Чудесата на метлата- Докторът

Доктор Георги Радев отвори прозореца. Навън валеше. Дребни снежинки кръжат над града и грациозно се спускат надолу, като от разсипана солница. Леки, почти прозрачни кристалчета полепват по покриви, клони и трепкащи детски мигли.
- Най-после! Ели, заваля сняг! Ела да погледнеш колко е хубаво!
Елена се приближи до съпруга си и погледна навън. Вятърът бе утихнал, но студът я накара да потрепери. Докторът я прегърна.
- Хубаво е Жоро, хубаво е. Така поне няма да виждаме мръсотията по улиците. Студено е, нека влезем вътре. Вечерята е готова, моля те, ела. Много съм уморена днес.
- Ех и ти, вечерята, та вечерята. Виж, какви хубави снежинки летят навън. Помня, че преди обожаваше, когато завали първият сняг, особено, ако е вечер и  сме навън. Помня те как се смееше- доктор Радев искаше да продължи, но вместо това въздъхна наум и затвори прозореца. Зимата остана отвън да радва онези, които още я харесваха. 
- Стига де, Жоро! Знаеш, че обичам да вали, но ми е студено на терасата, може би леко съм настинала и затова. Ела да отвориш виното. Все пак днес е празник.
- Готово, момиче! Давай насам чашите!- доктор Радев се усмихна широко и прегърна жена си. Тя не се отдръпна. Стояха така няколко минути, прегърнати, потънали в тяхното си мълчание. А тяхното мълчание си беше любов, любов на големи глътки. И горчиви, и сладки. И те ги пиеха. Заедно.
- Ели, знам, че ти е тежко- доктор Радев гледа Елена в очите, а ръцете му продължават да я държат в прегръдка- Помня, колко много искаше да имаме деца. Помня, че си ги представяхме, давахме им даже и имена. Рисувахме ги в мислите си с цялата ни любов. Но не стана както очаквахме. Разбирам, как те боли, особено след резултата от последните изследвания, но наистина трябва да спреш да се самообвиняваш и да търсиш причини. Това бавно почва да те убива. Отслабнала си, не спиш, не се усмихваш. Моля те само за едно. Да спреш да тъжиш. Искам отново да те видя щастлива, искам и повярвай ми ще бъдеш.- той отново я притисна до себе си. Усети, че тя пак плаче.
- Искам да бъдем, Жоро! Но не мога да се примиря с мисълта, че няма да чуя никога някой да ме нарича с простичкото и безценно "мамо"- знам, че вече почти полудявам и че те тормозя и теб, но това е по-силно от мен. Но хайде, нека тази вечер да не говорим за това. Ела да вечеряме и да пием за празника ни. Петнайсет години минаха, Жоро, а ние сме си все същите луди глави, нали?- най-после усмивката й се върна. Целуна го и взе чашите.
- Наздраве, мила! Смятам, че това ще е последната годишнина, която празнуваме- Ели се извърна втрещена към него, ококорила големите си сини очи - Последната годишнина...без деца вкъщи. Виж се само как си ме зяпнала! - разсмя се докторът и чукна чашата й.
- А бе, Жоро! - Елена се засмя и отпи от тъмното вино.- Иска ми се да си прав, много ми се иска.
- Щом искаш, значи ще се получи, не го мисли вече. А, чакай, че ще забравя. Имам молба към теб, надявам се да ми помогнеш с нещо.
- Щом така любезно ме молиш, добре. Какво си намислил?
- Утре трябва да отида до приюта. Бих искал да ме придружиш.- той погледна Елена, знаеше как тя тъгува за децата там и затова все отказваше да ходи с него.
- Ааа, защо? Защо точно утре- тя отпи малка глътка и понечи да запали цигара, но се отказа.
- Искам да прегледаш Лора. Има някакъв проблем. Антония се обади и звучеше притеснено. Девойката виждала тъмни дребни петънца. Ти си специалистът, затова те моля. Знам, че най-добре е ти да я видиш, а и тя би се радвала да се запознаете, доста е слушала за теб.
- Надявам се само хубави неща, нали?- Елена усети, че я обзема желание да види това дете, за което Жоро толкова често й говореше. Усети, че този път не я е страх, не я обзема паника или пък тъга- Естствено, че ще дойда с теб. Бих искала да видя децата. И Явор, и Марго, и Мими, и Елица, и разбира се да видя  какъв е проблемът с Лора. Може и да е сериозно. С какво можем да ги зарадваме утре? Дали има нещо, което би могло да ги зарадва?- Елена усещаше как желанието й да се срещне с децата става все по-силно, все по-завладяващо мислите й.
- Да, има едно нещо, което би ги зарадвало, но ние не можем да им го занесем.
Доктор Радев се беше втренчил в прозореца и Елена видя как по лицето му премина някаква непозната сянка.
- Какво, какво, хайде недей така! Кажи ми, Жоро!
- Ели, на тях им трябва само дом, разбираш ме, нали? Дом. Не къща, не покрив, не стени, не хляб, не вода. Дом.
Елена не можа да преглътне сълзите си. Отвори прозореца и запали цигара.
През нощта тя не можа да заспи. Лежеше в тъмнината и се опитваше да си представи дом. Този дом, за който й говореше Жоро. Домът от обич. Така посрещна изгрева. Утрото бе с аромат на студено, малини и препчечени филийки. Младо и искащо. Като Елена.
- Охо, съвсем навреме!- зачервена от студа и посипана с куп едри снежинки, Антония се усмихна и стисна ръката на доктора. Радвам се да ви видя! Здравейте, Елена, вас ми е още по-приятно да видя! Щастлива съм, че сте се съгласила да дойдете при нас.
- Много ми е приятно и на мен! Най-после да се запозная с вас, толкова съм слушала за всички ви!- Елена прегърна сестра Антония и я целуна по едната буза. - Вие, Антония сте невероятна жена, искрено ви се възхищавам за всичко, което правите за децата и най-много за топлината, която им давате! Ще ми се да съм наполовина човек като вас!
Сестра Антония се изчерви още по-силно, но не от студения вятър, а от думите на Елена.
- Ами! Елена, аз съм една твърде обикновена жена, която прави това, което усеща, че иска да прави. Това е. Само това. Нищо повече. Елате да влезем, че е ужасно студено. Направила съм кафе, дано не е изстинало.
Доктор Радев хвана леко ръката на Елена и влязоха вътре. На вратата тя се спря. Погледът й се плъзна по стените. Очите й грейнаха като небе през юли. Сини и слънчеви.
-Аха, картините на Елица! - доктор Радев не бе споменал за тях на Елена- чудесни са, нали! Аз не разбирам от изкуство, но въпреки това съм сигурен, че са добри. Тони, знаеш ли, че Ели навремето рисуваше много и много хубаво рисуваше, и изложби доста имаше. Още не разбирам защо се отказа. - той погледна към Елена, но тя не го слушаше. Погледът й не се отделяше от рисунките
- Много са добри!- прошепна сякаш на себе си Елена- Тони, тук ли е Елица? Може ли да поговоря с нея след като прегледам Лора. - Елена не само се развълнува от картините по стените, нещо непознато, но дълго чакано отвори очи и огря и душата и мислите й. В очите й изчезнаха следите на страха и тъгата.
- Разбира се! Горе е тя, в библиотеката с Лора. Подреждат. Качвайте се, качвайте се. Ей сегичка идвам и аз, само да нагледам тези мойте хайвани дали не са сътворили поредната беля и да взема при мен Алек, че му омръзва на гълъбчето само в кошарата да стои.
Докторът тръгна нагоре по стълбите, а Елена го последва. Тези стени, тези студени стени- мислеше си тя, а под стъпките и скърцаха старите дъски- толкова мрак, толкова много мъка по тях и ето рисунките на Ели как им вдъхват и цвят, и живот. Едно дете, а в ръцете му - свят и топлина.
- Ехо, здравейте момичета!- докторът поздрави и влезе в малката библиотека- Как сте днес, някакви чудеса напоследък?- Е, ето и аз ви водя мойто си чудо. Ели, ела де, влез, не стой така до вратата. Ела да ги видиш тия девойки, да ви запозная.
Елена пристъпи през прагчето и широката й усмивка се втурна и прегърна момичетата. Те я гледаха с очи, пълни с топлина и спокойствие, с очите на деца. Нейните деца.
- Момичета, радвам се да ви видя, простете, че ви прекъснахме!
- Здравейте, госпожо Радева- Лора се изправи и подаде ръка. Ели също. благодаря Ви, че дойдохте! Много съм слушала за вас и все хубави работи. Всички се засмяха.
- Дано да е така, иначе после ще се разправям с Жоро!- Лора, ела да застанем по-близо до светлината, нека погледна дали  всичко е наред с очите ти. Само да не забравя, Ели, картините ти ме накараха да се почувствам жива. Благодаря ти и за нищо на света не спирай да рисуваш! Имаш талант, не се отказвай от него. - лицето на Елица пламна като божур, а думите й заседнаха в гърлото. Успя само тихичко да благодари и отново сведе поглед. Срамежливка.
Докторът се захвана да й помага да подредят новите книги, които бяха получили предния ден от господин Костов, приятелят на баба Зоя. Имаше и още няколко кашончета с нови бои, моливи, листа и два чисто нови статива.
- Жоро, мисля че Лора трябва да дойде с нас, трябва да я заведа в моя кабинет и да направя няколко теста с апаратурата. - Лоре, не се плаши, няма нищо страшно. Имам съмнение и е важно да го проверя. Тъкмо ще ни дойдеш на гости. Ели, искаш ли и ти да дойдеш с нас, за да правиш компания на Лора. Вкъщи има място, мисля, че ще ви хареса. Какво ще кажете? Жоро, нали може да излязат оттук за няколко дни, позволено е предполагам, щом е по медицинско предписание?
Доктор Радев чуваше какво говори Елена, чуваше, но не можеше да повярва какво чува. Момичетата се развълнуваха и решението дойде само.
Сестра Антония, на ръце с едногодишния Алек влезе в библиотеката. Не й беше нужно време, за да разбере, че нещо интересно, нещо вълнуващо е на път да се случи.
- Тони- докторът излезе от вцепенението си, попремига набързо няколо пъти - Ааа, Елена казва, че е необходима апаратура, за да потвърди диагнозата на Лора. Мисля че, няма да е проблем момичетата да дойдат с нас за няклоко дни, докато траят изследванията, нали?
- Момичетата? - Антония пусна Алек, той се хвана за роклята й се усмихна широко на Елица. Тя му изпрати въздушна целувка.- Ама и на Ели ли нещо не й е добре?
- А, не, не, просто искаме да дойде, за да не се чувства Лора самотна. Пък и момичетата имат желание, разбираш ме, нали?
Антония кимна и погали русите къдрици на Алек
- Да, няма да е проблем, след като е по медицинско предписание. Ще се погрижа за това. Дано всичко е наред с теб, Лоре. Обадете ми се, моля ви веднага щом има резултат. Та, какво сега, момичета, багаж ли да стягаме? Сега ли ще тръгнат, докторе?
- По-добре сега, няма защо да губим време, нали момичета?- Елена сияше. Докторът не я беше виждал такава никога.
- Ами, тогава- Тони хвана Алек за ръчичка- какво чакате момичета? Отивайте да се приготвите, аз  ще се погрижа за останалото. Докторе, слезте с Елена долу в кухнята да пием по кафе.
След час колата на доктор Радев отпраши по мокрия път към града. Семейство Радеви се прибираше вкъщи.
Антония излезе да изпрати момичетата. Тя стои на алеята, те и махат усмихнати за довиждане, а на нея и се плаче, много й се плаче, ама не от мъка, не от мъка.

Операцията на Лора премина успешно и тя бързо се възстановяваше у дома. В новия си дом. Домът на семейство Радеви, домът на Елица и Лора Радеви. Ели не спря да рисува, а много от картините си изпращаше на Тони, с тях тя й казваше, че са добре, казваше, че я обичат, казваше благодаря.Тони знаеше това, знаеше го и една шарена метла, скрита в ъгъла зад вратата. Двете често плачеха. Скришом. От радост.