз, моят, ме зяпа, ама мен ли зяпа, нещо привидя ли му се, знам ли? То, на тез години, човек е податлив на заболявания от род всякакъв и незнаен. Иначе, те гърдичките ми са привличащи поглед- масивни, тежат си на мястото, на кило едната иде към 1000 грама сигурно. Без импланти. Натур.Чисто тегло. Едвам ги мирясвам в банския, все се щурат насам-натам. А пък на мен така ми се тича по плажа. Ама тичай де! То по челото ще те пернат първом, после в стомаха. Старост-нерадост му викат. Иначе са симатяги тия, със зрънца като малки зелени маслинки. Туй, Симо ги приказва тез приказки, аз не си падам по женска гръд. Още. Само маслини обичам. Той също.
- Какво си ме зяпнал, старче? Бабишкери ли ти остана да гледаш. Виж ме, раздула съм се като дющек от оня век. А ме натисна, а ми изкара джигера! - листата на едното маслиново дръвче потрепват. Ветрец няма. Те просто ми се смеят. Той също. Обича ме човекът.  И за стриите, и за побелялата ми на места коса,  и заради разширените ми вени, които дават искрено обещание да се праснат до година-две и да го отърват от мъките и от ужасния ми глас. Викам му, че е редно в наше време, щом взема да прегърна китките, да се тагне у мрежата от Централните, със статус "тъжен" и емотиконка със сълзичка, па може и една със сърце да сложи, та да не го вземат хората за безсърдечен. Па онзи, хабер си няма от моя куц хумор, и търчи по ливадата да ме гони да ме дамгосва с нагорещен ръжен по задника. Търча и се треса като прясноварена пача, замерям го с маслини, кучето ни гледа и се скрива под масата. То такъв цирк не е за благородни души като неговата. Или пък храна е паднала. Лакомниче ми е то. Свята душица. Тъй  то. Гоним се, онзи пък набара и маркуча и ме пръска с вода, белким се съвзема. Ама то мойто съвземане няма. Морската ми душа е свободна, свободна поне за седмица и що емоция е насъбрала за цяла година, сега я пръска навред като гръмнало шампанско, ама с вкус на сливи и мед, свежа като току-що разрязана диня, жълта и мека като зряла круша и луна в полунощ.
Хвърлям се в морето, а то е топло, като прегръдка, която не може да имаш. Обгръща ме, залива ме леко и нежно, ласкаво. Вярно ли има толкова много звезди! Плувам по гръб и искам този миг да е вечност. Кучето вече недоумява съвсем,  как баш пък на него такава стопанка му се е паднала. Чака ме. Топи лапи в тъмните вълни и ме моли да се върна при него. Страхува се да не отплавам завинаги. Това как се нарича? Любов? О, да! Излизам и съм пресолена на вкус, ама грея от щастие, досущ като в холивудска продукция. Тичам по пясъка като малко момиче, от косата ми хвърчат морски капки и се посипват по меките уши на кучето. То тръска глава и маха с опашка. Това не са морски капки, това е жива вода, пръски щастие от сърцето ми. Хвърлям хавлията и надигам чаша калвадос. Топлина. Ябълки. В съседния двор валят жълти круши. Дошло им е в повече слънцето. Препълнени с неговата жар, те лягат в тревата на хладно. И ухаят. На приказка.

Тетрадка с шарени листа

Септември се разтваря в цветове. Оранжево, червено, жълто. Круши, ябълки и малини. Печени червени чушки. Съседите приключват с ремонта. Бабите на пейката пред входа посрещат залеза и похапват сливи. Децата играят до късно навън, прегръщат всяка оставаща минутка от ваканцията. Само няколко дни, няколко часа още безгрижие и сън до обяд. Още малко да изтъркат сандалите, още някоя и друга синина да си докарат, още малко спомени да си създадат. Още малко е лято. И на него не му се тръгва, нищо че е прегоряло и уморено. То е дете, изтощено от игра, което не иска  да заспи. Не още. Още не е време за края на приказката. Тя, приказката на детството, няма край и не бива да има. Училищното звънче скоро ще запее отново. Домъчняло му е цяло лято да пази тишина. Ще се разприказва радостно и ще посрещне децата със звънливото си гласче. Учителките ще облекат най-хубавите си рокли и ще потреперват от вълнение. Ще хванат първолачетата за ръчичка и ще тръгнат на пътешествие в страната на знанието заедно. Ще прегърнат най-големите, защото ще им е мъчно, че го правят за последен път. Ще има задръстване по улиците, а продавачите на цветя ще са много заети. Утринта ще е хладна, но слънчева. Възможно е и да превали. Прогнозата за времето е усмивка. Среща с приятели, смях и игриво бърборене. Пазар за тетрадки. Син тебешир или розов. Хризантеми и шарени рози с малки бодли. Листопад от смехове и закачки. Нова прическа. Нов панталон. Раница на череши и китка здравец- ухаещ, прясно откъснат и още в сълзи. Надежда. Син химикал и обич, разписана в редовете на тетрадка с разноцветни листа.

Само за лека нощ

Няма да се върнеш, татко. А тополите, тополите, татко, навеждат глави, за да плачат над мен. Тази кола заминава пред мен и ти, ти си там. Сам.  Притихнал и лек. Полита душата ми след теб по завоите. Един...до хиляда сто и един. До пръст, до кръст и до криви лалета. Потъвам в рохкава пръст,  дращя по въздух, земя и разсичащи спомени. По земя и стъкла, по стени и по камъни. Под ноктите ми се събира корава кървава тъмнина, изкривява лицето ми бодеж от болни таралежови игли. Не си гроб, ти не си. Едри кокичета събират слънчеви капки и пресен пролетен дъжд. Две жени метат и пият кафе от пластмасови чаши. Песен и плач. Аз не плача. Аз съм ураган. Безпощаден. Към себе си. Само. Луната е непохватно разрязан лимон. Мирис на мастика и сок от разпукани круши. Сладко и лепкаво. Вечност. Безпаметно. Небето е синьо, все толкова синьо през май. Сгушено в гърдите на едната разцъфнала Витоша. Детски смях. Улица. Баби пият кафе и пушат с утеха евтини цигари на сянка. Таксита. Трамвай. Ягоди. Нося две чаши кафе. Казват, че си си тръгнал завинаги. Кафето извира от чашите без да опари ръцете ми. Почвам да плача. Сълзите са кестени- твърди и тежки, тъмни и лъскави като лято, събрало живот. Вече съм есен. Вечно есен ще съм. В косите си и в плача на смеха ми. Но още усещам и пак ще усещам мирис на прясно изпържени летни картофи, случайно разлята по масата бира..твойта усмивка, после смеха ми. и музика от един твърде стар касетофон. Ти тихичко пееш и пушиш цигара в тъмното. Говориш ми. Аз ти говоря. Прегръщаш ме. Не за последно. Само за лека нощ.