Не искам куче за Коледа

Тези думи малко деца биха казали, твърде малко. Големи и малки, всички сме гледали онази приказна история на Дисни, която разказва за Лейди и Скитника. Гледали сме я и сме ревали. Аз много. Тази история започва точно на Коледа. Лейди идва като подарък. Изненадващ при това. Нататък сюжетът е познат. Трогателен, с категоричен почерк на силата на доброто. Има две котки и един плъх, дето се опитват да скофтят нещата, но те са необходимото зло, контрастът,  за да блесне доброто в още по-пъстра премяна. Но това е само приказка, хубава приказка. В нейния край плачем от радост, не от мъка или от отчаяние. Друга е моята приказка. И тя може да започне и на Коледа. Какво сладко, мило кутренце гледа с големи очи от стъклената преграда в зоомагазина. Толкова е сладко. Детето със сигурност ще му се зарадва ! Какъв по-хубав подарък за празника от приятел! Е, ми няма по-хубав! И детето действително примира от радост на 3, на 5, на 10 години, все едно. Емоцията е безкрайно силна. Всички се усмихват, щастието е факт. И после Коледа отминава. Кутренцето пишка навред в безупречно подредения дом. На килима, на паркета, на леглото също. И ака, да, ака, всеки ден. Усмивката и щастието почват да бледнеят щом се налага честичко да се прибягва към парцала. Не стига това, ами и това среднощно хранене, по час, няма наспиване, а мъникът на всичкото отгоре все плаче, че иска да спи на леглото до вас. Как да е, изтърпявате бебешкия период, сложили сте някакви ваксини, ама то пък вземе, че се разболее, удари се и си навехне лапата или пък има разстройство. Водите го на лекар. Той ви прибира вълнуваща сума пари. Усмивката ви се стопява и радостта от пухкавата малка коледна топчица се превръща в съжаление от грешен избор. Изчаквате детето да излезе на училище или на градина, или пък го издебвате докато спи следобед. Не може повече така, нямате сили, искате да нямате и тази грижа. Качвате мъника в колата и отпрашвате в посока, да речем Богров. Чували сте, че имало приют там. Ще го гледат хората мъника там, ще го хранят, че нали благодарение на данъците, дето плащате, съществува такова хуманно място. Ама малко Ви е срам, и малко ви е страх. Затова отбивате колата на двеста-триста метра от приюта, вадите две-три лакомства специално приготвени за прощаване, отваряте вратата на автомобила, мъникът подскача радостно около вас, за него това е разходка. С Вас. Хвърляте лакомството напред и с нечовешка бързина се шмугвате в колата, палите и тръгвате. И не се обръщате назад. А мъникът е спрял и е забравил за лакомството. За него това е все още миг на игра. После мигът угасва, угасва и светлината в погледа на кучето. Светът е прошепнал в мекото му ушенце, че вече е сам и че вие няма да се върнете. Но кучето не вярва на света, вярва само на сърцето си, а то продължава да твърди, че вие ще се върнете след малко, след още малко. Но вие знаете, че няма да се върнете. Детето ще ви разбере, все ще го излъжете нещо. Децата вярват, точно толкова, колкото и кучетата.  Така свършва вашето приключение в света на доброто. Вашият мъник е мъртъв. Вероятно е измръзнал, вероятно някой го е пребил с камъни или го е увесил с примка на врата на някой посърнал клон. Вероятно е, повече, отколкото вие си представяте. Но може би, може би, някое момче или някое момиче е минало наблизо. Може би хората от приюта са го намерили. Може би, само може би, някъде е намерил подслон. За да не бъде мъртъв. За да чака някоя друга Коледа, някоя Коледа през декември или през юни, през септември или през март. Някоя Коледа, която ще му донесе живот. Ще му донесе някое човешко сърце, което няма да се умори да го обича, нечии човешки ръце, които няма да спрат да го галят, някое човешко същество, което ще бъде неговото щастие. Може би ще дочака това вашият сладък мъник. Може би. Но и ще помни, ще помни вас. С добро. И с прошка. Защото е куче. Душа с четири лапи любов.

На снимката са Лейди и Скитникът от .....Богров. Те намериха своите човеци. За Коледа, когато и да е тая Коледа, си пожелавам човеци да има за всички тях.

Снимката е на фотограф Гергана Курукювлиева

Траянка (v.2.1.)

Малинка Захариева махна гневно с ръка, намести очилата на носа си и отвори дневника на 6 а, Траянка не знам си коя си, дата някоя си, забележка: "Със скъсани обувки и без пИргел. Да се информират родителите! Следва пУрицание и изключване!" Вписа същото и в бележника на момичето, само добави малко повече удивителни в края. Хвърли го на катедрата с нескрито облекчение и погледна доволно Траянка, смъквайки очила до върха на острия си нос.
- Какво си ме зяпнала Траяно? Взимай си бележника и върви отзад, че не мога да те гледам повече! - гласът на учителката Захариева скърцаше като изтъркан лагер.
- Другарко, моля Ви- нашите ще ме набият, ако видят забележката! Моля Ви,  моля ви, другарко! - Траянка плачеше със сълзи, големи като бадеми и по-тъжни от смъртта. Класът избухна в смях. Кикотеха се всички от първия до последния чин, отляво и отдясно. Само Радо мълчеше и дращеше с  молив отстрани на чина. И неговите обувки бяха пробити, но дупките им бяха на подметките и засега никой още не бе разбрал това.
- Че да те бият, бе Траянке, да те бият! Тъй ще ти дойде умът! Стига си ревала, че главата ме заболя. Да те бият, да се научиш, че в такъв вид на училище не се идва. Така ходи при прасетата в кочината, че като те гледам и слушам, май там ти е мястото. От теб човек няма да стане. Помни ми думата и си трай, да не те изпратя при директора още сега.
Траянка прибра сълзите под натежалите си от безсъние клепачи и прегърбена тръгна към последния чин. Отвън зимата се перчеше с бляскави ефирни снежинки, леки и нежни като дъх на млада сърна. Лепеше по стъклата ледените си целувки и прегръщаше с мразовити пръсти оголелите клони на тънките брези. Те тръпнеха от студената й нежност и превиваха фините  стебла.
Траянка стоеше притихнала и гледаше през прозореца. Виждаше пътя, по който след часовете щеше да тръгне за вкъщи. Снегът бе скрил мръсното и си белееше доволен, спокоен и тих. Траянка обичаше снега. Съвършената му белота. Искаше да отвори прозореца и да скочи долу. Да се търкаля до прималяване в бялата му прегръдка и да се смее, да се смее, докато остане без сила. Но Траянка не помнеше как се прави това. Не помнеше кога за последно се бе смяла на нещо. Изобщо беше ли се смяла някога? Не помнеше. И в снега не се беше търкаляла и снежен човек не бе правила. Знаеше как се хранят кокошките и как се вари дюлева ракия. Но нито кокошките я разсмиваха, нито ракията на баща й. От него тя бе разбрала само как се държи кожен колан, как се замахва с него, за да боли повече, как се удря с юмрук в тила и как от това почти се умира. Познаваше не мекотата, а силата на ръцете му, не приказки й разказваше нощем той. От майка си не помнеше нищо. Отдавна покойница, от нея Траянка пазеше само спомен в една измачкана избледняла снимка. Нощем в студеното легло, Траянка притискаше до гърдите си парченцето тънка хартия, затваряше очи и пееше наум:

Ще вали, ще вали,
онзи сняг от надежда,
по тъмните твои коси.
Ще вали, ще вали и ще помни,
че за теб аз оставих следи.

Пееше Траянка и плачеше почти без глас. Тихичко, да не чуе баща й и жена му. Понякога той чуваше. Ставаше, отиваше в стаичката на Траянка, слагаше големите си длани на лицето й, запушваше устата й и натискаше, натискаше, докато тя отмалее и изпадне в несвяст. Понякога с него идваше и жена му. Стоеше и гледаше- равнодушно и отегчено. Имаше нощи, в които баща й идваше сам. Дръпваше прокъсаното одеяло, с което спеше Траянка, вдигаше нощницата й до гърдите и лягаше върху нея. Това бяха страшните нощи. Тогава Траянка не плачеше. Болката сушеше всяка сълза. Тя стискаше очи и мислеше за снега и за следите в него. Щеше да намери тя тези следи и те щяха я отведат нанякъде. По пътя им щеше да стигне там, където се връща смеха в гърлото и надеждата в сърцето. Там щеше да я чака майка й с топло одеяло и още по-топли ръце.

Звънецът изрита тишината от класната стая. Учебният ден приключи със звън. Траянка прибра бележника си в изтърканата платнена чанта, облече жилетката си и закопча най-горното копче. Само то беше останало. По коридорите гърмеше бодър смях. На двора, в снега играеха деца. Траянка излезе на пътя. Кола още не бе минавала и снегът стоеше пухкав и свеж. От прегърбените под тежестта му клони на  дюлите  се ронеха снежни късове и пълнеха очите й с блясък. Тогава тя видя следите. Мънички- една, след нея втора, трета,  напред, напред се нижеха докъдето стигаше погледът. И тя ги последва. Тупкаше до тях със старите си скъсани обувки. Крачетата й се мокреха, мръзнеха, но тя не усещаше студ. Там, където пътят напускаше селото и завиваше край реката, Траянка видя старото куче на баба Неда. Отдавна бабичката се бе преселила в отвъдното и кучето сякаш бе тръгнало и то с нея. Повече от година никой не го бе виждал по тия места. Сега то стоеше на пътя и чакаше. Нея ли чакаше? Но Траянка храна нямаше да го нахрани, нито смееше да го прибере в дома на баща си. Спря  и протегна ръка да го погали. Козината му бе също толкова бяла и той почти се сливаше със  снега. Кучето вдигна глава и опря муцунка в дланта й. Сетне тръгна напред. Траянка го последва. Скоро стигнаха реката, слязоха в долчинката и се спряха пред замръзналата вода. По тънкия лед прехвърчаха цветовете на залязващото слънце. Жълто-червено-жълто-червено. После светлините угаснаха и вечерта се плъзна кротка и смирена. Траянка легна в снега, кучето се сгуши до нея и сви глава до гърдите й. Нощта пееше. Пееше позната песен. Пееше и на двамата:

Ще вали, ще вали, ще вали
онзи сняг на надежда,
по тъмните гънки на твойте коси...

Лилавите минзухари вдигнаха мокри глави и изтръскаха последните снежинки. Слънцето попиваше цвета им и разсъбличаше зимната си дреха. От топлината му земята пукаше и отръскваше от себе си мрака. Водите тръгнаха. Реката зашумя. Някакъв лист хартия плуваше уморено по повърхността. Ученически бележник. Бележникът на Траянка.

Свещи с имена

- Ти, какво??! Какво си..., какво??! Господи, Боже мой! Шегуваш се, нали?

Девойката клати отрицателно глава. Лицето й е червено от напрежение и страх.

- Но ти, ти си толкова млада, какви деца? Как ще живееш, къде ще живееш? Боже, а баща ти като научи..не ми се мисли..И какво ще правиш със следването, та ти си едва първи курс. Как я мислиш тая работа?

- Не зная. Някак ще живея, някъде. С него. Обичам го. Просто се случи. Въпреки всичко. Случи се.

- Господи, момиче! Как можа? Не, няма да допусна да си провалиш бъдещето. Няма, чуваш ли? Утре сутрин отиваме в болницата. Не реви, всичко ще се оправи. Къде е хубостникът ти сега? Мълчи. Ще мълчи. Голтак, какво друго да прави!

- Стига, майко! Лошо ми е.

- Ами лошо ще ти е! И на мен ми прилоша от глупостите, дето си свършила, ама ти не ме питаш. Хайде, върви си в стаята. Аз ще се обяснявам с баща ти. Утре в девет излизаме. Решено е. Край. И недей да се тръшкаш, не е толкова страшно.

Ни хък, ни мък. Има само страх и стени. Прозорци с извити решетки. Бархетна нощница с избелели цветя. Коридорът е дълъг и все по-дълъг става с минутите, които пълзят и се молят. Молят се мивките, лампите, отворените врати, креватите с изтънели чаршафи, молят се очите й и зелените дървета отвън. Те са светли, навън е толкова светло. А тя е мрак. Съвършен и вечен. Първата свещ. Запалена.

Тя е най-добрата майка в квартала, даже дори и в целия свят. Има очи от смарагди и коси от кестенов дъх. Готви спанак и пиле с ориз. Рядко спи нощем. Има ръце люлка и глас на бреза.

Той обича дъха й и тънките бели ръце. Имат се. Друго нямат. Само оная любов, дето е огън и свещ.

- Не, не, тоя път няма да мълча. Моля те, не го прави. Ще се убиеш.

- Живеем с хлебарките в панел под наем. Не работя. А памперсите струват пари, дори и тия от промоциите. Имаш ли за два пакета, не само за един,а?А?

- Нямам. Но не искам да умираш отново. Ще...

- Няма ще, няма, не разбираш ли? Не, не искам да страдат заради грешките ми. Ти си виновен! Виновеееееен си, чуваш ли ме, а? Чуваш ли? Мразя те, мразя те, мразя те!

Няма сълзи. Задух в средата на зимата. Той е там. Тя е никъде. Никъде. Студени клепачи. Ледени бели ръце. Втората свещ. Запалена.

Всички часовници спряха. Стрелките се прегърбиха и почнаха да пищят. Пищят по залез, по изгрев, без ден и без нощ. Години идват, отиват си. Като котки. Изгърбени. Настръхнали. Изплашени. Бездомни. С къси опашки и свити зеници. Тя е още по-добра майка. Но само тя не го знае. Знаят го птиците по жиците, охлювите в тревите, бабата с хармониката, кучето на последната спирка, учителката по музика, старците в кафенето. И той го знае. Знае го, когато тя повръща, крещи и вие като пребита, сгърчена на студения под. Ето ги леглата. Чаршафите са изтънели още и дишат в сиво. Мивките грачат студената вода и плюят със злоба. Вратите стенат разчекнати на висналите панти и искат да станат дървета отново. Но няма да станат. А тя няма да бъде момичето с бели ръце и глас на бреза. Няма да бъде кестенов дъх и малиново вино. Няма. Тя е декемврийска вихрушка в тъмно усое и последен вик на смъртноранена сърна. Край. Третата свещ е запалена.

После, после, на леглото между нея и него лягат вината, страхът, болката, споменът, отчаянието. Толкова големи и обсебващи, че тя не смее да се обърне към него, а той да протегне ръка и да погали лицето й. Целува в мислите си очите й и се опитва да си спомни гласа й, онзи шепнещ дъх на бреза. Тя, тя е заключила спомените и любовта си към него в килера. Подредени в пожълтели картонени кутии и надписани с восък.

Познавам това момиче и това момче. Познавам ги отдавна. Понякога се срещаме, говорим си. Тя е все така добра майка, той е добър баща. Помня колко се смеехме заедно преди, как лицето й се озаряваше от щастие и очите й искряха от обич. Днес смехът й не е същият. Никога няма да бъде. В тъмното дълбоко на душата си тя запали свещи и на тези свещи даде имена.

Ники Комедвенска- Целият скапан свят

Много обичам добрата поезия. Онази, в която езикът се движи свободно,смело и леко. Без тежки метафори, без излишна патетика и купища отвлечени символи. Поезия, в която езикът танцува, ако му се танцува, крещи, ако му се крещи, плаче, ако е тъжно, смее се или вие от болка или гняв. И всичко това се случва непринудено и леко. Такава поезия пише Ники Комедвенска, прекрасницата Ники от Сливен. Нямам удоволствието да познавам тази майсторица на езика лично, но си имам личен автограф от нея. Не че съм събирач на автографи, имам само този, но си го пазя много и си го препрочитам честичко. И понеже е личен, няма да Ви го споделя. Само ще Ви кажа, че е послание за добро, за доброто, което всички носим в себе си и което има силата да преобръща светове. Точно такова е и посланието на последната книга на Ники, малка книжка, но не със стихове, а с кратки разкази. Всички разкази в сборника с въздействащото заглавие "Целият скапан свят"са действително кратки, но са толкова пълнокръвни и цветни, че почнеш ли с първия, няма как да спреш преди края на последния. А като затвориш последната страница ти се иска да има още и още. Това не е обикновена проза, в нея има толкова лирическо чувство и то е живо, много живо. Езикът в тези разкази се е почувствал толкова удобно, че е захвърлил всяка излишна дреха и трепти с всеки свой звук в комбинации, каквито си пожелае. Липсва всякакво обстоятелствено натрупване, речта е бърза, смела и силна. Обичам да препрочитам тези разкази, нищо, че от някои ми се плаче всеки път. И си плача. И се радвам. Това е то, красотата на изкуството на думите. Автори като Ники Комедвенска създават тази красота, вероятно, защото виждат света не само с очите си.
Скоро навън ще захладнее съвсем и може дори и снежец да падне. Затова, вместо да се дразните и тормозите вечер с новинарската емисия или с някое показно "риалити", сипете си чаша хубаво вино, качете си краката на дивана и почетете от разказите на Ники. Няма начин да съжалявате! Вероятно ще се разплачете и ще се усмихнете още от първата страница. А после...после, ще искате още!

Моят ден

Напоследък често си мисля колко старичка съм станала и как по-младичка никога няма да стана. Все по-бавно тичам, че даже и не ми се тича хич. Ни за градския транспорт, ни за мъже. Изхвърлих (след години грижливо пазене) една черна поличка с дължина максимум 40 сантима. Установих, с не малко драматизъм, че уви, никога повече няма да се напъхам в размер 34, примерно. Обаче все още не гледам корейски сериали и още успявам да дотътря торбите от магазина без да използвам зарзаватчийска количка. Това, щото магазинът е на 16 метра от нас, вероятно. Обичам си маратонките, винаги ще ги обичам. И кафе на гладно все още пия с чаша студена вода, някъде към седем-седем и нещо сутрин, докато чакам заразното зло от долния етаж да си прибере също толкова злия пинчер, та да мога аз усмихнато и що-годе ведро да си изведа добросърдечното френско куче на разходка. Ям и кифли понякога, не знам дали се дебелее от тях, ама май и не ми пука много, щото те тия кифли са вкусни, по дяволите. Имам широки панталони и тесни дънки. В офиса ме харесват повече с дънките, значи още съм в читава категория. Понякога си меря задника. Не с метър. Много е къс тоя вкъщи. Слагаш си една до друга, прилично разтворени дланите на задника и аха нещо излиза извън тоя периметър, минаваш на варени яйца и вода за месец. Водата се разрежда с уиски, ако има, щото все пак тоя живот е за живеене, трябва редовно да се взимат витамини, независимо под каква форма. Вчера изядох една пържола и докато сладко си млясках и се наслаждавах на едното парче свинско,, си умирах от кеф, щото мъжа ми до мен тихо точеше лиги, по-големи от тия на кучето. Ама пържолата беше само една, но пък и той нищо не каза. Явно много зверски съм му изглеждала на човека. Винаги съм си мислила, че старостта не е за мен и някак ще ме подмине.. Та аз ей сега се родих, дето се вика. Не съм го живяла още тоя живот! Ама тая проклета работа се прокрадва и нощем в съня ми, та често се будя в призрачно време, потънала в студена пот. Естествено, тая отдолу пафка на балкона и псува по котките. В магазина отсреща пекат риба, наденица и праз с нещо си. Тия в колко отиват на работа?! Затварям вратата на балкона и отварям тая на другия. Оттам влиза аромат на свежо, щото толкова рано сутрин Витоша идва по-близо до балкона, някак припълзява сякаш и кротичко си ухае. Разглеждам балконите на съседните блокове. Има и други ранобудници, дето си дишат и си зяпат и си пият кафе. Кафето, да кафето! Задължително си варя, дори да не го изпия после. Такава е младата сутрин, нищо че вече не съм млада аз. Детето ме пита "Ти сега на колко ставаш?" Викам "на толкова и толкова." То отваря още по-широко големите си горски очи и ми каза "Ааа, ясно, егати! Сигурно затова не се радваш на рождения си ден!" Ахахаха! Да! Неее! Радвам се, щото има подаръци. Един ден в годината и аз получавам и то защото, видиш ли, радват се хората, че съм се родила някога. В едно време далечно и безинтернетно. Скоро пак ще имам подаръци и цветенца (само дано не са в саксия, че имам много, а забравям да ги поливам. Да ги гледам мъртви после е тежко и се чувствам зле). Та, ще чакам подаръчета, с моето си детско нетърпение и ще им се радвам точно така, както винаги. А Вие, когато прочетете някъде из мрежата или чуете, че този ден е световният ден на ТОАЛЕТНАТА, веднага се сетете за мен и ми се обадете или ми пишете ей тук! Не се шегувам ей, на ТОАЛЕТНАТА! Боже!

Този, който отваря училище, затваря затвор

Знаете ли къде е село Русаля? Честно казано, аз разбрах за него едва преди няколко дни. Едно от онези български села, през които минаваме без да спираме, без да се оглеждаме много, много, защото то много за гледане няма. Обаче, ей на, точно в това българско село има нещо, което заслужава не само да видим, струва си да го почувстваме и да осъзнаем, че все още има добри хора и добри неща още се случват. Все още. 

В село е Русаля се намира  едно малко училище по изкуства и занаяти за деца в неравностойно положение. В училище "Димитър Екимов" учат и живеят на пансион 25 деца от крайно бедни семейства от всички региони на страната, с различна етническа принадлежност. Училището е създадено от Анимари Димитрова и Златко Златков, и двамата са актьори по професия. През годините те провеждат творчески занимания в домове за деца, лишени от родителска грижа. Разбират, че от работата им има смисъл, едновременно с това и осъзнават, че е необходимо да направят нещо по-голямо, нещо, което те наричат "осмисляне на живота". Създават училище. В това училище живее онзи продавач на надежда, за който отдавна разказваше Джани Родари. Тук надежда има за всички, безплатно. В училището децата получават задължителната за страна общообразователна подготовка и засилено изучават различни изкуства - театър, музика, танц, рисуване, а от пети клас се застъпват и типични за България занаяти, приложими в съвременния бизнес. Водещ подход към децата тук е индивидуалният. Преподавателите и менторите в училището познават всяко дете, с неговите желания, мисли, идеи, стремежи и страхове. На всяка емоция е позволено да бъде изразена, да бъде чута, видяна, осъзната. За да няма страх и за да има вяра в бъдещето. 

Естествено, за да продължава да съществува това хубаво място са необходими доста средства, които неговите създатели се стремят ежедневно да подсигуряват, работейки с различни социално отговорни компании и организации в България и чужбина. И все още успяват, защото, защото  е важно да успяват. Важно е за всички нас, за да ни има, за да продължи продавачът на надежда да дарява надежда. На всички.

За своя  проект Анимари и Златко са номинирани за "Будител на година"- 2018, кампания на  програма „Христо Ботев“ на БНР, заедно с още 16 съвременни български будители, всеки, от които е допринесъл, за да остане доброто между хората.

За Анимари, Златко и децата, които нямат възможности, но имат способности, може да гласувате на сайта на БНР. http://bnr.bg/hristobotev/page/glasuvaite-za-buditel-2018?fbclid=IwAR10Ohy1LPAw0twy7ih_7z1Jh6kUowrzULZgrRUORJsrY_6mf13hgZ-088w. 

Имате възможност да гласувате веднъж дневно за всеки един от номинираните кандидати, Гласуването става като изберете от списъка вашия Будител и неговата кауза. В края на страницата ще се отвори кратка форма, в която е необходимо да попълните своите данни. Гласуването продължава до 31.10.2018г. Церемонията „Будител на годината“ за 2018 ще се състои на 1 ноември 2018 г. и ще се излъчи по БНТ 1.

.

Желаем успех на светлото училище в село Русаля, както и на всички участници. Светлина е нужна на всички ни! Будители никога не са излишни!

Детско стихче

Аз съм мъничко човече,
а от днес и Християнче вече!
Моя кръстнице, добричка,
ето, давам ти ръчичка,
и цветенца пъстри.
Зная ще си с мен когато,
вън е зима или лято,
когато чуден сън сънувам,
или искам да лудувам.
Когато много ми се плаче,
ще ме наречеш "юначе"

и с усмивката си мила,
ще ми вдъхнеш нова сила.
Днес поглеждам към небето,
ръчичка слагам на сърцето,
моля се с любов голяма
за теб, за татко и за мама!

Аутопсия на една любов

От няколко дни мълча. Говори ми се, ама мълча. Защото ми се струва, че каквото и да кажа нито ще е точно това, което мисля, нито ще го кажа, точно както искам. Определено мълчанието е за предпочитане. Мълчание, след последния акорд на мелодия, която чуваш за пръв път, обаче разбираш още от първите тонове, че това си е твоята мелодия. Изкуството, във всичките му форми, не е самоцел, не съществува без адресат, не би могло. Точно, както и хората не биха могли да живеят истински без да са станали адресат на което и да било проявление на изкуството. Изкуството и човекът са в непрестанно търсене един на друг,търсене и намиране, процес, осмислящ съществуването на космоса, на света, на световете. Изкуството генерира енергията на отделния космос, от отделния аз, но не го херметизира, а го разлива във форми, подобно тесто за кекс, за да се нахранят гладните. А гладните сме всички, макар и да имаме различен вкус за кекс. Това по същество е груба и грозна метафора, па макар и вкусна. А да четеш "Аутопсия"-та на Виктор Пасков е аеробика за сетивата. Чувството минава от - до- огладняващо и ожадняващо, засищащо и утоляващо, опияняващо и изтрезняващо, с висока скорост и градус на съдържанието. За тази книга, за тази безпощадно разхвърляла ме вселена, мога да говоря, не, не да говоря, да мисля само с прилагателни и сегашни деятелни причастия. Тази книга е червена, не заради косите на Ина, а заради топлата кръв, дето нахлува бързо, гневно, едновременно изтънчено премерено, през думите по бялата хартия до моите думи, някъде в моята объркана душа. Тази книга си говори с мен. Аз съм нейният адресат. Тя може да ме изпие, да ме изяде, може.., защото е изкуството- гладно, нахакано, нежно, развълнувано, ярко, тъмно, страшно, крещящо, пеещо, подсвиркващо, свят.
Тази книга ме изпи, като чаша уиски. На екс.

Ловецът на хвърчила

"Ловецът на хвърчила"- взех я назаем и я прочетох за няколко часа. Някак не ми се искаше да я оставям. След последната страница, метнах книгата на възглавницата и ревнах буквално като дете. Не защото краят е тъжен. Тъжното броди из цялата книга, но не и в края й. Усеща се, диша си още, ама силите му са отслабнали чувствително. В края има надежда, бледичка, мъничка, но надежда. Отвъд повествованието, в тези 350 странички има точно това- надежда. Всичките ми мисли за книгата витаят все около съществителни имена. Приятелство- вярност- преданост- любов- страх- болка- изкупление- опрощение, градини- огнище- зима- хвърчила-кръв, богатство-завист- гняв- престъпление...нанг-намос (достойнство-гордост)... Не слагам точка, защото тези своеобразни линии далеч не са единствените. Романът разказва една история, факти от действителността не липсват, но те не правят повествованието тежко и изтощително. Фактическата маркировка е неизбежна, но тя рамкира умело същността на историята, тя е като дворна ограда, зад която е скрита красива градина. Майсторството на автора е в живото боравене с езика. В динамиката. Изречения с повече от две сказуеми са правило. Думите са пълнокръвни и създават пълнокръвен текст. Динамичен, като филмова лента. Един живот...като на кино. Живот, който взима и дава. Важно е кой опъва ластика на прашката и кого ще улучи камъка. Халед Хосейни безспорно е добър с прашката, езикът му е камъкът в нея, а ударените от него сме ние. И плачем, защото ни боли, защото розовите храсти в Кабул са мъртви. Хвърчилата обаче остават. Заради надеждата.

Моята молитва

И Господ си събу небесните чорапи и хукна бос по асфалта на долната земя. Отдавна той тук не бе слизал, отдавна не бе стъпвал по тия места наполовина забравени. Ревна ангелският хор, че без Отца си остава да пази райските градини от безочливите набези на рогатите. Но Господ бе глух за техния плач. Дойде му до гуша да слуша и песните им, дето все за него се пееше в тях и от бялото на крилете им му бе втръснало, и от арфите, и от цигулките им. Затръшна Господ райските двери и скочи бос на оная земя, дето много отдавна бе творил и кроил. "Отдавна ще да е било", мислеше си той. "Тогава по-зелено беше и по-мека бе пръстта." Издрънча сърдито трамваят и Господ падна на колене. Едноока циганка протегна ръка за милостиня. Но той хляб нямаше. Изправи се Господ, огледа се и потърси да види зеленото. Но зелено нямаше. Ватманът скочи от трамвая и хвана Господ за ризата. Изсвистя плесница. И вълците загубиха глас. Господ се строполи на тротоара. Мършав човек пушеше прогизнал от слюнчене фас и трошеше филия горчив син хляб на дръгливо полумъртво куче. Господ отвори очи. Кучето не изяде хляба. Подуши Господ и облиза смирено ръцете му. Скочи уверено и се хвърли на релсите. Трамваят не спря. Децата писнаха, жените припаднаха, мъжете се обесиха на коланите си. Ангелският хор счупи арфите и захвърли цигулките. На долната земя заваляха камъни. Господ отвори ръцете си и камъните избухнаха в плач. Ангелите паднаха долу разплакани, с потъмнели от болка крила. Господ свали ризата си и уви с нея мъртвото куче. Децата спряха да плачат, жените се свестиха и от гърдите им потече мляко. Мъжете отпуснаха коланите и дъхът им пробуди огъня. Вълците излязоха от гората и избавиха агнетата от секирата на месарите. Ангелите запяха с планинския вятър и мека трева поникна по керемидите. Гол до кръста, Господ прегърна мъртвото куче и розите счупиха бодлите на кестена. Планината прекрачи града и въздъхна със залеза. Ангел разпиля шепа малини и Господ нахрани  хората. Повика циганката и тръгна по релсите. След него тръгнаха хората. Ангелите запяха с човешки глас, а Господ, Господ вървеше с хората. Кучето лаеше и размахваше опашка.

Питки със сирене

Краят на месеца ми е любимото време. Време творческо, дето сега му викат, креативно. То, ние всички сме по неволя криейтъри по това време, демек, творци сме. Краят на месеца е такова време, в което в портмонето остават само хубавите неща и някоя и друга измършавяла жълта стотинка. Хубавите неща не са банкноти по 100, щото то след 20-то число това само ни се привижда по тротоарите, докато клюмналите ни глави несъзнателно отнасят телата ни към ония места, дето оставаме докато слънце не залезе и докато не ни изпопадат зъбите от отчаяние и нерви. Та, точно в това време, дето е баш сега, си отварям портмонето. Няма ципче, счупено е, ама то и не му много трябва. Отварям го и ей ти на, хубавите неща! Грейват от малките снимки любимите личица на децата, тия снимки си имат специално отделение в портфейла. Абе то и портфейл не е, портмоненце, мъничко такова, с малки джобченца. Ама от едно джобче надничат очите на децата, от едно друго татко. Него го виждам вече само на снимка и в мислите на сърцето си. Стига толкова за портмонето, друго ми беше на акъла. За креативността исках да приказвам, ама естествено се отплеснах. Та, понеже краят на месеца е такова, изискващо творчески умения време, щото пари на хартия има само в рекламите на лотарията, а джобът ни става все по певчески настроен и звънлив от почукването на монетки, взех да свърша и аз нещо след работа. И понеже съм добро момиче, работливо, та забравих да ям днес, че да не се преработят другите около мен, та ми останаха едни пари за хляб, яйца и цигари. Не бе, не гладувам, имам един колега, дето съм му слабост и ми носи солети Хрус-Хрус и ябълки, пък и аз сутринта свих едно сварено яйце от тия на децата. То 4 или 3, може па и да не забележат. И да забележат, траят си. И ей ме на, с прилично размазан грим, щото аз грим явно не знам как се слага, се прибирам вкъщи, спасена от вятърната щуротия навън. Пък и  се оказа, че някой се е прецакал и е разходил кучето, та почвам съвсем рахат да се усещам, нищо, че стомахът ми е горе-долу, ту горе, ту долу, поради тоталната липса на спазмолитици през деня. Има малко ракия. Ще свърши работа и за стомаха, и за нервната система. Обаче, то така само да се пие, не бива. Нещо ме гложди, а като ме загложди, решавам да разбъркам кекс. Има още яйца, никой днес явно не е правил омлет, и олио се намира, млекце малко, сиренце някакво недоядено. Бакплувер няма. Навън духа и ми е студено, а и съм с анцуг. Не, няма да се излиза до вмирисания на пържено магазин. Днес не. Сещам се за баща ми и едни малки питки, които обичаше. Това ми е достатъчно. Нищо, че две не виждам, нищо, че сиренето ще свърши. Правя питки. Мънички такива. Гледам ги как се пекат. Надуват се и все по-хубавки изглеждат, та разбирайки това, още повече се надуват, че и златна коричка от хубост хващат. Гледам ги и си се отнасям. Някъде, където е по-светло и не боли толкова. В едно време далечно, минзухарено кокичесто чисто. И искам да съм дете. А моите деца ми се смеят, а кучето с  кеф яде питки. И това е хубаво. За хубавото няма лошо време, него си го има и при най-лошата синоптична прогноза. Понякога просто трябва да носим шарен чадър, друг път очила и къси панталони. Понякога е хубаво дори и заради едни питки със сирене, с последното сирене.

Време назад

Мисля си,че няма човек, който не е пожелавал да се върне в някой миг от своето минало. Поне аз не познавам такъв. Ако ей сега,изведнъж така, докато уморена и смачкана си лежа в леглото, ако ей сега пристигне и седне кротко до мен една фейка(това е от фея, да не се бъркате нещо) с лилави коси и очи като слънчеви дюли, седне си кротко жената, преметне коси през рамо, опули оня ми ти дюлеви очи и с насмешлива усмивка попита: "Е, къде искаш да те върна за миг?". Еми това би бил чудесен въпрос, с отговор обаче твърде сложен. Защото как да избера от всички моменти, дето дълбаят и мислите, и душата ми? Не мога да избера един. Феята ще въздъхне, ще си прибере в джобчето вълшебната пръчица и ще се заприотвя да си ходи. При някой друг, по-наясно със себе си. "Чакай, почакай, нека помисля съвсем мъничко! Ще ме погледнат ония меки дюлеви очи, ще опъне феята слабичките си  крачета на леглото и ще запее. Наясно е, че аз по се съсредоточавам, ако има музика да звучи. Ще пее тя, така, както само личните феи могат да пеят, а аз ще отида на оная слънчева, потънала в жълто поляна и ще съм мъничка. И няма да плача и да се сърдя на мама, че слага цветчета в косите ми. Ще приседна до нея и ще сложа глава в скута й, а над мен небето ще е толкова синьо, че очите ми ще заплачат. Ще отида да поиграя на кукли в задния двор, а после ще прескоча през балкончето на партера и ще отида при баба за филия с чубрица и чашка вишнев сироп. Ще легна до дядо на леглото, за да ми разкаже приказка и ще гледам как навън зелените листа повтарят думите му. Ще целуна иконата на стената и ще си взема шоколадов бонбон от шкафчето с малкия ключ. Ще ходя по тесните улици и ще мечтая по облаци, които умеят да открадват мисли и желания. Ще изведа отново кучето за първата в живота му разходка и тревата ще е зелена, а нослето му черно и мокро. Няма да заспивам, а ще остана с него докато за последно затвори големите си черни очи. И ще плача, пак много ще плача. Ще се кача на влака, за да срещна онова момче за втори първи път и ще постоя в студеното с него докато ме целуне за втори първи път. Ще влезна в родилното, за да чуя пак първото вдишване на момчето ми и да го прегърна още по-силно. Ще съм там, когато той пуска последния пръст и тръгва сам, с неговите си стъпки. Косата му е мека и руса, а очите -  сини със слънце, с много слънчево слънце. Ще отида и ще застана до онова малко прозорче, което майското утро облизва с цвят и аромат като малинова близалка. Сестра му ще се усмихва спейки в ръцете ми, а той ще ме вика да се прибирам вкъщи и да му донеса бебето. Ще вдъхна пак аромата на нейната бебешка коса и ще нацелувам очите му сини. Ще отида да спра ръката си, която удря шамар на тичащото към булеварда дете и ще си го целуна, и ще си го нося на конче, колкото поиска. Ще запуша ушите на детето, за да не чуе то лошите хора, които му казват, че щом нощем се напишкваш, трябва сам да си переш гащите и чаршафите. И пак ще ги пера и пак ще му кажа, че е специален, по-специален от всички. И всичко ще мине. А той ще ме отрупва с целувки до задушаване. Ще отида и ще подам ръка на майка, за да не падне тя от стола, на който се е качила, за да чисти някаква глупава лампа. Ще си отида на сватбата и няма да се разплача. Вероятно пак ще кажа да. Ще кажа. Ще седим в тихия двор и ще изпием онова ледено вино. И ще е май. Рошав и инатлив. Като мен.  Ще се върна в оная Коледа и няма да съм лоша, няма да затръшна вратата, а ще остана и ще ям печен боб и ще пия вино, с тях, с майка ми и баща ми. Ще остана при татко, ще полегна до него на леглото и заедно ще гледаме как слънцето заспива и Витоша притихва, сгушена в топлия залез. Ще я гледаме. До последно. А аз ще държа ръката си в неговата.
Отварям очи, феята е спряла да пее, сгушила се е на възглавницата до  мен и сладко спи.
Не искам да я будя и слагам глава до нейната. Ще поспя. Топличко е в тъмното. После става светло.
Аз съм мъничка на една слънчева поляна. Мама слага жълти цветчета в косите ми.

Малиново утро

Малиново утро, няма как да е зима,
падат по мене парченца коприна.
Мое утро, куршумено, светлодалечно
с бързи отбивки и захарно-млечно.

тук-там закъснели зелени маслини,
по пръстите лепнещ сок на смокини,
бързи боси крачета и шарени думи,
слънчеви капки по есенни струни.

Каручка и конче, и куче на път,
четири лапки дето небето плетат,
баби с къдели и къщи с дантели
жълтите дюли и сини постели.

Малиново утро на къшейче хляб,
леко препечено под слънчев капак,
пеят във джоба ми лъскави кестени,
в своите млади мисли понесени.

Траянка (v.1.1.)

Седнала на сянка, лапа слънчоглед Траянка. Слънчогледът чер, солен, попрепечен, вкиселен. Опънала е закръглените си бедра, стегнати в леопардов клин и се наслаждава открито на новия си маникюр в цвят презряла слива. Отпива от бутилката с топла лимонада и шумно прочиства хранопровода си от привнесения въздух. Топло е и под мишниците й се образуват мокри, ароматни кръгове. Има още половин час до автобуса за София, достатъчно време за няколко банички и допълнително шише лимонада. Траянка поглежда с нескрито обожание съвършения си педикюр, напъхва шепа семки в устатата си и досущ прегладнял морж, пуска в действие здрави челюсти, които за секунди, превръщат препеченото слънчогледово семе в черна лепкава каша. Траянка подкашля и плюва звучно, облизва солени устни, изчопля с нокът от междузъбието си няколко остатъчни шлюпки и облизва пръст. Изправя се и затяга коланчето "Плейбой" на жълтата си туника с лика на Леонардовата Джоконда. Една забележителна, разкошна и непокорна тлъстина щръква над токата с палавото зайче. Траянка намества чантичката си тип "банан" над левия хълбок, изважда поизмачкана  цигара и се взира сред чакащите пътници за огънче. Горещото е легнало на асфалта и пари по гумените подметки. Млад мъж в униформа пуши цигара, подпрян на уличен стълб. Влажният му поглед прилепва по леопардовия клин на Траянка. Цигарата гори пръстите му, но той е очарован, запленен и възбуден от тази жена.  Съвършена е. Косите й- чер, мазен въглен, прилепнали в неразделни кичури към широките скули на триъгълното лице. Очите- тесни бойници, зениците фокусирани с цвят на ръждиви кабари. Носът тесен, източен, с по три бръчки от всяка страна. Устните- тънки резени диня, понацапани с червило номер 506, модел "кървав залез". Траянка улавя жегата в мислите на мъжа, попридърпва надолу туниката си, така че, челото на Джокондата се издува под напора на пищната гръд, завърта цигарата между пръстите си и поклащайки се приканващо тръгва към него. Той любезно запалва цигарата й и избърсва с длан потното си чело. Приказват. Той бил от Мироселци, близо било до нейното Дюлево, ама живеел вече в София в апартамент, в блок с изглед към планината. На държавна работа успял да се закачи, в милицията, та оттам дошло и жилището. Сам бил засега, ама сам не било хубаво. В очите на Траянка блясва пламък, тя подхваща униформения под ръка и отиват за банички и лимонада. Качват се на автобуса и се сбогуват с провинцията, с нейните притихнали къщи, с асми натежали от плод и с ниви, пожълтели от слънце и ръж. Километри, километри се търкалят, търкалят се и мислите на Траянка. За Дюлево не ще да слуша повече, ни за дюлите му, ни за меката му ракия. Иска да остане в София и да работи машинописка в някоя кантора, както стори и  Гинчето от Черешовица. Че то сложно не е, чукаш, тракаш и ей ти работа мечта. А и Траянка бе виждала пишеща машина веднъж-дваж, пак там, у Гинчето, Не е невежа някаква. Само да стигне до Софията и ще видят ония ми ти префърцунени столичанки, какво значи жена с чар, ще ги отупа набързо и ще им сбере и ума, и страха. А пък това плешивичкото полицайче от Мироселци ще се окаже вълшебен помощник. Не е особено привлекателен, даже хич, ама стройничък го дава, височък, че и апартамент има, че и с изглед даже бил към някаква планина. Не е лошо момчето, па и как я поглъща с поглед, в кърпичка й е вързан. Тия лековити мисли галят душата на Траянка и тя приляга на рамото на младия държавен служител. И туй рамо е хем твърдо, хем стабилно, че и удобно е даже. Слага ръка в скута му, въздъхва дълбоко и простенва продължително и доколкото й е възможно нежно. Траянка не е проста и веднага усеща как на него му прималява от желание да я има. И в тия нежни ласки минало времето и младите пристигнали в София. Първо се отбили в апартамента му да поотдъхнат, ама се позабавили и съвсем се задъхали от вече споделената страст, та така и вечерта ги заварила на кревата. Пили по четири-пет дюлеви ракии, хапнали мироселски кюфтета и се тръшнали да спят. Така минали седмица-две и  Траянка встъпила в благочестив брак с Рангел, щото в грях не бивало да се живее. Не станала Траянка ни машинописка, ни градска легенда, щото това тежка работа била и уморителна. А на столичанка не подхожда да се мори за лудо. Па и откак и родила Митю, съвсем изтощена се усещала, та Рангел поел грижата и за хляба, и за салатата, та да може тя да отдъхва в повече. Хубав човек бил Рангел, ама откак Траянка напуснала семейното легло и се бухнала на дивана пред телевизора, той се отдал на дюлевицата, дето  добри роднини пращали на семейството за кеф и берекет. Тая ракия Траянка не близвала, щото тя за селяни била, за прости хора, не за фин човек като нея. Питиета само от магазин пазарувала, така, както подобава на градския човек. Зазидали терасата и изгледът към планината изчезнал, но пък апартаментът станал с една педя по-широк, щото то на човек простор му трябва, а не някакви си планини и планински изгледи. Мислил, струвал Рангел що да стори да върне любовта, и ей го на, появява се росен-росен на вратата с букет розички- светли и нежни като усмивка.
- Ей, Траяно, Траянке, любов моя прелетна, върни се при мене и остани да ме грееш до гроба!
- Мършо ниедна, просташка, какви са тия китки глупави, пършави дето ми мъкнеш! Лук немаме, лук!, и цигари, глупако! Върви до магазина, нещастнико прост! - нарежда Траянка и плющи с китката по врата влюбения стар Рангел. Той залита, опира се у стената и беж до супера по чорапи. Купил Рангел цигари, ама лук не взел, взел семенца да посее в едната стара саксия. Сърцето му птиче тупкало, тупкало и мъка голяма хвърлила шал зимен, студен. Пушила Траянка и за лука забравила, а Рангел пил една дюлева и боцнал семенцата в саксията. Водица им налял. И умрял. А после дошла сметката за тока и Траянка отишла преса да продава в РЕП-а! Вечер хвърляла пилешки кости през терасата върху омразните съседи. Нощем се промъквала и пукала гумите на колите с макетен нож. Чакала вятъра да се разгони и дърпала прането на тия отгоре, събирала кестени и пушела. А Рангел го нямало. Ама нов телевизор и взел сина й Митю, цветен, широк, по последната мода, а после заминал със саксията на баща си в Мироселци. Там въздух имало и слънце, та лукът се наперил и размахал перчем. Лук е, ама и той искал слънце и слънце в себе си имал.  А нощта припълзяла изтощена, въздъхнала и легнала на дивана до Траянка. После някой духнал свещта. И почнало тъмното.

Петъчно

Когато Теди беше много мъничък и аз бях много млада, в петък танцувахме, хванати за ръце в малката стая до старото пиано. Въртяхме се в кръг, щастливо усмихнати и си пеехме "Петък е, петък е" и се прегръщахме. Обичам го тоя петък, щото, когато той идваше, ни зимата ни беше студена, ни лятото задушно. Обичах го, затова, че ми връщаше времето, времето, което цялата седмица ми отнемаше. Танцът в малката стая до пианото няма никога да избледнее. 
Вчера, нали пак петък беше.Та аз от сутринта съм му се усмихнала и нищо, че ме чака натоварен ден, с него сме в отношение на безусловна любов. А любовта е красива, та аз се натиквам в банята да си измия косата, че мръсна коса не понасям. То гадно е, дразнещо и не си го причинявам. Водата ми е гальовник, топъл и нежен. А утрините напоследък захладняха, та аз направо се топя от щастие под душа. Шампоанче, хубавичко, косата ми е натежала от пяна и аромат. И, щрак, спира топлото и водата става с температура на добре охладено вино. Тялото ми е в дребни точици от студ, но всички вкъщи спят и къде в седем да почнеш да крещиш някой да ти донесе кана гореща вода. В море плувам през май, айде пък студен душ да ме плаши! Ама тая коса е до кръста и е доволно проблемна за миене. Задържам дъха си и отмивам хубавата пяна. Взимам три хавлии и излизам от банята. Кучето още спи, ама се е сгушил на моето място в леглото. Топли ми го. Иска да се върна да си доспим. И аз искам. Много. Хавлиите са мокри, от косата ми по пода падат бавни студени капки. Настръхнала съм. Потрепервам. Кожата по-трудно попива студеното. Отвън утрото прави физ-зарядка със слънце и ми праща по някой светъл лъч. Още мокра се сгушвам в любимата си жилетка. А тя е мека и топла, като детски ръце. Стоя си така, на ръба на леглото, галя кучето по опашката и се топля в любовта на тая жилетка. Щото тя е специална. Не защото е скъпа, а защото е скъпа на мен. От децата ми е, за рождения ден. Тая жилетка топли като слънце през август, някак е събрала любовта им към мен, как става не зная, но става.
Сега е събота. Сама съм вкъщи. Девойката е на концерт на баща си. Аз съм стара за тия работи. Младежът, и за него е събота, се мотае с приятели по квартала, та седя си с кучето, което ме отсвири след дългата разходка и отиде да си легне на спокойствие. Наметнала съм се с жилетката и спомени, и надежди, и любов. Тихо е. У нас никога не е тихо. Искам всички да се приберат. Те са моята жилетка любов! Лека нощ!

Имам

Имам седем листа и дъжд от ноември,
куче с боси крака и сняг от декември.
Имам птици от юг и шарени знаци,
парченце памук и мокри мустаци.
Имам поле и дъх на коприва,
имам земя и стих на тетива,
имам усмивка на спукан балон,
седем отбивки и счупен вагон.
Имам меките лапи и пръсти коприна,
имам липи и вкус на малина.
Имам небе като струна дълбоко,
виждам море, от връх по-високо.
И седем неща, и седем посоки,
слепи вълни погрешно високи,
тихо ръми си надежда позната,
седнала тихо с ключ във ръката.
Седем сълзи отброи небосклона,
проклет да ръмжи крещи телефона
песен за теб и за мен, и за някога.

Ваканция в почивка

Ако вече сте изтръскали пясъка от джапанките, прибрали сте банските и плажните кърпи от простора, ако децата Ви още по-малко се застояват вкъщи, отколкото навън с приятелчета, а Вие усещате леко безпокойство поглеждайки към календара, едно е ясно. Ваканцията се прибира с шарените си къси панталонки в своя светъл летен гардероб и оттам излиза с жълто-червената си рокличка Новата учебна година. Вероятно се досещате, че тези двете много-много не се разбират, но все пак успяват да запазят добрия тон помежду си и да делят един и същ гардероб. Ваканцията е приятно уморена, време й е за топла баня и меки пантофи, време е да среше морските си коси и да се изтегне на дивана с нова книга и със слушалки в ушите. Време е да подреди спомените си в цветни класьори, да запише думите на песните си в тефтерчето на пъстрото лято. Още ѝ се тича, знаем, нищо, че петите й са напукани от солено, пясък и вълни. Тя е Ваканцията, широко усмихната и щастлива, защото знае, че е любимка и на малките, и на големите. Така е. Нея всички я обичаме. Тя слага загорелите си крачета в пантофи с избродирани бели мечета. Обръща глава и праща въздушна целувка на момичето с пъстра есенна рокля, вързана на опашка коса и метната през рамо платнена  чанта. Новата учебна година смигва приятелски и записва с цветен тебешир на дъската. "Ваканцията си почива. Моля, не я безпокойте! За всичко, което Ви вълнува, тревожи или просто искате нещо да попитате, моля не се колебайте да се обърнете към мен". Учебната година слага слънчевите си очила с тънки сребърни рамки, мята през рамо късо кожено яке и излиза за среща. С нас. Готови ли сте да я срещнете с усмивка? 

Две хубави неща

Ден последен. Преди от-пуск-а-та. Чувствам се незаменима. Никой не ще да ме замества. Почти съм по джапанки и мисля да си купя бански за 200 лева, че едни много джиджани намерих, дето подчертават само хубавите неща. А аз си имам две..хубави неща за подчертаване. Но понеже не мога да чертая и винаги съм "под", май ще си остана с оня бански, дето горнището му нищо не успява да подчертае. То толкова голямо количество хубаво, че прелива извън всяко банелно ограничение. Те ограниченията са за ограничените, а аз съм само органична, по подразбиране, широко скроена, замечателно, в горната част на торса. Тая неизбежност бая главоболия ми създаваше още дето се вика от детските години. Пък понеже взе не съм от тия по-наперените, то и срам и ужас голям брах още от първо отделение (туй по днешному е първи клас). Тия скапани момчета си бяха измислили някакво извратено забавление, бараница ли му викаха, цицобараница ли, абе идиотчета скапани. Имаше едно циганче, дето идваше на училище с една верига с окачени тежести, наместо с буквара. Ама това е друг разказ, дето май няма никога да го разкажа, щото то не си е за разказване. Та, ей така, още от ония години, взех, че се засрамих без време от себе си и все гледах да се попрегърбя малко, та да не ми личат тия двете под блузата. Грънчът и в музиката, и в модата си беше спасение. Имах си куп развлечени тениски, блузи, пуловери, такива, че и Салма Хайек да се вмъкне в тях, грам цица(простете) няма да си личи. Та тогава се заклех да съм грънчарка до гроб, а и не случих на мъж цицофен, та обетът ми си остава ненарушен. Не бе, не е толкоз вярно, че тоя мъж не харесва гърди и че нямам едни две рокли с дълбоко деклоте и шест тесни потничета за плажа, ама нито той е впечатлителен към обеми, нито аз мога да надживея съвсем ефекта от цицобараницата. Цял живот завиждам на жените с малки гърди и все се чудя защо толкова се впечатляват и депресират от това нящо. Твърде по-удобно е и определено много по-леко. Щото с големи гърди си тежи и трудно се тича. Знам, щото тренирах лека атлетика по едно време. Много ме зяпаха и вдигнах кръвно, та ме пръждосаха по здравословни причини. Виж плуването е друга работа, особено като се стегнеш в оня цял бански, нещата по не си личат, а пък и във водата кой те гледа. Обичам плуването. И в море, и във всякакъв воден басейн, без Рилските езера, разбира се. Преди години още повече се разгневих на тия двете, щото не щяха да хранят децата. Има ги, количествен обем, колкото си искаш, ама никакви ги нямаше в тая работа. Така се изтормозих да ги моля да си изпълнят задълженията, с какво ли не ги подкупвах, но не и не. За две седмици се предадоха и увиснаха сънено. Егати! И до днес трудно се разбирам с тях, особено когато все шават, че не им е удобен сутиенът, щото я банел се е впил в едната, я някоя псевдодантела дращи по другата. Оправия няма. Обаче. Аааа, винаги стигам до обаче-то! Колкото и неудобство да ми създават тия двете, колкото и да ме нервят и от тежестта им да получавам болки в гърба и насън, аз все пак си ги харесвам и се надявам да са добре. Не само големите, не само моите. Всички гърди. Да са здрави. Да са обичани, желани и галени. Глезанки-нянки. Няма да задълбавам повече, че ще ми баннат профила. И все пак, понеже е август още няколко часа, и понеже август си е такъв пиперлив, закачлив, с разголени форми и с тънка верижка на глезена, отивам навън да потичам по булеварда. Не само за да разсейвам шофьорите, а щото ще затворят банката, а на мен ми трябват парите за банския!

Седми клас, здравей, здравей!

Кандидатстването след 7 клас е едно от хубавите неща, което може да Ви споходи. Толкова е хубаво, че даже се отразява положително и на фигурата Ви, но определено не и на черния Ви дроб. Съотношението консумирана храна- вино в дневна доза в грамове е 100 към 700. И най-тъпият тъп човек ще Ви каже, че така не се изкарва дълго. Но той не знае, че нещата са прецизно пресметнати от МОН със съдействието на МЗ и вероятността след 9 месеца да заприличате на онзи хахав пияндурник, дето кръстосва улиците в квартала със сплъстена коса и отвлечен поглед, е фифти-фифти. Така че, няма нужда да се кахърите и да се обвинявате в пиянство. Преди едни там 4 години, когато синът ми беше в седми клас, се бях научила деликатно да подминавам отражението си в огледалото, вече не цапах мивката с боя за коса и вкарах всички "дрехи за вкъщи" в употреба за навън. Почнахме да се храним по-така здравословно- боб, леща, леща, боб..За малко и цигарите да откажа, ама там вече ми е слаб ангелът. Заплати, аванси, хонорари, всичко се разпределяше в реда- ток, математика, български, рисуване, баскетбол (това последното, щото все пак и сестра му на седмокласника е човек). Няма съботи, няма недели. Караници обаче колкото щеш, щото на детето му писва и щото ти писва и на теб. Да кажа, че аз съм много лоша майка, щото вместо да го изгърча тоя малък развейпрах, аз го пусках навън да се вее в прахоляка. После четях постове в бг мама и финално си прекратих регистрацията там, защото усещах, че ако не го направя, рискувам да стана донор на фармацевтичната индустрия и по-специално на онзи неин дял, произвеждащ спокойствие на хапчета. Да Ви кажа, че виното ме спаси, няма да излъжа. Имаше едно от 5 лева, дето с него върви и чаша със столче. Имам 6 сервиза от по 12 броя, е, може и да не са пълни вече, щото съм схваната в ръцете, ама някъде май там отива бройката. Тази промоция беше някъде за месец-два, после чаши вече не даваха.. Обаче добро беше виното и ме спаси от лудост. На трето класиране играх ва банк, че и ми се получи даже. Записвах-отписвах, подавах документи, изтеглях документи, докато един ден, най-накрая ми се обадиха от фотографското и ми наредиха да зарежа всички тия СОУ-та и да им пращам детето. Тогава и само тогава такъв рев му дръпнах, че и сега като се сетя и пак ми се доревава. Това беше финалът. После отидохме на море.

Сега той ще е единадесетокласник и си се скита с фотоапарат и гаджета. Пак си е същият развейпрах, точно такъв, какъвто си го обичам. Онзи ден натрупах на масата десет книги и погледнах дъщеря ми въпросително с лек привкус на укор. Тя не ми обърна никакво внимание. Книгите си стоят, аз си им бърша прах, че много прашно е в тая панелна каторга. Знам, че ще ги прочете..някога, някъде. Може и да ми ги изпее даже. От ла или от ми. Все едно. Това момиче съм си го родила с късмет, по-скоро тя се е родила с късмет. И с усмивка. Широка и вълнуваща като музика. Няма изобщо да изтерясвам, даже и калкулаторът да ме дразни с умозаключенията си върху семейния бюджет. Искам тя да  пее, знам че ще пее и не само на мен, и не само в банята, Просто вярвам. Това ми е достатъчно.

Новата учебна година скоро ще започне, надявам се и промоциите на хубаво вино! Усмивкииииии! Щрак!

На снимката е Яни на 3 месеца в едно опърпано боди на една вила през август. Бодито в горната част е мокро и съм й тикнала салфетка. Лоша майка съм , бях забравила резервна дреха. С тази снимка Яна си спечели чисто ново возило, защото аз може да съм карък, ама тя НЕ Е!

Шизофренично

Ама едно душно е днес в тоя подпухнал град, та чак зениците ми пресъхват. Гледам да се скрия в офиса на хладничко, ама ей на, колегата, дето все нещо му духа се е върнал от отпуска и климатичето ни хъка, ни мъка. Разголвам крака малко над коляното, пия две студени води, щото аз все пак съм жена на възраст и ония, възпетите не в едно женско списание, горещи вълни, почнаха честичко да ме люлеят. Ама аз от дете съм страшно инатлива, та взех, че у най-големия пек излязох да се разходя из Мусагеница. Ама то тука няма  много за виждане, та си използвах умно билетчето и се метнах на метрото в посока център. Сетих се даже, че и малко работа имам да върша около Софийския. Ама то хубаво е в метрото през ранния следобед. Че и климатик работещ даже има, та поемам малко въздух. Помотах се безцелно по ул. Шипка, поогледах се, поприпомних се все едни хубави неща, та и очите ми от тия спомени се понаводниха. Отвикнала съм сама да се мотая по улиците и викам хайде да си ходя към офиса. Ама пред мен гледам магазин. Универсален ли му се вика сега, не знам. Абе от тия, дето в тях може да си намериш памперси за бебето, храна за кучето, парфюм за свекървата и чорапи за цялото семейство. Чакай, викам си, па да поразгледам на хлад. Даже да взема едно евтинко парфюмче да си взема, че детето почна вече съвсем основателно да се дразни като гледа как ежедневно се понижава нивото в парфюмчето, дето тати й го бил купил. Решавам и се набутвам,. Ще си купя нещо за 15-20 лева, че човек съм още, верно че вечер много не ми личи, ама знам, че още се намира някой, дето да ме обича, щото мога да правя хубави кюфтета и палачинки след полунощ и то без да мърморя, щото аз докато ги върша тия работи, така да се каже си спя. В мен живеят приличен брой персонажи, което широката аудитория единодушно и определено равнодушно, определя като състояние на шизофрения. Ама каквото и да приказват хората, ние всички си се спогаждаме перфектно. Крещим си, пищим си, я куфеем на Металика, я рецитираме стихове на Ботев и Ана Ахматова. Тия всичките персонажи, дето съжителствам с тях,  са откровено откачени, няма един нормален сред тях. Повечето са добрички, има само една, дето не разбирам, защо вечно дразни другите, заяжда се и си умира от кеф като ги гледа как се терзаят. Има една, дето е почти професионална готвачка. Тя все се кара с една друга, дето явно е завършила химическото и знае с какво се мори всяка мръсотия. Тия вечно са в пререкание. Кое било по-важното- супата от домашна кокошка или мистър Пропър. Сякаш на някого му пука! Има една, по-така шумна персона, дето вечно е кисела, размята едни листа и драска по тях. Почти непрестанно ми нервничи, даже си позволява и да ми повишава тон, зъби се, па после вземе, че се нахили, та светне от усмивка цялата. После следва рев, после всичко пак и от начало. Тая персона  най-трудно я изтърпявам, ама май и най-добре я разбирам. Хич не е от приличните тя. И пие, и пуши, май по мъже много-много не ходи, не щото не им се радва, а защото много не обича да ходи. Все гледа някъде да се свре, да си припали цигарката и да си дращи по листовете. То, като се задращи е добре, ама като почне да ги къса тия листове, нервите ме хващат. Та вадя лед от хладилника и сипвам по питие. Чакам я да се укроти. Понякога това отнема доста време и аха да загубя търпение, тя ме стресне с някоя налудничава история, та прихнем да се хилим по никое време. Кога поглеждам, и цигарите свършили, и бутилката на дъното. После, иди,че ходи на работа сутринта! Ама тя е благородна все пак, съпричастна и си ходи с мен без много, много да се дърпа. Пием си кафето, смятаме и пишем, каквото там трябва да се смята и пише. Аз гледам по-така отговорно да ги правя тия работи, щото то нали за това писане и смятане заплата взимам някаква. Ама тая, като се разсъни и махмурлукът вземе та я поотпусне, си почва пак нейната. Задушно било, досадно, отегчително. Не можело така по цял ден на бюро, задника не съм си била вдигала. "Гледай, гледай какъв задник си отпрала от седене на стола!" ми вика тая. " А какво дупенце имаше, язък, засрами се бе! Правя се, че не чувам, ама се замислям, вярно бе какъв задник съм отпрала! После пък ме хване за косата. Върти кичури и цъка с език. "Гледай, бе, гледай, бяло, па и стърчи навсякъде!" Махам с ръка да я изкъшкам като муха, щото много досадно ми става и се разсейвам от сметките за някакъв бюджет. Тя се кюфне на стола, изстене, дръпне ми химикалката и вземе да дращи нейните си работи по разни непотребни, разхвърляни листа. Добре, казвам, какво искаш, за да ме оставиш намира? Персоната, вдига мътен още поглед, поглежда ме накриво и лекичко се подхилква. "Хубаво, бе, айде, къде ще ходим?" Какво ли питам! Наумила си е да се скитаме. "Дай, до Университета поне да идем, че трябва да плащам една такса!" Гася монитора, мятам чантата на рамо и си слагам очилата, щото, знам ли, какъв поглед вадя след снощното ни бодърстване. Хващаме метрото. И, о, чудо! Тя млъква и се зазяпва през прозореца. Какво зяпа, не знам, това е метро все пак, не влак през Искърското дефиле! Ама не се обаждам и почвам и аз да зяпам. Хладинка е. Явно, този дето кара (щото не знам шофьор ли е, ватман, машинист ли) се е смилил и е включил климатизацията да работи както си трябва за август. Слизаме. Минаваме през задното дворче на университета. Щъкат разни младежи, пият кафета, пафкат цигари, лафят си нещо. Тя ме побутва, смигва набързо няколко пъти, точно толкова, че да ми напомни, че и аз тук кафе съм пила, и аз цигари съм пафкала. После открито презрително се втренчва в мен, точно толкова укорително, че да ми припомни как зарязах това място и вместо сега да си хортувам с тия студенти като техен преподавател, аз седя на бюро, отегчено пресмятайки чужд бюджет за чуждо благоденствие. А, и задникът ми е дебел. Айде да си вървим. че ще ревна. Тя тръгва, доволна е, че очите ми сълзят. Вижда и под очилата, безмилостната гад! На Шипка 6 има лъскаво кафене, преди имаше галерия и едно опърпано заведение. В Докторската градинка младежи пият бира и се смеят. Отминавам ги с вид на кисела лелка. Щото съм с очила и те не могат да видят как очите ми искрят и как искам само за още един, едничък ден, проклетите стрелки на часовника да ме върнат на тия пейки, в онова време, в което имаше и слънце, и бира, и....всичко. Сега пак има слънце, ама бирата ми е горчива и от нея ме боли корем. Персоната ме хваща под ръка и ме поглежда снизходително, от тоя род погледи, дето ти казват, че си пълна глупачка, щото тая меланхолия никому не е нужна, а пък най вече на тебе. "Добре, бе, добре! Какво толкова! Айде, сякаш и ти не беше там и не се наливаше с бира!" Тя изобщо не регистрира острата ми забележка, дръпва ме за косата и ме натиква в някакъв магазин в подлеза. Мирише на прах за пране, ароматизирани свещи и сладък жасмин. Аз се опитвам да й обясня, че в момента разполагам с твърде ограничени средства и хич не ща и да знам за новия парфюм на Кристина Агилера, нито пък за онзи на лейди Гарга. ГАГА, не гарга, поправя ме с нескрита насмешка тя. Хубаво де, не съм чак такъв профан. Знам я тая лейди и песните й знам, даже и ги харесвам. Иде ми да й се изплезя, но едно момиче стои до нас и изпитателно се е вторачило в мен. Онази ме дръпва пак за косата. Боже, как мразя това! Не и за косата, иде ми да й плесна два бързи шамара. Тя обаче хич не се трогва от нервното ми държание и ми сочи с налудничавия си поглед някакви бои за коса. Хваща една и ми я подава. Ехааа, лилава! Светло лилава, досущ прясно разцъфтял клематис. "Жестока е, нали?"-смигва ми персоната и тоя път аз съм съгласна с нея. Обаче. Винаги има обаче, та финално персоната излиза разгневена от магазина, а аз порядъчно смачкана с плик, в който се мъдрят Доместос, мокри кърпи и ароматизатор за тоалетна. Ускорили сме крачка, къде щото тя е бясна, къде щото аз искам да избягам от аромата на Кристина Агилера. Не си говорим, а и нямам нищо за четене, та в метрото се облягаме на вратата и вторачваме поглед в нищото. И в тоя момент от нищото изскача една девойка. Говори по телефон, очевидно е млада, очевидно е хубава, очевидно е може би даже и влюбена в нещо. Очевидно е обаче, че е с лилава коса. Клематис. Усещам, че животът се вози точно в този вагон. И точно животът е тя. С лилавата си коса, красиви крака и рокля тип камбанка. Бяла с щампа с картини от Рим, в лилаво. От тоя живот ухае на жасмин, едър, разлян в цветовете и аромата си жасмин. "Следваща спирка..." Животът изскача през вратата и се втурва към светлото. "Внимание, вратите се затварят". Не ми пука. Нито за вратите, нито за следващата спирка. Персоната плаче и се смее едновременно. Аз също. Ей го, живота! Бяга с леки сандали към светлото, развява си лилавите коси и си ухае колкото си поиска, а по въздушните му стъпки звънти гласовита камбанка.
Работният ден приключва и вкъщи се събираме всички. Онази заядливата, онази почти професионалната готвачка, онази, завършилата химическия, онази, досадната персона, дето ме дърпа за косата и ме кара да рева. Всички те и аз. Аз разказвам приказки.

Спомени разни

Много рождени дни съм имала. Повечето вече хич и не ги помня, ама един е заседнал в дълбокото на хипокампуса и невронните връзки, дето понякога ми го светват явно още са читави, щото споменът за тоя ден си има и цвят, и звук, и температура, че даже и пространствени измерения си има. Тъй де, 4Д дето сега му се вика. Та тоя ден беше през ноември, навън порядъчно свъсенко, чака на стендбай да завали. От сутринта съм огън и искри. Една страст ме е обзела и ме върти, върти, чак стомахът ме присвива. Вече съм голяма. На 11.Десиславата идва да ме вземе от нас да ходим до пазарчето на Иван Вазов, на последната спирка на единицата. Ей тука явно е гръмнало някое невронче, щото идея си нямам за какво ни е трябвало да ходим до там , баш на рождения ми ден, вместо да режем франзели и да мажем масло, сирене, кашкавалче и телешки салам. Температурата е 5-6 градуса, ама аз ви казвам вря отвътре, та ми иде да си сваля якето и да тичам, да тичам. Вря, щото следобед на празника ще дойде и оная първата ми любов, дето я намерих из чукарите над Боровец. Абе на един лагер се намерихме и заедно дежуряхме в стола за обяд и за вечеря. Хубаво момче беше, живееше в хубава къща до баня Мадара, улицата не я помня...Та вря си и си кипя, Деската даже и не се пробва да ми охлажда страстите, щото си знае, че имам ли страсти аз, охлаждане няма. Вървим по трамвайната линия, а на средата между двете нещо квадратно се белее. "Ааааа, глей, Деско, има нещо там, дай да ходим да видим. Не мяза на боклук, човек. Пресичаме, баш на средата между релсите си стои чистичка и непокътната, прилежно пакетирана с бяла гланцова хартия и дребни червени надписи "Балкантон" някаква плоча. Видимо е плоча, щото тънко е, квадратно, па и си пише "Балкантон". И панделка са му сложили хората. Явно за подарък ще да е била тая плоча, ама що стоеше там между релсите никога няма да разбера. Взехме я, разбира се и я изтъркахме от слушане, изтъпи се, дето се вика игличката на грамофона. (Са, ако не знаете каква е тая антикварна технологична вещ за възпроизвеждане на звук, па прочетете си. В Гугъл. :) ). Та много готини парчета имаше на тая плоча, някои ги слушам и днес. Ама не на плоча от Балкантон, а в youtube..Липсва ми грамофонът. Баща ми го продаде навремето, за да платят нещо си..дето ние сме искали. Така става понякога с вещите.., но не и със спомените. Честит ти 60-ти рожден ден, Мадонче! Някои жени и на 100 горини все страшни мацки си остават. И аз така, и аз така....