Не искам куче за Коледа

Тези думи малко деца биха казали, твърде малко. Големи и малки, всички сме гледали онази приказна история на Дисни, която разказва за Лейди и Скитника. Гледали сме я и сме ревали. Аз много. Тази история започва точно на Коледа. Лейди идва като подарък. Изненадващ при това. Нататък сюжетът е познат. Трогателен, с категоричен почерк на силата на доброто. Има две котки и един плъх, дето се опитват да скофтят нещата, но те са необходимото зло, контрастът,  за да блесне доброто в още по-пъстра премяна. Но това е само приказка, хубава приказка. В нейния край плачем от радост, не от мъка или от отчаяние. Друга е моята приказка. И тя може да започне и на Коледа. Какво сладко, мило кутренце гледа с големи очи от стъклената преграда в зоомагазина. Толкова е сладко. Детето със сигурност ще му се зарадва ! Какъв по-хубав подарък за празника от приятел! Е, ми няма по-хубав! И детето действително примира от радост на 3, на 5, на 10 години, все едно. Емоцията е безкрайно силна. Всички се усмихват, щастието е факт. И после Коледа отминава. Кутренцето пишка навред в безупречно подредения дом. На килима, на паркета, на леглото също. И ака, да, ака, всеки ден. Усмивката и щастието почват да бледнеят щом се налага честичко да се прибягва към парцала. Не стига това, ами и това среднощно хранене, по час, няма наспиване, а мъникът на всичкото отгоре все плаче, че иска да спи на леглото до вас. Как да е, изтърпявате бебешкия период, сложили сте някакви ваксини, ама то пък вземе, че се разболее, удари се и си навехне лапата или пък има разстройство. Водите го на лекар. Той ви прибира вълнуваща сума пари. Усмивката ви се стопява и радостта от пухкавата малка коледна топчица се превръща в съжаление от грешен избор. Изчаквате детето да излезе на училище или на градина, или пък го издебвате докато спи следобед. Не може повече така, нямате сили, искате да нямате и тази грижа. Качвате мъника в колата и отпрашвате в посока, да речем Богров. Чували сте, че имало приют там. Ще го гледат хората мъника там, ще го хранят, че нали благодарение на данъците, дето плащате, съществува такова хуманно място. Ама малко Ви е срам, и малко ви е страх. Затова отбивате колата на двеста-триста метра от приюта, вадите две-три лакомства специално приготвени за прощаване, отваряте вратата на автомобила, мъникът подскача радостно около вас, за него това е разходка. С Вас. Хвърляте лакомството напред и с нечовешка бързина се шмугвате в колата, палите и тръгвате. И не се обръщате назад. А мъникът е спрял и е забравил за лакомството. За него това е все още миг на игра. После мигът угасва, угасва и светлината в погледа на кучето. Светът е прошепнал в мекото му ушенце, че вече е сам и че вие няма да се върнете. Но кучето не вярва на света, вярва само на сърцето си, а то продължава да твърди, че вие ще се върнете след малко, след още малко. Но вие знаете, че няма да се върнете. Детето ще ви разбере, все ще го излъжете нещо. Децата вярват, точно толкова, колкото и кучетата.  Така свършва вашето приключение в света на доброто. Вашият мъник е мъртъв. Вероятно е измръзнал, вероятно някой го е пребил с камъни или го е увесил с примка на врата на някой посърнал клон. Вероятно е, повече, отколкото вие си представяте. Но може би, може би, някое момче или някое момиче е минало наблизо. Може би хората от приюта са го намерили. Може би, само може би, някъде е намерил подслон. За да не бъде мъртъв. За да чака някоя друга Коледа, някоя Коледа през декември или през юни, през септември или през март. Някоя Коледа, която ще му донесе живот. Ще му донесе някое човешко сърце, което няма да се умори да го обича, нечии човешки ръце, които няма да спрат да го галят, някое човешко същество, което ще бъде неговото щастие. Може би ще дочака това вашият сладък мъник. Може би. Но и ще помни, ще помни вас. С добро. И с прошка. Защото е куче. Душа с четири лапи любов.

На снимката са Лейди и Скитникът от .....Богров. Те намериха своите човеци. За Коледа, когато и да е тая Коледа, си пожелавам човеци да има за всички тях.

Снимката е на фотограф Гергана Курукювлиева