понеделник, 9 юли 2018 г.

Без етикети

Преди 168 години на тази дата се е родил Иван Вазов или както в училище ни караха да го наричаме "патриархът на българската литература". Откровено казано, това определение винаги ми е било крайно неприятно и дразнещо по съдържание. За съжаление, виждам, че се използва и до днес. Помпозно и обемащо, с претенция за придаване на уникална единичност. Кому е нужно това? На Вазов? На нас? Нещо много изкривено има в българското мислене за националната литература. Тия етикетчета, дето се лепят към имената на творците, не само са безсмислени, а и ми се струва, немалко вредни, Те създават грешна предварителна нагласа у младия читател. Недокоснал се още до същността на творчеството на даден автор, без дори да осъзнава дори, той вече е хванат в примката на едно определение, което макар и недотам мощно, отнема от очарованието на непредубеденото четене и леко спъва диалога между творбата и читателя. После творбата почва да се напъва нечовешки в опит да преодолее дистанцията, което етикетът е създал. Естествено, тия етикетчета по никакъв начин не могат да спънат диалога на творбата с опитния читател. Не всички обаче са добри и опитни читатели, особено ако се сетим за тинейджърите, за които осъществяването на диалог с произведения от епохата на Вазов, Ботев, Йовков, дори Дебелянов, Далчев или Лилиев е сериозно изпитание. А етикетчетата са уловка, за която децата се хващат твърде лесно. И оттам всичко отива горе-долу по дяволите. Почва се едно повтаряне на предъвкани фрази, прежълтели определения и тотално безумни в смислово отношение клишета. И така, лека-полека, художественото произведение в представите на нашия тинейджър, заприличва на лошо скроен статус в социалната мрежа. Когато се говори за Вазов като за "патриарх" на литературата ни, не знам точно защо, но винаги си го представям като овчар. С ямурлука и гегата в ръка. Изпъчил се е и подвиква на овцете. Гледа да ги държи заедно, че те нали са малко тъпи животни, та не се знае какво може да им щукне в главите и да хукнат да се разбягат по чукарите. После ходи ги гони. Така го виждах Вазов и хем ми ставаше смешно, хем шапка му свалях, щото то да се оправяш с тъпи овце не е лека работа. Трябва ти умение, дързост и търпение като на вол. Та, дядо Вазов успешно обединява българското стадо, а то в своята безумна овча тъпота и болно желание за раздаване на медали, му пробутва едно звание, дето ми се струва, че дори и самият той не би одобрил. Ама не е важно това. Повече ме изнервя фактът, че ние все искаме класации да правим и да раздаваме титли. Вазов-патриархът слагаме на шампионското място, малко по в ниското окичваме медал на Ботев като поетът-революционер, дето така трогателно се сбогува с майка си, че всички седмокласници ревват единодушно в миг. Още по-на нисичко, едно стъпалце си делят Йовков и Елин Пелин, единият "певец на българската душа", другият на българското село. Сбутваме ги на стъпалото и им лепваме отличителните знаци. Отдолу са се наредили върволица- кой с титла "най-нежен лирик", кой пък "поет на пролетариата" или пък един, дето е "най-трагичният поет". Кошмарна навалица от титли, етикети и медали. В тоя панаир, как да не му дожалее на човек за тия клети клетници! В средното училище обаче това титулуване все още е на мода, нищо че носи белезите на тотален "евъргрийн". Съвсем сериозно мисля, че е крайно време литературното обучение да се освободи от всички тия "пранги", в които върволица тесногръди писарушковци са го оковали. Изкуството по природа е жилаво, живо, беснеещо, тичащо, пеещо, подскачащо, крещящо, спорещо, непримиримо. То е формата, в която вирее най-добре човешкия дух, формата, която той ползва, моделира, в стремежа си към съвършенство. Точно и поради тая причина е твърде комичен фактът, че в опитите си непременно да класифицираме и класираме изкуството, самите ние ковем тия негови "пранги". После се чудим как да ги счупим или пък да му изковем нови, по-модерни. Така или иначе, в противоречията се крие смисълът на съществуването. И ако Вазов днес беше жив, вероятно щеше да покани Ботев на изискано "парти" в дома си, нищо че е наясно, че тия вечеринки хич не са по вкуса на поета-революционер. Поетът-революционер няма да откаже, ще навлече някой не толкова протрит костюм и ще иде да уважи патриарха. Брадатият Христо ще седне до лачения господин и двамата ще вдигнат наздравица за България, за поетите и за жените й. На другата седмица дядо Вазов пък ще се замъкне в някоя съмнителна, опушена кръчма по покана на брадатия поет-революционер. И там те пак ще вдигнат наздравица, макар и с евтино, кисело вино. И наздравицата пак ще е за България, за поетите й и за жените й. За изкуството. Без етикети.