Къщата

Има една къща, голяма къща в сърцето на тоя мой град. Стара е тая къща и хубава. Вътре мирише на старо дърво, хартия, цигари и кафе. В тази къща живеят много хора, млади хора. В тая къща, по тесните й коридорчета е пламнала не една любовна история,и не едно приятелство се е родило. И аз съм живяла в тая къща. Едни невероятни пет години с едни също толкова невероятни приятели. Оттогава е изминало страшно много време, но всеки път щом отивайки нанякъде се озова пред стълбите на входа на тая къща, много трудно удържам желанието си да пристъпя отново през нейния праг. Отново да ми замирише на онова старо дърво, на онази пожълтяла хартия и ония евтини цигари, дето ги пафкахме по коридорите. Когато на 19 отидох да поживея в тая къща, много хора ми се чудиха на решението и го смятаха за "неперспективно", защото с "тая работа, пари после няма да изкараш". Така ми казваше даже и майка ми. Тя искаше да отида в една друга къща. Ама тази, другата къща на мен не ми харесваше, защото в нея миришеше само на препарат за почистване на плочки. Баща ми ме потупа по рамото, усмихна ми се и ми даде 5 лева, за да си хвана такси до моята къща и да ми останат и за две кафета и пакет цигари. Така започна моето пътешествие в къщата, в езика и литературата. За много свои решения съм съжалявала през годините, но за това никога. То ми даде много и нищо не ми взе. Станах това, което трябваше да стана. Съхраних в себе си това, което трябваше да съхраня. Нищо, че след като си тръгнах от къщата се озовах в сграда от бетон, метал и стъкло, в сграда без цигарен дим и с бяла хартия за принтер, кафе на капсули и столове от Икеа. Вероятно, докато дишам няма да спра да чувствам онзи завладяващ аромат от къщата. Надявам се някой ден отново да изкача стъпалата и да се мушна през прага й, дори и само за да подам документите на децата за прием. Sofia University е и ще си остане къща, защото е дом, дом на мисълта, на словото, дом, който те приютява и съхранява в теб точно онова, което е наложително да бъде съхранено. На приемния ми изпит преди едни двадесет години се падна темата "Домът и пътят в българската литература". Е, и ние после открихме и дома и пътя си. Вървим и се завръщаме към онова, което обичаме. Така беше и ще продължи да бъде.

Джак

Аз съм Джак. Имам бели уши и черна опашка. Не зная защо съм Джак и защо имам бели уши и черна опашка. Не зная дали имам майка и баща, вероятно имам, но не съм ги виждал и не си ги спомням. Помня само, че когато за пръв път се събудих, бях сам. И все сам съм оттогава. Не познавам времето и не зная на колко години съм, млад ли съм, стар ли съм, не зная. Аз съм куче. Бездомник. Може и да сте ме срещали във вашия град, но едва ли ще си спомните за мен. Аз живея навсякъде. Ходил съм и на много места. Тичал съм вечер в парка, плувал съм в река, а на улица №6 пък имах  и свой кашон до една дървена барака, в която живееше стара баба. Тя често ми даваше хляб, понякога и парче кренвирш. Стара беше бабата, защото имаше бастун и бяла коса. После тя умря и кашонът отиде на боклука. Оттогава не съм ходил на улица №6. Помня добре пътя, но ми е тъжно и затова не минавам вече оттам.На улица трета познавам момиче с тънки пръсти и шарени очи. Тя винаги ми подхвърля салам или голям кокал, а ръцете й никога не са студени. Усещам топлото им през козината си, чак там, до сърцето. Веднъж се качих на автобус. Валеше силен сняг и лапите ми бяха премръзнали. Мушнах се в автобуса, а шофьорът ме взе при него в кабината. Даде ми своя кроасан с масло. На другия ден се мушнах пак в автобуса, но шофьорът не беше същият. Изрита ме в корема и аз се прекатурих по стълбите навън. Ударих си главата в леда. Наблизо имаше изоставена къща. Скрих се там. Много пъти ставаше светло и тъмно докато болката си отиде. Оттогава куцам с едната задна лапа и изглеждам стар. На седемнадесета улица живее едно момче с големи очила. С него се возих на трамвай. За няколко спирки. Хубаво беше. Трамваят звънкаше, а ние с момчето похапвахме сандвичи на задната врата. Контрольорът ме изгони, защото не съм имал билет. Момчето искаше да ме прибере у дома си, но майка му не разреши. Тя предпочиташе котки. Познавам още много хора и на много други места съм бил. Много пъти съм гледал снега и много пъти съм плувал в реката, когато слънцето безжалостно пръска горещите си искри. Виждал съм как падат листата от клоните, виждал съм и как се разпукват цветните пъпки, когато снегът се стопи и задуха мекият, лек ароматен ветрец. Виждал съм изгреви и залези. Понякога в кашона на улица №6 броях светлите точки по небето и така заспивах спокойно и бързо. Виждал съм как хората плачат, как се смеят, виждал съм ги да се бият и да си крещят. Виждал съм младежи, които се целуват под снега и старци, които здраво се държат за ръка, когато бавно пресичат улицата. Виждал съм всичко това и още много даже. Най- много обичам малките хора, децата. Сърцата им са меки и топли, точно толкова, колкото и дланите им когато без страх протягат ръка да погалят ушите ми. Аз съм Джак. Имам бели уши и вероятно съм много стар, защото лапите ме болят, а миглите ми са станали  с цвета на косите на бабата от улица №6. Скитах се дълго и съм много уморен. Ще повървя още малко, за да намеря място за сън. Листата се гонят между лапите ми. Едни са ярко червени, други са жълти като слънца, а трети са тъмни и тъжни. Листа. Вятърът ги подмята и си играе с опашката ми. Преди и аз обичах да играя с него. Сега ми се иска само да ме остави на мира. Свивам уши и лягам на тревата. Тя е сънена и мокра. Студена е. Затварям очи. Вятърът ляга до мен, листата се сгушват в лапите ми. Пътувам с автобуса, шофьорът е засмян и ме гали по главата. Слизам на своята спирка. Улица №6. Ето я моята баба, но тя сега не е стара, няма бастун и косата й е с цвета на слънчоглед. Стои и усмихната ми  маха с ръка. Облегнала се е на дворната врата. Бараката я няма. На нейно място място грее нова къща с цвят на малина. Влизам в двора. Мекият вятър разхвърля листенцата на божурите и те се посипват по слънчевата трева. Няма кашон. Само нова голяма кучешка колибка. Дървените й греди са прясно лакирани и блестят на светлината. Пристъпвам леко. Бабата се навежда и целува белите ми уши. "Радвам се да те видя, момче! Радвам се да те видя, Джак! Добре дошъл у дома!
Аз съм Джак. Имам бели уши и черна опашка. Аз съм Джак, бях бездомен, но вече не съм.

И аз съм куче

Много не си падам по ФБ групи, Даже наскоро се махнах от една, дето е за "четящи" хора, защото ми писна администраторите, в качеството си на служители в дадено издателство, непрекъснато да анонсират книги, издадени от тях. Ами подлизурско ми е и тъпо. Всеки ден анонс на нова книга от един и същи човек. Има-няма 400-500 страници във всякакъв жанр. Брей, егати хората! И на работа ходят и четат като бесни! Ама то ясно, че не е така и затова тихомълком се чупих от там. Има обаче една група, публикациите в която ежедневно са стотици.Все се каня да се махна и от нея, обаче сърце не ми дава и това си е. Тази група е за животни- изгубени и намерени, за взаимопомощ демек и за помощ също. От публикациите там ми става ежедневно тягостно, тъжно и обезверено. Защото на 10 минути се появява съобщение за изхвърлени животни, които някой е намерил и се опитва да спаси. Взимате си, значи едно такова сладичко, пухкавичко и гладичко същество, дето има най-топлите очи от всички, които имат очи. Мачкате си го, лигавите му се, ама по едно време вземе та Ви писне. Слагате му нашийника и го пускате на "свобода" да си дири късмета там нейде по белия свят. Може да го вържете на стълб пред мола или за мантинелата на магистралата, може пък и да го закарате насред нищото и после с мръсна газ да се чупите. Може. Нали Вие сте Шефът. Той е просто едно "тъпо куче". Много харесвам такива хора, иде ми да ги кача на самолет за Оймякон през декември и да ги оставя на пътя по бели гащи. Иде ми, честно. Тия са едните. Има и едни други. Тия са алхимиците на Райха, заклевам се. Отиваш ти в морската градина, примерно, нареждаш седем-осемнайсет панички околовръст и наливаш...антифриз...за жадните помяри. Айде и тия и техните производни ги качвам на самолета. Бая самолет ще ми трябва. Джъмбо. Щото има и още пасажери. Печеливши от тая лотария са и тия дето връзват в чувал пет-шест кутрета, стягат със завидно умение възела и бам в реката, в някой по-така дълбочък вир. Запазени места има и за ония дето шляскат по каса бира в компания и за шоуто обесват "тъпото псе" на дървото, на сянка или пък я един бой с камъни му ударят, или пък да го залеят с цимент. Склуптури ще да са тия, творци..на човешката жестокост. Айде, и вие се качвайте, че излитаме. Та, ей такива неща се случват всеки ден на тия 111 000 кв. км. Много жестокост, твърде много, за да ти остане надежда, че тоя свят ще го бъде и че трябва да го бъде. Ама тя надеждата нали е упорита и трудно мре, дори и при тоя кофти сценарий, та от време на време вземе, че се изпъчи на светлото и кресне, така, че да ти писнат ушите. Две момчета спасяват изхвърлено от стопаните си куче. Къпят го, хранят го, превързват раните, погалват меките му уши и му намират дом. А кучето, кучето се усмихва и маха с опашка. Да, точно това, "тъпото куче", което обаче освен да носи пръчка и да дава лапа, знае и да обича. Безрезервно и завинаги. То може, ние май не.

Цветята на Марс

Когато слезе от кораба си и стъпи на Марс за трети път този месец, Лора усети различен аромат във въздуха. Отдавна на Марс имаше атмосфера, но само децата знаеха това и само на тях беше разрешено да пътуват до там за забавление или с изследователска цел, както те си решат. Лора набръчка носле и подуши отново. Миришеше на шоколад с вишни. Откъде ли идваше този аромат? Тя тръгна към ръба на покрита със стъкло лилава скала, над която валеше дъжд от ментови бонбони. В една широка вдлъбнатина, където бонбоните се бяха струпали на малка купчина, Лора видя живи цветя. Цветята дочуха стъпките й и обърнаха глави към нея. Лицата им бяха усмихнати, цветовете ярки, преливащи се от синьо в жълто, от червено във виолетово, от оранжево в зелено. Каква красота! Лора се наслаждаваше  на гледката с широко отворени очи. Попиваше цветовете. После цветята запяха. Пееха на странен език, марсиански вероятно. Но когато се заслуша внимателно, Лора започна да разбира думите. Цветята пееха за езера и океани, за летящи риби и бели балони с люляков сняг. Колко хубави бяха думите им и колко леко трепкаше мелодията и се разливаше като сладък вишнев сироп по ментовите бонбони. Вкусна мелодия. Лора се наведе и напълни шепа с бонбони, сложи няколко в устата си. И те бяха вкусни. С какво ли се хранят тези цветя, за да могат да пеят?- чудеше се наум тя. Едно оранжево- зелено цвете от редичката отгатна мисълта й. Завъртя хубавата си пъстра глава към Лора и премигна с листенца. "Ние обожаваме малки шоколадови торти, много малки и с два цвята шоколад. От тях се храним и растем. "А, какво пиете? Земните цветя пият вода, но тук вода не виждам. "- заинтересува се Лора. "Сърцето на планетата, нейното ядро- отвърна друго жълто-синьо цвете от редичката- е цялото от портокалов сок, оранжев и сладък. Той прави гласовете ни звънки и трепкащи. Харесва ли ти нашата песен?" "Еха, портокалов сок, който никога не свършва!- възкликна Лора- Това е толкова, толкова чудесно! А Вие сте най-невероятните цветя, с които съм разговаряла. Гласчетата Ви топлят, гъделичкат и от тях се чувстваш щастлив и не огладняваш. Цялата редичка звънко се разсмя. Поклониха се учтиво на Лора и запяха отново, този път още по-звънко и още по-вкусно. Лора изгълта останалите в шепата бонбони, погали всяко цвете и се качи на своя кораб. Време беше да се прибира. Хубаво е на Марс, но вкъщи е по-хубаво. Нищо, че няма вълшебни пеещи цветя, които разговарят с теб и се хранят с шоколадови торти. Вкъщи, напролет надигат свежите си глави кокичета и минзухари, после се появяват шарените лалета и зюмбюлът, цъфтят люляци и рози. Не говорят, не е и нужно, те просто са толкова хубави, че можеш да стоиш и да ги гледаш, докато красотата им те погълне и в душата ти стане и светло, и шарено, и звънко. Вкъщи не летят досадни мухи с глави на магарета, както тук на Марс, вкъщи има само досадни конски мухи, но главите им не приличат на конски, те просто ужасно много обичат да дразнят конете. - Довиждане, Марс!
Лора  натисна бутона за излитане.
Долу цветята продължаваха да пеят и да ядат торти.

Обесете поета

Вчера мрежата изгърмя. И всички чухме как под звученето на кларинета се шепнат предсмъртните, дълбоко лирични, заредени с толкова чиста обич, стихове на Вапцаров. Не само чухме, ама и ни ги илюстрираха с баджаци в мрежести чорапи и впити кожени гащи, накратко с евтино порно. Ама еротика било това. Еротика-дръжки! За еротиката ти трябва стил, усет за тънък детайл. Еротиката е линия в която съвпадат копнежът на сърдечната област и напълно човешкото желание за близост. В това нещо, дето си търси евтина популярност на базата на скандала, такава еротика няма. Дори и да беше стилно, пак на стиховете на Вапцаров не им е там мястото. Както коментира поетесата Маргарита Петкова в предаване по Нова телевизия, да, има лошо в еротиката, когато тя докосва последните думи на осъдения на смърт. Ама иначе момичето Антония било талантливо момиче. От малка четяла поезия, че и пишела, че и познати поети имала, та и тях непрекъснато четяла. Искало момичето хората да чуят това "култово" произведение на Вапцаров, защото много хубаво било, а пък ние, видиш ли, сме се "обездушили" и тя искала да поправи нещата. Питат я, защо пък баш Вапцаров, ами не взехте някой ваш стих. А талантливото момиче съвсем уверено отговаря, че един вид Вапцаров е велик и тя е прочела де що ред има написан от него. А пък "култовото" "Прощално" ("На жена ми") и е любимо. Много силно стихотворение на един голям поет, писано часове преди "да го обесят в ареста"!!! Толкоз. Че може ли още нещо да кажем. По-добре да затегнем въжето и да се свършва с тая поезия. Както всички разбрахме, няма нарушаване на авторски права, тъй като законът гласи, че авторското право е докато авторът му е жив и 70 години след смъртта му. Тези години вече са изминали, за жалост. Но както и Маргарита Петкова отбеляза в краткото интервю по темата, тук става дума за морал, културният човек не би направил това, най-малкото би се обърнал към наследниците на автора, показвайки им своя "продукт" и неговата идея. Само че това важи за културния човек, нали?
Когато бях много малка, май беше в първи клас, от училище ни заведоха в "Стрелбището". Рецитирахме стихове в едно предверие с паметни плочи. На мен се падна "Прощално". Хлипах, подсмърчах и ми беше страшно. После ни вкараха в коридорите на самото стрелбище. В дъното- мишени. От някаква уредба проехтяха гърмежи. Всички се уплашихме, повечето се разплакаха. Някакво идиотско извращение беше това на тогавашното управление. Прибрах се вкъщи разтреперена и дълго мълчах. Почти си бях глътнала езика от страх. Виждах го тоя Никола, как стои в края на бетонния коридор и ми се струваше, че някак леко се усмихва. Същият ден, когато баща ми си дойде от работа и разбра за станалото, извади отнякъде малка квадратна книга с кафяви корици. "Моторни песни". Първата стихосбирка, която прочетох. Пазя си я и до днес. А стиховете му..те не са забравени, точно както не се забравят и "онзи див копнеж по Филипините и едрите звезди над Фамагуста..."!

Някъде там

Много обичам да ходя на вилата. Ей я къде е! На половин час път от офиса. Едно зеленко, зеленко е там, чак пращи от зелено и тихо е, тихо, чак ушите те болят и почва да ти се вие свят. Косиш, плевиш, па вземеш и нагоре-надолу по стълбите да притичваш, я за да изметеш мухите, дето са мрели цяла зима, я чисти чаршафи да постелеш, я ей така, за спорта само, че то, мен у никой фитнес не са ме виждали цял живот време. Ама тука си подтичвам усилено и развивам де що мускул има по телесата ми останал. И пек, и дъжд, и вятър, нищо тук не ме плаши, освен едни зелени мухи ли са, какво животно са, не съм сигурна, ама бръмчат като същински хеликоптер и все до ухото ми, а пък аз съм паника от всякакви насекоми и почвам неистово да пищя, та разблъсквам престъпно тишината и съседът отдясно се олива с бира, а кебапчетата му хвръкват от чинията. От ляво няма съседи. Има, ама не ги виждам често. Те много спят. Разлайвам най-страшния пес на махалата и се мушвам в къщата засрамено. Хладинка е. Мятам пет домата в една чиния и половин краставица. Сиренето го забравих в София. Ей ти, чудна салата, нискокалорична и свежа, без олио, щото мъжа ми не е купил. В нашето семейство той отговаря за олиото. Аз понякога се лигавя със зехтин, щото имам вкус, а той-не. Така си прелита пролетно възбуденият ден и леко почва да мержелее пред очите.Сякаш в един миг всичко наоколо почва да се движи по-бавно и по-тихо, на пръсти. Синкаво вечерно полепва по миглите. Пукат сухи съчки в огнището. Помня, когато баща ми го правеше. С голям мерак го измайстори, та да ни е кеф сега на нас. Тъмното пристига и ляга на поляната. Опъва си краката и зяпа по звездите. Цвърчат наденички, шишчета и какво ли още не. Ракията е лед. Разреждам с още лед. Отпивам и зяпам жаравата. Червеникавите въгленчета свирукат, трепкат, угасват, после отново се изпълват с жар. Не ми се ляга, тук нощите са толкова леки и дъхат на ягоди и божур. Пием и зяпаме по небето. Там си трепкат звездните светулки и хич не ги е грижа за нас. Красиви са и далечни. Много. Щурецът, дето живее в дупката до масата решава да ни посвири. Хубаво свири момчето. Тихичко звъни нощната му песен и разсънва сърцата ни..за любов.

Таралеж

Прашно софийско утро. Пролетно крещящо с хриптящ глас на клаксони, но вече и сериозно пооцветено в зеленичко. Автомобили, автобуси, трамваи, тролеи, велосипедисти. На тези, последните, искрено им се възхищавам на куража. Лудница. Делнична. Ние пак закъсняваме за работа, но толкова ми се спи на едно кафе, че изобщо не ме вълнува този факт. Гримирам се в движение. Това е мое специално умение. Ръката ми не трепва. Слагам осемнадесет  грама черна спирала, та така да трепкат повече миглите и да си мисля, че още съм хубавка. Гланц. Толкова. Облегнала съм се на седалката и се унасям в мислите си. Мога да си го позволя, понеже нали не карам аз. Онзи моят шофьор хока наред всички участници в движението, нервничи, върти глава на шест посоки с цел да намери най-прекия, най-скоростния път, да изпревари всички "охлюви" , и разбира се да направи и невъзможното, та да си върна първото кафе. Но аз съм спокойна  и гледам встрани. Подминаваме градинките около нас-"Довечера ще разхождам кучето", училището на едното дете.-"Боже, кога ще я запиша на уроци  по математика?", училището на другото дете -"Дано да е в час! Трябва да купя лента за фотоапарата". Светофар. Червено. Три автобуса. Жена с две деца и осемнайсет торби. Погледът й е прашен, уморен, несветещ. Чакат да пресекат на зелено. Едното нещо й говори, тя го гали по главата, другото веднага се намърдва в ръцете й, иска и то. Жената се усмихва, лекичко, но е усмивка все пак. Десен завой. Парк. Фонтани. Блокът на нашите. "Майко, майко.... Ще се опитам да мина довечера." Сутрин мислите ми са като лятна река. Текат си, но бавно, спокойно и в правилната посока. Сънят е поизгризал едрите баджаци на стреса и аз почти се чувствам добре. После той отново почва  да се тъпче с всевъзможен, висококалоричен делничен джънкфуд и бедрата му си възвръщат и форма, и обем. Мислите ми стават подивели пеперуди, които сляпо и упорито се стремят към светлото и не спират да горят крилата си. Тогава главата ми започва да бучи, а очите ми се замъгляват, пръстите ми треперят даже и преди второто кафе. Но сега е утро и по уличката покрай Перловската река все още мирише на люлякова пролет. Натрапчиво и широко усмихнато. Седем коли в три посоки. Ние отзад. Никой не знае кой е с предимство в тази бъркотия.  Шофьорът псува, а на мен ми е смешно. Всички ми приличат на малки объркани деца, дето се чудят кое камионче на кого е и защо това на Сашко е по-синьо от това дето си имам аз. Разминават се някак. Продължаваме. И спираме рязко. Ръчна. Шофьорът излиза. Насреща идва голям джип. Така няма място да се разминем. Аз се пуля през предния прозорец и търся причината за спирането. А тя- Таралеж. Бодливко сутрешен. Изоставил си той малката горичка и хукнал през платното към градинката с люлките. Мъниче е явно, играе му се на ежко. Шофьорът го вдига и му прецаква разходката като го връща в омразната му гора. Ама поне ще живее. А животът си е голяма работа. Тръгваме. Аз се смея, добре ми е. Жената зад волана на джипа също се е усмихнала. Кимва ни и ни махва за поздрав! И добри шофьори имало значи. Лек ден! :)