четвъртък, 27 август 2015 г.

Какво ще кажеш?

 След 13 години..

Още помня интервюто си за работа. Някакъв полудъждовен, полуслънчев ден в края на февруари. Аз, хлапачка 24-25 годишна в квартал на София, който не познавам.Сиви сгради и между тях лъскав силует на архитектурно недоразумение. Охраната ме гледа съмнително. Мраморен под. Студено. Като навън. Чакам. Ето го и шефа. Симпатяга. Сериозен, значително объркан и видимо притеснен. Помага ми с палтото и ми предлага кафе. Аз, издокараната, с пола и ризка(лятна), стъписано-учтиво отказвам дори и чаша вода. Той се извинява, че не е подготвен, но за първи път провежда интервю. Аз- изпадаща в паника при въпроса "Какво ще кажеш за себе си?". За няколко секунди преосмисляйки последните 2-3 години от живота си решавам да съм откровена и споделям истинските причини да напусна предната си работа и да изприпкам от центъра на града в .."Мусагеница". Всъщност, причината в такива ситуации винаги е една и съща, а в случая, поводът беше Новогодишният подарък от електрото, (тогава нямаше ЧЕЗ), който се равняваше на пълния размер на скромната ми секретаро-преводаческа заплата. Още помня как се олюлях пред входната врата като видях цифрата. Беше 3 януари. Мразовито и сиво. Следновогодишно. Изненадващо.
Така започна всичко.
А ето, вече са се превъртяли 13 години от онова странно интервю, 13 години от онзи полуслънчев, полудъждовен ден. Съжалявам ли, че се отказах от призванието си да служа на словото и преклоних глава за милостиня, изкована във финикийски знаци, в името на семейството си? Съжалявам ли, че скрих свободната си мисъл зад еднотипна калкулация в табличен, емпиричен вид? Съжалявам ли още за това, че замених полета на мисълта си с подлудяващото залепване за стола и взиране в 19 инчово дигитално притреперващо изображение? Съжалявам ли?? Не! Не съжалявам. Е,добре де, може би мъничко. Някъде много, много дълбоко в душата ми още приплаква една прочувствена носталгия по неизживяното, по онова, което мечтаех да ми се случи, исках  и направих всичко, за да го осъществя. Но живота никога не е така изрядно подреден както си го представяме на 19. Често, както в шкафа за бельо , чорапите са омешани с бикини и сутиени, така и в живота ни се преплитат очаквани и неочаквани събития, хора и решения. Смешно е, но е донякъде правдоподобно, поне в моя случай.Мечтаех да уча литература, да пиша, да бъда с хора, които са се посветили на идеята да правят света по-добър и по-красив, използвайки силата на словото. Успях, приеха ме филология и бях щастлива, беше ми интересно и вярвах, че и аз мога да създам нещо, което да има смисъл и значение за някой. Обичах думите и играта с тях. Обичах историята им, вълнуваше ме съдбата им и премеждията, през които са преминали, за да стигнат до мен. Обичах това, което правя.Обожавах моментите когато създавах нещо и вълнението, че с тридесет букви мога да създам Вселена, че мога да накарам Любовта да омагьосва, морето да заспи или луната да ми проговори. Моят свят..в тридесет букви и безброй комбинации. Вечно движение, устрем, хаос, световъртежи. До мига, в който го срещнах. София. Централна гара. Аз- тъжна първокурсничка в средата на 90-те, Времето на алтернатива. Алтернативно на всеобщото веселие на състудентите ми, аз- кисела и крива. Влакът. Тръгваме. И той..В движение.С последното хлопване на вратата. Помня само как сърцето ми просто спря за миг, а после почна да тупти съвсем различно. Той добави неговия нов ритъм. Беше студено, а той  намери печка, така и не разбрах откъде..Зима, копривщенска, хапеща зима и вино, и вино, и той , и аз. Все заедно по заледените улици. Някаква китара се намери отнякъде и откарахме до сутринта. Любов. Чисто и просто. После влакът обратно към София. Върволица от срещи,срещи, раздели, любов, разправии, кавги, изневери (или поне така аз си реших). "Не се сърди човече" и мента. Една, че две, че  пет години. Бялата рокля от магазина на Графа и златните пръстени със спестени пари от..пак забравих името на тая проклета уличка. Елена на ток в забавна комедия има, няма до 6 сутринта.После двамата заедно връщаме роклята, а булото беше наистина шик, защо не си го запазих, по дяволите! Развълнувани гледаме снимки . В кръчмето на ул. "Бурел" ни сервират  бялото вино в поднос с много лед. Суперско. Довършваме вечерта с уиски, кавга и любов..
"Пролет моя, моя бяла пролет"...Човекът изплака в 1 през нощта, а аз набързо се преобразих в щастливо уморена майка. Да, всичко започна така. С вик, с плач и прегръдка. Моето момче. Вързопче щастие. Любовта ми роди любов, за която да живея, от която да живея. Помня първите зъбки и първите стъпки на тази любов. Първото "Мамо" и малката главица, задрямала на моето рамо. Доплака ми се. Обичах тези мигове. Спрях да пиша, не ми беше нужно. Имах всичко, което исках. Имах Любов. "Ама жена, любовта няма да ти нахрани детето", мрънкаха разни доброжелатели около мен. И бяха прави. Започнах работа без договор, за да мога да си взимам и 18те лева детски.Жива измама.Детето на ясла. Аз на работа. Разделиха ни и загубих усмивката си. Само вечер, само вечер се връщаше, а петък беше нашият ден. Всеки петък вечер танцувахме двамата по пижами, а единият с биберон в устата. Беше ни хубаво и топло и истинско. Нямахме пари, но се справяхме и бяхме щастливи. За какво са ми думи, щом имам теб, Любов.
Нова Година, Елха, пързалки и ...сметката от Енергото. "По дяволите, скапани обирджии, та това е с 10 лева повече от заплатата ми. Край! Ще търся нещо друго.."
Интервюто, оттук започнах. Обади ми се след седмица, че съм одобрена и мога да започна веднага. Започнах, заедно с русата колежка с рошавата чанта.
И не съжалявам, защото не съм загубила нищо от това, което обичам. Дори и под купищата папки, чертежи, таблици и класьори, пред взора на компютърното чудовище с квадратна глава, аз съм си същото момиче с разпилени коси, което искрено вярваше, че с тридесет букви в добри комбинации можеш да направиш някой по-малко тъжен, някой по-малко лош, някой по-малко отчаян и даже някой щастлив. Какво ще кажеш? Вярваш ли ми?