Годината въздиша на 4

Когато навън е студено и пръхкаво ледено, когато вятърът щипе нослето и целува по бузите с устни от ранородена скреж, годината премята своя мек топъл вълнен шал. Напъхва се в дебелото пухено палто, а понякога слага и шапка. Обува ботуши с подплата от мечешка ласка и хуква навън да се пързаля по стръмното и да събира снежинки и  чужди желания. Студени снежинки и горещи желания. Въздиша сгушена на топло пред печката. Раздухва жаравата и пече медени сладки от сънища и мечти. Зима е. Зимна въздишка. Кристал.
Когато завали ситен дъждец на студени и тънки чертички, годината облича шлифер на жълто-червени петна, завързва връзките на кафявите си мокасини и въздъхва под чадър от оранжеви спомени. Притихва сгушена на дивана и чете приказки от книга с корици от слънце. Брои сълзите по стъклата и ги бърше с кърпа от памучни усмивки. Хладна въздишка. Леко листо.
Но щом се разпука южният вятър и хукнат през смях белите голи поточета, годината захвърля дебелото зимно палто. Прибира топлия шал в шкафа от кестени, облича рокля от розови ягоди и обува своите шарено чудни обувки с лалета. Сваля къс синьо небе и го скрива в косите си. Връзва си кърпа от ябълков цвят затрептял. Често забравя чадъра си и мокри смеха си с л'ляков дъжд. Сяда на пейка от бяло дърво и съчинява стихове от перести облаци. Люлее просторите и литва с крилата на слънчеви сини чаршафи. Гъделичка пчелите и ги буди от сън. Въздиша. Свжа въздишка. Разрязан лимон.
А когато морето надигне глава и отвори широко очите си синьозелени, когато с искрящи пенести пръсти почне да пощипва крилата на чайките, тогава годината си купува сандали с цвят на череша и бански с дъх на кайсиеви ядки. В полунощ разрязва оранжева праскова и сокът й залепва по устните като целувка на желан непознат. Събира звездни светулки по тъмнозелени треви и ги нанизва като маниста на конци от съня на подпийнал щурец. Яде вишневи джанки и пали огън от залези. Пожари от разпукан малинов копнеж. Смарагди и сок от смокини. Лекува си раните с бури и слънчеви утрини. С тюркоазни вълни и скрити планински потоци. Нощем звездите лазят по нейните мигли с топли краченца от уморен слънчоглед. За да въздъхне най-после тя. с въздишка на небе и изтощена вълна. Голяма вълна, силна и смела Любов на светулки. И бряг. Последна въздишка. Преди да узреят дюлите.

Бели малини

Радка блъсна паяновата врата и изскочи от плевнята. Разрошена, зачервена и потна. Полата й прищипана от една страна от ластика на гащите, виси накриво и дава пълна свобода за движение на едрите й бедра. Бузите й са мокри. Горещи кичури пепеляворуса коса лепнат по тях. Притичва Радка през двора с подпетени гуменки и смъкнати чорапки. Подтичва тя, а гърдите й в мокрия потник бодро подскачат в съвършен синхрон с напевното мучене на кравите зад оградата. Козата гледа отегчено и недотам умно. Слънцето се е спряло да погледа и то тая пищна красота и забравя, че аха му е време за залез. Аха.

- Ай, ай, ай!- припка Радка и бърше с длан потното си зачервено лице- Ай, ай, ай!- вайка се тя и бие бърз шут на едната коза. Козата измучава, но продължава някак да дъвче. Този път шутът  бе лек. - Ай, мама му, мама му, какви ги свърши, Радкеее, какви ги надроби! Ай, ай, да му се не знае и на тоя обесник, проклет! Ай, ай, ай!- мята се Радка на стълбата пред къщата, диша учестено, аха сърцето й да спре. Захвърля подпетените гуменки в тревата и опъва напред крака. Поема дълбоко дъх, сетне издиша и втренчва мътен поглед напред. Козата не й обръща никакво внимание, тя на нея също. Не й е вече ни до кози, ни до крави, ни до нищо, щото сега за нея само Радко има и на тоя и на всякой свят. Радко е и млад, и строен, и с плосък корем и със силни гърди. Няма ни тумбак, ни плешиво теме като нейния Дойчо. Радко е тъмнокос, черноок, с лице гладко бръснато и меко като бебешко задниче. Няма космати гърди и мирише на одеколон, а не на дръгляв кон. Дойчо е селски простак, дето по-далеч от кръчмата приживе няма да стигне, даже твърде е вероятно като му дойде времето и изпукяса,  дядо Боже пак в това зачукано село да го остави, та да му е мирна главата и да не си слага яд на душата.

Сълзи рони Радка, досущ маргарит дребен. И види се, че сърце й плаче, плаче, та реве.

- Що си се проснала като стара черга на стълбите, Радке?- подвиква отдалеч съпругът, почерпен на две трети прилично.

- Гледай се, задникът ти виснал бре, некоя мравка ще те налази по баджачките. Ай, не зяпай като изоставена козичка, ами иди сложи тигана и метни в него ей тия пръжки свински, та да вечеряме като като хората заедно! - Що си се припотила такава? Ора ли, копа ли или се дръгля с кокошките?

Смее се Дойчо, та от очите му искри хвърчат. Не е от пиенето таз радост, от сърце му иде. Ще й се на Радка да го мрази, ще й се, ама не може. Помни го тя Дойчо какъв хубавец беше, а и не само хубостта му помнеше, а и добротата му. Ходят й още из мислите спомени едновремешни , кога с него още на гаджалък го караха. Как я леко целуваше той, та устните й пожар правеше. Като малиново вино любовта им напиваше. Сладко и тръпнещо. Дланите му-големи, ама и топли, и меки как с наслада галеха и лицето, и гърдите й. Жадно и нежно. С любов. Очите му- юлско море и небе. Хем в тях се давиш, хем в тях летиш.

-         Тиган нямаме!- клати укорително Радка глава, ама в ъгълчетата на устните й разпуква се усмивка.

-         Ай сиктир! Що така, бе душо?- хили се Дойчо

-         Пияницо, проклет, па и не помниш, а? Тая ракия ума ти е халосала. Кога оня ден загори си проклетите пръжки, нал‘ ти го разби, те тука на стълбите! Ей го, седи още мазното, измиване няма. Ойде му на тигана ти дръжката, изкриви се, посука се целият. На боклука отиде. Няма д сега тия гнусави пръжки да мяташ! Боб съм сварила и люти чушлета има останали. Иди, яж си! Да ти попие ракията. Аз не съм още гладна.

-         Хубаво бобец си сготвила, душко! Златна жена си. Грижовна. Прощавай, знаеш прост човек аз съм. Селски простак, нали тъй ми викаш! Ама те обичам и като пукна пак ще те обичам!

Радка е притворила очи, дъхът й е примрял на дълбоко в гърдите. Не щеше да чува тя тия думи сега. Те душата й разголваха, белеха я люспа по люспа като глава лук. Белят я, а вътре черно, все по-черно иде, и гнило. От тия думи се виждаше Радка гола, изпоцапана. Преглътна горчивото, ама дума не можа да изрече ни една. Погледна голите си крака, а по тях като татуирани лепнеха ръцете на младия Радко. Още чувстваше как пръстите му играят по тялото й. Искаше го тя. Мислеше ли за него, в слабините си чувстваше горещо.

От месец се бе Радко на село прибрал. Дойде от града, там нощен бар движеше и голям успех с него жънеше. Дойде си на село да продава на баща си къщата, дето наскоро бе хвърлил топа. Стар баща му не беше, ама пиеше. Пиеше много и всякога, та един ден легна и не стана. На вода го караше. Ни пари имаше, ни му се искаше нещо. Писа Милка, сестра му, на Радко, че болен е легнал баща му и дълго още не ще да го бъде, та моли го да дойде за последно, да се сбогуват, да си простят. Но Радко прошка лесно не даваше, та и не дойде, та и не прости. Не можеше или не искаше. По-важна работа имаше. Баща му за него отдавна бе мъртъв. Майка му- бледна, слабовата женица умря от сърце още кога Радко бе хлапе седемгодишно. Оттогава баща му, който голяма любов към нея носеше, се обърна на човек друг. Болката си преглъщаше само с ракията. Глътка по глътка, чаша след чаша. Обедняха набързо, разсипа се къщата, отиде му и работата. Радко мълчеше и чакаше. Чакаше баща му да изпие последната глътка от тая мъка. Ама ракията така и не свършваше. Мъката и тя.

На шестнайсет Радко замина за града. Хвана се да помага в някакво нощно заведение. Лека по лека светът му се промени. От момче за всичко, порасна в охранител на бара. Надушви миризма на пари и те тая миризма твърде му се хареса. Взе да се бие, взе и да бие. Стана управител. Една нощ собственикът излезе и не се върна повече. Радко взе бара. Получи пари, коли и достатъчно женско внимание. Красив и богат вече, Радко се закле да не се върне на село. После баща му умря. Къщата им, макар неподдържана, голяма и хубава беше. Добри пари струваше.

Помнеше Радко дълкокраката Радка. Като деца играеха по дворовете. Той все нея гонеше, тя все му бягаше. Не мож я хвана. Пъргава, вечно засмяна, с очи- орех, и на форма и цвят. Позна я Радко още щом я видя да си бъбри с леля му на улицата. Позна и пак я пожела. За Дойчо, синът на шивачката, се бе омъжила тя, ама що ли, туй Радко не проумяваше. Дойчо от него по-голям беше с едни пет-шест години. Помнеше го Радко добре от времето, кога по дворовете търчаха с хлапетата. Помнеше как Дойчо минаваше покрай тях. Улисан в мислите, угрижен с нещо, странен му беше той. Минаваше Дойчо, закачаше ги набързо с някоя шега и си отиваше. Семейството му богата не беше. Майка му шиеше на цялото село, ама малко за таз работа вземаше. Баща му- учител по музика- едвам някой лев и той докарваше. Та живееха скромно и скромна къщата им беше. На един кат. Дворът помнеше Радко на тая никаква селска къща. Голям цвят, голяма шарения от цвят тоя двор беше. Пъстро, та и сляп човек да го види. Аромат и цветове като в приказка. В тоя двор Дойчо седеше по тъмно и на китара свиреше. Хубаво свиреше непрокопсаникът му, та момичетата все към тях надвечер минаваха. Да го чуят как свири, да го слушат и да го гледат. За хубавец го имаха те и това ядосваше Радко. Озлоби се срещу него той и не пропускаше случай нещо да го подиграе. Я за старите му обувки, я за прическата му, често и за майка му грозни думи подхвърляше, но Дойчо така и не му отдели нужното внимание. Веднъж само той спря, обърна се, поряза Радко със сините си очи и плю на земята. Отмина. А Радко се закле един ден да го накара да страда.

Оттогава над десет години са текнали, но щом Радка видя, Радко знаеше какво ще да стори. Па и като я гледаше, ни на влюбена, ни на щастлива му се струваше да е. По очите личеше й, че нещо не й е както и се е искало.

Дойчо се беше изменил. Пиеше. Откак се споминаха баща му и майка му, изсвиряса му радостта. Много ги гледаше той, много се грижеше за тях, туй цялото село го знаеше. Сърце и залък, всичко даде си за тях той, ама заминаха си на оня свят хората и скръб студена, та ледена душата му смрази.

„Не е туй само, не е!- мислеше Радко- Ей го, голям мъж е Дойчо и жена каква има си! Не е от скръб тая работа само. Колко години с Радка са женени, па едно дете не й е тоя негодник направил! Мъж туй не мож да е! Моя Радка да беше, цял отбор дечурлига досега щеше да гледа!“

-         Лельо- подвиква Радко и зализва перчема си непокорен- ще ида при Дойчовите. Да си поприказваме, да си припомним ония години, кога по дворовете боси търчахме и с незрели джанки се замеряхме!

-         Па, върви, щом си рекъл, ма вземи занеси на Радето от сладкиша ми. Обича го тя, ще се зарадва момичето!

-         Щом казваш, давай го и да вървя, че кое време стана! Сладкиш, моля те..Коя жена па днес на селски сладкиши се радва!- хили се Радко, ама леля му го стрелка със сивите си лисичи очи, та млъква той. Махва с ръка и става.

Обръснал е гладко хубавото си младо лице, одеколон скъп е по себе си разлял, та мирише през три села в четвъртото. Бяла риза, разкопчана така, та да разкрива стегнатите му гърди, загорели от юлското слънце. Косата пригладена с ароматен гел лъщи под лъчите и хвърля наоколо мамещи блясъци.

-         Здравей, Раде!- провиква се той смело пред вратата на Дойчовата къща. Знае той, че сама е сега Радка. Бе минал през кръчмата и видял бе там Дойчо да влиза и да се почва с ракиите.- Идвам ти на гости и армаган ти нося сладък, баш за сладка жена като тебе!

Радка е с бяла прозирна пола над коленете и тесен червен потник с връвчици точно под гърдите. А гърдите й са големи и стегнати като дини, та Радко очи си не сваля от тях.

-         Влизай, Радко! Доре си дошъл! Не си е още Дойчо дошъл, позачакай го тук, да си поприказвате вашите си приказки. Аз в плевнята малко работа останала имам.

-         Е, ще го почакам, щом казваш. Па може и в помощ нещо да съм ти.

-         Не, не, поседни си на сянката, лимонада ще ти донеса студена е, да те малко разхлади от горещината.

Носи Радка лимонадата, сядат един до друг и се гледат. Говорят си за старото време, смеят се. Радко протяга ръка да погали нейната. Тя я отдръпва смутено. Той посяга отново. Този път към гърдите й.Радка припламва, прималява й страшно. Зърната й се втвърдяват досущ джанки зелени, незрели и дъхави.

-         Спри себе, Радко! Не е хубаво това.

-         Не е ли?- Радко хваща по-здраво гърдите й. Шепите му са пълни.

-         Много си хубава, Раде! Не мога да ти устоя. А тия твойте гърди ме побъркват, ма май мъж не ги е скоро докосвал!

Радка мълчи. Горещо й е, а от тия приказки още по-горещо и душно става.

-         Туй твоя работа, Радко, не е. На плевнята трябва да ида, работа имам си там.

-         Така кажи, де! Затуй съм нали и аз тука, та да ти облекча туй що ти е тежко. – Радко глътва останалата в чашата лимонада и става. Изпъва се стройното му гъвкаво младо тяло. Гърдите му поглъщат слънцето.

Потни капчици блестят по тях и мамят. Радка е жадна. Много жадна. Иска да пие от тях. Да пие, да се напие.

Вратата на плевнята се затваря след тях. Козата мълчи и си трае.

Изминали са няколко месеца. Прегоряло е лятото. Между листата се е промъкнала есента и е засипала с цветовете си целия свят. Капе хлад на тънки капчици. Диша земята, отдъхва си. Утолила е жаждата си.

-         Какво ти е Раде? Жъленикава си като недозрял пъпеш, душко. Доктор да викам, на доктор да те заведа искам. Не е добре работата. Да идем, да те видят. Да се полекуваш, та да ти светне пред очите.- Дойчо е хванал ръката на Радка. Гали я с неговата обич. С оная леката и нежната. И пак ухае на малини.

-         Нищо ми не е! Не бери ми ти грижа! – простенва Радка- Върви, иди в кръчмата, аз ще си полежа да си отпочина.

-         Не ми е до кръчми и пиене! Кажи ми, знаеш ли какво ти е?- Дойчо е блед, по-блед и от нея. Целува очите й и се надига да приготвя вечерята.

-         Бременна съм!- изохква Радка- Не съм болна. Дете чакам!

Хвърля се Дойчо при нея. Целува ръце те й, устните. Плаче. Като дете. Със сълзи като едри безцветни малини.

-         Боже! Благодаря ти, Боже! Благодаря ти, Раде! Момиче мое хубаво! Баща ще съм, баща ще стана, ей!

Топи се ледът в душата на Дойчо и мислите му меки стават като памук. Изветряла е мъката, изплака я той наведнъж със сълзи горещи от обич и радост.

Радка се е сгушила в прегръдка му и плаче. Иска да е майка, много иска. Но не така, не така!

-         Раде, чудо ни е дошло, чудо! Начакаме се, ама го дочакахме! Толкова години – нищо и ей сега, кога ни вяра, ни надежда ми остана, чудото пристигна!- целува Дойчо позаобленото вече Радкино коремче. Устните му са пожар.- Та и да ме питаш кога е станало това, не мога се сетя. Може би оная нощ.. Пустата му ракия, проклета да е! Не помня. А трябваше! Прости ми, Раде! Обичам те, знай го това!

Радка знаеше. Знаеше и че не чака дете от мъжа си. От Радко е детето й. Още щом разбра, че е бременна, тя отиде, намери го и му каза. Не щеше от него нищо, само да знае. Не го обичаше. На другия ден Радко беше заминал. Нямаше да се върне и тя и това знаеше.

Бременееше Радка леко и безпроблемно. Закръгли се и още по-хубава стана. Засия тя, разцъфтя като цвете гледано и обичано. А Дойчо сияеше и от нея по-силно.

Вали сняг на звездички. Студени и остри иглички. Болницата е сравнително близо, но пътят минава през планината. Зимно време той е на места силно заледен и тъмен. Дойчо е зад волана. Колата е стабилна и взима сигурно завоите. Светлината от фаровете се процежда на тънка златиста нишка. Тъмнината я улавя и я стопява за миг.

Людмил работеше и тази нощ. Не беше дежурен, но парите така или иначе все недостигаха и той се съгласи да поеме смяната на свой колега. За две денонощия беше дремнал едва няколко часа. Чувстваше умората, но мисълта за допълнителната надница го държеше буден. Скоро синът му ще е абитуриент. Малко парички искаше да отдели за него, за да пътува той с другите си съученици на екскурзията до Рим.

„Не е далеч- мислеше си той- Този баир, след него другият, после още един-два. Осем завоя, седем, шест… Умората натежа на клепачите. Той виждаше жена си в онази къса червена рокля с тънки презрамки, сина си на летището, който заминава за Рим. Жена му се разплака. Той отвори очи. Но беше късно. Завъртя волана, но колата поднесе. Автомобил срещу него бе твърде близо. Бе навлязъл в насрещното движение. Не успя да избегне удара.

-         Раде, Раде, отвори очите си, миличка! Отвори ги, Раде, чуващ ли, не заспивай, Раде, не заспивай.

Линейката пристигна бързо. Болницата беше съвсем наблизо до злополуката. Шофьорът на случайно преминаващ автомобил бе спрял и бе позвънил за помощ.

Радка отвори очи. Дишаше трудно, но беше жива. Дойчо беше жив. Не и Людмил, не и Людмил. Жената с червената рокля с тънки презрамки някъде плачеше. После изчезна в тъмното.

Радка роди. Момиче със сини очи. Юлски очи.

Лекарите опитваха да овладеят вътрешните кръвоизливи в тялото на майката. Но не успяваха. Радка губеше сила. Искаше да види мъжа си. Дойчо влезе. Лицето му беше в рани, ръката му беше лошо счупена, куцаше. Той пое нейната протегната длан. Беше студена. Наведе се над лицето й. Усещаше дъха й. Сладък, леко тръпчив. Като вино, като малиново вино. Радка шепнеше едва, но той я чуваше.

-         Детето не е от тебе! Прости ми, прости ми, прости ми..- в очите й имаше скреж. Сълзите й бяха звездички. Молба и молитва. За прошка.

-         Зная, Раде, зная. Отдавна, отдавна съм ти простил! Момиче е, да знаеш! Може да не от мен, но е моето момиче и я обичам точно толкова и точно така, както обичам и тебе! Спокойна бъди, казват, че не мога тук да остана сега. Ще чакам отвън. А ти, ти не заспивай! Аз също няма да спя.

Докторът изведе Дойчо в коридора.

Радка умря седем минути след полунощ.

Вцепени се нощта, а снегът продължи да вали. Големи и тихи снежинки, бели малини любов.

За децата ни

Когато бяхме деца, не родители, не баби и дядовци, а само деца, със синини по коленете и лактите и с пламък в очите, тогава светът беше наш, нищо, че беше голям, ние бяхме по-големи от него, по-силни от бурите, по-дълбоки от Марианската падина. Плувахме, където си искахме и мразехме да ни казват:" Излизай на плиткото, там е дълбоко за теб!". За децата дълбоко няма, няма тясно и далеч. Светът е техен и точно техен трябва да бъде, защото само децата пазят светлото. Големите и малките деца. За деня на детето големите деца искат да кажат благодаря на малките, благодаря, че ви има, вие сте светът, вие сте цялата наша вселена. Вселената на доброто! И дори да сте ни сърдити, дори и понякога да не искате да ви досаждаме с нашите стари приказки, дори и да нямате нужда от съвети и родителско мрънкане, дори и когато ни ядосвате с лоши обноски или слаби оценки в училище, дори и тогава, вие сте и ще бъдете нашата цяла вселена. Толкова големи сте вие и толкова голяма е обичта. Не само на 1 юни, а винаги и завинаги!

1 юни е винаги слънчев

Всички знаем колко много децата обичат празниците, особено рождения ден, Коледа и разбира се най-слънчевия ден от юни, първи! Денят на детето е чудесен ден, винаги изпълнен със забавления, игри и разбира се- подаръци. Чудесно е, ако на този ден имате възможност да останете с децата си и да пропуснете капсулирането си в офиса и вместо това да си организирате екскурзия до обичано от всички място, да направите нещо, което дълго сте отказвали на детето или просто да отидете на кино и да преяждате с пуканки на забавен филм. Всичко това може да направите така, както предпочитат децата ви, все пак на този ден те командват, а вие послушно и задължително с усмивка, изпълнявате. Изпълнявате, защото и за вас този ден е щастлив, защото отново и с пълна сила си спомняте колко е хубаво да бъдеш дете и да не носиш чадър, когато вали и нарочно да минаваш през локвите, да се чувстваш свободен и лек, и обичан. На този ден, дори и най-големите поспаланковци сред малчуганите, се ококорват рано-рано и каквато и съвършена програма да сте наредили за деня, този ден те очакват да започне с подарък, разбира се, след целувките на мама и татко, които са точка номер едно в програмата, а и те носят силната магия на любовта, която ще направи денят на детето чудесен! Днес живеем в свят, в който има толкова много предмети, токова много неща, които можем да купим и подарим на детето си. Играчката, подаръкът, обаче не е просто предмет, не е само дърво, метал и пластмаса. Подаръкът е специален предмет, който отново казва "Обичаме те, ти си всичко за нас!" Избирайте подаръка за Деня на детето според възможностите си, но и го избирайте мъдро.От всички хора на земята, от всичките седем милиарда души на планетата, Вие най-добре познавате своето дете, Вие и само Вие, просто защото  Вие най-много го обичате. Затова, когато искате да го зарадвате за 1-ви юни, Вие ще изберете онзи подарък, който говори най-добре, който е точният и единственият за него. Дали това ще е първото му колело .......................(линк) или пък най-мекото плющено мече .........(линк), дали ще е някоя прекрасна малка кукла с дълги коси и изящна рокля ...........(линк), или пък комплект барабани.......(линк), дали ще е най-яката кола ............(линк)  или пък мъничък дрон.....(линк), дъска за рисуване или детектор, който чува разговорите на пчелите....(линк),  важно е подаръкът да е точният, този, който ще си говори с детето ви на онзи прекрасен детски език. Вие знаете как става това, защото макар и пораснали, всички ние още не сме забравили този вълшебен език, няма начин!

Нека да е лято

Кой е любимият сезон на децата? Лятото, разбира се! Лятото е ваканция, слънце, зелени поляни, парещ  пясък и синьо море. Лятото е време за игра, за много игра навън. В двора, на вилата, на плажа, в морето. Навсякъде.
Лятото е сезонът на надуваемите забавления. Чудесно е да се носиш по леките морски вълни, легнал на надуваемия дюшек, а слънцето да те пощипва  закачливо или пък да си почиваш под чадърчето, удобно настанен на надуваемото кресло.
Децата надуват шарени топки, бризът ги подмята, а децата хукват да ги гонят и да се смеят, колкото сила имат. И е шарено, и е весело.
За малките деца е любимо занимание да се плацикат в сгрята от слънчевите лъчи вода в надуваемото басейнче. Тези басейнчета са много удобни и могат да бъдат навсякъде с вас- на плажа, на двора, дори и на терасата. За най-малките се предлагат надуваеми басейнчета, с форма, която предпазва бебето от директно слънчево греене. Това може да е басейнче надуваема гъбка или надуваемо охлювче със сенник. Чудесно решение за най-малките!
Ако пък сте от късметлиите, които имат по-голям двор или пък вила извън големия град, то бихте могли да си осигурите чудесна почивка в един надуваем басейн. Разнообразието е голямо, но е препоръчително да избирате стоки от доказани производители и с гаранция за качество. Така няма да останете разочаровани и да си създадете излишни главоболия, а ще се наслаждавате на почивката си по най-добрия начин, защото си го заслужавате, нали!
Друго вълнуващо забавление, което децата много харесват и се забавляват на него с часове, е надуваемият батут. И при тази група надуваеми артикули разнообразието е голямо. Може да изберете надуваема къща, замък или пък надуваемо влакче, пълно с шарени топки, а защо не и да си организирате своеобразен турнир по баскетбол с чудесния надуваем баскетболен кош! Забавлението с него изглежда гарантирано!
Ако планувате почивка с деца на море, не забравяйте да им осигурите надуваем пояс или така наречените надуваеми плувки, които се поставят на ръчичките. С тях децата се чувстват по-сигурни, а вие малко по-спокойни. По- големите деца предпочитат надуваемите жилетки, с които хем изглеждат добре, хем са спокойни във водата, а и не се срамуват, че някой ще ги помисли за дребосъци! Вероятно в тази група надуваеми артикули разнообразието е най-голямо. Съветваме ви винаги да избирате продукти на утвърдени производители, които гарантират за качеството и надежността на своите продукти!
Когато почивате на морето, едно невероятно вълнуващо забавление за децата е и надуваемата лодка. Приятното усещане да се плъзгат с нея по водната повърхност, а вълните лекичко да ги люлеят създава чувство на спокойствие и радост. А тези чувства после стават спомени. Най-хубавите спомени, тези от детството.
Така че, надувайте шарените топки, хващайте под мишница дюшека и плувките и отивайте на почивка. Не забравяйте, че освен слънцезащите крем, винаги трябва да носите и усмивка. Винаги! Нека да е лято!

На пейката

- Маро, а бе знайш ли отишъл си Митьо бакалина?

- Ко, ко?

- Отишъл си бе, изпукясал, ритнал камбаната и гушнал чемшира откъм корена. Хукнал да се разправя със Свети Петър ще ли да го пусне да мине през благите порти, та да се настани у рая на некое облаче ле бяло.

- Кой, кой?

- Митьо, бе, бакалчето, нали сал от него салама си вземаше, ей изхърчал ти умът бе!

- Ааа, Митьо ли бе, тъй кажи. Ами, че жив и здрав да е!

- Какъв жив, на два метра под земята е легнал!

- Че що така прави туй момче, ша се удуши бе!

- Марооо, дърта вещице, дошъл му ти викам редът и умрял, на кочан е, брей луда жена си ей!

- Царевица ли е садил? Кави кочани, нищо ти не отбирам Ванче, много зле говориш. Все така проста си била. Две думи като хората не мойш нареди.  Па и кой царевица яде в тоя край! 

- Боже! Мароо, глуха ли си? Умрял човекът. Умрял оня ден Митьо баклалина, от който ходеше салам да взимаш! Разбираш ли сега?

- А, да- тук баба Мария гледа унесено някъде отвъд прашния път- Да, да, много хубав беше саламът на Митьо. Да идем като вземем пенсията по една щафетка да си напазарим, а? Че то сега за салам не е много, жега е, душно такова. Ама да ти река право, хапва ми се, ама като ми се дохапва и гледам за друго да се сетя, та да не мисля за него. Ей, какви череши са виснали, Ванче над нас, ама ръце нямам да се протегна и краката не държат, та да се покатеря на това дърво старо. Помниш ли, то е тук, ехехе, още кога с тебе тичахме боси и събирахме охлюви след дъжда. Млади, колко па млади сме били, а! Де отиде туй време, кога тичахме с тебе и черешата беше още млада, току-що родила за първи път!

- Къде-къде отишло времето! - цупи уста баба Ваня, ама и тя гледа натам през прашния път- Отишло е, ей са ше ти кажа къде! По дяволите е отишло, там е заминало. Конец!

- Верно, Ванче, верно! Отиде си и времето и всичко. Да вземем и ние вече да се пръждосваме, че не го бива тоя свят за дърти баби като нас. Брей, че ми е душно днес! Стяга ме сърцето, та аха ми прималява и ми се мрежи пред зъркелите.

- Че кво да е, бе Маро! Ей го, лято иде, виж я черешата как е натежала, тегне й и на нея. Душно, баш по Задушница. Дай ми две черешки да хапна, че ми горчи в устата от жегата.

- Брей, Задушница ли викаш? Ама ти жито посвари ли, на гроба на Любето твоя занесе ли та да му се намери на оня свят?- баба Мара е втренчила късогледи очи в приятелката си от време оно и хем я гледа, хем сякаш с оня свят си приказва.

- Съвсем изкуфе и ти, Маре! Че как да не съм занесла, нали  с тебе ходихме, та и на твоя Веско носихме. Господ да ги прости и нам да прости и да ни омита бърже оттука, че се нетрай тая самота.

- Не се трай, ако ръце по-здрави имах, турям си въжето и край. Конец, дето викаш!

- Хич беля! Грехота туй е, Маро. Не че и на мен през ума ми не е ходила тая мисъл, ама живот е това, ни сме го писали ние, ни го разполагаме, живеем го, както решим, барем добре сме го живели, та другият да ни е по-сладък. - смее се баба Ванче и пристяга косите си с шарена кърпа. Очи има тя като горска поляна, шарени такива, дето се смеят без прекъсване. Гледаш ли я в очите, ще речеш, че е дете, а не стара бабка.

- Тъй, тъй, да го доживеем само, че ми е аман. Ти гледа ли снощи новините, а?

- Какви новини, ма Маро! Мен ми не требват новини, нищо ми не требва. Стига ми тоя покрив, дето ми къта на завет спомените, тая череша доземи провисила клони и ти, нищо, че си изкуфяла вече, дружки сме си до оня час.

- Право казваш, Ванче. И на мен това ми е. Па и телевизор аз нямам.

- Че и за кво ти е, ние двете сме цял сериал!

Прихват бабите да се смеят, та чак черешата вдига листа и потръпва събудена от смеха им.

- Че ти като рече, че Задушница било днес, що не вземем оная сливовата, дето Любето твоя вари и я държиш още с тапата, та да разлеем, да им се намери на тия негодници, дето ни оставиха в тоя пустиняшки живот да се въртим като мухи без глави. Ай, дигни се, па донеси да разлеем, че май и жито забравихме да сварим, ей!

Подсмихва се баба Ванче, па става и влиза в къщата. Идва след малко и носи две чашлета очукани, поизплакнати, та да им не седи прахта. Под мишница крепи шишето с ракията.

- Ама, Ваньо, ей са си го изпущила и всичко на вятъра! Дай чашлетата.

Наливат до ръбчето и разливат пред тях останалото. Прахта потръпва от течността, бухва и замирисва на сливи, на лято, на стара любов. Те пият и гледат отвъд прашния път. Гледат и виждат, че оттам идва нощта.

- Викаш, значи- нарушава мълчанието баба Мара- нещо изпукясал Митьо бакалина, а? 

- Ай, накрая се сети! - въздъхва с облекчение баба Ванче. Изпукясал, да, на оня свят и той дръпнал.

- Ай, ми жив и здрав да е!- глътва последната капка от чашата баба Марче.

- Не, бе, Господ да го прости!- поправя я баба Ванче.

- Че то, същото! Не ли?

Залезът се стопява и пътят пред пейката почернява. Месецът кротко набъбва без да бърза за никъде.

Митьо бакалина не бе човек качество първо, ни второ. Дребен мошеник, дето салама го даваше на цената на три, гуляйджия, зарязал жена си и децата на другия край на страната, лихвар и негодник. Ама бе изпукясал. Та за него или добро, или нищо. Но саламът му хубав си беше, това помнеха бабите.

Месечината се е наперила и по покривите вали светлина й, като в приказка. Приказка за покой.

Стават бабите и тръгват да се прибират в своите стаи от спомени, а пейката скърца ли скърца, та плаче. Време стана да припалят кандилото.

Сезонът на палатките

Летните месеци са време за активна и пълноценна почивка за цялото семейство. Време да сме повече заедно, време да легнем на тревата и да чакаме някоя падаща звезда с надежда за сбъдване на желание. Лятото е времето на морето, на синьото, на жълтото, на усмивките и сладоледа. То е и чудесно време за излети в планината, когато жегата в града е нетърпима и въздухът е нажежен и сгъстен до пръсване. Планината ни приютява със зеленото си хладно дихание, с дебелите сенки на старите големи дървета, с шума на ручеи и игриви поточета. В планината се диша добре и изнемощелите ни от  градския смог дробове се пълнят с наситен с горски аромат въздух, попиват го и се пречистват. В планината се диша леко. Там мислите ни стават по-светли, вярата ни по-голяма, надеждата ни по-силна.
Планинските курорти предлагат множество удобства, с които съвременият човек е свикнал и които са част от ежедневието му. Като банята примерно или като меко удобно легло. Хотелът, колкото и да е невероятен, не може да предложи това, което природата може и то без усилие. Ако не ви е толкова страх от разни досадни дребни насекоми и подобни гадинки, с които трябва да се справите, използвайки някои съвременни средства и някои не толкова съвременни хитрини, то планината ще ви омагьоса, че ви очарова, ще ви накара да я обичате и да се връщате винаги при нея. Ще идва в съня ви, ще запечата аромата си в спомените ви и никога няма да ви напусне усещането за нейното великолепие, тишина и покой.
Лятото е времето, в което е добре да вземете палатката и хладилната чанта и да прекарате няколко нощи под звездите. Забавлението е гаранция. Всеки помни вкуса на месцето, печено на жива жарава, всеки е търсил картофчетата под въглените в огнището и всеки е горил езика си с тях. Всеки, обаче, е запомнил и вкуса, и мириса им. Това е спомен за цял живот.
Ако решите да се нагълтате с по-голямо количество свеж въздух и да си отпочинете от невъзможния градски шум, то вашето място е планината. Днес се предлагат чудесни решения за хората, решили да прекарат свободното си време там. Вариантите за палатки, в които да отпочивате са много. Избирайте стоки от доказани производители , които гарантират за качеството на своите продукти, за да бъде ваканцията ви спокойна и без излишни затруднения при сглобяване или разглобяване на палатката. За по-голям комфорт и през деня, и през нощта, може да ползвате специално разработените за къмпинг условия надуваеми дюшеци. Повече от това не ви е нужно. Е, разбира се, ще трябва да си осигурите храна и питиета за малките и за големите участници в лятното ви приключение. Чадъри няма да са Ви необходими, планината ги предоставя, безплатно.
Почивайте в тихата прегръдка на планината, наслаждавайте се на цветовете, на ароматите й. Забавлявайте се, говорете, пейте песни и разказвайте стари или пък страшни истории вечер около огъня, но не забравяйте да пазите от пожар, да пазите чисто и да не нарушавате крехкото равновесие, което поддържа красотата на живата природа. Говорете с нея на един език. Тя разбира вашия. Заслушайте се и ще чуете нейния глас. Той разказва приказки. Чудни приказки.

Ваканция

Някога, не много отдавна, едно момиче, което умело играеше с думите, написа едни чудни стихове.Може и да не се сещате коя е тя, но стиховете й със сигурност знаете. Ето част от тях:

"...Мила ваканция, пазя те, имам те

в спомени, бухнали като лоза..."

Тези топли думички написа великолепната Петя Дубарова и те завинаги ще останат при нас. Ще си ги припомняме всеки път, когато се сетим за най-чудесното време - ваканцията. Зимна, пролетна или лятна,  особено лятната, ваканцията несъмнено води в класацията за най-обичани думи и не само на децата, а и на всички нас. Какво по-хубаво време от това, в което не се будиш сутрин от аларма с ужасен сигнал, какво по-хубаво от късна закуска в леглото, какво по-забавно от ден, прекаран с приятели на басейна или на плажа при любимото синьо и топло море. Времето, когато учебниците са затворени, контролните са забравени, когато усмивките са с наднормено тегло, когато крака са боси и очите са пълни с искри. Какво по-чудесно от късна вечеря в капанче на плажа, когато бризът е кротък и мек като дълго желана прегръдка, когато заспиваш, а кожата ти ухае на сол или когато сутрин се будиш от шум на вълни и нямаш търпение да се мушнеш в банския и да изтичаш на плажа. Ваканцията е онова невероятно време, когато всичко е шарено- дрехите, чадърите, сладоледът и коктейлите, но най- шарени са мечтите. Това е времето, когато те са толкова ярки и толкова близо до нас, времето, в което се сбъдват и времето, в което се раждат нови още по-пъстри, още по-големи, още по-невероятни и смели. Ваканцията е винаги трепетно чакана, сънувана, желана, тя винаги ще бъде най-обичаното време в годината. 
- Какво би било, ако няма ваканция - питам децата пред блока. Те са наредили бутилки лимонада на малка разтегателна маса. Сложили са голяма купа с лед, картонени чаши и сламки. Черпят всички, които минават и не искат пари, те просто се забавляват да създават усмивки. Какво ми отговориха ли? Само една дума, но пък всички в един глас: "- Ужасно!" Съгласна съм с тях, без ваканция би било наистина ужасно! 
Отивам да извадя от шкафа стария си сак и оранжевите  джапанки, те знаят че вече им е време за път. Време ни е за шарена ваканция и безброй мечти. Колкото песъчинки на брега, толкова са и мечтите ми? А Вашите?

Четене? През ваканцията? Това все още е добра идея!

Знаете, че в края на учебната година, учителите подготвят и предоставят на децата списък с препоръчителна литература. Това са произведения, които ще бъдат изучавани през новата учебна година. Няма съмнение, че ако децата отделят време да прочетат дадените произведения, това много би ги улеснило, когато в училище започнат работа по тях. Творбите, изучавани от 2 до 4 клас са основно в приказния жанр. Те са близко до  начина, по който децата възприемат света. Фантсатични истории, приказки за животни- класически произведения и разбира се някои от по-съвременни истории. Във втори клас децата се запознават със света на Андерсен, историите на Братя Грим, с приказките на Ран Босилек и Ангел Каралийчев. Там, с шарените си чорапи, е разбира се и Пипи. Бъдещите третокласаници имат чудесни истории за четене, като приключенията на Ян Бибиян и приказките на познавача на детската душа Валери Петров. За четвъртокласниците нещата са една  идея по-сложни и далечни. Те имат за задача да се запознаят с някои старогръцки митове и легенди, да се докоснат до богатството на езика в българските народни песни, както и да научат някои интересни български предания и легенди. Разбира се, приказната част е голяма и лека. За четвъртокласниците разказват Елин Пелин, Николай Райнов и Ерих Кестнер. И идва редът на петокласниците. Тук задачата за лятното четене е малко по-тежка. Старогръцка митология, славянска митология, митове за сътворението. Историите са чудесни, но езикът е малко сложен за децата. Така че, опитайте се да им помогнете, пояснявайки значението на някои непознати за тях думи, фрази или сложни пасажи. Добра идея е да им почетете и вие или да им разкажете историята така, както я чувствате вие. Винаги се стремете да ползвате повече прости изречения. Сложните изречения объркват децата и разконцентрират вниманието им. Това упражнение ще е полезно както за тях, така и за вас. Та, докъде стигнахме? Аха, до шести клас! Чудесна литература с водещ мотив- доброта и състрадание. Тук е Йовковият Серафим с палтото, нашарено с кръпки, където всяка кръпка е една сторена добрина. Тук е Малкият принц на Екзюпери и любовта му към едно капризно красиво цвете, с мъдростта на една лисица и силата на приятелството. В шести клас децата се запознават с тъгата в "Братчетата на Гаврош" на Христо Смирненски, с "Историята" на Паисий, с някои глави от романа на Вазов "Под игото" и с един от прекрасните разкази на Елин Пелин- "Косачи".
И сега, стигаме до мъчителния седми клас. Горещо препоръчваме, дори и децата ви да не обичат много да четат, пробвайте всички добри варианти, за да ги накарате да разберат, че ще им бъде много, много по-лесно в трудния седми клас, ако прочетат по-голяма част от предвидените произведения. Вероятно те не мислят така през ваканцията, твърде е вероятно, но е добре да прочетат поне по-обемните произведения като повестта "Немили-недраги" на Вазов и "До Чикаго и назад" на Алеко Константинов. Всички останали произведения са с по-малък обем- това са разказите "По жицата" на Йовков, "По жътва" на Елин Пелин и "Една българка" на Вазов,  както и лирическите произведения- на Ботев, Вазов и Яворов. Всички тези произведения са част от българската класическа литература и ако не за матурите, то за себе си е добре човек да ги познава. И понеже седмокласниците са вече големи хора, боравещи по-добре от родителите си с технологичните устройства, то пробвайте да привлечете вниманието с набиращите популярност аудио книги, достъпни в мрежата и прочетени от известни български артисти. Това е наистина добра идея и не само за седмокласниците, а за всички деца в горен курс. В програмата по литература, вероятно най-далечната и неприятна за четене от младежите е тази, която се изучава в девети клас- Омир, Есхил, Еврипид, жития и похвални слова. Трудна работа. Наистина трудна за съвремените деца. Познавайки изучваните произведения, мисля че, най-приятните часове по литература са в осми, единадесети и дванадесети клас, нищо че после има ДЗИ. Произведението, което е добре и ние да си припомнин от програмата за 10 клас е несъмнено "Ад" на Данте. То може да се чете винаги, нали?
Всички сме наясно, че живеем във високотехнологичен свят и че онази книга с корици, листа, с мирис на хартия и лепило не е вече толкова желана. Но само до момента, в който отворим на първата страница. После всичко е същото, както преди.
Казват, че днес децата четат по-малко, много по-малко. Може би е така, вероятно е така. Но дори и да четат по-малко, нека все пак не спират да четат изобщо. Дръжте книги по рафтовете вкъщи, нищо че те не им обръщат внимание. Някой ден ще се спрат и ще разлистят страниците. А там, между страниците, има много светове, някой от тях е и техният.

Децата и четенето

Помните ли коя е първата ви прочетена книжка? Едва ли. Много време е минало оттогава, много книги сте прочели, много неща сте преживели. Но със сигурност помните историите, разказвани ви от вашите родители преди сън, нали? Онези, понякога набързо съчинени приказки, в които често и вие сте били в ролята на някой от героите. Така започва всичко. С разказване.
Когато децата са много малки, те обожават да чуват гласа ви. Говорете им, разказвайте им приказки, нищо че още не разбират смисъла им. Важно е да чуват гласа ви. Пейте им, дори и да не пеете добре. Те не са капризни. Така ще изградите връзка, която остава за цял живот.
Щом децата поотраснат четете им кратки и забавни приказки. Има много такива. Ако пък умеете да съчинявате истории, това е просто чудесно. Правете го винаги, когато можете. Децата обичат тези моменти. Те слушат гласа ви, думите. Някои разбират, други още не, но асоциативно изграждат от всяка ваша история частица нов свят, техен, уникален. После ще започнат да ви прекъсват и да допълват историята, така, както на тях им харесва. И това е вече прекрасно. Те са малки невероятни творци. С малко думи създават истории, които големите не могат.
Четене. Това е следващата фаза. Научете ги да познават буквите. Има много забавни шарени книжки, които да ви помогнат. След азбуката, е ред на думичките. А те са толкова много. Не спирайте с историите, съчинявайте свои или им четете. Важно е как им четете и разказвате. Ако сте изнервени или притеснени, те ще усетят това. Опитайте се да влезете в историята, каквато и да е тя. Това ще помогне и на вас. Не забравяйте- различните герои имат различен глас. Пробвайте. Забавно е. Децата си умират от смях като ви слушат. Предложете им те да четат част от историята или репликите на героя, когото харесват. Става чудна игра. Нищо, че може и да е късно. Важно е да сте заедно и да се забавлявате. Време за сън все ще остане.
Дойде ли време за училище, не настоявайте детето да чете всички книжки от списъка, оставете го да избере тези, които му харесват. Даже и да ги избира само по кориците. Така то ще се чувства свободно в избора си и никога няма да намрази четенето.
Когато почивате на море или на вилата, носете по някоя книжка, от тези, които детето обича и разбира се, тази, която вие обичате. Това прави добро впечатление. И по страничка да прочетете пак е добре, не насилвайте нещата. Децата обичат да играят, това е много важно. Когато се уморят, почетете, разкажете си нова история, напишете я, за спомен. Снимайте се, копирайте снимката на хартия и я добавете към листа с историята. Не е зле, нали? Спомените са хубаво нещо. Остават с нас завинаги. Точно като онези истории, които още помните от детството, точно преди да заспите. Думички, с гласа на любим човек. Какво по-хубаво от това?

Ходи ли ви се на море? На мен много! Пропускали ли сте лято с любимото синьо? Аз, да, няколко пъти. Това бяха по-тъжните ми лета. После цялата година ми беше по-трудна, по-тежко минаваха тъмните зимни месеци, енергията ми беше в пъти по-ниска, в геометрична прогресия с желанието ми за море. Родена съм и цял живот живея в най-големия и най-гъсто населен град, в столицата, но родното ми място е всеки град, всяко малко градче, всяко миниатюрно селце по брега на всяко море и океан. Знаете онази популярна мисъл, приписвана, не без основание на Хемингуей: : "Всичко, далеч от морето, е провинция!" Съгласна съм, безусловно съгласна!
Когато бях много малко момиченце, заминах надалеч с баба и дядо. Заминах в една страна, много далеч от мама. А, знаете, за малките деца, мама е дом, мама е почти всичко, тя е земя и небе, въздух, усмивка, закуска и вечеря, игра и сън без кошмари. Помня, че плаках много, в самолета, на летището, в колата. Не можех и не исках да спра. Тя ми липсваше и ме болеше, усещах тая болка отляво, онова присвиване в стомаха, което причинява сълзи. Това е мъка. От липсата на любимото.
Не помня точно, но беше тъмно, може би вече е било през нощта. Легнах и заспах в едно друго легло. Баба ми разказа приказка, дядо ме целуна сто пъти, но аз не исках да се утеша. Сега зная, че им е било тежко. Те просто искаха да бъдат с мен, да ме заведат на едно друго място, едно чудно място. И го направиха. На сутринта видях океана. Той ми говореше, пееше ми, тази песен чувам и до днес. Океанът ме утеши. Той пееше, а гласът му беше гласът на мама. Така говори морето, с любов. Любовта не се носи само по въздуха, тя е навсякъде, където я търсиш, но морето умее да й дава глас. Затова го обичам. То винаги ми говори с най-обичливия глас.
Чакам следващата ни среща, вълнувам се, точно като малко дете. Броя дните, минутите. Знам, че и морето ги брои. Ние сме едно. Просто любов!

Коктейл на плажа- мисията възможна

На плаж сте ходили, нали? На плаж, където децата пищят и родитителите или викат по тях или търчат като луди след тях и пак викат. Олелия! С деца на море! Катастрофа! Ден след ден, търчите, викате, безпокоите се, ако влязат по-навътре в морето. Нормално. Не почивате. Вие сте родители, все пак.
Най-трудоемка е почивката с много малки деца. Повечето експерти препоръчват да не водите дете под годинка на море. От здравословни съображения, не заради друго. Може и да са прави. Лично аз за пръв път заведох сина ми на 2 години, а дъщеря ми на 1 и нещо. Така се случи. Когато бяха бебета изобщо не си и помислях да тръгна надалеч с целия съпътстващ "антураж". Не че като станаха над годинка много по-различно беше. То са храни, канчета, тиганчета, 3 сака с дрехи, 2 аптечки, колички и какво ли още не. Веднъж носих даже и котлон! Вече съм позабравила тази чудна драма! Още обаче помня, едни комари с размер на птички, тях не мога да забравя никога!
Каквото и да си приказваме, всички добре знаем, че няма начин да се измъкнем от големия багаж, щом почиваме с децата. Та това е тяхното забавление, как ще им го отнемаме! И не го правим. Носим си чинно басейнчето, поясите, плувките, сто и двадест артикула за копаене, ровене и събиране на пясък, чадър, осемнадесет хавлии и хладилната чанта. От всички технологични измишльотини, създадени за облекчение в горещините, които познавам, след климатика, хладилната чанта е нещото, което много ценя и обичам. Нищо, че бая си тежи. Но за нея след малко. Да се върнем на плажа. Кой плаж обаче? Лично аз харесвам плажовете, които не са претъпкани с чадъри, шезлонги и сковани надве-натри съмнителни заведения за цаца и кебапчета. Не обичам, никак, ама хич, съседът по чадър да си тика краката в носа ми. Отвратително ми е и не си почивам. Още по невъзможно е да отидете с две малки деца на подобен плаж. Едно, че няма никак да ви е комфортно, точно заради навалицата около вас, второ и децата ще се изнервят, понеже те по природа обичат да им е широко и свободно. Няма да се занимават с някоя леля или чичко да им пазят и тишина, и спокойствие, я! То не е забавно, ако не е олелия, поне мъничка олелия. По тези причини, когато децата ми бяха малки, ходехме по разни забутани места, без много-много посетители. Преди години имаше такива по Черноморието. Сега нещата се промениха и тия уникални кътчета взеха безвъзвратно да изчезват. А това е жалко, толкова жалко и тъжно. Все пак, ако и вие не си падате много по навалицата и плажуването гъз до гъз, сигурна съм, че ще намерите някое от тия местенца, където да забиете чадърчето на първа линия, да метнете хавлиите на пясъка и да напълните басейнчето за малките. После, взимате детето, барабар с басейнчето и се натиквате под сянката на вашето си чадърче. Отваряте хладилната чанта, вадите сокче или водичка за него, а за вас бира, тоник или пък защо не и коктейл, предварително приготвен и чудесно охладен. Казвате си наздраве, никога не пропускайте наздравицата с децата, те това много го обичат. Пийвайте и говорете с децата, разказвайте им смешни, винаги смешни истории. Най-смешни са онези истории, в които смешните сте вие. Имате такива, нали? Жестоко! Давайте смело и влизайте в роля!
Ако децата ви са вече попораснали, те неминуемо ще искат да играят и самостоятелно, особено на брега и особено в най-големия пек! Опитайте се да ги накарате да носят шапка и ги мажете обилно със слънцезащитни кремове. Най-добре е шапките да са в светли цветове, а пък слънцезащитното мазило да е под формата на спрей, децата го предпочитат- по лесно и по-бързо се нанася и не им губи от ценното време за игра. В хладилната чанта винаги носете голямо количество вода, особено, ако сте по-далеч от мястото, където сте отседнали или няма магазинчета наблизо. Водата е хубаво нещо и за пиене, и за игра, разбира се. Играйте заедно с децата в морето, гушкайте ги, докато са още мънички и се наслаждавайте на прегръдката на вълните. Те обичат това и го запомнят. Тези моменти стават спомени, най-милите спомени, защото са обич, игра, свобода и радост. Те не се забравят. Никога, нали? Ако не носите надуваем басейн, таткото е човекът архитект. Копаенето на дълбока дупка, която морето само ще напълни с вода е чудесно забавление за децата, даже и за татковците, да не ги подценяваме, нали! Те, че и майките даже, са си също деца, малко поостарелички, ама детското не се отмива от душата току така. За по-напреднали в строителството, както и за онези с богато въображение, препоръчваме да се занимаят с по-сложната задача построяване на пясъчен замък. Аз така и не успях да създам нещо, дето да изтрае повече от пет минути, децата се справят по-успешно от мен. Аз ходя само да ги снимам и да подкачам баща им. Защото е забавно, нали?
Когато децата станат ученици, тогава става значително по-лесно и пътуването, и плажуването. Стига да има интернет, разбира се. Колкото и да не ни харесва, това е съвременният начин на общуване. Децата обичат своите приятели, не искат да губят връзка с тях, пък и е готино да се изфукаш с някоя снимка, че си на море, докато другите не са. И големите го правят. Много е гадно, нали? Ако поне за малко успеете да ги откъснете от безкрайния чат, то вероятно ще е или като ги помолите да отидат да ви купят нещо за хапване от плажното капанче, или да се разходят с баща си до някое близко място, където да си направят някоя и друга уникална профилна снимка. Мойте все катерят разни скали, та да им треперя, а пък те да ми се смеят. Щото нали, на тях им е забавно!
Та, ето, нали искахте коктейл на плажа. Дойде ви времето. Отваряйте хладилната чанта и ако ледът още не е станал на вода, слагайте го в чашата, сипвайте малко захар, изтискайте набързо един лайм, турнете му 5 листа мента, ром (да не забравите) и догоре газирана вода. Изтягайте се под сянката, пийвайте и слушайте любимия звук. Този на морето. Прекрасно, нали?
Желая ви весела ваканция и не забравяйте хладилната чанта!

Понеже няма да е честно само вие да го карате на коктейли, ето една много лесна рецепта за безалкохолно мохито за децата. То е същото като за големите, само му липсва ромът. За него си трябват 18 навършени, поне на нас така ни се иска!

 Детско "Мохито"

Необходимо ви е следното:

ВЕСЕЛА ВАКАНЦИЯ!