Цековите гащи

- Цекооо!- провикна се от леглото Цеко.- Де си, ма? Де ми захвърли гащите бе, жено проклета? Пу, маааа му! Егати жената, като ти трябва я нема, а като не щеш да ти дреме до гъза, тя ти се вре и ти пие неуморно кръвчицата, досущ проклет кърлеж. Седнал в кревата, зачервен, запотен и без гащи, Цеко чоплеше палеца на левия си крак. Някаква мръсотия се бе загнездила в края на пожълтелия нокът и не му даваше мира, па нали и Цека не идваше, трябваше с нещо да се занимава. Хубав мъж е Цеко, 100-110 кила, мъж канара дето вика Марчето от кебапчийницата, с ръце като мечешки лапи, хем големи, хем топли. Като те подхванат и ти стопяват лагерите. За тия ръце често мислеше Марчето нощем и се потеше от нежност, от горе до долу. Едър, голям човек е Цеко, ама и хубавец го раздава. Преди години даже в конкурс за мистър мускул спечелил второто място, второ, не  защото другият бил с по-големи или по- мускулести мускули, а защото бил син на Ванко Пачата. Ванко Пачата пък бил  в интимни отношения със Сийка Моцева, ама нещо не им се напаснали химиите и се разделили с малко рев и лек кьотек от страна на Сийка. Ама това отдавна било, после Сийка се сгодила за Мишо Хърбата и заживели в село Драгойчинци, някъде близо до Сръбската граница. Две дъщери родила Сийка. Бойка и Сойка ги кръстили. Така пожелал Хърбата, щото звучно било като вземеш едно след друго да ги произнасяш. Живели в Драгойчинци, после отишли на Варна, че климатът там по-сгоден бил за Сийка. Бизнес завъртял мъжът й, с карантия- дроб, уши, свински крачета. За десет години така му пораснал бизнесът, че поръчките станали повече от прасетата, а парите в дюшеците повече от мечтите. Ама то нали много хубаво, на хубаво не е, та една нощ като се прибирал леко почерпен Хърбата , някакъв турист го отнесъл с кемпера си, само на две пресечки от дома. Лошо идело за Сийка, Бойка и Сойка. Сами трябвало да се оправят, ама Сийка била съобразителна жена и набързо се захванала с кротък бизнес. Работите на мъжа си разпродала светкавично, хич без да й мигне окото, щото тия смрадливи карантии къде двайсет години произвеждали в деликатния й стомах, такъв силен и постоянен рефлукс, че ни доктори, ни илачи чудодейни помагали. Основала Сийка модна агенция. Осъществила моминската си мечта. И тая осъществена мечта не миришела, поне не и на свински крачета. Ароматно станало за Сийка. Колкото и да казват, че парите не миришат, развитото до съвършенство Сийкино обоняние безпогрешно надушвало всякаква валута конвертируема. Бойка и Сойка станали топ модели и това съвсем естествено наложило малко да се тунинговат, започвайки от тия "ненодялани", както се изразявали, имена. Така модният небосклон се сдобил с новите си бляскави и звучни момичета Бони и Сони. Сийка пък се пременила на Сия и неочаквано животът сменил напълно и аромата и формата си! Забързали се дните, затъркаляли се презглава между конкурси, фото сесии и изискани празненства. Мис мокра фланелка, мис суха фланелка, мис монокини, мис без бикини. Барове, кръчми, Планета, Комета, красиви мъже с красиви шкембета и бременни портмонета. Зловонието на карантията бързо било забравено и Сийка засияла от щастие и прескъп брокат. Но нали много розово не е на розово, та една утрин, след бурна, луда нощ, Сия вдигнала натежалите си от златист брокат клепачи и внезапно осъзнала, че изпитва остра необходимост от мъж. Ама не от мъж, дето само да й зяпа в портфейла и да й лиже стъпалата, а мъж стабилен, силен и могъщ, дето знае къде да те шляпне, та да не остави следи. С пробуждането на слънцето и деня, в мислите на Сия се пробудил и засиял споменът за Ванко и оная тяхна недовършена любов. Мъчила се Сия да укроти обзелата я страст, но колкото повече се мъчила, толкова по-отчаяно желаела да се отдаде на мощната Ванкова прегръдка, да впие той мокри уста в нейните бухнали устни, да плъзне яката си лапа по нежния й гръб и да я сграбчи жадно за сочния, плътен задник. На това си желание Сия просто нямала сила да устои. А голямата страст възбужда мозъка и го кара да работи по-усилено и ефективно, та Сия набързо отменила три конкурса и шест партита, звъннала тук-там и  уредила грандиозен спектакъл в родния си град, в града на Ванко. Метнала се на колата с момичетата и хукнали да съживят любовта. Щом Ванко разбрал за предстоящата фиеста и чие дело е тя, мускулът му изтръпнал и се втвърдил като камък. Страстта нахлула в кръвта  и в зениците му лумнали дяволити пламъци. Викнал Ванко големия си син. Ячко момче и хубавец, любимецът на всяка женска аудитория в града. Решил се Марко да участва в конкурса за "Мистър мускул", кулминационната част от програмата на Сийкината фиеста. В конкурса се записал и Цеко, който по нито един мускул не отстъпвал на Марко, само дето в джоба му имало най-много 5-6 смачкани лева, а в тоя на Марко, парите били навити на дебело руло и вързани с ластик, така че образували забележителна подутина в джоба му, която наред с другите негови съвършенства му давала достойна преднина пред синеокия Цеко. Както се и очаквало, при срещата на Ванко и Сийка, при този грандиозен сблъсък на заредените им с кипнала страст молекули, настъпил  гигантски емоционален взрив, ударната вълна от който помела де що имало жив човек наблизо. Като се разцелували всички, като се запрегръщали, та за малко да пропадне и конкурсът. Пляснал Пачата Сийка по задника и доволно опипал чатала си. Сойка и Бойка трепкали с осемсантиметрови мигли около Марко, та да не му е много жега на момчето и да не се много поти. Ама и потен леко така, даже по-впечатляващ им се струвал той. А пък и като се изправил на прясно скования подиум, като изпъчил гърди и надул мускули, време било да се вика линейка за тия момичета. След Марко, ред дошъл на наш Цеко. Неспокоен бил той, за пръв път му идвало сега на сцена да се показва, а пък и така по долни гащи само. Ама хубави били гащите на  Цеко. Миро Лудия му ги бе дал, за отплата, че Цеко му оправил сифона на мивката. Биваше го Цеко в тия работи и лесно не се отказваше. Баща му болен, майка му си заминала, а брат му още фърфалак. Та де що възможност за работа имаше, Цеко бързаше да я свърши, та да скалъпят и тоя месец. Затова и се захвана с конкурса, въпреки че по природа скромно и притеснително момче беше. Горещо е под прожекторите и Цеко се поти, краката му треперят, по пръстите на ръцете му боцкат игли от напрежение. Бойка и Сойка са на сцената, в светлината на калпавите прожектори. Кълчат заоблени кълки и хвърлят пакостливи погледи към тържествуващия в публиката Марко. Музиката гръмва и Цеко ще не ще попива мътните погледи на елитната аудитория. Затваря очи и си представя, че още е дете и тича бос по поляната. Майка му полива градината, баща му в другия край на двора цепи дърва, надига потно шише бира и подсвирква закачливо на жена си. Тя вдига очи от земята, усмихва му се широко и му се заканва по детски с пръстче. Какви нежни ръце имаше тая жена. Цеко помнеше мекотата и топлината им. Помнеше Цеко и го болеше, ама не плачеше ни пред баща си, ни пред брат си. Плачеше в съня си и сълзите безпощадно пареха лицето му.
Горещ смях се разля сред възбудената публика. Овации, дюдюкане и кикот. Цеко отворя очи. За миг двете палави моделки са дръпнали и свалили гащите му, до сами земята. Стои Цеко и не помръдва. Прожекторите още по-силно светват и светлината им дращи по мократа му кожа. Овациите не стихват и ето, че Цеко започва да се олюлява. Една тъмнокоса келнерка дръпва покривка от близката маса, разхвърчават се чаши, кюфтета, домати. Стъклата се пръсват по пода, звънят, дрънчат вилици и ножове. Тя скача на сцената и увива покривката около кръста на Цеко. С една ръка я придържа да не падне, с другата го хваща за мократа студена длан и го дръпва назад. Извън светлините на алчните прожектори и хищните погледи на публиката. Набутва пребледнелия Цеко в тоалетната за персонала и тиква в ръката му гащите, които предвидливо бе успяла да грабне от сцената. Излиза. След малко се връща. Цеко е вече по гащи, лицето му що-годе е възвърнало цвета си. Той се обръща към момичето и с потрепващ глас благодари. Тя  се усмихва леко. Очите й са големи и тъмни, приличат на лъскави черни копчета. Турмалин. За сърцето на Цеко. Така станало, че голямата любов взела, че дошла точно в този неприятен момент. Ама нали така е в живота-малко лошо- малко хубаво, малко сол- малко мед, малко дъжд- после слънце. За разкош. Разкошна била и Цековата Цека. С очи като копчета, крака на богиня и сърце на кошута. Такава я виждаше Цеко и тогава и сега, докато я чакаше да се върне от банята и да му донесе гащите. Без гащи Цеко никога не ставаше от леглото. И колкото и да й се искаше на Марчето от кебапчийницата, за Цеко, неговата Цека беше единствената жена, която можеше да сваля гащите му, когато си поиска. А тя искаше често. Той също.

Извън мрежата

От три дни съм без телефон, а два от тях и без компютър, таблет или каквото и да е там мрежово устройство. Замених ги за една зелена поляна, една пропукала се по шевовете селска къща, юлски маргарити, кукуригащи в пет сутринта петли и леко килнато на една страна огнище. Получих ударна доза кислород в кръвта, приличен виладжийски загар по бузките и раменцата и тишина, която никога не ми идва в повече! Тъй де, телефонът на детето (голямото) сдаде багажа, та му дадох своя, който все още крета, а ние с по-малкото дете и с вече не толкова малкото куче и един мъж на средна възраст, прилично скандализирайки се, отпрашихме към вилата. Събота следобед. Безоблачно и притихнало. Слънце и зелено в излишък. Ток няма. Ама има мъж с дълга отвертка, Та, ща не ща ще се коси и тоя път. Пропускам тая част и частта с почистването на къщата, както и оная с патетичната ми борба с една многомилионна мравешка армия, решена на всяка цена да окупира хубавото ми холче и да отмъкне с древноегипетски приьоми трупа на един черен бръмбар. По време на тая епична битка, аз умирам от ужас и гласът ми отива 3 октави отгоре. Кучето съм вързала на едно дърво, за да не му изскоси мъжът лапите. След прахосмукачката, косачката е другият му враг. Хвърля се толкова изневиделица и с такава неудържима страст, че направо си е страшно. Както все по-често ме определят тия готованковци вкъщи, аз съм тотална филмарка. Това иде да рече, че зад най обикновената сцена, аз предвиждам глобален апокалипсис. Та, това обяснява защо съм вързала кучето, което действие иначе аз никога не практикувам. Аз пищя, кучето скимти и опъва проклетата каишка в опит да се отскубне и да ми спаси живота. Мъжът си коси и не чува грам. Той така или иначе все не чува, но си е измислил твърде хитро и правдоподобно извинение, че страда от някакво професионално барабанистическо оглушаване, заглушаване или нещо от тоя род. Детето си лежи горе в стаята и хич не обръща внимание на отчаяните ми викове и сърцераздирателното скимтене на кучето. Битката приключва с временна победа за мен, та отивам да си отвържа кучето и да се разходим до чешмата да налеем вода. Тук няма водопровод, само един кладенец, ама него не го ползваме откакто се родиха децата. Баща ми изпитваше ужас при мисълта, че някое дете може да падне вътре и затова го затвори. Така си седи и до днес. Децата пораснаха, но татко вече го няма да вдигне дървения капак, да ми зачегърта оная ми ти ръждясала верига и да зазвъни водата в металната кофа..Капакът остава затворен. Отиваме на чешмата. Мокрим се. Слънцето се чуди в коя светла капка по-напред да се огледа, накрая се предава и разлива щедро светлото си и по сухо и по мокро. От лапите на Джар остават следи. Откопчавам повода му и той хуква презглава към къщата. Над пътя се вдига червена прашна ивица и някак неусетно се слива с жълтото, зеленото и бялото на маргаритите. Тревата отзад е твърде висока за косачка. Трябва си онова древно, ама крайно потребно оружие на труда, наречено КОСА. И тук ползваме "помощ от приятел". Приятелят е осемдесетгодишният дядо Стоимен, дето е кожа и кости, има един пуловер и за лете, и за зиме с толкова много дупки по него, колкото даже и на палтото на Серафим не е имало. Вика ми да ме научи да размахвам и аз косата, ама мъжът ми не е съгласен. Знае лошия ми нрав.Отървавам се от едни банкноти, които си намерих на улицата сутринта и дядо Стоимен си тръгва нахилен, с кончето и каручка трева. Аз съм щастлива, кучето също. Аз правя салата и вадя ракия-лед от камерата на хладилник "Мраз" от 1972г. Кучето се търкаля по тревата и проверява за наличие на кърлежи и ефективността на мазилото срещу тях. Време е. Става синкаво. Това е миг в който, всичко губи конкретни очертания, миг на преливане, на сливане. Надсветовно. И всичко става само за няколко мига, в които болезнено усещаш "стенанието на тишината"..Лумва пламък, пукат ония ми ти стари пръчки, като в приказка, дето я знаеш, ама края й не можеш да си спомниш. Кучето иска наденичка, аз също, детето и то. Вкусно е, по-вкусно от в София. Скоро ще засвирят и ония лентяи- щурците и с музиката им по миглите ще се посипе дъхът на съня. А аз толкова не искам да заспивам, искам да чуя песента им докрай, за да си отиде тъжното от очите ми.

Мече с елече

Имало едно мече, то си имало елече. На елечето имало джобче, в джобчето имало писъмце. На писъмцето пишело. Аз съм мече, имам елече, на елечето имам джобче, в джобчето имам писъмце. До теб. В писъмцето пише.
Здравей, мило дете! Пише ти твоето мече. Да, точно онова, светлокафявото, с меките лапки и голямото тумбаче. Помня деня, в който дойдох при теб. Ти спеше и вероятно сънуваше пеещи топки, балони с бонбони и говорещи зайчета. Щом се мушнах до теб под одеялото, веднага усетих топлината на малките ти ръце. Ти ме прегърна в съня си. Това бе първата прегръдка в моя живот. Тогава разбрах, че ние с теб ще се обичаме и ще играем много и ще останем заедно завинаги. Помня първата ти усмивка, първите ти стъпки, първите паднали зъбчета. Помня, когато нощем се будеше и уплашен от бурята навън ме притискаше до сърцето си. Помня, когато ме водеше с теб в парка и при доктора. Помня, когато една снежна сутрин трябваше да отидем в училището за малки деца, но ти ме забрави на леглото. Усетих, че ставам тъжен. Но таткото си върна, грабна ме и ме доведе при теб. С теб закусвах сутрин на малката масичка, с теб се учих да познавам буквите и цифричките. Обичах да ми пееш и да танцуваме заедно. Ти никога не ми дърпаше лапите и не ме натискаше по тумбачето. Помня, когато се намокрихме в дъжда и ти ме зави с топла кърпа, за да не настина. Краката ти бяха боси и още толкова малки. Помня когато ти кашляше и кихаше, но слагаше ръчичка пред устата си, за да не стигнат микробите до мен. Помня, когато искаше да зашиеш скъсаното ми уше и си убоде пръстчето с иглата. Помня, че не се разплака, а само помоли майка ти за лепенка. Тя заши ухото ми и целуна пръстчето ти. И двамата оздравяхме. Помня, когато ти плачеше насън, помня и когато се смееше. Помня как гледахме вечер звездичките, които светеха на тавана и заспивахме усмихнати. Мило, мое дете, зная, че това писмо ще те натъжи, защото аз се изгубих. Да, зная, че помниш онзи трамвай. Зная, че много си ме търсил, зная и колко много си плакал за мен. Зная, че си заспивал трудно и в леглото ти е било по-студено без моя тумбак. Зная, че си бил самотен и често си мислил за мен. Зная, че не си пожелал другото мече в магазина, което майка ти е искала да ти вземе. Зная, но знай и ти това. Не тъжи за мен. Аз не съм бездомен, самотен и тъжен, защото живях и още живея на най-хубавото място. В твоето сърце. Усмихни се и погледни над теб звездичките. Виждаш ли ги как трепкат гальовно? Светлинката им нежно полепва по клепките ти и по моите топли лапи. Лека нощ, мило дете!

Твой Мечо

Гащи

Има точно трима души на тоя свят, които щом видят тази снимка, веднага ще се сетят и за историята. Единият не съм го виждала от студентските ми години, вторият ми се пада кума, а третият живее у нас, плаща тока, дава джобни и не извежда кучето, демек, тоя, третият е Мони. А този Мони е неверник. Не вярва в моята безобразно правдива теория, която дори и в сбит вариант доказва грандиозното значение на ГАЩИТЕ. Наличието или пък липсата на такива, материята, формата и цветът им , определено показват каква е формантната структура на даден индивид. Демек, що за стока е тоя, дето му гледате гащите. Ето, примерно, какво ще кажете за жена на 36 г. с цикламени прашки от евтина дантела или пък за тази на 25, с червени прашки, отворени отдолу? Тия, последните, докато разбера каква им е идеята, бая време опатках. (тук изказът ми попадна на точното сказуемо :) ). Убедена съм, че ако анализирам прането, разбирай ГАЩИТЕ, на произволно избран простор, едва ли ще сбъркам с преценката за собственика им. Сега не си мислете, че нещо се надувам. Зад тази моя теория стоят години умствен труд, наблюдение и анализ, но както всяко гениално откритие и тя е родена от случайността. А случайността се случи преди едни двайсет години, в едно вледенено българско възрожденско градче. Благодарение на сибирския студ в оная ноемврийска нощ, група студенти са се натикали в една стая, пият вино, а единственият нестудент свири на китара. Това е моята стая. В цялата къща има само една електрическа печка, ама тя не е в тая стая. По някое време компанията се разтуря. Остават само главните действащи лица, четири на брой. Момиче-момче-момиче-момче (нестудент). Две легла. Не, не последва каквото си мислите. Поне не и тази вечер. :) Дрънкахме си, базикахме се и допивахме каквото беше останало от виното. Аз, със силни наченки на влюбване в нестудента, си мигам кротко до него, а ония двамата ми се кискат насреща. От немай къде онази мойта другарка се изцепва, че видиш ли аз съм била имала някакви необикновени способности и де щото имало за отгатване съм му виждала сметката. Аз й викам,че е тралала, ама онези двамата настояват да ме тестват за тия ми способности. Чудиха се, чудиха се та накрая трябваше да позная ГАЩИТЕ на момчето на моята дружка. Попогледнах го аз, така по-настоятелно, попремигнах седем-осем пъти и дадох своето предположение. Погледите се отместиха към момчето. А тоя, горкият, побелял, пребелял, седи в средата на стаята , досущ копие на Родоския колос и ни мига, ни шуква. Брей, да не му стана нещо зле на това момче от виното. Той обаче се окопитва и иска пак да му повторя предположението си за вида, цвета и щампата на ГАЩИТЕ му. Не се замислям, повтарям му, може да не ме е разбрало момчето. После той разкопчава ципа на дънките си. Тук естествено ние двете повдигаме очаквателно вежди, щото де да го знам тоя сега какво ще ми покаже. Ама той показа само ГАЩИТЕ си и да, те бяха точно такива, каквито им казах,че са. От всички, най-удивена в този момент, май бях аз. После ме тормозиха до сутринта да им познавам разни неща, ама дали познах нещо друго, освен ГАЩИТЕ, не помня. Сега понякога познавам резултатите от мачовете на Световното, но само при условие, че не играят Бразилия. А, на един мач познах даже в коя минута и кой ще вкара гол. Детето, едното, много ми се зарадва. На другото пък познах оценката от изпита по рисуване с точност до втория знак след десетичната запетая. Ама това е малко плашещо понякога, затова и го правя рядко. Та, относно темата и моята теория, предвид вида на въпросните гащи на момчето, то заслужено получи прякора "Добрият човек". След време обаче спряхме да го наричаме така, вероятно защото е сменил и ГАЩИТЕ си с онези по-така впитичките. Що се касае до мен, аз все с един тип гащи си ходя. Пробвала съм и с други, ама никак не се разбрахме и те си се въргалят изоставени в чекмеджето от години. Заради въпросния нестудент си ги бях купила или пък той ми ги беше купил..не знам. Та, това е. С Мони ни събра зимата, студът, виното, музиката и едни шарени ГАЩИ. Смешна история, ама си е нашата история.

Без етикети

Преди 168 години на тази дата се е родил Иван Вазов или както в училище ни караха да го наричаме "патриархът на българската литература". Откровено казано, това определение винаги ми е било крайно неприятно и дразнещо по съдържание. За съжаление, виждам, че се използва и до днес. Помпозно и обемащо, с претенция за придаване на уникална единичност. Кому е нужно това? На Вазов? На нас? Нещо много изкривено има в българското мислене за националната литература. Тия етикетчета, дето се лепят към имената на творците, не само са безсмислени, а и ми се струва, немалко вредни, Те създават грешна предварителна нагласа у младия читател. Недокоснал се още до същността на творчеството на даден автор, без дори да осъзнава дори, той вече е хванат в примката на едно определение, което макар и недотам мощно, отнема от очарованието на непредубеденото четене и леко спъва диалога между творбата и читателя. После творбата почва да се напъва нечовешки в опит да преодолее дистанцията, което етикетът е създал. Естествено, тия етикетчета по никакъв начин не могат да спънат диалога на творбата с опитния читател. Не всички обаче са добри и опитни читатели, особено ако се сетим за тинейджърите, за които осъществяването на диалог с произведения от епохата на Вазов, Ботев, Йовков, дори Дебелянов, Далчев или Лилиев е сериозно изпитание. А етикетчетата са уловка, за която децата се хващат твърде лесно. И оттам всичко отива горе-долу по дяволите. Почва се едно повтаряне на предъвкани фрази, прежълтели определения и тотално безумни в смислово отношение клишета. И така, лека-полека, художественото произведение в представите на нашия тинейджър, заприличва на лошо скроен статус в социалната мрежа. Когато се говори за Вазов като за "патриарх" на литературата ни, не знам точно защо, но винаги си го представям като овчар. С ямурлука и гегата в ръка. Изпъчил се е и подвиква на овцете. Гледа да ги държи заедно, че те нали са малко тъпи животни, та не се знае какво може да им щукне в главите и да хукнат да се разбягат по чукарите. После ходи ги гони. Така го виждах Вазов и хем ми ставаше смешно, хем шапка му свалях, щото то да се оправяш с тъпи овце не е лека работа. Трябва ти умение, дързост и търпение като на вол. Та, дядо Вазов успешно обединява българското стадо, а то в своята безумна овча тъпота и болно желание за раздаване на медали, му пробутва едно звание, дето ми се струва, че дори и самият той не би одобрил. Ама не е важно това. Повече ме изнервя фактът, че ние все искаме класации да правим и да раздаваме титли. Вазов-патриархът слагаме на шампионското място, малко по в ниското окичваме медал на Ботев като поетът-революционер, дето така трогателно се сбогува с майка си, че всички седмокласници ревват единодушно в миг. Още по-на нисичко, едно стъпалце си делят Йовков и Елин Пелин, единият "певец на българската душа", другият на българското село. Сбутваме ги на стъпалото и им лепваме отличителните знаци. Отдолу са се наредили върволица- кой с титла "най-нежен лирик", кой пък "поет на пролетариата" или пък един, дето е "най-трагичният поет". Кошмарна навалица от титли, етикети и медали. В тоя панаир, как да не му дожалее на човек за тия клети клетници! В средното училище обаче това титулуване все още е на мода, нищо че носи белезите на тотален "евъргрийн". Съвсем сериозно мисля, че е крайно време литературното обучение да се освободи от всички тия "пранги", в които върволица тесногръди писарушковци са го оковали. Изкуството по природа е жилаво, живо, беснеещо, тичащо, пеещо, подскачащо, крещящо, спорещо, непримиримо. То е формата, в която вирее най-добре човешкия дух, формата, която той ползва, моделира, в стремежа си към съвършенство. Точно и поради тая причина е твърде комичен фактът, че в опитите си непременно да класифицираме и класираме изкуството, самите ние ковем тия негови "пранги". После се чудим как да ги счупим или пък да му изковем нови, по-модерни. Така или иначе, в противоречията се крие смисълът на съществуването. И ако Вазов днес беше жив, вероятно щеше да покани Ботев на изискано "парти" в дома си, нищо че е наясно, че тия вечеринки хич не са по вкуса на поета-революционер. Поетът-революционер няма да откаже, ще навлече някой не толкова протрит костюм и ще иде да уважи патриарха. Брадатият Христо ще седне до лачения господин и двамата ще вдигнат наздравица за България, за поетите и за жените й. На другата седмица дядо Вазов пък ще се замъкне в някоя съмнителна, опушена кръчма по покана на брадатия поет-революционер. И там те пак ще вдигнат наздравица, макар и с евтино, кисело вино. И наздравицата пак ще е за България, за поетите й и за жените й. За изкуството. Без етикети.

Къщата

Има една къща, голяма къща в сърцето на тоя мой град. Стара е тая къща и хубава. Вътре мирише на старо дърво, хартия, цигари и кафе. В тази къща живеят много хора, млади хора. В тая къща, по тесните й коридорчета е пламнала не една любовна история,и не едно приятелство се е родило. И аз съм живяла в тая къща. Едни невероятни пет години с едни също толкова невероятни приятели. Оттогава е изминало страшно много време, но всеки път щом отивайки нанякъде се озова пред стълбите на входа на тая къща, много трудно удържам желанието си да пристъпя отново през нейния праг. Отново да ми замирише на онова старо дърво, на онази пожълтяла хартия и ония евтини цигари, дето ги пафкахме по коридорите. Когато на 19 отидох да поживея в тая къща, много хора ми се чудиха на решението и го смятаха за "неперспективно", защото с "тая работа, пари после няма да изкараш". Така ми казваше даже и майка ми. Тя искаше да отида в една друга къща. Ама тази, другата къща на мен не ми харесваше, защото в нея миришеше само на препарат за почистване на плочки. Баща ми ме потупа по рамото, усмихна ми се и ми даде 5 лева, за да си хвана такси до моята къща и да ми останат и за две кафета и пакет цигари. Така започна моето пътешествие в къщата, в езика и литературата. За много свои решения съм съжалявала през годините, но за това никога. То ми даде много и нищо не ми взе. Станах това, което трябваше да стана. Съхраних в себе си това, което трябваше да съхраня. Нищо, че след като си тръгнах от къщата се озовах в сграда от бетон, метал и стъкло, в сграда без цигарен дим и с бяла хартия за принтер, кафе на капсули и столове от Икеа. Вероятно, докато дишам няма да спра да чувствам онзи завладяващ аромат от къщата. Надявам се някой ден отново да изкача стъпалата и да се мушна през прага й, дори и само за да подам документите на децата за прием. Sofia University е и ще си остане къща, защото е дом, дом на мисълта, на словото, дом, който те приютява и съхранява в теб точно онова, което е наложително да бъде съхранено. На приемния ми изпит преди едни двадесет години се падна темата "Домът и пътят в българската литература". Е, и ние после открихме и дома и пътя си. Вървим и се завръщаме към онова, което обичаме. Така беше и ще продължи да бъде.