Частици живот

Всеки човек , преминал осъзнато през живота ни , оставя  своя характерна, уникална следа, спомен, който докато сме живи свързваме само с него и с никой друг.Може да е всичко- аромат на парфюм, цветя или някаква храна, жест, поглед, песен, място, конкретен момент и какво ли още не. Ето, да кажем аз. Чувам отнякъде песен на Металика и в съзнанието ми моментално изниква   човекът, който се появява винаги  щом чуя тяхна песен. Същото е и с морковите. Двете неща свързвам с първата ми голяма ученическа  любов. Някакви моментни изживявания се запечатват трайно в съзнанието ни и колкото и години да отминат, колкото и събития да ни се случат, споменът за конкретния човек остава свързан точно с това изживяване, точно с този момент или точно този аромат, дори и когато не сме се срещали  с него от десет или  двадесет години.
Една друга моя любов наблюдавах в състезание по плуване преди има-няма  двадесет години. Не съм го виждала от дълго време, но дори и в спортните репортажи,  ако се появи някой плувец, аз винаги се сещам за това момче. Следващият.. не си заслужава вниманието. Просто, след него, не обичам да минавам през спирката на "Плиска".
Тази приумица за ароматите, спомените и картините, съхранявани от съзнанието ни, важи не само за любовните приключения. Приятелите, те също жигосват душата ни. Някои от тях болезнено. Един от тях аз няма да срещна никога вече.Тя остави обаче най-силното усещане.. За нея душата ми е нарисувала картина от светлина. За нея има и цвят, и звук, и аромат..на ягоди .. през юни. Само най-близките на сърцето ни хора оставят такъв отпечатък в душата ни. Реалистичен, нещо като съвременното 3-4 или 5D пресъздаване. Баща ми и музиката от "Аризонска мечта", мирисът на неговите пържени картофи щом отваря вратата на стаята ми с думите "Ленич, хайде на вечеря..." Баба ми и сиропът от вишни, дядо ми и мартениците в последната ни среща. Другата ми баба и хрупкав сладкиш със сладко от шипки, дядо Любен и зелените клони, опрени в прозореца. Дъжд. И цвят. И той. Тогава и сега. Влакове, перони, гари. Студена супа от леща и сковани в лед калдъръми. Някаква китара. И преди, и сега. Ушите ме болят от музика. Коленичил за прошка в калта. Аз и голямата бяла рокля през май. Синеокият и пъстрооката събудиха нощта и родиха моя ден. Оттогава не спя. Само притварям очи, за да виждам по-добре светлината, притихвам, за да чувам любовта ти и вдишвам на големи глътки живот с аромат на смокини и слънце през август.

Предпразнично

Имам десетина лева и ментови бонбони в джоба. Няколко смачкани билета, които ми опъват нервите, понеже все ги бъркам с добре забравени банкноти, ключове от вкъщи и служебната карта, чиято връзка крайно небрежно е провиснала през джоба на палтото ми. Не се качвам на първия пристигнал влак на метрото, не защото е претъпкано или защото си изпуснах шала на ескалатора, а защото реших, че просто този влак не ми харесва. Без причина. 8,29 ч. Въртя се на перона с ръце в джобовете.Имам три минути до следващия влак, три минути, за да повярвам отново в Коледа. А беше време, спомням си, когато с разтуптяно сърце и искри в очите, чаках да се позвъни на вратата и щом отворя да зърна шейничката ни, отрупана с подаръци и сняг. Как го правеха нашите, направо им се възхищавам. Майка ми и до днес обича да изпипва всичко. Истината е в детайла, съвършенството също. Помня как сърцето ми преливаше от чиста радост и всичко около мен беше ярко и живо- и цветовете, и думите, и музиката, и хората. Татко беше жив. Содената питка и монета за здраве. Печен боб и сарми с лозови листа. Небето се отваря за чистите души. Мирис на тамян и портокали. Обичах и се молех. Молех се по детски никога да не спирам да обичам живота. Молех се да позная любовта си щом я срещна из път, молех се никой никога да не си тръгва от живота ми. Угаснаха свещите и по шейната снегът се стопи.Чувам свистенето на влака в тунела. Стискам ключовете в джоба и затварям очи. И ето го татко, усмихнат, слага монетата в питката и ми налива чаша червено вино.. за празника. Той още вярва в мен, защо аз спрях да вярвам в себе си?! Загубвам си душата в празен плик с пари, които нямам. Лутам се в мрака, в тунела на собственото си безверие. А помня, че  навън бе светло, толкова светло, че очите болят от светлина. Светло е и у дома при децата, и при майка ми е светло. Долавям аромата на кафе и палачинки. Виждам усмихнатите им лица и надеждата в очите им. Виждам обич и добрина. Виждам и теб, любов. Помниш ли кога се срещнахме? Помниш ли влака и премръзналите ми ръце на гарата? Аз помня синьото в очите и топлината в дланите ти. Спомням си и не искам да те загубя в мрака, Искам те още..колкото ни е отредено и докато не спре сърцето ми. По дяволите влакът и този тунел! Хвърлям билета на релсите и се затичвам по ескалатора нагоре. Свистене. " Внимание, вратите се затварят..." Не се обръщам. Мятам небрежно шала и излизам на светло. Мирише на варена царевица. Един беден човек, усмихнат свири някаква стара мелодия на раздрънкан акордеон. Прегърнали се момичета и момчета прехвръкват около мен. Една баба крещи по дядото си, че е забравил зелето..И ти..в навалицата. Видял си ме и чакаш да те видя аз. Купил си елхичка и цвете за мен. Знаел си, че няма да се кача на влака, че ще се върна, щом намеря себе си и Коледата. Нашата Коледа, със слънце, без сняг.

История с пантофи

Някога мама не обичала да носи пантофи. Вечно боса ходила лятото, а през зимата по чорапки. Баба й се сърдела и повтаряла да си сложи пантофите, за да не настине, а и да не си цапа чорапките. Все повтаряла баба, а мама все забравяла за пустите пантофи. Минали години и мама пораснала. Станала студентка и на една екскурзия през зимата се запознала с тати. Много се обичали и често си разменяли подаръци, не само по празници, а просто така, защото били щастливи, че са заедно. Една година, някъде преди Коледа, двамата се разхождали по магазините, за да избират подаръци за родителите си. Валял сняг на големи"парцали" и било много студено. Тати държал мама за ръка, защото нямала ръкавици и ръцете и били премръзнали. Тати казва, че топлината от неговата ръка стоплила ръката на мама, защото била магическа и идвала право от сърцето му. Когато ми разказваха тази история мама му се усмихваше с една леко тъжна усмивка и го гледаше нежно. Разказваха, че когато обикаляли из един магазин и мама избирала подарък за баба, тати тайно се отдалечил от нея, Искал да и купи  нещо, без тя да разбере. После се срещнали и той и подарил .. пантофи. Дори  вече пораснала, мама все така си ходела боса изкъщи. Онази година зимата била много студена, затова и тати решил да и вземе красиви и топли пантофи. Но вместо да се зарадва, мама се ядосала и се скарала на тати, че и купува такива неща. Пантофите били за бабите и лелите, които само си стоят вкъщи пред телевизора и печката, а тя искала тати да я обича и да я смята за хубава, а не да иска да е само домакиня, Мама се натъжила. Тати се натъжил също и върнал пантофите. Тръгнали си от магазина и не си говорили дълго, но тати пак държал ръката на мама, за да не и бъде студено. Вървели из града, а снегът валял ли, валял. Приличали на ходещи снежни човеци. Тогава тати помолил мама да се ожени за него и  обещал никога да не и подарява пантофи. Засмяла се мама и приела, но само при това условие. Минавали Коледа след Коледа, родили сме се и ние с брат ми, но мама така и не получила повече пантофи за подарък. Вкъщи ходи боса, само понякога слага едни джапанки, когато мие или простира . Когато дойде зимата и стане студено на балкона при печката, на която готви, мама се шегува с тати, че не я обича и че едни пантофи не иска да и купи да не и е студено на краката. Той категорично отказва и отговаря, че няма да наруши обещанието, което е дал. Смеят се. Мама пък ми се скарва, че ходя боса, а е студено и си цапам белите чорапи, които ми е купила вчера. Аз често забравям да си слагам пантофите, но тя винаги ги намира и ми ги донася, за да ми е топло и да не се разболявам. Така прави и с брат ми, който също ги забравя, ту под масата, ту под леглото. Тя се навежда, намира ги и ни ги носи. Казва, че го прави, защото ни обича. Тати я наблюдава и клати глава. Казва, че пантофите са го събрали с нея и и припомня как му се е накарала в онази далечна зимна приказка. Това си е тяхната пантофена приказка, която ги кара да се смеят и им напомня за магията на топлината в дланите и любовта в сърцата.

Happy birthday ( преди 39)

Загубил си лилави хризантеми..
Виж, вятър гони те по калните петна.
Не чуват- глухи са и неми,
прелитащите есенни листа.

Забравил си подаръка за мен-
затова събираш лунните следи.
Разкъса се нощта и почва ден,
естествено,че днес ще завали.

Но виждам как нагазваш в локвите,
и с риска на откраднати цветя,
отчупваш от луната толкова,
колкото е рекла любовта.

Ноември

Ноември- без дъжд и мъгли,
ноември- с вятър и крехки слани.
Загубих се в порой цветове,
заля ме слънце и чисто небе.

А твоите сини очи са следите
на моето вярващо утре, защото все пак те обичам
и на всеки кошмар без страх се обричам
за теб!

Безпощадна е всяка река,
щом танцува дъждът по ръцете й,
а аз се преливам в полята
от ръж и синьо сива нега.
И преди и сега, и завинаги
пак ни пресреща нощта.
Откъсни ми звук от душата й
и тънък лъч полутъмна луна.
Донеси ми смеха на морето
и плача на тъжна звезда,
обичай очите ми- пъстрите
и снежинките в мойте коси,
докато дишам- обичай ме.
Сега е ноември и не вали.

Из един особено скапан ден

Днес ми е един от онези дни, както се казва, в които нищо не върви. Ама не само, че нищо не върви както трябва, ами направо стремглаво се е засилило към пропастта. Едно , че съм спала на пресекулки някъде около час между 5 и 6 сутринта и благодарение на безсънието, и двете уискита снощи, в главата ми се извършва бясна щурмова атака на разлютени спартанци. Друго, че такива тягостни мисли са ме завладели в последните дни, че на моменти цялото ми съществуване изглежда напълно лишено от какъвто и да било смисъл. Наближавам 40-те, а нямам нищо зад себе си, Като гледам каква ми е перспективата, не очаквам особени промени. Това, като погледнем нещата в професионален и съответно финансов план. Почнала съм да се самоанализирам в последно време. Но както и да го въртя, както и да се премислям, разбирам как нищичко не съм постигнала, освен, разбира се че родих двете си прекрасни деца и спрямо силите си се опитвам да ги отгледам. Но не смятам тях за постижение, по-скоро те са единственото ми щастие. Около мен хората изглеждат някак стабилни - със стабилни разбирания, стабилни чувства, стабилни взаимоотношения и стабилно финансово положение. Аз не притежавам нито грам от тази стабилност, най-малкото що се касае за финансите. Почти на 40, а даже и дебитна  карта нямам. Взаимоотношенията ми с банките се свеждат до проклетите зелени бележки. Тук, вярвам всеки българин ще разбере за какво говоря. Едвам изкарваме месеца, особено след 20-то число. Броя стотинки, смятам всеки разход, лишаваме се. Ето това най-много ме тормози. Каквото и да поискат децата, ние вечно отказваме, отлагаме отново и отново за следващия месец. Скалъпвам някак един път годишно да отделя пари за някакви що-годе по-читави маратонки, някоя блузка и дънки от разпродажбите и толкоз. Дотам. Не се оплаквам, не ме разбирайте погрешно. Знам колко много страдащи хора има и у нас и по целия свят, ясно ми е, че те са в пъти по-зле от мен и наистина нямам право да се жалвам. Яд ме е обаче на факта, че в нашата държава, хората, които се стремят да постигнат нещо, не се навират на очи, не досаждат с присъствие и не мрънкат за щяло и нещяло, винаги са и ще бъдат задушавани, винаги ще бъдат използвани, за сметка на някой прост, селски хитрец. Не мога да приема такава реалност, в която човек със знания, умения и възможности бива смачкан, за да възтържествува простотията на бедния духом лакей. Какви епитети само ми хрумват за него! В последните години забелязвам и как се променят хората около мен, познати, приятели, колеги. Хората притежават една удивителна способност и тя е да се приспособяват към всяка промяна, било и тя нежелана и неодобрявана. Свиваме рамене и продължаваме да слугуваме на същия онзи селски плиткоумен хитрец, който възбуден мята жадни погледи към постигнатото от нас. Обират ни, ограбват ни, а ние свиваме отново и отново рамене и продължаваме да се влачим след лакеите, барем закачим някоя троха от това, което сами сме постигнали. И какво излиза накрая, че оня селският простак е по-начетен, по-мислещ, по-можещ от теб или от мен. И той винаги ще живее добре, а ние ще скалъпваме положението си, ще броим стотинките, ще се чудим с какво да облечем и обуем децата си, а той ще ни маха отстрани и ще ни се надсмива. Нищо, че е прост, а ние имаме култура и интелект. Това вече не се котира. Изпростяването на нацията е любимият ми ход на Простака. Най- точният ход. Шах и Мат. Няма интелигенция, няма мислещи хора, няма култура, няма естетика и морал. Ще строим магистрали...за овце.  Приспособяването, всъщност ни обезличава и продължим ли така, спрем ли да се бунтуваме срещу несправедливостта ще станем част от стадото, което върви след свирката на Простака. Пък било то и по магистралата.

Цигански сълзи

В началото на седмицата ми се наложи да поостана с дъщеря ми в една от големите болници в София. Няма да коментирам нито отношението на лекари и сестри, нито глобалното и страшно безразличие на системата към болните, нито мизерията в отделенията, нито архивната апаратура, с която специалистите се борят да спасяват къде живот на 80 годишен старец, къде на пет месечно бебе. За друго се замислих. За болката. За отчаянието. За онова пагубно чувство за  безпомощност, което вероятно е изпитал всеки човек.
8 и нещо сутринта. С десетгодишната ми дъщеря чакаме да ни изпишат  пред вратата на детското отделение. Приятен, проветрив коридор, облицован с неизменния кафяв теракот и една разклатена пейка. Отделението се заключва и трудно може да получиш информация за детето си, което са те принудили да оставиш самичко, защото няма място за придружители за големите деца, тези над три години. Чудесно! Към 9 часа пристигна едно циганско семейство- майка, баща, баба и  двама други мъже. Застанаха до нас. Говореха помежду си на цигански и нищо не им разбирах, но и не ми беше нужно. След половин час изкараха на носилка момиченце на 11-12 години, вероятно подготвена за сърдечна операция. Майката, разтреперена се наведе над нея и започна да я  целува по челото и да приглажда косата и. Не можеше да се отдели от нея. Накрая я издърпаха и качиха детето в асансьора. Малко след това в коридора останахме само ние. Някаква буца  заседна в гърлото ми и ме задуши. Няколко часа останахме във ветровития коридор и през цялото време ми беше някак тягостно и тежко. Не ми се говореше, не ми се играеше на телефона, не ми се пишеха мейли по работа. Седях и си гушках моето човече и си мислих, че светът е хубав, само защото децата ни го правят такъв. Тяхното дихание, докосването на ръцете им, усмивките им, изреченото от тях  мамо или татко всъщност създава света ни. Затова всеки, който е станал родител не помни добре живота си преди да се родят децата му и не може да си го представи без тях..в бъдеще. Бъдеще. Понякога звучи страшно. Страшно ми изглеждаше и в очите и на тази циганка, която след няколко часа видях отново как ридаейки се олюляваше по стълбището на болницата. Подкрепяна от бабата нареждаше нещо и плачеше. Не разбирам езика, но очите говорят един и същ език, сълзите също. Затова разбрах.
Навън е циганско лято. Цветовете се премятат като пъстра циганска дреха, подгонена от закачливия вятър, а небето е толкова, толкова синьо и чисто..като сълза. Сърцата ни шептят молитва за една страдаща душица, за едно измъчено дете. Моля се и плача. С цигански сълзи.

Нощ

Октомври, вечер, вее и вали
натиквам си сандалите във шкафа,
отгоре гледам- в локвите искри
блеснаха, щом лампите изгряха.

И асфалта  бързо се покри
с треперещи парченца светлина,
подгонени във вятъра сълзи
от тъжната целувка на нощта.

Гледам през терасата дъжда,
играе си под уличните лампи
Джапат хора с рошави коси
с чадъри, шапки и пазарски чанти.

Чакам. Ето ги. Така.
Баткото държи я за ръката.
Подтичват. Виждам. Вир вода.
Напряко газят през тревата.

Магично си красива малка моя,
здраво стискаш батко за ръка-
Ей сега, набързо зад завоя,
през улицата и сте вече у дома.

Вечерята-готова. Чаят чака
две премръзнали гърла.
Спира асансьор и ключът щрака,
затръшват входната врата.

А навън нощта е тъмно нежна,
И пак вали, вали така.
Не ме е страх и не тъгувам,
аз жива съм под две слънца.

В дъжда

Играят си дъждовни капки
с шантавата ми коса,а
очите ми са пълни с много
солено-есенна вода.

Мразя мига, в който тръгваш
и оставам с чадър под дъжда,
Запомнила на устните трепета
разтопени от мъка в нощта.

по мокро приплакват пак гумите
на тъжната наша кола,
боса наджапвам през локвите
и тръгвам, ужасно сама.

Липсват ми нощите заедно
и уморените твои ръце,
когато тихо говориш ми
и галиш мойто лице.

Намразила петък,чакам неделята,
зареяла нямо поглед навън,
дали ще си дойдеш по мръкнало
или може би, само насън..

До теб

Видя ли  падналата есен,
по клепачите ми пръснала слана?
Видя ли?- в мене се огледа
някаква забравена жена.

Чу ли как крещях през ледовете
на замръзналото си сърце,
как кършат клоните ми ветровете,
в молитва скръстила ръце.

И пристъпих отвъд своя ден,
и посипах следите си в страх,
да не забравиш изгубен за мен-
тичах напред и не спрях.

А след мене крещеше нощта
и летяха окъсани думи,
падаха неми в дъха..
като дефектни куршуми.

А пътят извил се в  дъга,
някой ден пред теб ще ме спре,
И няма вече да има  тъга
и тази скръб без вик ще умре.

Просто така

Просто така-
ей на-
седя и си
клатя краката.
Спрях изненадващо
днес
да си тормозя
излишно
главата.
Уморих се
от своя инат
и от престорената
дежурна
усмивка,
да гледам само назад
и да пропускам
всяка
отбивка.
Превърнах живота
така
в една
магистрално-
досадна
поема,
а можеше просто
така,
по страничния
път
да поема.
Липсва ми буря
в косите
и ароматът
на прясна смола,
зелени
треви
по петите
и плясък на
дива
вълна.
Липсва ми
твоето рамо,
под уморената
моя глава.
Дай ми
секундичка
само,
да нарисувам
смеха ти в
дъжда.
Виждаш ли?-
Има пътека!
-Хайде,
подай ми ръка!
Обичай ме!-
нежна и лека
ще ни скрие
дълбоко нощта.
Ще  се
смеят
доволни
звездите
и ще навежда
луната
очи
и ще имаме
вятър
в косите,
и ще имаме
наши
вълни.

Следи

Стъпка до стъпка,
в грациозни следи,
една, че и две,
вероятно над три.
По лунна пътека
в лятната нощ-
щом звезди се изсипват
от небесния кош,
те примижават кокетно
със зелени очи,
опашки развяват
сякаш дълги коси;
с лапички тупкат
в смълчана трева,
спотайват дъха си
и изпъват тела.
Изящни и древни
мистични души,
владеят вселени,
пространства и дни.
Богини студени,
със зелени очи,
магията ваша е
страшна дори.
Луната се скрива
зад плащ от звезди,
а следите остават,
в смълчани треви.

Какво ще кажеш?

 След 13 години..

Още помня интервюто си за работа. Някакъв полудъждовен, полуслънчев ден в края на февруари. Аз, хлапачка 24-25 годишна в квартал на София, който не познавам.Сиви сгради и между тях лъскав силует на архитектурно недоразумение. Охраната ме гледа съмнително. Мраморен под. Студено. Като навън. Чакам. Ето го и шефа. Симпатяга. Сериозен, значително объркан и видимо притеснен. Помага ми с палтото и ми предлага кафе. Аз, издокараната, с пола и ризка(лятна), стъписано-учтиво отказвам дори и чаша вода. Той се извинява, че не е подготвен, но за първи път провежда интервю. Аз- изпадаща в паника при въпроса "Какво ще кажеш за себе си?". За няколко секунди преосмисляйки последните 2-3 години от живота си решавам да съм откровена и споделям истинските причини да напусна предната си работа и да изприпкам от центъра на града в .."Мусагеница". Всъщност, причината в такива ситуации винаги е една и съща, а в случая, поводът беше Новогодишният подарък от електрото, (тогава нямаше ЧЕЗ), който се равняваше на пълния размер на скромната ми секретаро-преводаческа заплата. Още помня как се олюлях пред входната врата като видях цифрата. Беше 3 януари. Мразовито и сиво. Следновогодишно. Изненадващо.
Така започна всичко.
А ето, вече са се превъртяли 16 години от онова странно интервю, 16 години от онзи полуслънчев, полудъждовен ден. Съжалявам ли, че се отказах от желанието си да си другарувам с буквичките и преклоних глава за милостиня във финикийски знаци, в името на семейството си? Съжалявам ли, че скрих свободната си мисъл зад еднотипна калкулация в табличен, емпиричен вид? Съжалявам ли още за това, че замених полета на мисълта си с подлудяващото залепване за стола и взиране в 19 инчово дигитално притреперващо изображение? Не съжалявам. Е, добре де,  мъничко. Още ми приплаква една прочувствена носталгия по неизживяното, по онова, което мечтаех да ми се случи, исках  и направих всичко, за да го осъществя. Но той, животът никога не е така изрядно подреден както си го представяме на 19. Често, както в шкафа за бельо чорапите са омешани с бикини и сутиени, така и в живота ни се преплитат очаквани и неочаквани събития, хора и решения. Смешно е, но е донякъде правдоподобно, поне в моя случай.Мечтаех да уча литература, да пиша, да бъда с хора, които са се посветили на идеята да правят света по-добър и по-красив, използвайки силата на словото. Успях, приеха ме филология и бях щастлива, беше ми интересно и вярвах, че и аз мога да създам нещо, което да има смисъл и значение за някой. Обичах думите и играта с тях. Обичах историята им, вълнуваше ме съдбата им и премеждията, през които са преминали, за да стигнат до мен. Обичах това, което правя.Обожавах моментите, когато създавах нещо и вълнението, че с тридесет букви мога да си направя Вселена, че мога да накарам любовта да омагьосва, морето да прелива през прозореца или луната да тръгне на пътешествие. Моят свят..в тридесет букви и безброй комбинации. Вечно движение, устрем, хаос, световъртежи. До мига, в който го срещнах. София. Централна гара. Аз- някаква тъжна първокурсничка в средата на 90-те, алтернативното време. Алтернативно на всеобщото веселие на състудентите ми, аз крайно кисела и крива. Влакът. Тръгваме. И той..В движение.С последното хлопване на вратата. Помня само как сърцето ми просто спря за миг, а после почна да тупти съвсем различно. Той добави неговия нов ритъм. Беше студено, а той  намери печка, така и не разбрах откъде..Зима, копривщенска, хапеща зима и вино, и вино, и той , и аз. Все заедно по заледените улици. Някаква китара се намери отнякъде и откарахме до сутринта. Любов. Чисто и просто. После влакът обратно към София. Върволица от срещи,срещи, раздели, любов, разправии, кавги, изневери (или поне така аз си реших). "Не се сърди човече" и мента. Една, че две, че  пет години. Бялата рокля от магазина на Графа и златните пръстени със спестени пари от..пак забравих името на тая проклета уличка. Елена на ток в забавна комедия има-няма до 6 сутринта.После двамата заедно връщаме роклята. Булото беше наистина шик, защо не си го запазих, по дяволите! Развълнувани гледаме снимки . В кръчмето на ул. "Бурел" ни сервират  бялото вино в поднос с много лед. Суперско. Довършваме вечерта с уиски, кавга и ...любов..
"Пролет моя, моя бяла пролет"...Човекът изплака в 1 през нощта, а аз набързо се преобразих в щастливо уморена майка. Да, всичко започна така. С вик, с плач и прегръдка. Моето момче. Вързопче щастие. Любовта ми роди любов, за която да живея, от която да живея. Помня първите зъбки и първите стъпки на тази любов. Първото "Мамо" и малката главица, задрямала на моето рамо. Доплака ми се. Обичах тези мигове. Спрях да пиша, не ми беше нужно. Имах всичко, което исках. Имах Любов. "Ама жена, любовта няма да ти нахрани детето", мрънкаха разни доброжелатели около мен. И бяха прави. Започнах работа без договор, за да мога да си взимам и 18те лева детски.Жива измама.Детето на ясла. Аз на работа. Разделиха ни и загубих усмивката си. Само вечер, само вечер се връщаше, а петък беше нашият ден. Всеки петък вечер танцувахме двамата по пижами, а единият с биберон в устата. Беше ни хубаво и топло, и истинско. Нямахме пари, но се справяхме и бяхме щастливи. За какво са ми думи, щом имам теб, Любов.
Нова Година, Елха, пързалки и ...сметката от Енергото. "По дяволите, скапани обирджии, та това е с 10 лева повече от заплатата ми. Край! Ще търся нещо друго.."
Интервюто, оттук започнах. Обади ми се след седмица, че съм одобрена и да отивам. Започнах, заедно с русата колежка с рошавата чанта.
И не съжалявам, защото не съм загубила нищо от това, което обичам. Дори и под купищата папки, чертежи, таблици и класьори, пред взора на компютърното чудовище с квадратна глава, аз съм си същото момиче с разпилени коси, което искрено вярваше, че с тридесет букви в добри комбинации можеш да направиш някого по-малко тъжен, по-малко лош, по-малко отчаян и даже малко щастлив.

Безгрижно (на моето си семейство)

Хвърлих джапанките в сака,

бански, четка за коса,

роклята със тънките презрамки,

и една намачкана пола.

Два-три сандвича със шунка,

сварени няколко яйца,

кока-кола за децата,

вафли и шише вода.

Мятам сакчето през рамо,

тръшвам външната врата.

Дребната писука"Мамо,мамо-

побързай, почнал е деня!

Мъжлето долу- челно място

водач на бързата кола,

почуква с пръсти по волана,

"- Хайде, идвай, бе жена!

Парите де са? А паспорти?"

-Всичко точно е! Пали!

-О, кафенце взел си- чудно-

че още нещо ми се спи!

Ръмжи моторът по шосето

Ето- краят на града- 

София- задраскана-Честито!

вече чувствам Свобода!

Километри литват, километри,

родина-граница- чужбина

Жега е, но всички са засмени,

четиримата в семейната дружина!

А Залогът е един и същ-

кой първи ще съзре морето-

Наградата е просто радост

и печели...пак мъжлето!

Но ето ги и тях-водите-

мечтани тюркоазени води

Сълзи подскачат във очите

и много детски смях звъни.

Обичам те, море, обичам те,

защото ти ме караш да обичам.

Щастлива съм край теб и вятъра,

до теб аз спя, със него тичам. 

Подари  ми в тази тиха нощ

свойто  приказно дихание,

приласкай ме, запази ме

от тъжни мисли и страдание.

И нека в чашите ни блещукат звезди,-

и да вървим любими по лунна пътека!

Прегърни ме,пресуши тези сълзи

Любовта ни е вечна и нежна, и лека..

Миличка (На Яни)

Божичко,колко си хубава,
с разпилени светли коси!
Миличка, миличка моя,
смееш се с пъстри очи!

Обичам ръцете ти- нежните,
Крачетата с безброй синини,
Малко диваче си миличка,
мое щуро човече си ти!

Обичам те с роклята- синята,
събрала юлски лъчи-
Обичам усмивката истинска,
Обичаш ме, зная и ти!

Вероятно някога отново (на Теди)

Вероятно
          някога
               отново
ще погалиш,
          сине
 моите коси,
Вероятно
      тихо ще прошепнеш:
"Моля ти се,
                мамо,
                   не плачи!".
Пак ще кажеш
колко ме обичаш
и че сънувал си
оная нощ
как млада съм
и те люлея,..

на ръцете си,
не
в бебешкия кош.

И че много съжаляваш
ти за дето
напоследък
твърде си зает-
с работа,
с любимата,
с  детето
и рядко идваш
в къщата
при мен.
Не съжалявай сине,
нито ден!
С моята любов
пази се!
Спомни си люлка
от ръце,
помни ме,
сине в своето
сърце!

Мама

Изненада (След 15 години)

Искаш ли мартини със маслина?
Пие ми се днес със теб!
Вечер е и без причина
напълвам чашите ни с лед.

Задушно е, върти ми се главата-
цял ден копнеех този миг,
когато нощ разпуснала  косата
нашепва жално тежък стих.

А небето виснало надолу,
намръщено присветва и трещи-
Превиват кръст софийските тополи
сподавен дъжд вали, вали,

Но ти си тук до мен в нощта дъждовна
и пак до мен бе в онзи жарък ден,
Обичаш ме такава-крайно  невъзможна
прегръщаш мен и само мен.

И все заедно били сме и ще бъдем
накрая- времето ще спре за нас-
ала децата ни ще помнят, вярвам,
ще чуват ясно тихия ни глас.

Очите ти обичам синьо-сиви
ръцете ти ме галят и на сън-
Запъват ми се думите, любими-
Наздраве казвам ти-дзън-дзън!

Искам да знам

Искам да знам какво стана с човека? Да, онзи интелигентният, скромният и възпитаният. Онзи, който не те блъска в трамвая и който подава ръка на слизащата след него непозната жена. Онзи човек, който не гълчи тийнейджърите, че се смеят силно, а се смее с тях и им подава ментови бонбони, ей така...за разкош. :)! Какво стана с този човек? Има ли изобщо такъв, имало ли го е някога? Днес аз срещам друг човек- гневен, алчен и озлобен. Лош човек, обсебен от мисълта за охолство, леност и перверзия. Той е готов да унищожи всяка пречка по пътя си към земния рай на блаженство и разврат. За някои той се състои от 6 лъскави автомобила в гаража на къщата в Драгалевци, денонощни фиести по барове и квалитетни заведения в също толкова изисканата компания на ботокс и силикон. За друг, блаженството е в шише евтина ракия и вкиснала туршия от мазето на оня Пешо от съседния вход. Същият Пешо, който вкара в болница жена си, защото забравила да претака зелето...Та така, за всеки различно, всеки със своя си аршин, така да се каже. Лошо, но и по-лошо виждам. Човек, който убива и затваря в куфар беззащитно дете,а за да е още по-непростимо го хвърля от моста в реката..Това е нещо, което ме потриса до такава степен, че спирам да вярвам, че онзи Човек с ментовите бонбони съществува. Днес, виждам как човекът се разпада и уверено претърпява обратна метаморфоза към първичното мекотело, превръща се в неугледно амебно творение, примитив. Зъл и алчен, двуличен и подъл. Как да вярвам тогава,че онзи Другият все пак може и да съществува? И все пак, все пак, струва ми се, че го има, макар и трудно разпознаваем, невидим и лек, като сянка. Промъква се сред тълпата на безличие и примитивен нагон, за да озари с надежда деня на всеки, който го познае. Не го търсете, Вие го познавате, отдавна, всъщност винаги. Той си ти и тя, и аз. Просто сме забравили. Умопомрачено препускайки през живота с идеята как да оцелеем до заплата и откъде, аджеба, да намерим пари за урока на детето в сряда, забравяме, че точно ние създаваме доброто. Точно ти отстъпваш мястото си в автобуса на бременната жена, точно ти помагаш на непознат, точно аз нося в джоба ментови бонбони за децата..Ние създаваме и преоткриваме доброто и ние сме отговорни то да не спре да диша.. За да продължат да звучат с такава праведност думите на Вапцаров..

"Човекът погледнал зората,

                   в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

          тежка,

            човешка,

              жестока,

                 безока

                    съдба.

"Тя – моята – свърши...

               Ще висна обесен.

Но белким се свършва

               със мен?

Животът ще дойде по-хубав

                   от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

             и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

                тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

                      но вие

грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума

                         след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

          с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

         треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

       "Браво, човек!" ......."

ул. Гогол 21

Някога живеех на партера, в кооперация на улица със зелени дървета. Входната врата- желязна, двукрила-едното крило винаги скърцаше, затова и вратата си беше винаги отворена. Децата умираха да дразнят бабите и често се люлеехме на едното крило. То съскаше, хрущеше, а ние се заливахме от смях, когато лелички и баби с ролки на главите и посинени коси, нервно изскачаха по балкончетата да ни порицават и заплашват, че ще се оплачат на родителите ни. Прозорецът на стаята ни беше точно до тази врата, само прескачам и съм навън. Помня, все едно вчера е било,всеки детайл в къщата и около нея. В апартамента рядко влизаше светлина, едно от това, че беше съвсем ниско, друго, че дърветата спираха лъчите. Лятото, когато валеше силно, вътре ухаеше на зелено,на гора..Тогава обичах да затварям очи и да си мечтая. Мечтаехме много, играехме много, четяхме и ходихме на кино за левче, понякога по 3-4 пъти на ден на един и същи филм. Кино "Влайкова" беше на 200м от вкъщи, а баба ми беше Директор по онова време..та ни пускаха и за без пари. Обичах да гледам "Белоснежка и Червенорозка", едва ли някой го е гледал толкова пъти и с такова нескрито удоволствие! Игрите, ех, игрите- всякакви-популярните: жмичка, ластик, кукли, гоненица, дама, но си измисляхме и наши. Имаше деца, много деца и всички играехме заедно. През Ваканцията още от сутринта скачахме в късите гащи и бегом навън. Преживявания- много, с много одрани колене, изкълчени ръце, синини и рани. Истински герои! Без спирачки! Баба ми, помня я, милата, все ме викаше,застанала на малкото балконче, да се прибера, за да хапна..Ама кой ти слуша! Успяваше обаче тя да ни прикотка да глътнем по някой залък. Любимите ми филии- лютеница, мед, халва..Още усещам аромата на пресния хляб, сирене и домат...Някак съществото ми е съхранило слънцето и ароматите от детството. Череши и вишни. Баба ми правеше страхотен сироп...и сладък салам с бисквити.. Правеше..Сега я няма и всичко е различно..Различна е кооперацията, балконите са остъклени, а апартаментът на чичо Васко е фризьорски салон. Различни са хората и цветовете, и ароматите..Останала е обаче желязната врата, малко осъвременена, но доста подобна на нашата..Иска ми се да се залюлея на едното крило и да вдигна шум, искам да ме вали дъждът и да се омажа до лактите с мед и масло, искам да видя милата си баба как усмихната ме вика с чаша вишнев сироп в ръка... Искам..Залюлейте ме, моля!

FERMAX | FERMAX

FERMAX | FERMAX

Една нощ

Не помня кога, но беше отдавна

срещна ни бързият влак.

На зимната гара - виелица снежна-

помниш ли тихичко как

леко и нежно ти застана до мене
лека и нежна аз протегнах ръка,
вървяхме прегърнати,нямаше време
снежносребърна беше нощта.

Заледените улици помнят ни стъпките
и думи, копнежи и смях.
Помнят те как ме обичаше,
обичай ме, моля те, пак!

La vita e bella

Замъглено е today трасето

по highway-а на сърцето.

Happy hour-a е отменен

с under construction-а у мен.

Карам fast и откровено furious

Ring-road-а е блокиран-curious-!

"No gas!" намига лампичка в червено,

No fucking gas!!!, а пък е така студено!

"Power off!" - двигателят категоричен беше,

"End of road" сърцето ми четеше-

Срещата ни- толкоз близо и така далече-

Probably и вероятно ти си стигнал вече.

Чакаш ли ме в края на шосето,

където се целува вятъра с полето,

където шумкат слепи птици и

където греят паднали искрици?

Почакай ме и тази нощ, аз пътя ще намеря,

при тебе ще се върна-

разрошена и снежна-

Ще ме прегръщаш ти-

аз в твойта обич да треперя

и ще е без сън нощта

трептящо нежна.