-Недаааа, хайде де, побързай! Румен се опитва да закопчее ципа на якето си, той заяжда упорито и това започва да го изнервя. - Отивам в кухнята при Антония! Чакам те там, поразмърдай се малко!
- Идвам де! Не мога да си намеря белия шал. Сега слизам, стига си викал! Ама къде ли съм го тикнала! Пък и едно червилце да имах поне.- Неда е приближила светлото си лице до помътнялото огледало и се опитва да вкара в ред непокорната си коса. - Ни червилце, ни молив, ама и аз съм една рожденичка! За чудо и приказ! Може пък баба Зоя да има някое да ми услужи, сигурно и шала съм си забравила при нея миналата седмица. Давай да слизам, че Румен ще мърмори, че пак се мотая. Нали знаеш какви кисели физиономии прави, когато е нервен. - Неда се поглежда към Лора, която точно е вдигнала поглед от книгата и се наслаждава на палавите къдрици, които подскачат бодро по раменете на Неда. Двете сбръчкват носове и присвиват устни, в опит да имитират Румен. Избухват в смях.
- Чао, Лорче- порче! До довечера!
- Изчезвай, коконо такава! Остави ме най-после на спокойствие да си чета. Поздрави бабчето от мен и не забравяй книгата, която ми е приготвила!
- Няма, няма! Голяма си досада понякога, ама пак те обичам! - Неда праща въздушна целувка на Лора, дръпва палтото си от закачалката на стената и затваря шумно вратата след себе си. Лора махва с ръка. - Най-сетне тишина!
- Хайде сега да отидем да видим нашето мило бабче! Сигурно вече е сложила чая! - говори си сама Неда и светлата й усмивка грейва на устните.
Всяка седмица двамата с Румен посещават баба Зоя. Откакто възрастна жена се разболя, те пожелаха да се грижат за градината и за дома й, пазаруват, чистят и подреждат. Единственото, което баба Зоя държи да прави сама, е да готви. А готви тя много добре. И не само храната й е вкусна, а и красиво стои и в чиниите, и в купичките, и в чашите дори. Къщата на баба Зоя е най-хубавата в цялото село. Грижливо измазана отвън, стените боядисани в слънчево жълто, а терасите в рубинено червено, тази къща свети и в тъмното. Малък двор отпред, по-голям отзад. Два стари, леко ръждясали електрически фенера, потапят в отблясъци градината след залез. Цветни лехи, няколко млади вишневи дръвчета и една висока череша, която през горещите летни дни хвърля дълга сянка над половината двор. Вътре е чисто, широко и светло с тънък гъделичкащ аромат на ранни кокичета. В тази къща всяка вещ сякаш сама е избрала мястото си. И умно го е избрала. Която и да погледнеш, не виждаш за нея друго подходящо място, освен това, на което си я намерил. Но не вещите дават живот на къщата, а нейната стопанка и един стар оранжев котарак, който мърка почти постоянно и със завидно търпениe наблюдава врабците, подскачащи по перваза на прозореца. Баба Зоя, Зоя Григориева, известната от миналото актриса, която всички обичат заради голямата й доброта и широката й усмивка. След много години на сцената, тя се бе завърнала в родното си селце. Никой не разбираше защо тя бе оставила големия град и бе обърнала гръб на нестихващото обожание към таланта й, за да се върне в може би най-затънтеното място на планетата. Понякога, когато някой все пак решава да я попита, тя се усмихва леко, очите й помътняват, изглежда така сякаш потъва в някакъв далечен тежък спомен. Тя бавно отпива от чая си и отговаря кратичко.
- Тук ми е на мен мястото, само тук чувам,когато навън вали!
Не разбираха хората какво означава това и по едно време спряха и да го мислят. Баба Зоя помага на всеки, звъннал на вратата й, без да пита и разпитва много.Не отпраща никого, не съди и не любопитства. Помага с каквото може и отплата не иска. Никога и за нищо. Хората я обичат и това й е достатъчно. Със сестра Антония се запознаха по времето, когато в приюта дойдоха близнаците. Баба Зоя ги бе прибрала от чакалнята на гарата. Оттогава възрастната жена се привърза много към децата в дома. Благодарение на нея, те винаги имаха добра храна и чисти дрехи. Голям приятел на баба Зоя е и чичо Марин. Той майстори с лекота разни неща. Само материал да му сложиш в ръцете и за нула време ще направи я трикрилен гардероб, я маса за дванадесет души , сигурно и кораб би могъл да построи за месец. Благодарение на баба Зоя, чичо Марин, превърна празния, прашен таван в приюта в чудесна малка библиотека. Направи масички и столчета за всички деца,няколко дървени пейки и светли рафтове за книжки. Баба Зоя осигури книгите. Така те успяха да превърнат пустия мрачен таван в любимо място на децата и особено за малката Лора, която още на пет знаеше да чете и оттогава прекарваше всяка свободна минута между книгите. Специално за нея баба Зоя всяка седмица донася нова книга в библиотеката. Откакто се разболя и усети, че не ще успее да измине пътя до приюта, тя взе да праща книгата по Румен и Неда. А колко много тя се радва на двамата младежи. Подуши любовта им още преди година, когато ги чу да се карат за някаква малка глупост. Разбира ги баба Зоя тези неща, много добре ги разбира. С нескрито вълнение тя очаква всяка нова среща с тях. Обича да ги гледа как заедно събират шумата в двора, как ръцете им леко, сякаш случайно се докосват, как погледите им неволно се срещат, как Неда свежда глава на рамото на Румен и къдриците й галят лицето му. Тази любов вълнува старото й, макар и болно сърце. Обича ги баба Зоя тези двамата и иска някак да промени живота им. Но как?
- Най-после!- Румен въздъхва почти облекчено- Вече изгубих търпение! Ела да видиш какво са приготвили любимите ти хулиганчета. Мария и Тома се кикотят и се въртят на пети, Живко маха радостно с опашка. Сестра Антония хвърля някакви съдове в мивката и прегърща силно Неда. Плаче, но не от тъга.
- Неда, жива и здрава да си! Честити ти осемнадесет години! Много щастлива да бъдеш момиче! Тъкмо разправях на Румен колко ще ме боли когато си тръгнете оттук, ни дом си имате, нито някой, който да ви помага. Как ще спя спокойно, като все ще си мисля, че сте някъде навън в дъжда и умирате от глад под някой мост! Ще поостанете тук още малко, уредила съм я аз тази работа, да не се притеснявате! Ето, децата са направили и торта за празника. Сладък като нея да Ви е вече животът. Тома, къде са свещите, хубавецо? А, тя пък Мимето вече ги сложила, че и ги запалила даже! Ама аз на теб колко пъти да ти повтарям да не пипаш кибрита!
- Румен ми даде неговата запалка, не съм и докосвала кибрит, той е за стари хора, мамо! Ухилена до ушите Мими тържествува и разрошва бретон.
- Мамо?!- удивено възкликва Неда- Тони, ти си получила документите! Наистина ли?
Сестра Антония кимва в съгласие. Лицето й грее. Единствените, на които тя бе споделила бяха Румен и Неда. Е, и на баба Зоя, разбира се. През цялото време докато чакаше решението за осиновяването на близнаците, те я окуражаваха и бяха напълно убедени, че това ще се случи. Неда изпищява от радост, Румен стои до вратата с отворена уста и не може да повярва, на това, което току-що е чул. И двамата прегръщат Антония и целуват децата.
- Хайде, деца, духвайте свещите, че ще изгорят! Да не забравите и поне едно желание да си намислите. Неда хваща Румен за ръка, поглежда го, той й се усмихва заговорнически. Поемат дълбоко дъх. Осемнадесет свещички. Духнати. Едно желание, което литва през прозореца в шареното есенно утро. В ъгъла нещо припуква, но никой не го чува. Метлата откъсва от себе си две дълги оранжеви клечки. Време е. Тя знаеше нещо.
Неда целува близнаците по главите, прегърща отново Антония и облича палтото си.
- Тони, ние тръгваме. Бабчето ни чака. Доскоро разбойници! Да не изядете цялата торта! И Мими, моля те, не слагай нищо умряло върху нея. - Всички се смеят, а Мими цупи устни и клати глава. Погледът на Румен се плъзва по пода. Там са клечките и греят като разряжан портокал. Навежда се и ги взима. Слага ги в джоба на якето си. Сам не разбираше защо прави това, вместо да ги изхвърли в кофата.
- Довиждане на всички, до довечера! Румен прегърща Неда, прошепва й нещо, тя се смее силно, после го ощипва по ръката и сбръчква нос. Устните й са като макове.
Сестра Антония гледа през прозореца как двамата се отдалечават, сгушени един в друг, порасналите деца с тяхната си любов. Те се смаляват в далечината и се скриха от погледа й. Есента червенее и пее някаква своя любима песен.
След час Румен и Неда се връщат. По походката им личи, че нещо се е случило. Нещо не добро, не весело. Неда е гушнала оранжевия котарак на баба Зоя и той е мушнал муцунката си до гърдите й. В двора говорят с Яшо и Марго, които са извели Живко на разходка. Хладните, жилави слънчеви лъчи режат тънки парчета от смръщени облаци. Мокри, натежали листа псе изсипват от клоните, носят се за кратко във въздуха като уморени крила на изгубени в тъмното птици. Сетне падат в калта. Баба Зоя си е отишла. Заминала си кротко, приседнала на мекия диван, в очакване на Неда и Румен. Така я бяха намерили те. Спокойна и тиха, чашата чай на масата още не бе изстинала. Торта на два етажа, книга с бележка "За Лора", писмо в запечатан плик, червило за Неда. Подредила бе баба Зоя, приготвила се бе за празника..Ама не бе успяла да дочака рождениците. В писмото бе написала само няколко думи: "Малко парички да си имате. Обичам Ви! Бабчето Ви. В плика- няколко банкноти. Оранжевият котарак за пръв път забрави за врабчетата навън. Плачеше му се.
Нощ е и вали тих ситен дъжд, дори не вали, само шепне. Неда и Румен не спят, слушат го и го разбират. Той си говори с тях на един език. Всички забравиха за тортата.
Следните два дни сестра Антония е много ангажирана. Трудно й е повярва, че баба Зоя я няма, тежко й е, мъчно й е, но внимава да не плаче пред децата за бабчето, нейната най-добра приятелка. На погребението цялото село е в малката църква. Всеки иска да се сбогува и да благодари на бабчето. Баба Зоя си тръгвасше от този свят, но не и от сърцата на хората. Така казват става с добрите души. Дават ни, за да имаме. Сега тя тръгваше натам... към нейното място в дъжда и се усмихваше широко на всички .
Неда се взира в огледалото, но не вижда там своето отражение. Тъгата вливаше оловни зърна в сърцето й и чертаеше твърди тъмни линии в зениците й. Лора чете и подсмърча едва чуто. Румен играе на бесеница с Лъчко и Боби, но мислите му не са в думите. Тревожи се за Неда. Звънецът на входната врата изписуква вяло. Сестра Антония оставя сметките, които подрежда и става да отвори. Възрастен мъж с прошарена коса и светли очи стои на вратата.
- Румене, Неда, слезте, моля! Един господин иска да говори с Вас двамата.
Неда едва откъсва поглед от огледалото, Румен оставя моливите и тефтерчето, в което се води играта. Мъжът ги чака в кухнята, сестра Антония налива кафе в тъмна малка чашка.
- Здравейте деца! Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Валентин Костов и съм приятел на Зоя, на Зоя Григориева. Съжалявам за загубата Ви, аз също още не мога да повярвам, че си отиде.Такива хора не трябва да умират никога, защото всички се нуждаем от тях. Те всъщност никога не умират. - господин Костов докосна гърдите си, там някъде, където трябва да е сърцето, после сложи длан на челото си, там, където се крият всички мисли и спомени. - Извинете ме, че идвам така късно- продължи той, но имах проблем с колата. Добре че вашия чичо Марин спря да ми помогне, иначе нямаше да успея да пристигна и до полунощ. Неда и Румен протегнаха ръка за поздрав.
- Вижте, деца, ще карам направо. Нося Ви подарък. От Зоя. Той отворя светлокафявата си правоъгълна чанта и изважда от нея червена картонена папка. Това- развълнувам с потънали във влага очи- продължи Костов са документите за къщата на баба ви Зоя. Тя е ваша. Зоя я уреди сделката още преди месеци, но искаше да научите след навършване на пълнолетие. Така се случи, че тя не успя лично да Ви го съобщи. Ето, документите- той поставя папката на масата, задържа ръката си за миг върху нея, така, сякаш се сбогува с всичко, което е обичал. И така беше. За него Зоя бе всичко, не къщата, а жената, онази жена, с която единствено успяваше да разбира шепненето на дъжда.Тя- продължи отново той и вдигна ръка от папката- вярваше, че тази къща носи щастие на всеки, който живее в нея и затова искаше тя да стане Ваш дом. Това беше последното й желание. Сестра Антония примига от изненада, Неда заплаква, но Румен бързо слага топлата си ръка на рамото й.
- Неда, недей, моля те! Ще натъжиш бабчето! Той се усмихва и я прегърща силно, по-силно от друг път. Неда го гледа и вече не плаче. Усеща колко много го обича и че само с него може да чува дъжда.
- Довиждане, деца! Бъдете много щастливи все така добри. Доброто винаги ражда добро. Господин Костов се изправя, благодари на сестра Антония за хубавото кафе и подава ръка за довиждане.
- Благодаря Ви, г-н Костов, ние сме ужасно изненадани, моля да ни извините. Благодарим от сърце. Неда трепери леко в прегръдката на Румен.
- Не, деца, не на мен. Баба Зоя е виновна за всичко това. Сигурен съм, че се залива от смях там горе като Ви гледа сега физиономиите. Довиждане, желая Ви щастие и чудеса да изпълват дните ви!
Колата изхърква по неравния път.
В дъното на стаята, прикрита от тъмното, метлата пука съчки от радост и грее като портокал. Навън все токлова тихо вали.
Няма коментари:
Публикуване на коментар