Пролет на улица "Гогол"

Аз съм си градско чедо. Софиянка по произход, но най-вече по душа. Цял живот съм кръстосвала улички, улици и булеварди в тоя град, в "полите на Витоша". Познавам и крайните му квартали, но те откровено са ми неприятни и не ги смятам за част от София. Да ме прощават всички хора, които живеят в Надежда, Обеля и Свобода. Нищо лично. Обичам си "Графа", "Шипка", а "Иван Асен" е улицата на моя живот, с кино "Влайкова", сладкарница "Пчела" и "Дървеното". Обичам парка на "Свободата" и езерото с лилиите, "Маймунарника", чешмите (които отдавна не работят) и райската ябълка, която цъфти в едно толкова много розово. Повечето градинки в София са слушали смеха ми, а често и неудържимия ми рев. Много бира и вино се изконсумираха навремето в "Докторската" до Софийския, ама наистина много! :) София си е моят дом, моето кътче от Вселената. И си го обичам. Нищо, че е мръсна и смрадлива понякога. Ама напролет, на места става зелена и като завали оня следобеден дъжд, почва да мирише на гора. Минете по ул. Гогол в един такъв следобед и ще ми повярвате. Лесно ще я намерите, има я и на картата. Много места обичам в тоя град, но тази малка пряка в близост до "Канала" си ми е на сърце. И как да не е, като тя носи спомена за детството ми. С филиите лютеница и вишнев сироп. Сакрално пространство. Всеки си го има. И то се нарича "Дом". Но домът не е само някаква къща или апартамент на улица Х в някой град или село. Домът е онова спокойно и тихо местенце във всеки от нас. Там може да вали летен дъжд, да грее слънце или да живеят снежни човеци.Или всичко заедно. Що не?! Може да е пролет и лято, есен и зима. Може да е цъфнал люляк или пъстър листопад. Домът е усещане за близост, за утеха и за обич. Може да е селска къща с пробит покрив или двор с килим от разноцветни иглики. Лалета. Калдъръмени улици в Созопол през август. Може да е първата ми любов..или последната. Мама и татко. Баба и дядо. Първият вик на детето или първата му усмивка в 3 сутринта. Океанът и приливът. Или от всичко по малко. Като пъзел с много дребни детайли, който никога не може да объркаш как да подредиш. Защото няма неправилен начин да подредиш любовта. Тя по природа е хаотична, объркана и объркваща, но всяка нейна част си пасва идеално към другите. Като капки вода, като дъжд по листата напролет. Не се реди, нея само я има. Аз живея в София, тя е моят роден град, но не ми е дом, защото моят дом няма стени от тухла и бетон, няма под с паркет и окачени тавани, досадни съседи и скапан водопровод. Моят дом са люляците на Ловеч, гарата в Бургас(странна работа :) и фламенкото във Валенсия. Моят дом е майка,в момента, когато си слага очна линия и татко, който вечно си разливаше бирата по покривката. Моят дом са сините очи на един барабанист и още по-сините очи на сина ни. Моят дом- в усмивката на дъщеря ми, когато с длани притиска бузите ми и ме кара да кажа "поничка".
Пролет е, не бъдете бездомни. Всеки дом почва с някоя улица "Гогол".

Лудото Ленче (история от захар)

Лудото Ленче се качи на покрива и застана до една стара, ръждясала антена.Дъждът, ситен като маргарит, топъл като лястовиче сърце. трепкаше тихо по босите й крака. Тя разпери ръце и полетя над града. Лекият вятър развя косите й и я потопи в светлината на пламналата зора.

"- Мамоооо, Ленчетата не летят! Какви ги приказваш! Сипвай ми вече да ям, че закъснявам за тренировка.."
Аз, въоръжена с дървената лъжица, смело подхождам към тавата с гореща мусака. "А дали лудото Ленче обича тая манджа?"- разсъждавам си наум и явно гледам твърде мъгляво и унесено, та детето идва само да си сипе. Допивам си студеното кафе и кибича на терасата като клюкарка на средна възраст. Долу е Лидъл-а. Разни хора бутат колички, други се опитват да наблъскат торбите си в багажниците на колите. Пазарува се. Сериозно. Събота е. Някакъв дава назад и блъсва с джипа си една миниатюрна бабичка. Пакет захар се изплъзва от ръцете й и се разпилява по асфалта. Оня се подава от прозореца и почва да псува на майка.Явно хич не се и сеща, че нейната отдавна се е разбрала със Свети Петър и е преминала портите Господни. А за мъртвите така не се говори. Детето и то като втора клюкарка, дебне какво се случва. Подава светлата си главица през прозореца. Сеир да гледа. Сгълчавам я яко и тя нацупва уста и се връща в кухнята при чинията с мусака. Бабичката изглежда що-годе наред, поизтупва си вехтото палтенце, сто на сто наследство от родителското тяло, обект на нечистите желания на шофьора. Цялото е в ситни захарни трошици. Оня отпрашва с джипа си и както изглежда продължава да реди цветните си мисли за съвкупление. " Простак! Тоя е страшен простак, мамо!"- възмущава се девойката, преполвила обяда си и борейки се да отчупи коричката на филията. " Дали бабата е жива?". Аз гледам изумено и донякъде тъпо."Нали видя, че нищо й няма, малка клюкарке. Само захарта отиде на кино, заради тоя нещастник. Тинейджърката обаче упорства. "Нищо ли не разбираш, може да е получила вътрешен кръвоизлив и след един час да умре, ей така, докато се прибира към вкъщи." "- Хм, май твърде много филми я оставям да гледа. Ама  явно и аз прекалявам с "От местопрестъплението", щото пак излизам на терасата и почвам да се взирам с лошото си зрение в тълпата долу, търсейки нашата захарна бабичка. Няма я, не я виждам. " Може, лудото Ленче да я е взело!"- съвсем не на шега промърморва Яна и размазва с вилицата останалите в чинията картофчета. Аз вече гледам отчайващо тъпо и безумно. "- Че за какво й е на лудото Ленче да отвлича захарната бабичка?- питам на свой ред аз и си мисля, че в шкафа, съвсем без шанс за реализация, се мъдрят два пакета захар. " - Не я е отвлякла, не говори глупости! Просто я е взела със себе си!" - "Че защо ще я взима? За какво й е притрябвала захарната бабичка"- недоумявам аз."- " За да купят захар, толкова ли е трудно да се сетиш, мамо! Нали познаваш Ленчето, тя върши луди работи!" "- "Но ти каза, че Ленчето не можела да лети," "- И да може и да не може, това сега няма никакво значение. Може и да се е научила, знам ли." "- "Хубаво, ама защо ще купуват захар? Не може ли да вземат нещо за готвене или поне яйца?" "- Може, ама те ще вземат само захар, за да направи бабата курабийки за внучетата си, дето трябва утре да й отидат на гости. Яйца бабата е взела вчера от една съседка, на заем, до пенсия. Тогава ще й върне двата лева. Ама захар нямало от кой да вземе и си дала последните парички в магазина. А оня простак я псуваше и никой нищо не направи, за да й помогне, даже и ние." "-Затова ли е дошло Ленчето?" "- Аха! Започваш да схващаш, най-после! "- Ленчето ги вижда тия работи и се ядосва много. Опитва се да помага. Аз мисля, че тя даже не е луда, ама хората я мразят и така искат да я обидят. Присмиват й се и я подиграват. Не виждат колко е добра. Слепи са, като онзи с джипа.Ама Ленчето може да лети, а те-не. Закъснявам вече, мамо, ще тръгвам, Ти не се натъжавай за бабата. Вероятно вече е взела захарта и се е прибрала, след като е поприказавала с Ленчето за децата, за внуците и малката си пенсийка." Аз съм занемяла и гледам съсредоточено как Яна пъргаво се мушва в спортния си клин, навлича някаква полунамачкана тениска и нахлузва старите си любими  кецове. Целува ме и затръшва вратата след себе си. Изпращам я на терасата и махам за довиждане. Ние така си правим, След малко тя изчезва зад ъгъла, Поглеждам към паркинга долу. Навалицата е понамаляла. Слънцето троши лъчите си в остатъците от неизчистения лед. Една малка женица бодро прескача заледените петна по асфалта. Личи си, че бърза и сякаш има криле на рамената. Познавам това вехто палто. Това е нашата захарна бабичка. Ленчето е кацнала наблизо. Бабата стиска в ръцете си пакет.

Навън притъмня. Има авария и сме без ток. Все още имам батерия на телефона. Набирам лудото Ленче. Звъня. Навън заваля. Ситен сняг, на трохи...от захар.

Жената на музиканта

Тя не може да пее, нито да свири на каквото и да било, тя само живее с музиката. Като ученичка пеела в хора, ама я изгонили бързо. Слушала музика вкъщи, на грамофона, на касетофона, после и на CD. Танцувала. Сама, за да не я вижда никой. Обичала един китарист и обикаляла концертите по читалищата в София, за да го зърне. Да го заговори не се престрашила. А той си хванал русо гадже. Тя пък хванала влака и там любовта я дръпнала за опашката. Разсипала пепелника върху нея и ѝ се усмихнала палаво. В мразовитата зима, любовта намерила за нея и печка, и вино, а тя споделила възглавницата си с нея. Той имал панталон с ръб, а тя лилава шапка. Той целувал очите ѝ, а тя му помагала с мъкненето на чинелите в 5 сутринта, там някъде по заспалите, снежни софийски улици. Там спряло и времето, за да се запази тя в мислите му такава. Премръзнала, снежна и смело нахилена. Едно момиче в снега, в мига преди да тръгнат трамваите и да захапят тишината на зимата с утрешен звън. Момичето на музиканта. С пъстри очи и без грим. С небрежно преметнат шал и без ръкавици. После тя сложила някаква бяла рокля, хванала една китка и картината се променила. Той почнал сам да си носи чинелите и решил да си купи кола. Сам се връщал в 5 сутринта, но снегът вече не помнел следите от стъпките му. Скърцал под гумите и питал за нея. Радиото гърмяло и той не чувал гласа на снега. Тяхната зима се връщала всяка година, ала те вече не помнели къде са им стъпките. Той забравял за нея и свирел за други. Тя заспивала без топлината на дланите му и леглото премръзвало от тъгата в съня ѝ. Сама си наливала вино и пускала печката, но топло не ставало. Вече. Помръкналото утро ги срещало с хладна гримаса и хвърляло пепел по устните. Денят станал ден като всички останали. Нацупен и зъл, връхлитал и грабил една по една всяка стаена снежинка от зимата на спрялото време. Ограбени, те се превърнали в сенки, Скитници с разранени души и парцалени сънища. Хайде, спри се, ти глупаво време! Дай ми в заем само миг от своята вечност! Твърде много люти ми студа.
     Децата са  нарисували сърца по замръзналите стъкла на прозореца, а снегът скърца под стъпките на някакви младежи, които бързат да се скрият от бледото око на мъждукащата улична лампа. Аз не спя. Чакам. Вероятно да си дойдеш. Отнякъде. Пуша цигара, а димът ѝ се стели пред мен толкова бавно и леко, като тънка млечна мъгла. Мъгливи са очите ми. Вали. Познавам този сняг, но не помня откъде. Скърцането и тишината, познавам ги. Ти. Няма те, затова не мога да си спомня. Късно е или е рано. Ръцете ми са премръзнали и бели. Долавям аромат на кафе. Влязъл си толкова тихо, Носиш ми кафе. Горчиво и черно, както го обичам. Ръцете ти са топли, въпреки студа. Не казвай нищо, нека  поседим на терасата и да изпушим по цигара. На тихо, за да си чуем стъпките и снега, който нещо си тананика. Помниш ли или си забравил ти момичето в снега? Побързай! Скоро ще тръгнат трамваите. Пет сутринта е.

365 глътки нелюбов

Наздраве! Тая година съм без шампанско. Не ми се пие, а сълзите ги свърших. Пих цели 365 дни  и то не какво да е, а отлежала нелюбов. Всеки ден по глътка. Премерено и точно. Като панацея с обратен ефект. Оставих си един ден и тайно се надявах той да е различен, ама нъцки. Седя си сама и с ужасно главоболие. Облякла съм си едно вехто пуловерче с отвратителен цвят и едни скъсани дънки, дето ми висят отвсякъде. Така се чувствам идеално смачкана. Няма да се гримирам, няма и да се среша дори. Напук на цялата година ще си седя чорлава, гладна и в лошо настроение. В Пловдив свирят Обратен Ефект, евала на Марчето и Мичето и на Моля Ви, мадам, тоже! Аз пък го играя "Отчаяни съпруги" и даже ми е кеф. Тая година така ми нагарча, сякаш съм сдъвкала таблетка аналгин. Искам да забравя много неща, които се случиха, за да не ми тежат, ама не мога. Изтезавам се до изтощение. Но най-много искам, да си налея едно питие с малко любов в него, за да спре да ми горчи тая 366 дневна анти панацея, с която се натрових през годината. Само това. Малко любов отнякъде да ме зашлеви и да ми върне сърцето на мястото. Пожелавам го и на Вас! 

П.С. Ако мъжът Ви редовно спи, обърнат с гръб към Вас, проблемът може да не е в прическата или в обиколката на бедрата Ви... Може би страда от болки в бъбреците. Не прибързвайте със заключенията и не се хвърляйте директно към шишенцето с нелюбовно съдържание, сипете си питие, запалете цигара и му теглете една...целувчица...за доброто старо време. 

В крайна сметка, както и да го гледаме, преживяхме и тия 366 дни, чакат ни нови...с Нова Надежда! May the force be with us!

Тя е Коледа

Ей го, пак застудя и първият сняг се изсипа над София като из голям брашнен чувал. Дали ме изненада, изненада ме, както обичайно.Още не съм купила дори зимни обувки на децата. Старите са им или умалели, или не са по модата (тяхната, аз отдавна "фешън" не съм). Това най-много ме дразни в зимата, все трябва да купуваш обувки, а все нямаш пари точно тогава. Ама нейсе, пак ще се оправя. Винаги, когато положението ми изглежда отчайващо, на ръба на катастрофата, тогава се случва нещо непредвидено, нещо, което нито съм чакала, нито съм очаквала. На печалба от лотарията, тотото или някоя безумна "игра за милиони" не разчитам, не, просто нещо мъничко идва, което обаче спасява положението и оправя нещата. Ей на това вярвам, на това мое "провидение", което ме измъква от задънената улица. Наближава Коледа, а с наближаването ѝ се засилват паническите ми атаки, породени от неизбежното: "Мамо, искам.." и омразното ми "Еееех, това е твърде скъпо!"До депресивни състояния ме довежда блъсканицата по молове и супермаркети. Някаква страшна лудница настава в града. Всички са се разтичали да пазаруват. Като пощурели зомбита купуват телефони, телевизори, пържоли, луканки, вино, ракия и кисело зеле. Голямото пазаруване. За края на света. Чакам си заплатата и вероятно и аз ще се присъединя към него. Или пък не. Нямам настроение, а и хронично страдам от недостиг на кислород. Искам една Друга Коледа. Онази, дето е с аромат на ябълки, канела и карамфил. Със запалени разноцветни свещи, борови иглички по пода и снежинки по прозорците. Онази Коледа, която е толкова тиха, че трепти само в отблясъците на червеното вино в чашите ни и в искрящите очи на децата. Вкъщи пак ще замирише на гора и пресен хляб. И спомените ще се завърнат в меката светлина. Ще затворя очи и татко ще е до мен. С мен ще омеси содената питка и ще разлее виното. Ще запали свещите, защото знае, че обичам топлия пламък да гали нощта. Всички ще седнат на масата, ще седне с нас и той и всички онези, които очите ни вече не могат да видят, но сърцето ни ги вижда прекрасно. Магията на тази нощ е в храната, с която гощаваме душата си. Благодарна съм, че в живота ми винаги е имало прекрасни готвачи, които не спираха да ме тъпчат всекидневно с какви ли не чудеса. С такава храна пораснах, с такава се опитвам и аз на свой ред да прилъгвам децата си. Преглъщат я, дори и понякога да им горчи. Ама как иначе ще усетим сладкото, ако не ни се падне понякога някой безобразно кисел лимон.
Лимоновият сладкиш на майка ми е готов, цял потънал в сняг от мляко, сметана и кокос. Длъжна съм да призная, че тя е от ония добрите готвачи, дето цял живот те преследват с лъжицата, за да не останеш гладен. Тя ме хранеше най-упорито и внимателно, с много нежност и с много любов. Тя и баба ми, чието име нося, нейната майка, са виновни за днешната фигура на душата ми, виновни за това, което съм аз. Едната вече не мога да прегърна. Другата сега шета и пухти из кухнята, че има сто неща да приготви, а видиш ли до празника оставали само два дни. Ще пухти, ще мърмори и пак ще приготви всичко навреме, това ми е ясно. И когато след изтощителното лутане в блъсканицата в мола, когато слънцето прибере лъчите си в студения джоб на нощта и тежкият софийски смог се стовари по клепачите ми, аз ще врътна ключа и ще се прибера вкъщи при нея. А тя ще е прекрасна, с красивата си бляскава коса, с лекия грим и  официалната рокличка. Ще ни посрещне с усмивката си, а откъм хола ще дочувам да звъни гласа на  Андреа Бочели. Пак ще нося цветя за нея, защото този ден е специален. В навечерието на Бъдни вечер, преди повече от четиридесет години, тя казва своето "да" на голямата си любов, баща ми. Тяхната приказка започва в навечерието на Рождество. Магията се ражда тогава и ще продължи, за да ги събере някой ден заедно във вечността. Усещам аромата на ябълките и канелата..Отнякъде ме опива лилиум..Студено е, ама само навън. В кухничката е топло и светло. Всички сме тук и сме гладни. Нахрани ни, майко! Коледа е!

Стъкло

Безупречно красиво пак е утрото
под младата, премръзнала бреза.
Едно дете с дъха си нарисува
на прозореца събудена сърна.

Снегът по пръстите ми скърца,
пушек бял и мирис на кафе.
Жена с червена шапка, кроасани
снежно слънце и полу-небе.

Отнякъде се връщам със съня ти
и в очите с мокри пеперуди.
Изумрудено в косите ми е утрото
на любовта, която ме погуби.

Опиат

Върни ми очите, хайде бяга нощта,
ще се скрие зад нечия тъмна пътека.
по прозореца дъжд в полунощна тъга
изсипва любов на неравни парчета.

Върни ми дъха, аз не мога да плача,
кристални звезди от съня си набрах.
Твърде горчиво след огън е виното,
кръжат пеперуди и падат на прах.

Върни ми звука, неми лепнат мъглите,
затворени в шкафа треперят крила.
Изгубих ключа и изметох следите
от прецъфтялата скръб през нощта.'

Само недей да ми връщаш  сърцето.
Без пулс ще видя смеха на дъжда,
Светлите кръгове в спящите улици
рисуват над мен любов по снега.