Воденицата

Юли. Горещо е и на сянка. Пътуваме към вилата ни извън града. Климатикът се развали и в колата е пещ, въпреки четирите отворени прозореца. Горещият вятър роши косите ми и бучи с все сила в ушите ми. Вилата ни вече е наблизо и си отдъхвам при мисълта за свежия въздух там и дебелата сянка под голямата череша на дядо. Пътят криволичи пред нас като ужасно дълга змия, излязла на припек да сгрее люспестото си студено тяло под жарките слънчеви лъчи. След няколко километра влизаме в последното село преди нашето. Повечето къщи са изоставени и полуразрушени от времето, вятъра и дъжда. Други все още се крепят на старите си греди като старци с дървени бастуни. Малките улички са празни и тихи. Тати решава да спрем за малко, че колата почнала да прегрява. Отбиваме и спираме в една уличка с много дървета от двете страни. Две възрастни жени стоят пред входната врата на малка къща и разговарят. Ние поздравяваме, както е обичаят. Мама се сеща, че сме забравили да купим хляб от София, а в селцето, където е нашата вила няма магазин. Решаваме да попитаме жените дали в селото можем да намерим хляб. Двете баби са много любезни, но за съжаление и в тяхното село няма магазин, от който да купим хляб. Едната жена е по-приказлива и ме вика по-близо до нея. Разказва ни, че преди много години, когато била съвсем малко момиче, в края на селото, до реката, имало стара воденица. Хората от селото мелели на нея зърно за брашно и после печали хляб с хрупкава коричка. Из цялото село се носело ухание на вкусен топъл хляб. Деца тичали навред по малките улички и зиме, и лете. Имало живот. А сега... Бабата тъжно навежда глава и ме погалва по косата.
- Сега, пиленце- продължава тя- Такъв стана светът, че не само воденицата замря и запустя, а и децата си тръгнаха. Веселата глъчка я няма. Животът сякаш си отиде от селото. Виж ни нас! Стари, стари, престарели. Едвам кретаме, подпрени на бастуните. Чакаме само лятото, да дойдат внуците, та малко радост да усетим. Ама и те пораснаха и кой отиде в чужбина, кой работи в големия град. Семейства имат. Не им е до старите баби. Трудно и тежко ни е чедо така сами в тоя пущинак. Да вземе да дойде време по-добро. Да се върнат децата ни, да се върне и животът тук. Кой знае, па може и воденицата да пропее някой ден!
Бабата замълча, а виждам как и мама се понатъжи от думите и. Другата жена махна с ръка и рече:
- Ох, Марийо, Марийо, остави ти тез приказки. Каквото било-било, нищо няма да се върне. А воденицата ще остане само мил спомен за нас, додето сме живи. Я по-добре, донеси от хляба, дето пече сутринта, та да услужиш на момичето!
Леля Мария, както после я наричаше мама, се плесна по-челото и се засмя.
- Ама и аз, чедо, стара баба съм, чедо, залисах се в мечти. Знаеш, на човека душицата не старее и от мечти се храни! Чакай, ела с мене. Топъл хляб ще ти дам за децата да имаш!
Влизаме в малка, чиста къщичка. Мама не спира да благодари на баба Мария за услугата и се опитва да и даде пари. Ама тя маха с ръка и се сърди. За хляба на децата, как пари ще взима! Мама я целува по бузата и се просълзява.
- Хайде, чедо, вървете, че виж как слънцето пече, да не слънчасат децата! Живи да сте и добре да си прекарате неделята!
Взимаме си довиждане и потегляме към вилата. Мама разказва на тати за случилото се и си личи, че е много щастлива. А в колата ухае на пресен хляб. С брат ми се нахвърляме да го изядем , но мама ни дава само по малко да си отчупим, че да ни остане за вечерта. Друг такъв хляб няма да намерим. Права е. Винаги е права.
Вечер е. Прохладна и звездна. Толкова много звезди са ни зяпнали от небето. Вечеряме навън, под дядовото любимо дърво. В огнището пукат съчки за жарава, ще правим любимата ни скара. Хлябът още ухае прекрасно. Мама казва, че това е така, защото е омесен от добри ръце и с добро сърце. Нощта настъпва бавно, а листата на черешата нашепват приказки за лека нощ.

Води

Водата е символ на живот.В началото е покривала цялата Земя,а после е отстъпила малко място и светът станал три четвърти вода и една четвърт Земя.Вярва се,че тя притежава магическата сила да прогонва всякакво зло и цери най-тежки болести,гадае и предсказва.Силата на водата е толкова голяма,че хората някога вярвали в съществуването на жива вода.Тя можела да съживи човека,да лекува рани, да направи чудото,което дори съвременната медицина не може да стори.

Уморена съм, мамо.-
Моля, налей ми вода.
Знам, че късничко стана,
но ти си ми, мамо добра.

Слушай, пролетта ли почука
с дъжда по прозореца син?
Весела песничка пее капчука-
под носа на угаснал комин.

И реката забърза се някак
забърбори на странен език,
Препускат водите и бистрите,
не спират дори и за миг.

Морето усмихва се даже,
при мисълта си за летните дни,
побърза на мен да разкаже,
че един по един ги брои.

Всички води са събудени,
за да дарят пак живот на земята.
Кокичета гледат учудени
как вече се връщат ятата.

Петминутка

Пушим по цигара с колежките на задния вход на офиса. Пием блудкаво кафе и подхващаме темата за богатата българска душа. Всеки има какво да разкаже, това му е хубавото на следобедното кафе. Почнахме с озонатор за въздуха вкъщи и безобразно неприличната му цена от близо 1000 лева. Е, няма да го бъде, ще си дишаме токсичния софийски въздух. Пък някой си бил купил такъв и бил истински щастлив от придобивката. Мария разказва за някакви нейни приятели,. Мъжът спрял да хърка, детето и то. А, не, то спряло да се буди нощем. Хубава работа, ама не ми е хич по джоба, мамка му. У нас нощем прониква миризма на пържена риба и праз. Уникално. Сутрин е още по-добре. Имам чувството, че съседката пуши вкъщи и в кухнята се пържат кюфтета за целия блок. С много лук. Седем сутринта. Опитвам да оправя нещата със зверско течение и двойна доза кафе. Дори и френския парфюм се предава обаче пред уникалната комбинация от пръжки с лук и цигари "Средец". В асансьора положението е подобно, с разликата, че явно някой е бил доста на зор и се е изпуснал точно пред вратата на партера. Добро утро, скъпи съседи! Добро утро, България!
Към компанията ни се присъединява и Ивчето. Тя не пуши, но обича да контактува с пушачите. Затова е наш човек. Мария вади нова история. В съседния на нейния блок домоуправителят трябвало да се справи с някаква комисия, дошла по сигнал на живущи, че  от балконите масово се изхвърля боклук. Развеждал човекът комисията, с идеята да пропусне солената глоба от 2-3 хилядарки. Обиколили задблоковото пространство и тамън да си тръгнат и бам - пред домоуправителя каца найлонова торбичка на "Фантастико" с обелки от диня и разни други украси. Хилим се. Тоя човек е бил голям карък. Ивето се включва. Тя живее с баща си в Младост 3 или 4, не помня. Както и да е. Вървели си двамцата преди време и баща и почнал да я тика да върви по-бързичко напред и да не гледа встрани. Ама пусто женско любопитство, трае ли?! Сред игликите, дето някоя бабичка си гледа  2-3 изящно разстлани използвани дамски превръзки. Натюрморт. Класически. Нашенски. Тук и на мен ми стана гнусно, дето все пак съм жена. Взехме да анализираме. Значи, тая мацка е излязла от тоалетната с превръзката, отишла е до балкона и без капчица свян я е засилила. И това няколко пъти през деня. Представям си само как се носят по въздуха като изящни пеперуди. На простотията,обаче. Почивката ни е на привършване, но все пак не може да минем без шедьовър. Пак Ивето разказва. Прането изпрано, простряно на балкончето. Таткото доволен, че ще има чисти ризи за работа. Ивето събира прането, за да го изглади. И изненада- кисело, вкиснало зеленце по новите ризи, разпръснато по дрехите на парченца и листенца, с комплиментите на Добрите съседи. Култово изпълнение. Иде ти да ги напсуваш поне до пето коляно. Та така. Разделяме се с момичетата до следващата почивка след няколко часа. Докато изкачвам стълбите си мисля, че да живеем е просто, но не винаги чисто. Случайността да завали боклук и над вас не е за подценяване. Отваряйте чадърите, другарчета!

Мама

Мила майчице, добричка,
Цвете нося ти в ръчичка.
Искам да си жива, здрава,
Господ сили да ти дава.

За твоята усмивка сладка,
стихче пиша на тетрадка.
Пет думички да кажа мога само
Благодаря ти,мила моя мамо!

Сам

Тръгваш си, ще бъда сам,
по-сам от дъжд през януари.
Утеха нямам, сън не знам.
Скръб зениците ми пари.

Нощем ще шептят косите ти
и очите ти до кръв ще ме болят
оглупели ще си тръгват дните ми,
без твоя смях ще се стопят

и изгреви и залези загубени
ще се влачи само споменът нерад..
на любовта в прегръдките погубени
аз няма да открия път назад.

Тръгваш си, ще бъда просто сам.
и сам ще си отиде януари.
за твоята любов аз дъжд не знам,
не ще вали, а само ще ме пари.

Теодор Рафаилов

Просто любов

Разкъсала нощна умора,
с крясък прогледна звезда,
посипа тревите на двора
с тънки лъчи светлина.

Блеснаха тъмните локви

на нощния дъжд замечтан.
Заскимтяха сгушени котки
на стария прашен таван.

Изтръпна наблизо китара
изви се от звуци нощта.
Склонила глава до олтара
в молитви заплака жена.

Закъсняла изгря на пътеката
пълната млечна луна.
Тихо в цветовете на вишните,
промъкна се сянка една.

- Ти ли си идваш по тъмно?
-прошепна глас на жена.
- Търсих те, чаках те, виках те,
 уморих се да бъда сама!

Сънувам ръцете, очите ти,
спомени - цяла река.
Ще се удавя, само да стигна
до тебе, дори през смъртта.

Зашумяха пробудени вишните
и закапаха цвят подир цвят.
по следите на двамата влюбени
оттук, чак до другия свят.

Двама

Само в спомена връща се майко,
твоето скъпо момче.
Очите му сини сънуваш,
но болката няма да спре.

Спомняш си първата среща
и топлите нежни ръце,
устни, които целуват
твоето младо лице.

Виждаш се в роклята бяла,
как го целуваш с очи.
В косите ви бисер трепери
и обич на лунни лъчи.

Задавя те, майко тъгата,
че той си отиде от нас.
Мила майчице свята,
зная, пак плачеш без глас.

За него бе ти любимата,
за нас си единствена, мамо.
Поплачи, поплачи,поплачи си,
до мен и на моето рамо.


















Младо момиче била си
с кадифени и топли очи.
Косите ти нежни и меки
в погледа-дъжд от звезди.