Лора затвори книгата. Зазоряваше ли се навън или още бе нощ? Пред очите й пърхаха дребни мушици, досущ черни точици и тя не виждаше съвсем ясно думите. " Жалко! Романът си го бива. Явно съм уморена и трябва да поспя. Тя хвърли поглед към часовника на шкафчето. Седем сутринта. "Олелее, съвсем съм се отнесла, вече трябваше да съм станала. С Лъчко днес трябва да упражним таблицата за умножение, а Боби ще пише писмо до Дядо Коледа. Така ми липсват Неда и Румен! И на децата им е тъжно за тях. Разсеяни са и бързо губят желание. Въртят глави все към прозореца, а в очите им очакване се чете. Румен не е идвал повече от седмица да ги навести и да ги разсмее с някоя от своите абсолютно невероятни истории. Румен е страхотен разказвач. Когато говори, създава светове от камъчета и пясък, от въздуха в крилете на гълъбите и от намръщения вятър. Потрива ръце и хоп появяват се шарени поляни, по които тичат още по-шарени кучета. Махат с уши и въртят опашки, а глухарчетата свалят калпачета за поздрав. Вятърът е разбойник и крадец на шапки, затова навсякъде хвърчат разноцветни шапки- малки и още по-малки. Румен почесва едното си ухо и ето по поляните се пързалят с шейни златокоси момчета и момичета с лилави очи. Понякога вали. Дъжд от шоколадови дребни звезди. Баби с червени кошници и кристални очи събират звездичките, за да хранят с тях новородените еднорози. Еднорозите си умирали за тия звездички и от тях рогчетата им ставали здрави и лъскави, досущ като кристалните очи на бабите. Такива цветни светове създаваше Румен с думи,че не само очите на децата заблестяваха, а и по сивите стени плъзваше многоцветна дъга. Всяка сутрин след закуска, Лъчко и Боби, хващаха Румен за ръка и тримата се качваха в библиотеката. Там, нетърпеливи за истории, насядали по столчетата, чакаха и другите деца. Притихнали, те улавяха частиците от пъстри светове, които магьосникът на думите създаваше за тях. Често в библиотеката идваше и Неда. По стените, на малки пирончета тя закрепяше големи бели листа, които баба Зоя редовно изпращаше. Раздаваше на всички по няколко цветни молива, няколко оставяше и за себе си. Тогава историята започваше. Румен създаваше световете с думи, Неда и децата ги оживяваха в рисунки. Малката стая светваше от цвят и усмихнати лица. От всички, най-хубаво рисуваше Елица. Сестра Антония не спираше да повтаря, че един ден картините на Ели ще бъдат в най-добрите галерии по целия свят. И тя наистина вярваше в това и не преставаше да окачва рисунките й по всички стени и коридори. Ели ходеше след нея и ги отлепяше. На тяхно място слагаше рисунките на другите деца. Синеока, с черна като въглен коса, винаги вързана на висока опашка, Елица бе най-тихото дете в приюта. Когато я хвалеха за някоя рисунка, малкото й бледо лице почервеняваше, а очите й искряха. Седемте години прекарани в това сиво място не бяха успели да помрачат светлинката в душата й.
Лора влезе в кухнята. Нямаше никого. Тъмните точки не спираха да се въртят все по-бързо и по-бързо в очите й. Тя се качи в библиотеката. Сестра Антония беше събрала децата и четеше.
- А, Лора! Здравей, мила! Чакахме те и взех малко и аз да почета,че от другата работа, все не ми остава време. Но, хайде да слизам вече аз, че Сева пак е с главоболие и Ружа е вдигнала една олелия за обяда.
- Да, добре, Тони. Благодаря ти. Аз ще се оправя с четенето. Имаме и няколко писма да пишем за Коледа, а Лъчко ще ми рецитира таблицата за умножение. Тони, дали доктор Радев ще намине тези дни?
- Защо, Лоре? Какво ти е? Да не си настинала или корема пак те боли?- притеснена Антония се взираше в Лора, сякаш с поглед се опитваше да разбере какво не е наред.
- Не, не се безпокой, нищо ми няма. Само някакви черни точки подскачат пред очите ми и не виждам добре като чета. Може би просто не се наспивам. Върви, ако Румен и Неда дойдат, моля те само кажи им,че сме тук.
- Разбира се! Надявам се днес да се върнат от Ловеч и да дойдат да се видим. Нали знаеш, че те са там по работа. От списание " Тема" са предложили работа на Румен като стажант автор. Ще пише от вкъщи и ще изпраща статиите по електронната поща. С паричките, които Зоя им остави са купили лаптоп и фотоапарат за Неда. Помниш, че тя много искаше да се занимава с фотография. Последния път ми спомена, че кандидатства за някакъв специализиран курс. Дано да им потръгнат нещата, дано! Ще звънна на доктора да се разберем кога ще намине, не се тревожи.
- Благодаря ти, Тони. Хайде върви, че да не вземе Ружа да обърка пак солта със захар и да ядем после компот от пиле и грах.
- Слизам, обади се като приключите!
Лора кимна, сестра Антония притвори вратата и тръгна надолу към кухнята. От телефона в коридора, тя набра номера на доктора.
- Ало, докторе, здравейте! Антония съм. Удобно ли е да говорите?
- Здравей, Тони! Как са при Вас чудесата? Нещо ново?- в слушалката Антония долови радостния трепет в гласа на доктора.
- Надяваме се, докторе, не спираме да се надяваме!
- Какво се е случило, Тони? Да няма болни или пак Ружа нещо да е готвила на децата?
- Лора не се чувства добре. Не се оплаква, но си личи, че има нещо. Даже ме попита дали скоро ще ни навестите. Казва, че вижда въртящи се черни точки, но смята,че е преуморила очите си.
- Хм, да, тя много чете, но не мисля, че това е причината. Не се притеснявай, Тони, аз така или иначе възнамерявах да се отбия. Този път ще взема с мен и жена си, казвал съм ти, тя е очен лекар, по-точно ще прецени дали Лора има някакъв проблем. Утре сутрин сме при Вас. Кажи на Лора да не се тревожи и че ще й донесем енциклопедията, за която й споменах последния път. Поздрави децата и ни чакай. До скоро, Тони! Ще затварям, че имам малък пациент при мен.
- До скоро, докторе и благодаря!
Сестра Антония преглътна сухо и затвори слушалката на телефона. Влезе в кухнята и застана до прозореца. Отпред в двора стояха Марго и Яшо. Лъчко въртеше опашка и душеше около тях в мократа трева. Яшо разгръщаше листата на червената си измачкана тетрадка и разпалено обясняваше нещо на Марго. Слънцето ги заливаше с шареното си есенно великолепие. Очите на Марго искряха. Тя внимателно слушаше какво говори Яшо. Ту вдигаше поглед към него, ту поглеждаше към тетрадката. В един момент тя махна с ръка на Яшо да престане, подсвирна на Лъчко и тръгна към входа. От прозореца сестра Антония видя как той въздъхна, затвори тетрадка и я напъха в джоба на якето си. Седна на пейката и се загледа в далечината. Тя дръпна пердето и се захвана с обяда. Предпочиташе да сготви вместо да остави това на Ружа. Така вечно сърдитата леля Ружа получи изненадващо почивен ден. Полудоволна тя махна разсеяно с ръка за довиждане. От хлопването на вратата след нея се раздвижиха и зазвънтяха чашките по лавиците. Минута по-късно звънна и стария звънец. "Какво пък забрави Ружа сега". Сестра Антония изплакна набързо ръцете си, подсуши ги в престилката си и отиде да отвори.
- Не може да бъде! Здравейте, гълъбчета! Влизайте, влизайте, откога Ви чакаме! Ей сега и обядът ще е готов. Румен и Неда целунаха сестра Антония по двете бузи.
- Тони, Лора горе с децата ли е?- попита Румен
- Ах, да, тя ме помоли да Ви кажа да се качите при нея, ама ей на, развълнувах се и забравих.
Неде, много хубава блуза си облякла. Отива ти.
- Румен ми я подари. Купи ми я с парите от първия си хонорар.- Неда се завъртя грациозно пред сестра Антония, после прегърна Румен.
- Чудо голямо!- смънка Румен. Някаква блуза. Исках нещо по-хубаво да ти взема. Хайде да се качим да видим децата и Лора.
- Ех, Румене, Румене- въздъха сестра Антония- да знаеш само как им липсвате на всички. Ей и Лора ми разказва, как въртят очи все към прозорците. Чакат ли, чакат. Хайде, качете се да ги изненадате. И виж някоя от твоите истории им разкажи, пък после те на мен да я разкажат. Чудни истории са твоите, хич не се учудвам, че са те взели на работа в списанието.
- Благодаря ти, Тони. Неда искаше да ти каже нещо, май! Аз се качвам горе.
- А, не, нищо особено няма.- Неда кръжеше с поглед по тавана и леко се подсмихваше.
- Айде бе, Неде, какво се е случило?- сестра Антония нетърпеливо почукваше с дървена бъркалка по дъската за рязане.
- Спечелих! Трето място в един малък конкурс за фотография. Казах ти, нищо особено.
- Как не! Как да не е, бе Неде! Сестра Антония захвърли лъжицата в мивката и с мокри още ръце прегърна силно Неда. Боже, как се вълнувам, сърцето ми ще се пръсне от радост. Браво, Неде, знаех си аз. Тука все таланти под тоя схлупен таван и сред тия сиви стени са израснали. Чудо е това, чудо! Хайде иди и ти горе да кажеш на децата. Та, дано и Елица малко си повярва.
- Ели е чудесна. Родена художничка. Още ли се надпреварвате да лепите и разлепяте картини по стените? - усмихна се Неда.
- Е, то се знае. Аз, за да й повдигна малко самочувствието ги правя тия работи, ама тя е толкова скромна и не ще и да чуе. Мисли си, че другите ще се сърдят, а пък те сами ходят да разлепят по стените нейните рисунки.
- Чудесни деца си имаме, Тони! Кой би повярвал, че на края на това забравено село, под тоя продънен покрив живее толкова доброта и обич. Навън не е същото. Хора всякакви, знае се. Има и лоши, и завистливи, и алчни за богатства и охолен живот. Има и добри, честни и умни хора, дето ги е грижа за другите. Шарена работа. Я, гледай! Каква шарена нашата метличка била! Аз пък как не съм забелязала. Сякаш и стените са пребоядисани. Да не е идвал чичо Марин?
- Не, Неде, не се е отбивал скоро. Мислех да мина да го видя тия дни, да си поприказваме, че и на него много мъка му тежи, откакто си отиде жена му. Стои сам в тая голяма къща и пусто, пусто му е. Те, нали и деца нямаха, та ако някой съсед не се отбие, рядко ще го видиш навън. Хубаво ме подсети, ще ида с тия калпазани моите да го видим утре след като докторът прегледа Лорето.
- Какво става с Лора? Болна ли е? Тя напоследък нещо не се обажда, а нали и ни нямаше известно време.. Кажи, Тони, как е тя?
- Сподели ми сутринта, че не вижда добре. Черни някакви петънца ли, мушици ли се въртели пред очите й, та затова се обадих на доктора да дойде утре. Съпругата му била очен лекар, та ще дойдат и двамата.
- Надявам се, че не е нещо сериозно, вероятно пак е чела твърде много и твърде до късно. Както винаги.
- Вероятно, но докторът имаше съмнение, затова ще дойде и съпругата му да прегледа Лора. Знаеш, докторът е много привързан към Лора. Все гледа нещо да й донесе, да си поприказва с нея. Вижда се, че много добре се разбират двамата. Той докторът, знаеш, откакто се разбра, че не може да има деца, някак много отнесен стана, вглъбил се е в мислите си и честно да ти кажа, радвам се като го гледам как си общува с Лора. Сякаш му е дъщеря. Не знам, Неде, не знам. Дано да е добре нашето момиче.
- Качвам се да я видя и да чуя каква щуротия разказва Румен на децата.
- Чудесно, Лора много ще се зарадва да те види!
Сестра Антония хвана отново дървената лъжица и се зае да довърши обяда. Горе, в малката таванска библиотека Румен създаваше нови светове от думи, Децата ги оживяваха в цветни картини. Неда и Лора говориха дълго, бяха щастливи да се видят и да си поприказват. Лора беше във възторг от наградата на Неда и успеха на Румен.
- Лора, какво става с теб? Тони ми каза, че не ти е добре. Докторът ще дойде утре със съпругата си да те прегледа. Разбрах ,че тя е специалист по очни болести. Ти как се чувстваш?
- Не мислех, че и съпругата му ще дойде. Да, зная, че тя е очен лекар, освен, че е ужасно красива. Виждала съм нейни снимки. Лошо е само това, че тя е много тъжна, заради това, че не могат да имат свои деца. Докторът ми е говорил за нея и затова колко много я обича, но нищо за съжаление не може да се направи.Ще се радвам да се запозная с нея.
- Сигурно е мила, поне колкото доктора!
- Да, и по-хубава също.
Двете момичета се разсмяха. Долу, в озарена от шареното слънце кухня, стаена в ъгъла, метлата отчупваще от своята дреха следващо късче вълшебство.
Няма коментари:
Публикуване на коментар