Не искам куче за Коледа

Тези думи малко деца биха казали, твърде малко. Големи и малки, всички сме гледали онази приказна история на Дисни, която разказва за Лейди и Скитника. Гледали сме я и сме ревали. Аз много. Тази история започва точно на Коледа. Лейди идва като подарък. Изненадващ при това. Нататък сюжетът е познат. Трогателен, с категоричен почерк на силата на доброто. Има две котки и един плъх, дето се опитват да скофтят нещата, но те са необходимото зло, контрастът,  за да блесне доброто в още по-пъстра премяна. Но това е само приказка, хубава приказка. В нейния край плачем от радост, не от мъка или от отчаяние. Друга е моята приказка. И тя може да започне и на Коледа. Какво сладко, мило кутренце гледа с големи очи от стъклената преграда в зоомагазина. Толкова е сладко. Детето със сигурност ще му се зарадва ! Какъв по-хубав подарък за празника от приятел! Е, ми няма по-хубав! И детето действително примира от радост на 3, на 5, на 10 години, все едно. Емоцията е безкрайно силна. Всички се усмихват, щастието е факт. И после Коледа отминава. Кутренцето пишка навред в безупречно подредения дом. На килима, на паркета, на леглото също. И ака, да, ака, всеки ден. Усмивката и щастието почват да бледнеят щом се налага честичко да се прибягва към парцала. Не стига това, ами и това среднощно хранене, по час, няма наспиване, а мъникът на всичкото отгоре все плаче, че иска да спи на леглото до вас. Как да е, изтърпявате бебешкия период, сложили сте някакви ваксини, ама то пък вземе, че се разболее, удари се и си навехне лапата или пък има разстройство. Водите го на лекар. Той ви прибира вълнуваща сума пари. Усмивката ви се стопява и радостта от пухкавата малка коледна топчица се превръща в съжаление от грешен избор. Изчаквате детето да излезе на училище или на градина, или пък го издебвате докато спи следобед. Не може повече така, нямате сили, искате да нямате и тази грижа. Качвате мъника в колата и отпрашвате в посока, да речем Богров. Чували сте, че имало приют там. Ще го гледат хората мъника там, ще го хранят, че нали благодарение на данъците, дето плащате, съществува такова хуманно място. Ама малко Ви е срам, и малко ви е страх. Затова отбивате колата на двеста-триста метра от приюта, вадите две-три лакомства специално приготвени за прощаване, отваряте вратата на автомобила, мъникът подскача радостно около вас, за него това е разходка. С Вас. Хвърляте лакомството напред и с нечовешка бързина се шмугвате в колата, палите и тръгвате. И не се обръщате назад. А мъникът е спрял и е забравил за лакомството. За него това е все още миг на игра. После мигът угасва, угасва и светлината в погледа на кучето. Светът е прошепнал в мекото му ушенце, че вече е сам и че вие няма да се върнете. Но кучето не вярва на света, вярва само на сърцето си, а то продължава да твърди, че вие ще се върнете след малко, след още малко. Но вие знаете, че няма да се върнете. Детето ще ви разбере, все ще го излъжете нещо. Децата вярват, точно толкова, колкото и кучетата.  Така свършва вашето приключение в света на доброто. Вашият мъник е мъртъв. Вероятно е измръзнал, вероятно някой го е пребил с камъни или го е увесил с примка на врата на някой посърнал клон. Вероятно е, повече, отколкото вие си представяте. Но може би, може би, някое момче или някое момиче е минало наблизо. Може би хората от приюта са го намерили. Може би, само може би, някъде е намерил подслон. За да не бъде мъртъв. За да чака някоя друга Коледа, някоя Коледа през декември или през юни, през септември или през март. Някоя Коледа, която ще му донесе живот. Ще му донесе някое човешко сърце, което няма да се умори да го обича, нечии човешки ръце, които няма да спрат да го галят, някое човешко същество, което ще бъде неговото щастие. Може би ще дочака това вашият сладък мъник. Може би. Но и ще помни, ще помни вас. С добро. И с прошка. Защото е куче. Душа с четири лапи любов.

На снимката са Лейди и Скитникът от .....Богров. Те намериха своите човеци. За Коледа, когато и да е тая Коледа, си пожелавам човеци да има за всички тях.

Снимката е на фотограф Гергана Курукювлиева

Траянка (v.2.1.)

Малинка Захариева махна гневно с ръка, намести очилата на носа си и отвори дневника на 6 а, Траянка не знам си коя си, дата някоя си, забележка: "Със скъсани обувки и без пИргел. Да се информират родителите! Следва пУрицание и изключване!" Вписа същото и в бележника на момичето, само добави малко повече удивителни в края. Хвърли го на катедрата с нескрито облекчение и погледна доволно Траянка, смъквайки очила до върха на острия си нос.
- Какво си ме зяпнала Траяно? Взимай си бележника и върви отзад, че не мога да те гледам повече! - гласът на учителката Захариева скърцаше като изтъркан лагер.
- Другарко, моля Ви- нашите ще ме набият, ако видят забележката! Моля Ви,  моля ви, другарко! - Траянка плачеше със сълзи, големи като бадеми и по-тъжни от смъртта. Класът избухна в смях. Кикотеха се всички от първия до последния чин, отляво и отдясно. Само Радо мълчеше и дращеше с  молив отстрани на чина. И неговите обувки бяха пробити, но дупките им бяха на подметките и засега никой още не бе разбрал това.
- Че да те бият, бе Траянке, да те бият! Тъй ще ти дойде умът! Стига си ревала, че главата ме заболя. Да те бият, да се научиш, че в такъв вид на училище не се идва. Така ходи при прасетата в кочината, че като те гледам и слушам, май там ти е мястото. От теб човек няма да стане. Помни ми думата и си трай, да не те изпратя при директора още сега.
Траянка прибра сълзите под натежалите си от безсъние клепачи и прегърбена тръгна към последния чин. Отвън зимата се перчеше с бляскави ефирни снежинки, леки и нежни като дъх на млада сърна. Лепеше по стъклата ледените си целувки и прегръщаше с мразовити пръсти оголелите клони на тънките брези. Те тръпнеха от студената й нежност и превиваха фините  стебла.
Траянка стоеше притихнала и гледаше през прозореца. Виждаше пътя, по който след часовете щеше да тръгне за вкъщи. Снегът бе скрил мръсното и си белееше доволен, спокоен и тих. Траянка обичаше снега. Съвършената му белота. Искаше да отвори прозореца и да скочи долу. Да се търкаля до прималяване в бялата му прегръдка и да се смее, да се смее, докато остане без сила. Но Траянка не помнеше как се прави това. Не помнеше кога за последно се бе смяла на нещо. Изобщо беше ли се смяла някога? Не помнеше. И в снега не се беше търкаляла и снежен човек не бе правила. Знаеше как се хранят кокошките и как се вари дюлева ракия. Но нито кокошките я разсмиваха, нито ракията на баща й. От него тя бе разбрала само как се държи кожен колан, как се замахва с него, за да боли повече, как се удря с юмрук в тила и как от това почти се умира. Познаваше не мекотата, а силата на ръцете му, не приказки й разказваше нощем той. От майка си не помнеше нищо. Отдавна покойница, от нея Траянка пазеше само спомен в една измачкана избледняла снимка. Нощем в студеното легло, Траянка притискаше до гърдите си парченцето тънка хартия, затваряше очи и пееше наум:

Ще вали, ще вали,
онзи сняг от надежда,
по тъмните твои коси.
Ще вали, ще вали и ще помни,
че за теб аз оставих следи.

Пееше Траянка и плачеше почти без глас. Тихичко, да не чуе баща й и жена му. Понякога той чуваше. Ставаше, отиваше в стаичката на Траянка, слагаше големите си длани на лицето й, запушваше устата й и натискаше, натискаше, докато тя отмалее и изпадне в несвяст. Понякога с него идваше и жена му. Стоеше и гледаше- равнодушно и отегчено. Имаше нощи, в които баща й идваше сам. Дръпваше прокъсаното одеяло, с което спеше Траянка, вдигаше нощницата й до гърдите и лягаше върху нея. Това бяха страшните нощи. Тогава Траянка не плачеше. Болката сушеше всяка сълза. Тя стискаше очи и мислеше за снега и за следите в него. Щеше да намери тя тези следи и те щяха я отведат нанякъде. По пътя им щеше да стигне там, където се връща смеха в гърлото и надеждата в сърцето. Там щеше да я чака майка й с топло одеяло и още по-топли ръце.

Звънецът изрита тишината от класната стая. Учебният ден приключи със звън. Траянка прибра бележника си в изтърканата платнена чанта, облече жилетката си и закопча най-горното копче. Само то беше останало. По коридорите гърмеше бодър смях. На двора, в снега играеха деца. Траянка излезе на пътя. Кола още не бе минавала и снегът стоеше пухкав и свеж. От прегърбените под тежестта му клони на  дюлите  се ронеха снежни късове и пълнеха очите й с блясък. Тогава тя видя следите. Мънички- една, след нея втора, трета,  напред, напред се нижеха докъдето стигаше погледът. И тя ги последва. Тупкаше до тях със старите си скъсани обувки. Крачетата й се мокреха, мръзнеха, но тя не усещаше студ. Там, където пътят напускаше селото и завиваше край реката, Траянка видя старото куче на баба Неда. Отдавна бабичката се бе преселила в отвъдното и кучето сякаш бе тръгнало и то с нея. Повече от година никой не го бе виждал по тия места. Сега то стоеше на пътя и чакаше. Нея ли чакаше? Но Траянка храна нямаше да го нахрани, нито смееше да го прибере в дома на баща си. Спря  и протегна ръка да го погали. Козината му бе също толкова бяла и той почти се сливаше със  снега. Кучето вдигна глава и опря муцунка в дланта й. Сетне тръгна напред. Траянка го последва. Скоро стигнаха реката, слязоха в долчинката и се спряха пред замръзналата вода. По тънкия лед прехвърчаха цветовете на залязващото слънце. Жълто-червено-жълто-червено. После светлините угаснаха и вечерта се плъзна кротка и смирена. Траянка легна в снега, кучето се сгуши до нея и сви глава до гърдите й. Нощта пееше. Пееше позната песен. Пееше и на двамата:

Ще вали, ще вали, ще вали
онзи сняг на надежда,
по тъмните гънки на твойте коси...

Лилавите минзухари вдигнаха мокри глави и изтръскаха последните снежинки. Слънцето попиваше цвета им и разсъбличаше зимната си дреха. От топлината му земята пукаше и отръскваше от себе си мрака. Водите тръгнаха. Реката зашумя. Някакъв лист хартия плуваше уморено по повърхността. Ученически бележник. Бележникът на Траянка.

Свещи с имена

- Ти, какво??! Какво си..., какво??! Господи, Боже мой! Шегуваш се, нали?

Девойката клати отрицателно глава. Лицето й е червено от напрежение и страх.

- Но ти, ти си толкова млада, какви деца? Как ще живееш, къде ще живееш? Боже, а баща ти като научи..не ми се мисли..И какво ще правиш със следването, та ти си едва първи курс. Как я мислиш тая работа?

- Не зная. Някак ще живея, някъде. С него. Обичам го. Просто се случи. Въпреки всичко. Случи се.

- Господи, момиче! Как можа? Не, няма да допусна да си провалиш бъдещето. Няма, чуваш ли? Утре сутрин отиваме в болницата. Не реви, всичко ще се оправи. Къде е хубостникът ти сега? Мълчи. Ще мълчи. Голтак, какво друго да прави!

- Стига, майко! Лошо ми е.

- Ами лошо ще ти е! И на мен ми прилоша от глупостите, дето си свършила, ама ти не ме питаш. Хайде, върви си в стаята. Аз ще се обяснявам с баща ти. Утре в девет излизаме. Решено е. Край. И недей да се тръшкаш, не е толкова страшно.

Ни хък, ни мък. Има само страх и стени. Прозорци с извити решетки. Бархетна нощница с избелели цветя. Коридорът е дълъг и все по-дълъг става с минутите, които пълзят и се молят. Молят се мивките, лампите, отворените врати, креватите с изтънели чаршафи, молят се очите й и зелените дървета отвън. Те са светли, навън е толкова светло. А тя е мрак. Съвършен и вечен. Първата свещ. Запалена.

Тя е най-добрата майка в квартала, даже дори и в целия свят. Има очи от смарагди и коси от кестенов дъх. Готви спанак и пиле с ориз. Рядко спи нощем. Има ръце люлка и глас на бреза.

Той обича дъха й и тънките бели ръце. Имат се. Друго нямат. Само оная любов, дето е огън и свещ.

- Не, не, тоя път няма да мълча. Моля те, не го прави. Ще се убиеш.

- Живеем с хлебарките в панел под наем. Не работя. А памперсите струват пари, дори и тия от промоциите. Имаш ли за два пакета, не само за един,а?А?

- Нямам. Но не искам да умираш отново. Ще...

- Няма ще, няма, не разбираш ли? Не, не искам да страдат заради грешките ми. Ти си виновен! Виновеееееен си, чуваш ли ме, а? Чуваш ли? Мразя те, мразя те, мразя те!

Няма сълзи. Задух в средата на зимата. Той е там. Тя е никъде. Никъде. Студени клепачи. Ледени бели ръце. Втората свещ. Запалена.

Всички часовници спряха. Стрелките се прегърбиха и почнаха да пищят. Пищят по залез, по изгрев, без ден и без нощ. Години идват, отиват си. Като котки. Изгърбени. Настръхнали. Изплашени. Бездомни. С къси опашки и свити зеници. Тя е още по-добра майка. Но само тя не го знае. Знаят го птиците по жиците, охлювите в тревите, бабата с хармониката, кучето на последната спирка, учителката по музика, старците в кафенето. И той го знае. Знае го, когато тя повръща, крещи и вие като пребита, сгърчена на студения под. Ето ги леглата. Чаршафите са изтънели още и дишат в сиво. Мивките грачат студената вода и плюят със злоба. Вратите стенат разчекнати на висналите панти и искат да станат дървета отново. Но няма да станат. А тя няма да бъде момичето с бели ръце и глас на бреза. Няма да бъде кестенов дъх и малиново вино. Няма. Тя е декемврийска вихрушка в тъмно усое и последен вик на смъртноранена сърна. Край. Третата свещ е запалена.

После, после, на леглото между нея и него лягат вината, страхът, болката, споменът, отчаянието. Толкова големи и обсебващи, че тя не смее да се обърне към него, а той да протегне ръка и да погали лицето й. Целува в мислите си очите й и се опитва да си спомни гласа й, онзи шепнещ дъх на бреза. Тя, тя е заключила спомените и любовта си към него в килера. Подредени в пожълтели картонени кутии и надписани с восък.

Познавам това момиче и това момче. Познавам ги отдавна. Понякога се срещаме, говорим си. Тя е все така добра майка, той е добър баща. Помня колко се смеехме заедно преди, как лицето й се озаряваше от щастие и очите й искряха от обич. Днес смехът й не е същият. Никога няма да бъде. В тъмното дълбоко на душата си тя запали свещи и на тези свещи даде имена.

Ники Комедвенска- Целият скапан свят

Много обичам добрата поезия. Онази, в която езикът се движи свободно,смело и леко. Без тежки метафори, без излишна патетика и купища отвлечени символи. Поезия, в която езикът танцува, ако му се танцува, крещи, ако му се крещи, плаче, ако е тъжно, смее се или вие от болка или гняв. И всичко това се случва непринудено и леко. Такава поезия пише Ники Комедвенска, прекрасницата Ники от Сливен. Нямам удоволствието да познавам тази майсторица на езика лично, но си имам личен автограф от нея. Не че съм събирач на автографи, имам само този, но си го пазя много и си го препрочитам честичко. И понеже е личен, няма да Ви го споделя. Само ще Ви кажа, че е послание за добро, за доброто, което всички носим в себе си и което има силата да преобръща светове. Точно такова е и посланието на последната книга на Ники, малка книжка, но не със стихове, а с кратки разкази. Всички разкази в сборника с въздействащото заглавие "Целият скапан свят"са действително кратки, но са толкова пълнокръвни и цветни, че почнеш ли с първия, няма как да спреш преди края на последния. А като затвориш последната страница ти се иска да има още и още. Това не е обикновена проза, в нея има толкова лирическо чувство и то е живо, много живо. Езикът в тези разкази се е почувствал толкова удобно, че е захвърлил всяка излишна дреха и трепти с всеки свой звук в комбинации, каквито си пожелае. Липсва всякакво обстоятелствено натрупване, речта е бърза, смела и силна. Обичам да препрочитам тези разкази, нищо, че от някои ми се плаче всеки път. И си плача. И се радвам. Това е то, красотата на изкуството на думите. Автори като Ники Комедвенска създават тази красота, вероятно, защото виждат света не само с очите си.
Скоро навън ще захладнее съвсем и може дори и снежец да падне. Затова, вместо да се дразните и тормозите вечер с новинарската емисия или с някое показно "риалити", сипете си чаша хубаво вино, качете си краката на дивана и почетете от разказите на Ники. Няма начин да съжалявате! Вероятно ще се разплачете и ще се усмихнете още от първата страница. А после...после, ще искате още!

Моят ден

Напоследък често си мисля колко старичка съм станала и как по-младичка никога няма да стана. Все по-бавно тичам, че даже и не ми се тича хич. Ни за градския транспорт, ни за мъже. Изхвърлих (след години грижливо пазене) една черна поличка с дължина максимум 40 сантима. Установих, с не малко драматизъм, че уви, никога повече няма да се напъхам в размер 34, примерно. Обаче все още не гледам корейски сериали и още успявам да дотътря торбите от магазина без да използвам зарзаватчийска количка. Това, щото магазинът е на 16 метра от нас, вероятно. Обичам си маратонките, винаги ще ги обичам. И кафе на гладно все още пия с чаша студена вода, някъде към седем-седем и нещо сутрин, докато чакам заразното зло от долния етаж да си прибере също толкова злия пинчер, та да мога аз усмихнато и що-годе ведро да си изведа добросърдечното френско куче на разходка. Ям и кифли понякога, не знам дали се дебелее от тях, ама май и не ми пука много, щото те тия кифли са вкусни, по дяволите. Имам широки панталони и тесни дънки. В офиса ме харесват повече с дънките, значи още съм в читава категория. Понякога си меря задника. Не с метър. Много е къс тоя вкъщи. Слагаш си една до друга, прилично разтворени дланите на задника и аха нещо излиза извън тоя периметър, минаваш на варени яйца и вода за месец. Водата се разрежда с уиски, ако има, щото все пак тоя живот е за живеене, трябва редовно да се взимат витамини, независимо под каква форма. Вчера изядох една пържола и докато сладко си млясках и се наслаждавах на едното парче свинско,, си умирах от кеф, щото мъжа ми до мен тихо точеше лиги, по-големи от тия на кучето. Ама пържолата беше само една, но пък и той нищо не каза. Явно много зверски съм му изглеждала на човека. Винаги съм си мислила, че старостта не е за мен и някак ще ме подмине.. Та аз ей сега се родих, дето се вика. Не съм го живяла още тоя живот! Ама тая проклета работа се прокрадва и нощем в съня ми, та често се будя в призрачно време, потънала в студена пот. Естествено, тая отдолу пафка на балкона и псува по котките. В магазина отсреща пекат риба, наденица и праз с нещо си. Тия в колко отиват на работа?! Затварям вратата на балкона и отварям тая на другия. Оттам влиза аромат на свежо, щото толкова рано сутрин Витоша идва по-близо до балкона, някак припълзява сякаш и кротичко си ухае. Разглеждам балконите на съседните блокове. Има и други ранобудници, дето си дишат и си зяпат и си пият кафе. Кафето, да кафето! Задължително си варя, дори да не го изпия после. Такава е младата сутрин, нищо че вече не съм млада аз. Детето ме пита "Ти сега на колко ставаш?" Викам "на толкова и толкова." То отваря още по-широко големите си горски очи и ми каза "Ааа, ясно, егати! Сигурно затова не се радваш на рождения си ден!" Ахахаха! Да! Неее! Радвам се, щото има подаръци. Един ден в годината и аз получавам и то защото, видиш ли, радват се хората, че съм се родила някога. В едно време далечно и безинтернетно. Скоро пак ще имам подаръци и цветенца (само дано не са в саксия, че имам много, а забравям да ги поливам. Да ги гледам мъртви после е тежко и се чувствам зле). Та, ще чакам подаръчета, с моето си детско нетърпение и ще им се радвам точно така, както винаги. А Вие, когато прочетете някъде из мрежата или чуете, че този ден е световният ден на ТОАЛЕТНАТА, веднага се сетете за мен и ми се обадете или ми пишете ей тук! Не се шегувам ей, на ТОАЛЕТНАТА! Боже!

Този, който отваря училище, затваря затвор

Знаете ли къде е село Русаля? Честно казано, аз разбрах за него едва преди няколко дни. Едно от онези български села, през които минаваме без да спираме, без да се оглеждаме много, много, защото то много за гледане няма. Обаче, ей на, точно в това българско село има нещо, което заслужава не само да видим, струва си да го почувстваме и да осъзнаем, че все още има добри хора и добри неща още се случват. Все още. 

В село е Русаля се намира  едно малко училище по изкуства и занаяти за деца в неравностойно положение. В училище "Димитър Екимов" учат и живеят на пансион 25 деца от крайно бедни семейства от всички региони на страната, с различна етническа принадлежност. Училището е създадено от Анимари Димитрова и Златко Златков, и двамата са актьори по професия. През годините те провеждат творчески занимания в домове за деца, лишени от родителска грижа. Разбират, че от работата им има смисъл, едновременно с това и осъзнават, че е необходимо да направят нещо по-голямо, нещо, което те наричат "осмисляне на живота". Създават училище. В това училище живее онзи продавач на надежда, за който отдавна разказваше Джани Родари. Тук надежда има за всички, безплатно. В училището децата получават задължителната за страна общообразователна подготовка и засилено изучават различни изкуства - театър, музика, танц, рисуване, а от пети клас се застъпват и типични за България занаяти, приложими в съвременния бизнес. Водещ подход към децата тук е индивидуалният. Преподавателите и менторите в училището познават всяко дете, с неговите желания, мисли, идеи, стремежи и страхове. На всяка емоция е позволено да бъде изразена, да бъде чута, видяна, осъзната. За да няма страх и за да има вяра в бъдещето. 

Естествено, за да продължава да съществува това хубаво място са необходими доста средства, които неговите създатели се стремят ежедневно да подсигуряват, работейки с различни социално отговорни компании и организации в България и чужбина. И все още успяват, защото, защото  е важно да успяват. Важно е за всички нас, за да ни има, за да продължи продавачът на надежда да дарява надежда. На всички.

За своя  проект Анимари и Златко са номинирани за "Будител на година"- 2018, кампания на  програма „Христо Ботев“ на БНР, заедно с още 16 съвременни български будители, всеки, от които е допринесъл, за да остане доброто между хората.

За Анимари, Златко и децата, които нямат възможности, но имат способности, може да гласувате на сайта на БНР. http://bnr.bg/hristobotev/page/glasuvaite-za-buditel-2018?fbclid=IwAR10Ohy1LPAw0twy7ih_7z1Jh6kUowrzULZgrRUORJsrY_6mf13hgZ-088w. 

Имате възможност да гласувате веднъж дневно за всеки един от номинираните кандидати, Гласуването става като изберете от списъка вашия Будител и неговата кауза. В края на страницата ще се отвори кратка форма, в която е необходимо да попълните своите данни. Гласуването продължава до 31.10.2018г. Церемонията „Будител на годината“ за 2018 ще се състои на 1 ноември 2018 г. и ще се излъчи по БНТ 1.

.

Желаем успех на светлото училище в село Русаля, както и на всички участници. Светлина е нужна на всички ни! Будители никога не са излишни!

Детско стихче

Аз съм мъничко човече,
а от днес и Християнче вече!
Моя кръстнице, добричка,
ето, давам ти ръчичка,
и цветенца пъстри.
Зная ще си с мен когато,
вън е зима или лято,
когато чуден сън сънувам,
или искам да лудувам.
Когато много ми се плаче,
ще ме наречеш "юначе"

и с усмивката си мила,
ще ми вдъхнеш нова сила.
Днес поглеждам към небето,
ръчичка слагам на сърцето,
моля се с любов голяма
за теб, за татко и за мама!

Аутопсия на една любов

От няколко дни мълча. Говори ми се, ама мълча. Защото ми се струва, че каквото и да кажа нито ще е точно това, което мисля, нито ще го кажа, точно както искам. Определено мълчанието е за предпочитане. Мълчание, след последния акорд на мелодия, която чуваш за пръв път, обаче разбираш още от първите тонове, че това си е твоята мелодия. Изкуството, във всичките му форми, не е самоцел, не съществува без адресат, не би могло. Точно, както и хората не биха могли да живеят истински без да са станали адресат на което и да било проявление на изкуството. Изкуството и човекът са в непрестанно търсене един на друг,търсене и намиране, процес, осмислящ съществуването на космоса, на света, на световете. Изкуството генерира енергията на отделния космос, от отделния аз, но не го херметизира, а го разлива във форми, подобно тесто за кекс, за да се нахранят гладните. А гладните сме всички, макар и да имаме различен вкус за кекс. Това по същество е груба и грозна метафора, па макар и вкусна. А да четеш "Аутопсия"-та на Виктор Пасков е аеробика за сетивата. Чувството минава от - до- огладняващо и ожадняващо, засищащо и утоляващо, опияняващо и изтрезняващо, с висока скорост и градус на съдържанието. За тази книга, за тази безпощадно разхвърляла ме вселена, мога да говоря, не, не да говоря, да мисля само с прилагателни и сегашни деятелни причастия. Тази книга е червена, не заради косите на Ина, а заради топлата кръв, дето нахлува бързо, гневно, едновременно изтънчено премерено, през думите по бялата хартия до моите думи, някъде в моята объркана душа. Тази книга си говори с мен. Аз съм нейният адресат. Тя може да ме изпие, да ме изяде, може.., защото е изкуството- гладно, нахакано, нежно, развълнувано, ярко, тъмно, страшно, крещящо, пеещо, подсвиркващо, свят.
Тази книга ме изпи, като чаша уиски. На екс.

Ловецът на хвърчила

"Ловецът на хвърчила"- взех я назаем и я прочетох за няколко часа. Някак не ми се искаше да я оставям. След последната страница, метнах книгата на възглавницата и ревнах буквално като дете. Не защото краят е тъжен. Тъжното броди из цялата книга, но не и в края й. Усеща се, диша си още, ама силите му са отслабнали чувствително. В края има надежда, бледичка, мъничка, но надежда. Отвъд повествованието, в тези 350 странички има точно това- надежда. Всичките ми мисли за книгата витаят все около съществителни имена. Приятелство- вярност- преданост- любов- страх- болка- изкупление- опрощение, градини- огнище- зима- хвърчила-кръв, богатство-завист- гняв- престъпление...нанг-намос (достойнство-гордост)... Не слагам точка, защото тези своеобразни линии далеч не са единствените. Романът разказва една история, факти от действителността не липсват, но те не правят повествованието тежко и изтощително. Фактическата маркировка е неизбежна, но тя рамкира умело същността на историята, тя е като дворна ограда, зад която е скрита красива градина. Майсторството на автора е в живото боравене с езика. В динамиката. Изречения с повече от две сказуеми са правило. Думите са пълнокръвни и създават пълнокръвен текст. Динамичен, като филмова лента. Един живот...като на кино. Живот, който взима и дава. Важно е кой опъва ластика на прашката и кого ще улучи камъка. Халед Хосейни безспорно е добър с прашката, езикът му е камъкът в нея, а ударените от него сме ние. И плачем, защото ни боли, защото розовите храсти в Кабул са мъртви. Хвърчилата обаче остават. Заради надеждата.