Първото, което помнеше беше дъждът. Премръзнал като бездомно куче. Тя стои до същия този прозорец, а дъждът намира всяка малка пролука в дървото и се шмугва вътре. По пода капят ледени капки, мокрят малките й крачета и се изпаряват от топлината на дъха ѝ.
Когато попадна в приюта Марго бе само на две. Баща ѝ бе починал малко след нейното раждане в някаква ужасна катастрофа. Единствено, което знаеше за него тя е, че е бил пилот на самолет. Майка си помнеше твърде смътно. Самата тя не знаеше дали това е реален спомен или сама бе създала този образ, който живееше в нея, от който й ставаше и по-светло, и по-леко. Това беше без значение. Майката на Марго бе починала няколко месеца след втория ѝ рожден ден. Разправяха, че си отишла от болест на сърцето. Сестрите в приюта обаче тихо говореха, че сърцето и просто не могло да понесе мъката от загубата на любимия човек. Роднини и близки не се намерили или пък никой не пожелал да приюти и отгледа малкото момиченце. Преди повече от десет години, в един тъмен есенен следобед Марго пристигна в приюта. В началото тъмнината и сивотата му я плашеха и често нощем тя плачеше неутешимо. Тогава при нея идваше младата сестра Мария, прегръщаше я и ѝ пееше докато заспи. Понякога в тъмното сестрата ѝ разказваше вълнуващи истории за вълшебници, далечни светове, великани и приказни създания. Марго обичаше гласа на младата жена, той я успокояваше бързо и в него тя чуваше да шепне онази надежда, че един ден и нейното чудо ще се вмъкне през прозореца и ще я чукне по носа..
Ден след ден идват и си отиват. В приюта пристигат нови деца. Всички те си приличат. И момчетата, и момичетата са бледи, с полупрозрачни лица, сякаш тъжни видения, излязли от мъглата. В стаята на Марго дойде едно дребно момиченце с бяла като сняг кожа и светло руса коса с пъргави непокорни къдрици , скачащи по рамената й. Очите й, малки цветни стъкълца, които улавят и най-неволната промяна в светлината . Името й е Лидия, но всички й казват Лили. Тя рядко говори, но понякога нощем, Марго я чува тихичко да плаче под одеялото, чува я как се опитва да преглъща сълзите си и как те я задавят.
- Миличката Лили, - разказваше сестра Мария- майка й била твърде млада и родителите й не разрешили да задържи бебето. Взели го от нея и го оставили в сиропиталището, а нея самата завели надалеч, но къде точно и какво се е случило след това с нея никой до днес не знае.
- Че защо пък ще правят така? Какво лошо е направила тя? А Лили? Не, те са лошите. Не ми разказвай повече за тях, не искам да ги знам- червените коси на Марго са настръхнали, а шарените й очи са потъмнели. - Не се тревожи за Лили, Мария, аз ще й стана най-добрата приятелка. - Марго отметва назад непокорни коси и от очите й изчезва тъмното. Сестра Мария се усмихва широко. Знае, че точно така ще стане. И така стана. Червенокосата непокорна Марго и тихата снежна Лили проговориха на един свой език, този на приятелството.
- Лили, Лили, мухлясали филии!- подкачаше я Марго.
- Марго, Марго, миришеш на...!"- не й оставаше длъжна Лили.
- Ах, ти! -озъбваше и се Марго- ще те направя на тесто!
И двете хукват по коридора, заливат се от смях без да спират разбира се забавния си словесен двубой.
Сестра Мария обича да ги гледа как зачервени тичат по мрачните коридори, как се смеят и как карат и останалите да се усмихнат. Струва й се,че сивите стени се покриват с цвят, а наоколо гръмват весели мелодии, сякаш животът още не си е тръгнал от този дом.
Един следобед, година след пристигането на Лили в приюта, Мария дойде притеснена и натъжена при момичетата. Налагаше се да напусне, за да се грижи за болната си майка. Всички се разстроиха от новината.
- Не плачи, мила, моля те! И на мен ми е трудно да си тръгна- сестра Мария гали Марго по главата и се опитва някак да успокои и нея и себе си.- Майка ми е много болна, вероятно не й остава много и аз трябва да бъда до нея, така, както тя е била до мен, когато съм имала нужда. Разбираш, нали? Зная, че ме разбираш, та ти си толкова умно момиче! Мила Марго, обещавам ти, че всичко ще е наред, че това място много скоро ще стане едно хубаво място. И никой тук повече няма да бъде тъжен, забравен и сам. Повярвай ми. Скоро. Ще видиш.- очите й, макар насълзени, греят и в тях Марго вижда да се смее точно онази надежда.
- Много ще ни липсваш, Мария, много. И на мен, и на Лили, и на другите. Обещаваш, че ще се върнеш някога отново, нали? Когато майка ти оздравее.
- Ще се върна, казах ти. Затова не плачи сега, а продължавай да се грижиш за Лили, продължавай да бъдеш все толкова усмихната и добра. Милата ми червенокоска! Милата ми Лили! Не се тревожете момичета. За нищо не се тревожете!
Със заминаването на Мария, с есента и дъжда, безсънието и тревогата на Марго се върнаха. Тя все така не обича дъжда. За нея той е напомняне, че на този свят е напълно сама. Лили се опитва да я разсейва с тъпи смешки, но и самата тя е повече от тъжна. Така единственото, което вечер се случва, е да седнат една до друга, да качат крака си на радиатора и да вперят мълчаливо поглед навън в тъмнината. Светлината на единствената улична лампа се процежда леко като скрита надежда зад сянката от тъмното.
- Лили, тя каза,че ще се върне, обеща ми, ти я чу, помниш ли? А Мария никога не лъже. Знам, че ще се върне при нас, веднага щом оздравее майка й.
- Ами ако не оздравее или пък...., нали се сещаш Марго? Или пък може и да ни....забрави. Тя е толкова млада и хубава, не трябва да е тъжна. А тук не е много весело, нали? - в гласа на Лили Марго усети своя собствен страх.
- Стига, бе Лили! Какви ги дрънкаш! Никой няма да умира и никой няма да ни забравя, най-малкото пък Мария. Спри да се страхуваш. Аз съм тук, аз ще ти разказвам истории, докато Мария се върне и аз ще те разсмивам. Ще те храня, ако поискаш дори! Голяма си глупачка, да знаеш!- Марго ощипва Лили по ръката. Лили ѝ се плези. Нощта навън лежи прокъсана и мокра под слабата светлина на последната улична лампа. Заспива в тъмния сън на локвите, в угасващия дъх на комините, под болнавата есенна луна.
И тази нощ Марго не може да заспи. Усеща как влажният въздух в стаята тръпне от тихото, равномерно дишане на Лили и мисли за нейната майка. Така и не разбираше защо бабата и дядото на Лили са постъпили толкова жестоко. " Що за баба и дядо пък са това? Да си оставят внучето и да си отпратят детето? Че какво лошо е сторило едно бебе или пък една майка, пък макар и твърде млада да е била"- недоумяваше Марго. Представя си, че майката на Лили е в някакъв много далечен град, затворена в тъмен манастир далеч от хората, до който не стига ни път, ни пътека. Тя е заключена там, но не спира да търси начин да избяга и да намери своето малко момиче. Тази мисъл насълзява очите на Марго, но и някак в мислите й подскача и усмихнатата надежда. Да, пак онази, нахалната, дето винаги идва и никога не си отива. С нея Марго посреща утрото. Изскача от леглото още с първия звън на раздрънкания будилник. Намята набързичко стария си сив пуловер и хуква надолу по стълбите към кухнята. Днес ѝ е ред да мете.
Метлата, потънала в цвят, дреме до прозореца. Съживените пръчки на старата ѝ дреха поглъщат първите слънчеви отблясъци. Скърцането на вратата я пробуди от свежата ѝ дрямка.
" Ах, Марго! Вярно, че днес е нейният ден за метене! Как го обичам това дете! С тези прекрасни разпилени червени коси, с мътно зелените си очи и меки детски ръце. Тя винаги е внимателна с мен. Държи ме здраво и нежно. Никога не ме захвърля небрежно в ъгъла, а измива пръчките ми, подсушава ме и ме поставя на завет зад вратата. Добро момиче е тя, ама голяма й е мъката.
Марго стои на прага и не помръдва. Очите й се въртят из стаята. Зелени очи и слънчеви петна.
" Какво се е случило тук? Кой е боядисал метличката? Цялата трепти от цвят! Сякаш есента в най-пъстрото си настроение се е промъкнала през прозореца и е нашарила старите й повехнали клечки . Хубава е така! Като цветно петно сред сивото. Дори и стените са откраднали от цветове й и не изглеждат толкова начумерени и грозни!"
Марго хваща внимателно метлата и любопитно я заразглежда. Метлата чувства приятно гъделичкане. Ще ѝ се да се пораздвижи. Марго усетща потръпването на тънките пръчки.
- Ех, метличке, такава си хубава днес, ама нали пак трябва да се работи! Прощавай, обещавам,че ще опрвя после новата ти пъстра дрешка!
Метлата се усмихва на думите на Марго и двете се хващат за работа. Още преди сестра Антония да влезе за закуската, подът е изметен и лъснат чудесно. По него шарят единствено дребни закачливо усмихнати слънчеви петна.
Марго измива, подсушава и прибира метлата. В мига, в който я поставя, една синя пръчица се счупва и пада на пода. Марго я забелязва, навежда се и я мушва в джоба на шарената си престилка. Сякаш скрива съкровище. Усеща, че непознато мъничко вълшебство е полепнало по клечката.
Късно е. Лили отдавна спи. Навън дъждът неуморно чука по врати и прозорци. Нахален е. Или пък самотен. Може би си търси компания или приятел, може би му трябва само суха кърпа и чаша горещ чай. Може би. Марго слуша почукването му. Трак-трак-трак и после пак трак-трак-трак. Тя става и мушва под възглавница на Лили малката синя клечка. Понякога валят чудеса. Може би и тази нощ, може би с този дъжд.
Звънецът дрънчи с прегракналия си глас, дрезгаво и упорито. Иска нещо важно да съобщи. На външната врата има някои. Някои звъни, някой иска да влезе. Не е дъждът. Сестра Антония, още по нощница, хуква да отвори на незнайния ранен посетител. Марго и Лили са залепили длани на прозореца и се опиват да видят през стъклото кой толкова рано е решил да навести това забравено място. Долу, трепереща, измокрена от утринния дъжд, облечена с тънък син шлифер, стои млада жена, притреперва и бършеше лицето си с измачкана носна кърпичка. Вратата се отваря, сестра Антония подава глава, едва се чува слабия глас на непознатата жена.
Минават минутки и по стълбите децата ясно различават нечии забързани стъпки. Някой тича. Дървените дъски на пода подсвиркват бодро. Тонът им е висок и чист . Зачервена от вълнение, сестра Антония влиза в стаята на момичетата. Вратата след нея остава широко отворена. А на вратата е слабата жена със синия мокър шлифер.
- Момичета, момичета- сестра Антония се опитва да обясни ситуацията, но гласът й прекъсва от вълнение.
Жената хвърля чантата си на пода и разплакана и трепереща се втурва към Лили. Прегръща я силно, целува очите и косите й, така, както целуват само майките. А тя е нейната. Майката на Лили. Жана.
Стаена зад кухненската врата, метлата преглъща радостните си сълзи на големи щастливи глътки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар