"Много е яко да бъдеш голям! Да ходиш на работа, ехееей! Там се пие кафенце и си лафкаш с приятели. Пък и ти дават и цяла една заплата. А на училище, на училище е мъка непосилна. Изпитват те, правиш контролни през ден и на всичкото отгоре не ти дават да пиеш и ядеш в час! Отиваш по тъмно и ти се спи, а пък и да спиш там не може! Искам да съм голяма и да ходя на работа, мамо!"- ей това са мои приказки преди едни десетки хиляди години, щото аз баш ей така се чувствам, досущ новоизлюпен австралопитек! Ей така говорих на майка си и точно това съвсем искрено исках. Да съм голяма. Тя клатеше глава и се усмихваше тихо. Не ме занимаваше с проблеми, казваше ми само, че сега ми е време за игра, време да съм дете и да бера зелени джанки и да играя на ръбче, да крада лалета и рози за нея от дворовете на добрите баби и да гледам как растат тревите, как небето си сменя цвета и как дъвката загубва вкуса си, ако не си отчупил половината на приятел. Това, за розите и краденето, не ми го говореше тя, аз сама го правех, защото за мама трябваше винаги да има цветя! И още мисля така. Само дето сега не ги крада от дворовете на бабите. То няма и много баби с дворове де. Купувам ги. От магазина. И това е някак тъжно. Цветя не трябва да се купуват, щото хубавите неща нямат стойност в парични знаци-монетки, хартийки и прочее. Това децата го разбират най-добре. И ако ей така, откъснат някой зюмбюл или лаленце от чужд двор, това кражба не е. Щото те не го правят, за да вредят, а за да зарадват някого. А цветята са като децата. В тях нищо излишно няма, нищо сбъркано, нищо лошо, нищо тъмно, нищо грозно. Децата са онова съвършенство, за което възрастните непрекъснато говорят, обсъждат и чакат. Надяват му се. Не разбират, че си го имат, но просто са малко пооглупели и цветовете им са избледнели, защото слънце почти не виждат и не пият вода от чешмата с две срещнати шепи. Лампата не е слънце, водата в шише от пластмаса няма да бъде никога извор. Детството е шарено, много по-шарено от дъгата. То е бързо, по-бързо от гепард и от вятър, силно- има силата на цяла вселена, топло-по-топло от слънце през август и синьо е , да, детството определено е синьо, като море, като небе, което няма край, не може и да има.
Обичам синьото и още мога да тичам. Мога и боса дори. Усещам дъха на тревите и чувам как лалетата се кикотят по изгрев. Вдъхвам люляка и той се стича по вените ми. Игликите са красиви клюкарки. Кучетата не ги обичат и често пишкат на тях. Котките са безразлични към тази драма. Те знаят, че пак ще вали. А всички знаят, че после пак ще е слънччево и че после пак ще е много синьо небето. И аз зная. Ти, също! Тая работа не се забравя, това е онова, дето дава силата, за да поемем и тази, и още една глътчица въздух. Синьото. Детското. Нашето.
Честит 1 юни, мили деца!
Няма коментари:
Публикуване на коментар